Били Стрейт

21.

— Мърдай, мърдай, мърдай, продължавай да вървиш, малък изрод такъв!

Съскат в ухото ми, притискат ме, подбутват ме и ме блъскат.

Тя е по-гневна, той изглежда уплашен и нервен. Дори се препъва няколко пъти.

— Хайде! — Тя ме мушва с пистолета в ребрата, а когато извиквам, го притиска още по-силно и казва: — Млъквай! — Изобщо не е нервна.

Тя е шефът.

Като приближаваме към мястото, на което са паркирани бъгитата, започвам да се моля някой служител на зоопарка да е там по това време, но няма никой. Дали да викам? Не, пистолетът е опрян в мен, няма да й трябва много да дръпне спусъка и да ми пръсне вътрешностите. Вече сме до оградата. Катинарът е сложен и е заключен!

— Отваряй! — заповядва тя и се оглежда на всички посоки. Пистолетът все още е опрян в мен, а той вади ключ от джоба си и отваря катинара.

Те знаят за това място.

Подготвени са. Ще ме изнасилят.

Той отива зад мен, сграбчва ме и започва да ми диша в ухото, после внезапно стомахът ми започва да ме свива — силно, бързо, болезнено, все едно ми се ходи до тоалетната.

Пак ме блъсват напред. Все едно играя роля в някакъв филм и изведнъж осъзнах, че страхът се е изпарил и нещо друго управлява ума ми — сякаш съм заспал и буден едновременно, сякаш сънувам, но знам, че сънувам и мога да контролирам всичко, стига да се съсредоточа, мога да режисирам края както си искам.

Може би така се чувстваш, след като умреш.

Минаваме през портата и започваме да се катерим през дърветата. Той издава някакви ниски, влажни стонове.

— Ти — казва и ме стиска по-силно за ръката. Сякаш съм направил нещо лошо.

Държа главата си наведена и виждам обувките си, както и неговите.

— Добре, хайде, хайде — казва тя и махва с ръка, когато влизаме в папратовата горичка по същата пътека, по която слязох и за която си мислех, че е моя тайна.

Те продължават да ме блъскат, казват ми да вървя по-бързо, водят ме към едно голямо дърво, не моя евкалипт, друго, също с ниско приведени клони.

Подминаваме го. Вървим, докато стигаме до друго дърво, там е толкова тихо, няма никой наоколо, дори да викам, няма кой да ме чуе.

Тя застава от едната страна и все още ме държи на прицел, поглежда към калъфа на фотоапарата. Като не пуска ръката ми, мъжът изважда камерата и й я дава.

— Добре — казва ми тя.

Не знам какво иска, затова нито проговорвам, нито помръдвам.

Тя се приближава и ме зашлевява силно през лицето, от което главата ми се отмята, но не боли чак толкова.

— Направи го, малко лайно такова!

— Какво? — казвам аз, но сякаш чувам гласа на друго дете. Като че ли съм извън тялото си и гледам как се движа като в някой филм за роботи.

Посяга да ме удари пак и аз се опитвам да предпазя лицето си с ръка. Той ме ритва с коляно в гърба, а това вече боли.

— Сваляй гащите, уличник такъв, остави го да си ги смъкне, скъпи.

Той ме пуска, тя продължава да ме държи на прицел. Слагам ръце на панталоните, но не ги свалям. Той сваля своите, пуска ги да паднат до глезените. Носи торбести бели боксерки и вече посяга към процепа, когато аз се извръщам.

— Какво? — смее се тя. — Да не би да не си виждал такова нещо? Сваляй, покажи ни богатството си.

Не помръдвам. Тя пак ме зашлевява. Ако нямаше пистолет, щях да я прасна през лицето и да й откъсна главата. Тя пак се засмива.

— Подчинявай се и ще свършим, преди да кажеш „ох“. Малко забавление, това е всичко.

Започва да ми праща целувки във въздуха, той — също.

— Разбира се — казва гласът на другото дете. — Разбира се, знам какво имате предвид. Само че…

— Само че какво? — Тя се приближава и пъхва пистолета в носа ми. Студен е и мирише на бензиностанция.

С периферното си зрение виждам, че боксерките са смъкнати до глезените му, сякаш не иска да се съблича напълно. Движи ръката си напред-назад.

— Само че — казва детето — аз… това… мисля… че мога да го направя. Разбира се, става, но вие… това… сега като че ли… първо трябва да…

— Трябва какво? — Размахва пистолета пред очите ми.

— Сещаш се.

— Не се сещам! Какво?

— Трябва… да се изсера.

Тишина.

— Чу ли това? — казва му тя.

— Да-а — казва той съвсем тихо и аз си мисля: „О, не, да не би това да му хареса още повече, дали току-що не направих голяма грешка?“.

Тя се обръща и ме поглежда и за миг обмислям бягство, но после лицето й се озовава точно пред моето и не знам защо, но по начина, по който ме гледа, решавам, че би могла да е учителка, нечия баба, нямам вина, че…

— Е? — пита го тя.

— Ммм… не днес.

— Добре, боклук — казва ми тя. — Хайде, свърши си работата, избърши си задника с ризата и после ще ни покажеш своето богатство.

Свалям панталоните си и въпреки че денят е топъл и хубав, ден, в който съм ял царевица и съм пил лимонада, краката ми са като налети с олово.

— Толкова е бял — казва той.

— Хайде, давай, давай! — Гласът й е дрезгав и аз разбирам: неговата извратеност е, че иска да го прави с деца, а нейната — да командва. И да гледа. — Сваляй гащите, по дяволите, сваляй, сваляй, хайде, свършвай!!

Свалям боксерките си. Като клякам, успявам да се отдалеча малко от нея, но само на сантиметри. Толкова е тихо наоколо, толкова зелено, дори листата не помръдват. Сякаш тримата сме част от една огромна снимка или може би това е последният миг, преди Бог да разруши света, а и защо да не го направи?

— Побързай или ще те убия! — Пистолетът и фотоапаратът са насочени към мен. Тя ще снима всичко. Аз съм нейният сувенир.

Проблемът е, че преди ужасно ми се ходеше, а сега не мога. Сякаш органите ми са ледени блокове, прилепнали един в друг.

— Направи го или ще ти го извадя с куршуми!

Тембърът на гласа й и мисълта, че ще ме простреля, задействат стомаха ми пак и изпражнението тръгва надолу.

След това се пресягам с една ръка и го хващам. Гадно, отвращавам се, но си казвам, че е просто смляна храна, нещо, което вече е било в мен…

— Я виж — казва тя. — Какво отвратително малко животно.

— Отвратително — казва той. Но има предвид нещо друго.

Аз вдигам поглед към нея и кимам. И се усмихвам. Тя е учудена, не очакваше да се усмихна и за миг се разсейва.

Замахвам назад и въпреки че никога не съм бил добър в спорта, прицелвам се и хвърлям.

Бам! Право в лицето й, и по целия фотоапарат, и по блузата й.

Тя пищи и залита назад, пляска се и се спъва в неговите боксерки, объркана е. Той се изправя и ме посочва, но тя е тази, която трябваше да внимава, защото държеше пистолета. Тя все още пищи и се пляска. Вдигам бързо боксерките и панталоните си и още преди да съм ги качил на кръста, побягвам през клоните, които ме дращят по лицето, през пространството, през зеленината, която не свършва, през времето, което не спира, бягам, препъвам се, летя.

Понасям се.

Дочувам силен шамар, но не спирам, нищо не ме боли, добре съм или може би не съм, но не го усещам, вече нищо не мога да усещам, а това не е зле, изобщо не е зле.

Хвърлям се през зеленината.

Благодаря ти, горило. Ако можех да си поема дъх, щях да се засмея.