Драконът

94.

– Една позната в момента е на път за натам – каза Йоаким на Мартин.

– Към моя дом ли?

– Да провери контейнера с отпадъци. Ще звънне, когато стигне.

Мартин вдигна рамене.

– Нали няма пак да измислиш нещо различно? – Йоаким го погледна сериозно.

– Няма, без майтап – отвърна Мартин.

Йоаким се обърна към Хенрик, който го гледаше с уплашени очи.

– Ще чакаме – каза той. – Ей там има един павилион, ако искате нещо, но засега ще почакаме тук.

Хенрик не реагира, само го погледна с онзи изплашен поглед.

"По дяволите – помисли си Йоаким – какво правя с него?". Хенрик изглеждаше може би дори още по-ужасен от момчето от другата му страна.

С малко късмет след час-два щяха да са открили плика и той и Хенрик щяха да са обратно на път за Копенхаген. След това щяха на спокойствие да съберат всичкия доказателствен материал – както неговия, така и този на Далайла, да се свържат с Ингер Холмсбю и всичко щеше да се нареди. Щяха да удавят Дракона в неговата собствена кръв с всичко това. Едва тогава можеха да започнат да мислят как да изградят отново един нормален живот.

Погледна Хенрик. Тесните рамене се бяха прегърбили. Той беше точно толкова подгизнал, колкото и те.

– Сега това момче тук ще ни помогне – заяви Йоаким. – Не след дълго всичко това ще свърши.

– Тогава ще мога ли да се прибира вкъщи? – попита Хенрик.

Йоаким трябваше да отклони поглед за момент.

– Да, обещавам ти – отвърна спокойно Йоаким. – Тогава ще се прибереш.

Мартин седеше и нервозно се оглеждаше. Междувременно той трепереше.

– Кой е той? – попита внезапно той.

– Моят син – каза Йоаким.

– О. – Мартин се приведе леко напред и за първи път разгледа Хенрик по-отблизо.

Йоаким набра номера на Далайла още веднъж. Все още нямаше никакъв отговор.

– На кого звъниш? – зачуди се Хенрик. Зяпна притеснено баща си.

– На Далайла – отговори Йоаким и се втренчи в мобилния си телефон, – тя не отговаря. Сигурно си е зарязала някъде телефона за малко.

Но една аларма се беше задействала в главата му. Една виеща сирена.