Били Стрейт

1.

В парка можеш да видиш всичко.

Но не и това, което видях тази вечер.

Господи, господи…

Искаше ми се да сънувам, но бях буден, долавях мириса на месо с чили и лук и мириса на боровете.

Най-напред колата спря в края на паркинга. Те слязоха, започнаха да говорят и той я сграбчи, сякаш я прегръщаше. Помислих, че може би ще се целунат и реших да ги наблюдавам.

Изведнъж тя издаде странен звук — изненадан и пронизителен, като котка или куче, което бяха настъпили по лапата.

Той я пусна и тя падна. После той се наведе над нея и ръката му започна да се движи много бързо. Стори ми се, че я налага с юмрук, а това минаваше всякакви граници и аз се замислих дали не трябва да направя нещо. Но после дочух и друг звук, кратък и влажен, като в месарницата на „Братя Стейтър“ в Уотсън, когато насичаха пържолите — чак, чак, чак.

Той продължи да замахва нагоре и да стоварва ръката си обратно надолу.

Не дишах. Сърцето ми пареше. Стъпалата ми бяха ледени. После станаха горещи и влажни.

Напиках се в гащите като глупаво бебе!

Удрянето спря. Той се изправи, беше едър и широкоплещест. Избърса ръце в панталоните си. В дланта му имаше нещо, което държеше на разстояние от тялото си.

Огледа се наоколо. После обърна очи към мен.

Дали можеше да ме види, да ме чуе — да ме подуши?

Все още гледаше към мен. Искаше ми се да избягам, но знаех, че тогава ще ме чуе. Но тук бях като в капан — как би могъл да ме види зад тези скали? Те бяха като пещера без покрив, в тях имаше малки процепи, през които можеше да се гледа, затова ги бях избрал за едно от любимите си места за посещение.

Стомахът ми започна да се свива и така ми се прииска да побягна, че мускулите на краката ми започнаха да потрепват под кожата.

През дърветата се втурна бриз и донесе аромата на борове и вонята на урина.

Дали щеше да изсвири в опаковката от хамбургера с чили и да вдигне шум? Дали той нямаше да ме подуши?

Продължи да се оглежда още малко. Коремът ме свиваше ужасно.

Изведнъж се завтече към колата си, качи се и потегли. Не исках да гледам как преминава под лампата на ъгъла на паркинга, не исках да видя номера му.

PLYR1.

Буквите бяха прогорени в паметта ми.

Защо погледнах?

Защо?

Все още седя тук. Часовникът ми „Касио“ показва 1:12 през нощта.

Трябва да се махна, но ако той все още обикаля наоколо с колата си и се върне — не, това би било глупаво, защо ще го прави?

Не мога повече. Тя лежи там, а аз мириша на урина и сандвич с лук и чили. Обилна вечеря от „Оки-Рама“ на булеварда, където продава онзи китаец, който никога не се усмихва и не те поглежда в очите. Платих за нея 2 долара и 38 цента, а сега ми иде да я повърна.

Джинсите ми започват да стават лепкави и да предизвикват сърбежи. Отиването до градската тоалетна в другия край на паркинга може да се окаже прекалено опасно… Как само се стоварваше ръката му! Сякаш изпълняваше някакво задължение. Не беше чак като Тъпака, но беше достатъчно едър. Тя му имаше доверие, позволи му да я прегърне… Какво толкова направи, за да го разгневи така… можеше ли да е останала жива?

Няма начин. Невъзможно.

Ослушвам се внимателно, за да дочуя дали не издава някакви звуци. Нищо, само шумът от шосето от източната страна на парка и бученето на колите по булеварда. Тази вечер няма голямо движение. Понякога, когато задуха на север, се чуват сирените на линейките, мотоциклети, автомобилни клаксони. Градът обгръща парка. Той изглежда като провинциално кътче, но аз знам, че не е.

Коя е тя? Трябва да я забравя, не искам да знам.

Това, което наистина искам, е да видя на забавен каданс изминалата вечер.

Този пронизителен звук, сякаш ударът й изкара въздуха. Тя със сигурност… е мъртва. Ами ако не е?

Дори и да не е, скоро ще бъде, като се имат предвид всички негови удари. А и какво бих могъл да направя за нея? Да й приложа изкуствено дишане, да завра лицето си в кръвта й?

Ами ако той се върне, докато го правя?

Дали щеше да се върне? Би било глупаво, но изненади винаги има. Тя със сигурност го беше разбрала.

Не мога да й помогна. Трябва да я прогоня от ума си.

Ще постоя тук още десет минути, не — петнайсет. Двайсет. После ще си събера багажа от място №2 и ще потеглям.

Накъде? Място №1 до обсерваторията е прекалено далече, както и места №3 и №4, въпреки че №3 е добра идея, защото до него има поток, в който мога да се измия. Остава само №5 — в избуялата папрат зад зоологическата градина. Всичките онези дървета. То е малко по-близо, но пак се очертава дълга разходка в тъмнината.

Освен това е и най-трудно за намиране.

Добре, ще отида на №5. Сам с животните. Техните писъци, виене и блъскане в клетките не ми дават да спя, но тази нощ така или иначе няма да мога да склопя очи.

А дотогава ще седя тук и ще чакам.

Ще се моля.

Отче, който си на небесата, какво ще кажеш да не ме изненадваш повече?

Не че молитвите са ми донесли нещо. Понякога дори се чудя дали там, горе, има някой, на когото да се моля, или са само звездите — нагрети кълба газ в пустата черна вселена.

Тогава започвам да се тревожа, че сквернословя.

Може би там, горе, наистина има някакъв Бог. Може би той ме е спасявал много пъти, но аз съм прекалено тъп, за да го разбера. Или не съм достатъчно възвисен, за да го оценя.

Може би Бог ме спаси и тази вечер, като ме постави зад скалите, а не на открито.

Но ако той ме бе видял, когато пристигна, вероятно щеше да промени решението си и да не й направи нищо.

Значи Господ е искал тя да…

Не, той просто щеше да отиде някъде другаде да го направи… както и да е.

В случай че си ме спасил, благодаря ти, Господи.

В случай че наистина си там, горе, какви планове имаш за мен?