Нощта на върколака

51

Предпазливо отваряш вратата и се промъкваш в пустата обща зала. Един бърз оглед те уверява, че опасенията ти са безпочвени. Навсякъде, където ти хрумва да погледнеш, няма и следа от братята Маладига. Най-сетне се отпускаш на един стол точно срещу кръчмарския тезгях.

След малко ханджията слиза от горния етаж и радостно размахва ръце.

— Добър вечер, благородни господине! Желаете ли да ви предложа кана греяно вино в тая студена нощ?

Поклащаш глава — нямаш време за губене, а и в кесията ти има само един сребърник, или по-точно десет медни гроша.

— Не, добри човече. Идвам само да питам за нещо. Зад хана има пътека към блатата. Дали е проходима по това време на годината?

Ханджията отново размахва ръце, но този път лицето му е пребледняло.

— Блатата ли? Зарежете тая мисъл, благородни господине! През деня може би, но сега… Даже ловците на блатни плъхове не винаги се осмеляват да тръгнат през тия тресавища. Ако искате, питайте тях, само че ще трябва да отскочите до „Златната подкова“. А най-добре ще сторите, ако се откажете и останете тук. Прокълнати места са това, прокълнати… Не знаете ли легендата за абатството?

— Знам — кимваш ти. — Но трябва на всяка цена да отида там. Тръгнал съм с кралска заповед да убия върколака.

Очите на ханджията стават кръгли като чинийки.

— Върколака ли? Е, това вече наистина са само легенди. Имаше един върколак преди години, но казват, че крал Ригоболд го убил. А мене ако питате, излишно беше. Вярно, гнусна твар е върколакът, но никому нищо лошо не правеше. Из тия мочурища бродят къде-къде по страшни изчадия.

— Все едно — упорито казваш ти. — Трябва да изпълня кралската заповед.

— Ваша воля — промърморва ханджията. После замислено поклаща глава и се изгубва по стълбите нагоре.

Ставаш и излизаш от хана, но едва си направил две крачки от вратата, когато в гърба ти опира острието на меч.

Мини на 165.