Недостатъчно мъртъв

114

Час и половина по-късно, малко преди осем часа, Ник Никол караше бавно една означена полицейска воксхол вектра нагоре по „Саквил Роуд“. Грейс седеше на предната седалка с бронебойна жилетка под сакото, а Глен Брансън, също с бронебойна жилетка, седеше зад него. Двамата мъже брояха номерата на къщите по мръсните сгради близнаци в едуардиански стил. Непосредствено зад тях караха два маркирани полицейски микробуса форд транзит, всеки с униформени полицаи от местния екип за подкрепление.

— Двеста петдесет и четири! — прочете Глен Брансън. — Двеста петдесет и осем. Двеста и шейсет. Двеста шейсет и две! Пристигнахме!

Никол паркира до прашен форд фиеста, а другите спряха зад него.

Грейс се обади по радиостанцията на втория местен екип за подкрепление да заобиколят и да покрият задния вход и да му се обадят, когато са на място.

След две минути му се обадиха, че са готови.

Излязоха от колата. Грейс нареди на криминолозите засега да останат в микробуса и тръгна напред по бетонните стъпала, покрай две кофи за боклук, а после покрай мръсен еркерен прозорец с тюлени завеси. Все още беше светло, макар че светлината бързо гаснеше, което означаваше, че липсата на осветление вътре не означава задължително, че апартаментът е празен.

Разнебитената сива врата с две непрозрачни стъкла имаше остра нужда от малко свежа боя, а пластмасовото копче на звънеца беше виждало и по-добри времена. Въпреки това той го натисна. Никакъв звук. Натисна отново. Тишина. Почука силно по стъклата. После извика:

— Полиция! Отворете!

Никакъв отговор.

Той почука отново, още по-силно.

— Полиция! Отворете!

После се обърна към Никол да накара местния екип за подкрепление да донесе тарана.

След малко се появиха двама полицаи от този екип, като единият държеше дълъг жълт цилиндричен таран за разбиване на врати.

— Да действам ли, шефе? — попита той Грейс.

Грейс му кимна.

Полицаят засили тарана към едно от двете стъкла. За смайване на всички таранът отскочи. Засили го отново, по-силно, и отново таранът отскочи.

Брансън и Никол го погледнаха мрачно.

— Май не си ял достатъчно спанак като дете? — пошегуваха се колегите на полицая.

— Мамка му!

Колегата му, който беше с по-масивно телосложение, взе тарана и го засили. След малко и той ги погледна глупаво, когато таранът отскочи отново от стъклото.

— По дяволите! — каза полицаят. — Сложил е армирано стъкло!

Засили тарана към ключалката на вратата. Вратата почти не помръдна. Засили го отново, после отново, като по челото му изби пот. После погледна Грейс:

— Мисля, че не обича крадци.

— Очевидно се е вслушал в съветите за предотвратяване на престъпления на местния полицай — вметна Ник Никол в рядка проява на хумор.

Полицаят им даде знак да се отдръпнат и насочи мощен удар в центъра на вратата, ниско долу. Тя се огъна, полетяха трески.

— Укрепена е — каза той мрачно. Засили се отново, после отново, докато не се откърти дървото и не разкри отзад метална пластина. Той направи още четири опита, преди да огъне достатъчно метала, за да може някой да пропълзи вътре.

Шестима полицаи от местния екип за подкрепление влязоха първи, за да проверят има ли някой в апартамента. След няколко минути един от тях отключи отвътре разбитата врата и излезе.

— Апартаментът е празен, сър.

Грейс благодари на местния екип за подкрепление, после ги помоли да си тръгнат, като им обясни, че иска да намали броя на хората в периметъра, за да могат криминолозите да претърсват.

Когато Грейс влезе, навличайки чифт латексови ръкавици, се намери в малко, мрачно мазе, където почти всеки сантиметър от пода по мизерния килим беше покрит с разглобено компютърно оборудване, купища автомобилни списания и наръчници за коли. Миришеше на влага.

В другия край на помещението имаше работно място с компютър и клавиатура. Цялата стена пред него беше покрита с изрезки от вестници и нещо като графики на родословни дървета. Отдясно имаше отворена врата, с тъмен коридор зад нея.

Той прекоси стаята, заобикаляйки внимателно струпаните неща по пода, докато не стигна до древния въртящ се стол пред работното място. После видя какво беше закачено на стената.

И замръзна на място.

— Мамка му! — каза Глен Брансън, застанал точно до него.

Беше галерия от нови изрезки. Повечето от страниците, изрязани или откъснати от „Аргъс“ и от националните вестници, проследяваха кариерата на Брайън Бишоп. Имаше няколко негови снимки, включително и сватбената му снимка с Кати. До нея висеше статия на розова хартия от вестник „Файненшъл Таймс“ за стремглавото издигане на неговата компания „Интърнешънъл Ростеринг Солушънс“ АД, за която пишеше, че миналата година била включена в списъка на „Сънди Таймс“ на стоте най-бързо развиващи се компании в Обединеното кралство.

Грейс смътно долавяше присъствието на Брансън и на други хора, които минаваха покрай него и навличаха гумени ръкавици, звука на отваряни и затваряни врати и чекмеджета, но вниманието му беше привлечено от друга статия, залепена с прозрачни лепенки на стената. Беше първата страница на понеделнишкия брой на „Аргъс“ с голяма снимка на Брайън Бишоп и съпругата му и една по-малка снимка на него самия. В една от колоните бяха оградени с червено думите му „Зло същество“.

Той прочете целия абзац:

Ник Никол изведнъж размаха тънък на вид съдебен документ пред себе си.

— Вижте какво намерих — документ за наем. Има и гаражна клетка! Всъщност две… в Уестбърн Вилас.

— Обади се в залата за произшествия — каза Грейс. — Накарай някого да напечата нова заповед и да я занесе на същия магистрат, а после тук. И им кажи да побързат!

После, докато отново се взираше в оградените с червено думи „Зло същество“, чу Глен Брансън да го вика с много разтревожен глас:

— Шефе, мисля, че е добре да погледнеш това.

Грейс мина по къс коридор до усойна спалня без прозорци с тясно индиректно прозорче високо горе. Стаята беше осветена от една-единствена гола, слаба крушка, която висеше на шнур над добре оправеното легло с кремаво покривало.

Върху покривалото имаше перука с дълга кестенява коса, мустаци, брада, черна бейзболна шапка и чифт слънчеви очила.

— Господи! — каза той.

В отговор Глен Брансън само посочи с пръст покрай него. Грейс се обърна. И онова, което видя, смрази всяка клетка в тялото му.

На стената бяха залепени три увеличени фотографии, всяка направена според собствените му ограничени познания по въпроса с дългофокусен обектив.

Първата беше на Кати Бишоп. Тя беше по бикини, облегната върху кабината на яхта. Беше зачертана с голям червен кръст. Втората беше на Софи Харингтън. Едър план на лицето й на фона на размазана лондонска улица отзад. И тя беше зачертана с червен кръст.

Третата снимка беше на Клео Мори, която си тръгваше от главния вход на моргата на Брайтън и Хоув.

Кръст нямаше.

Грейс извади мобилния си телефон от джоба и набра домашния й номер. Тя му отговори на третото позвъняване.

— Клео, добре ли си?

— Добре съм — отговори му тя. — Никога не съм била по-добре.

— Слушай ме — каза той. — Говоря сериозно.

— Слушам те, старши детектив Рой Грейс — завали тя думите. — Попивам всяка дума.

— Искам да заключиш входната си врата и да й сложиш веригата.

— Да заключа входната врата — повтори тя като ехо. — И да сложа веригата.

— Искам да го направиш сега, чу ли? Докато съм на телефона.

— Толкова обичаш да командваш поняффога, старши детектив! Добре, ставам от дивана и отивам до входната врата.

— Моля те, сложи веригата.

— Т’фа правя в момента!

Грейс чу как изтрака веригата.

— Не отваряй вратата на никого, чу ли? На никого, докато не дойда при теб. Чу ли?

— Да не отварям вратата на никого, докато не дойдеш при мен. Разбрах.

— Ами вратата за терасата на покрива ти? — попита той.

— Тя винаги е заключена.

— Ще я провериш ли?

— Веднага — а после, повтаряйки шеговито нареждането му, каза: — Да се кача на терасата. Да проверя заключена ли е вратата.

— Нали няма друга външна врата?

— Не и от последния път, когато проверявах.

— Ще дойда възможно най-бързо.

— Постарай се! — изфъфли тя и затвори.

— Дадоха ти много добър съвет — каза един глас зад гърба й.