Били Стрейт

16.

Очите ми са затворени, размишлявам и изведнъж усещам — по мен пълзят мравки. Сигурно са помирисали меденките ми. Скачам и ги изтърсвам, стъпквам колкото мога повече. Ако някой ме гледа, ще помисли, че съм луд.

След това, което видях, не се чувствам добре дори в парка, но какъв избор имам? За миг си представям как той ме намира, гони ме, застига ме. Има нож, същия нож, сграбчва ме и ме намушква. Сърцето ми подскача, докато посреща острието.

Защо си мисля такива работи?

11:34 сутринта е, вече трябва да си го избия от главата. Отварям учебника по алгебра и започвам да решавам уравнения наум. Ще се опитам да хапна, може би малко от говеждото, и в един следобед ще сляза до онова място до оградата, да видя дали катинарът все още е отворен.

Готово. В секцията са африканските животни и е ужасно тихо. Имам пет долара в джоба, останалите ми пари са увити и закопани.

Горещо е, лятото идва рано. Много животни са сънливи, повечето се крият в пещерите си. Няма много хора — неколцина туристи, предимно японци, и млади майки с бебета в колички. Нося си тетрадка и молив, за да изглежда, все едно си готвя домашното. На открито не мириша толкова лошо. Никой не ме гледа странно, а някои дори се усмихват — двама туристи, мъж и жена, американци, възрастни, малко смахнати, носят много фотоапарати и карта на зоологическата градина, която явно не могат да разчетат. Сигурно им напомням за техния внук или нещо подобно.

Продължавам да вървя до най-високата точка на африканската секция. Повечето животни спят, но не ми пука, хубаво е да се разхождаш безцелно. Един носорог е излязъл, но само ме поглежда лошо и аз се отправям към горилите.

Пристигам и заварвам сцена.

Две млади майки са изпаднали в паника. Едната от тях изтърсва блузата си и пищи: „О, господи, гадост!“, а другата дърпа количката бързо назад. И двете се затичват към северноамериканската секция.

Веднага разбирам защо.

Лайна. Навсякъде по земята пред клетката и достъпът до горилите е блокиран.

Пет горили са излезли, четири от тях се пощят или спят, а една стои права по специфичния им начин, приведена надолу, ръцете й почти докосват земята. Женска. Мъжките имат огромни глави и сребриста ивица на гърбовете.

Започва да се разхожда, спира да огледа другите горили, чеши се и продължава да крачи. После се навежда и взема едно огромно лайно.

И го хвърля.

Не улучва главата ми и се приземява точно до мен, избухвайки в противно миришеща пушилка. Част от него полепва по обувките ми. Опитвам се да го изритам, но още една буца полита към мен. После още една.

— Идиотка! — Чувам как пищя. Наоколо няма никой.

Горилата скръства ръце на гърдите си и ме гледа, мога да се закълна, че се усмихва, сякаш това е някаква страхотна маймунска шега.

После ме посочва. И взима още една буца.

Изчезвам оттам. Целият свят се е побъркал.

Купувам си лимонада от автомат и продължавам да вървя и да пия с надеждата, че лайняният прах ще падне, защото наистина ми е писнало от гадни неща.

Може би ще посетя клетката на влечугите. Там е хладно и сенчесто и ще е страхотно да видя още една двуглава кралска змия.

Като влизам, срещам онези същите баба и дядо туристи да излизат и те пак ми се усмихват, все още изглеждат объркани. Обикалям около боите и анакондата, пепелянките и гущерите, гърмящите змии, усойниците и кобрите. Погледах известно време един питон албинос, огромен и дебел, с розово-бели люспи и странни червени очи.

Дали това грозно бледо лице нямаше да се промъкне довечера в сънищата ми?

Няма да е толкова зле, ако го накарам да изяде човека от PLYR1.

Както съм застанал тук, си представям, че съм Повелителят на змиите и контактувам с влечугите чрез внушение. Призовавам питона албинос да се увие около човека от PLYR1, да го смачка, да го изстиска като лимон.

И той да разбира какво става с него. Това е по-лошо от смъртта. Да разбираш.

Малко по-нататък, близо до оградата на зоологическата градина, до детската площадка, направена, предполагам, за хлапетата, които се отегчават от животните, има зеленчукова леха.

Царевица, боб, домати и чушки. На табелата пише, че са за животните, да могат да ядат свежа храна. Виждал съм шимпанзета да ядат царевица, сигурно и горилите ядат, а това ме кара да се замисля.

И аз обичам царевица, но вкъщи никога не е имало. Веднъж, когато бях в шести клас, училището направи празненство за Деня на благодарността в двора — пуешко и царевица, картофи с подправки, за всички, които си платяха. Всичко беше натрупано на дълги маси, а майки с престилки разсипваха по чиниите. Отидох в града да погледам, въпреки че нямах пари да си купя. Навъртах се наоколо до края, намерих няколко монети и си платих за една игра на скибоул, но за обяд не можеше да става и въпрос — пет долара.

Но една от жените от родителския комитет ме видя как гледам царевицата и ми даде цял кочан, яркожълт и блеснал от масло, заедно с една пуешка кълка, достатъчна да нахрани цяло семейство. Занесох ги под едно дърво и ги изядох и това беше най-хубавият Ден на благодарността в живота ми.

Приближавам се все повече към зеленчуковата леха и се оглеждам.

Чисто.

Бързо прескачам въжето, отивам право при царевицата, отчупвам три кочана и ги мушвам в джоба. Те стърчат, затова ги пъхам под тениската си, прескачам обратно, сякаш нищо не се е случило, и вървя бавно, докато намеря тоалетна.

Влизам в една от кабинките, затварям вратата, сядам на капака на тоалетната чиния и изваждам единия кочан, обелвам листата и косата и се чудя каква ли е на вкус суровата царевица.

Не е зле. Твърда, хрупкава, дори не се доближава по вкус до варената с масло, но има сладък вкус на царевица. Изядох бързо два кочана, а третия — по-бавно, като дъвчех всяка хапка, докато четях мръсните надписи по стените. Когато свърших, облизах кочаните, хвърлих ги в ъгъла на кабинката, пуснах една вода и си измих ръцете и лицето на мивката. После навих крачолите на джинсите си и измих прасците си.

Стомахът ме боли, но по различен начин.

Преядох. Натъпках се като прасе.

Обядът ти е вече мой, горило.

Отмъщението е сладко като царевицата!