Били Стрейт

13.

На Шарла Стрейт й се гадеше, все още беше полудрогирана. Седеше на дивана в предната стая на караваната, а Бюъл — Рокера — Моран ядеше студена говежда яхния от консерва и довършваше последната бира. Все още всичко я болеше, той беше груб с нея, облада я отзад и издра задните й части с нокти. Мислите й отчасти се прочистиха и тя си представи лицето на Били.

Нейният малък сладък… Рокера изсумтя и прекъсна мислите й.

Обичаше да го прави по този начин, защото можеше да стои изправен, да не се подпира на ръцете си и да си натоварва гърба. Единствената полза за нея беше, че не се налагаше да гледа лицето му.

Дори и зад нея, пак миришеше. На мръсни дрехи.

Целият й живот миришеше на мръсни дрехи.

Болеше я главата. Текилата не й се отразяваше добре, особено евтината, която Рокера купуваше от павилиона. Бирата беше по-хубава, а бира и трева — най-хубавото от всичко, защото я караше да се издигне над нещата, но тревата бе свършила, а той излочи всичката бира.

Беше истински шопар — едно огромно, гадно, космато прасе, дори по-едър от баща й. Спомни си как ноктите му се забиваха в бедрата й, знаеше, че са черни. Продължи да си мисли: мръсен, той е мръсен, и аз съм мръсна.

Така ли щеше да свърши или имаше и други възможности?

Не знаеше, просто не знаеше.

Горещата неподвижна смрад, която би трябвало да е въздухът в караваната, я задушаваше. Парчето плат, което бе заковала на малкия прозорец, беше наполовина паднало, но зад него тя виждаше само един черен квадрат. Всички в парка спяха, трябва да е късно — всъщност колко беше часът?

Колко ли е часът там, където е Били? Ако изобщо е някъде, а не е…

Четири месеца минаха от онзи ужасен ден и когато си позволяваше да си спомня, мисълта за него я пробождаше като нож.

Тревожеше се да не лежи в някоя канавка.

Или да не е заклан от някой психар.

Или сгазен от камион на някое пусто шосе. Това малко, бледо, кльощаво тяло, толкова малко, винаги е бил толкова дребен, освен когато беше бебе и лицето му бе пълничко… защото го кърмеше, не искаше да спре да го кърми дори когато не пускаше нищо и зърната й кървяха, но монахините я накараха да спре, една от тях, онази високата, чието име беше забравила, й нареди: „Спри, момиче! Ще имаш достатъчно възможности да се жертваш“.

Били го няма. Трябваха й почти два дни, за да осъзнае, че това наистина беше така.

Когато онази вечер се прибраха с Рокера, той не си беше вкъщи, но понякога се разхождаше сам, затова тя заспа и не се събуди до десет и тогава реши, че е отишъл на училище. На следващия ден, като се стъмни, усети, че нещо не е наред, но вече се беше надрусала и не можеше да помръдне.

На следващата сутрин нямаше кой да й донесе кафе и тя осъзна, че вече е минало прекалено много време. Паниката я преряза като с огромен нож и тя започна да вие тихо под носа си. О, не, не може да бъде… къде, защо, кой, защо?

Не каза нищо на глас, никога не показа пред Рокера как се чувства. Пред никого.

Онзи ден, когато Рокера излезе, тя напусна караваната за първа сутрин от може би месец, очите я боляха от слънцето, знаеше, че роклята й е мръсна и едната й обувка има голяма дупка.

Търси из цял Уотсън, вървя, докато краката й изтръпнаха.

Денят беше наистина горещ, навън имаше много птици, хора, които не бе зървала, котки и кучета и още хора. Претърси всяка поляна и горичка, магазините, павилионите, „Сънисайд“, дори училището, защото може би той бе прекарал нощта някъде и после бе отишъл сам на училище, въпреки че това съвсем не се връзваше — защо му е да го прави?

Но в повечето случаи нещата не се връзваха, отдавна се бе научила да не търси смисъл.

Затова продължи да върви, оглеждаше се, проверяваше навсякъде. Купи си пепси от един павилион, до който имаше и бар, само за да се подкрепи. Фъстъците даваха много енергия.

Не питаше хората дали са го виждали, просто оглеждаше, защото не искаше никой да си помисли, че е лоша майка.

Не каза и на шерифа, разбира се, защото той можеше да стане подозрителен, да претърси караваната и да намери дрогата.

Същата вечер каза на Рокера и той отговори: „Голяма работа!“. Избягал е от къщи, мамка му, случва се през цялото време, по дяволите! И той бе избягал на петнайсет години, след като пребил до смърт стареца си. Не беше ли и тя постъпила така? Всички бягаха. Най-накрая малкото лайно беше показало някакъв кураж.

Но Били беше само на дванайсет, изглеждаше по-малък, толкова беше дребен, не беше като нейното бягство, нито пък като на такъв голям шопар като Рокера, в никакъв случай.

В деня, в който търси навсякъде, никой не я попита какво става, къде е Били. Нито първия ден, нито втория, нито третия, изобщо не я попитаха. Нито веднъж.

Вече минаха четири месеца и пак нямаше никакви въпроси. Нито от училището, нито от съседите — със сигурност не и от приятелите, защото Били никога не бе имал приятели, сигурно грешката бе нейна, защото като беше малък, тя живееше съвсем сама извън града в онази още по-ужасна каравана, заедно с хора, които и сега се мъчеше да забрави. Господи, как пропиля живота си! Не вярваше някой да е сторил нещо лошо на Били.

Той винаги е бил кротко дете, дори и като бебе, толкова кротък, че дори не се усещаше присъствието му…

От дъното на душата й потекоха сълзи и напълниха затворените й клепачи, които се подуха и тя ги отвори, за да освободи влагата.

Когато го направи, почти се изненада, че се намери пак в караваната, нищо не се беше променило. Видя замъглените очертания на бокса. Рокера седеше там и се тъпчеше, мръсните чинии вече бяха вкиснати и продължаваха да се вкисват, всичко беше вкиснато.

Къде е моят малък мъж?

На другия ден, след като той изчезна, тя сънува кошмар. Той беше на тъмно, влажно място, нещо като зала за мъчения, докато вървял през гората, го намерили някакви откачени, от онези, за които човек е чувал, че се навъртат около училищата, отвличат деца и правят с тях каквото си искат, дори ги колят. Събуди се разтреперана и потна, а стомахът й пареше, сякаш беше глътнала огън.

Рокера хъркаше, а тя гледаше как слънцето осветява парцала над прозореца на караваната. Беше прекалено уплашена, за да помръдне. Или да мисли. После се сети за залата за мъчения и й се повдигна.

Втурна се към тоалетната и повърна, като се стараеше да не вдига шум, за да не събуди Рокера. Цяла седмица се будеше нощем, потна от кошмари, и внимаваше да не мърда или да не каже нещо, което да събуди Рокера.

Поболяваше се от чувство за вина и от страх, от мисълта каква отрепка е, най-лошата майка на света, никога не трябваше да става майка, изобщо не трябваше да се ражда, донесе на света само нещастие и грях, заслужаваше да я чука отзад някой шопар…

Кошмарите отминаха и тя откри, че парите в кутията за тампони липсват — и разбра какво се е случило.

Бягство. Планирано.

Беше спестявала тези пари дълго време, криеше ги от Рокера и от всички други преди него, беше нейният собствен запас.

За какво?

За всеки случай.

Какъв случай?

Никакъв.

По-добре, че Били ги е взел. Ако трябва да си признае, тя никога не бе харчила от тях, не заслужаваше да харчи от тях, беше най-лошата майка на света.

Може би не най-лошата — онова откачено момиче, което бутна колата си с двете деца в езерото, това беше по-лошо. Беше гледала по телевизията и за някакво момиче, което скочило от някаква сграда с бебето си на ръце. И това беше по-лошо.

Някои хора подпалваха децата си или ги биеха, знаеше го със сигурност, но не говореше много добре за нея, щом единствените по-лоши неща, с които можеше да се сравнява, бяха подобни гадости, нали?

Истината беше, че бе достатъчно лоша.

Нищо чудно, че на Били му се наложи да избяга.

Тя нямаше къде да избяга, не беше достатъчно умна, достатъчно добра, точно както казваше баща й: „Нещо липсва тук“ — и потупваше с една ръка главата й.

Опитваше се да каже, че е глупава или побъркана.

Не беше, но…

Не можеше да разсъждава добре, когато беше дрогирана.

Добре де, трудно й беше да чете, същото беше и със смятането, но можеше да мисли, знаеше, че може да мисли. Понякога не разбираше нещата, които вършеше, но не беше побъркана. В никакъв случай.

По-добре да не мисли… но къде ли може да е избягал Били?

Такъв дребен и кльощав.

И защо ли се изненадваше. Само виж чия издънка беше.

Стана много странно. Защото тя обикновено харесваше по-едрите. Едри като баща й. Шопари като Рокера и останалите. Лицата и имената им беше забравила — всички онези футболисти и борци от гимназията, които правеха с нея точно това, което баща й подозираше, затова я нашляпваше, въпреки че не можеше да го докаже.

Искаше да обясни на баща си: „Не съм разгонена, просто това е единственият начин да се доближа до хора, които имат цели в живота“.

Не му обясни.

Цели… отдавна не беше мислила за бъдещето.

Прекалено много години получаваше тежки удари.

Но те бяха размесени с една-единствена омайна нощ, най-хубавото бебе на света, монахините, които мърмореха, но бяха добри с нея. Оценяваше го, въпреки че знаеше, че искат от нея да остави Били.

Няма начин, което си е нейно — нейно си е.

Реши да подслади живота си със спомена за бузестото бебешко лице на Били — заслужаваше малко сладост, нали?

Онази нощ, нощта на…

Беше толкова по-млада, по-хубава, по-слаба, лежеше сама в горичката след полунощ. Беше избрала да остане сама — може би затова Били стана такъв!

Може би си приличаха поне по едно нещо!

Усети, че се усмихва, докато си спомняше онази нощ — как наистина почувства нещо.

Топлината между краката й, по цялото й тяло, твърдата пръст изобщо не нараняваше гърба й.

Портокаловите дръвчета бяха зелени като стъкло на бутилка, обсипани с цветове, защото такъв беше сезонът, цялата горичка миришеше сладко и нежно, небето беше прекрасно, тъмно, а отгоре им грееше ярка светлина, защото луната беше много голяма и пълна, златна и блестяща като пропита с масло палачинка.

Лежеше там, след като той я целуна и й каза, че съжалява, но трябва да тръгва, полата й все още беше вдигната и се вееше на вятъра.

После почувства вибрациите — силни и близки, а някакви бързодвижещи се облаци покриха луната.

Цикади прииждаха с милиони и се трупаха в горичката.

Беше чувала да разказват за тях, но никога не ги беше виждала.

Оттогава също не ги беше виждала. Само веднъж.

Може да е била и сън цялата тази нощ…

Огромните насекоми бяха ужасяващи. Бяха два пъти по-големи от лъскавите черни горски бръмбари, които я плашеха до смърт, когато бръмваха изневиделица.

Цикадите вдигаха още повече шум и бяха толкова много, че тя трябваше да се вкамени от страх.

Но не го направи. Просто си лежеше по гръб, чувстваше се сладка и женствена, голяма купчина прашец и мед, гледаше как цикадите се настаняват ред по ред из портокаловите дръвчета, докато покриха цялата горичка като някакво сиво-кафеникаво одеяло.

Какво ли правеха? Ядяха цветовете? Сдъвкваха малките зелени портокалчета, горчиви и твърди като дървесина?

Не, изведнъж те изчезнаха, стрелнаха се в небето и дърветата пак си бяха същите.

Нощта на цикадите.

Магия, сякаш не се бе случило.

Но беше. И тя със сигурност имаше доказателство.

Къде ли е Били?