Били Стрейт

5.

Вървя от два часа. Вече не се спъвам толкова.

Как само я намушка!

PLYR1. На Булеварда има бар „Плейърс“1, в който висят сводници. Може би се наричат така, защото само се шляят, а не работят наистина.

Това, което той направи с нея, ми припомня за нещо, видяно в Уотсън, когато се разхождах по изсъхналата поляна зад портокаловата горичка.

Две кучета се настигнаха. Едното беше бяло с кафяви петна, много мускулесто, приличаше на питбул, но не беше от тази порода. Другото беше едър черен помияр, който едва се влачеше. Бялото куче изглеждаше спокойно и доволно от живота, почти се усмихваше. Може би затова отначало черното не се боеше от него. После бялото куче изведнъж се обърна, без да лае, и скочи върху черното, захапа го за шията, размята го няколко пъти и черното издъхна. За секунди. Бялото куче не го изяде, нито облиза кръвта му — нищо. Само хвърли малко пръст със задните си крака и отмина, сякаш си бе свършило работата.

Знаеше, че силата е на негова страна.

Объркал съм се. Още съм много далеч. Краката ми тежат цял тон и започвам да се чувствам глупаво, че живея в парка. По-добре да си внуша, че не живея там.

А какъв избор имам? Нещо като Мелоди Ан? Това е сграда на „Селма“, близо до Булеварда, обгоряла в пожар, със заковани с дъски прозорци. Много деца се навъртат там и вечер съм виждал да водят и по-възрастни. Понякога съвсем без да се крият, правят на възрастните свирки на алеята — и момичетата, и момчетата.

По-скоро бих сложил край на живота си, отколкото да направя такова нещо. Самоубийството е грях, но и развратният живот е грях.

Поглеждам касиото: 4:04. Трябва да съм наближил. Колкото и списъци да изброявах наум, мислите ми са изпълнени с ужасни картини. Мъже, нараняващи жени, кучета, убиващи други кучета, взривени самолети, отвлечени от стаите си деца, стрелби от движещи се коли. Навсякъде кръв.

Мисля си за мама, но вместо нея, пред очите ми изниква Тъпака и се сещам как той й викаше курва през цялото време и тя се примиряваше, просто не й правеше впечатление.

Когато му беше криво, я удряше. Тогава затварях очите си, стисках зъби и се опитвах да се пренеса някъде другаде. Дълго време не можех да разбера защо тя го прибра. После осъзнах, че се смята за нищожество, защото няма образование и заслужава точно такъв като него.

Срещна го в „Сънисайд“, винаги там намира всички неудачници, които после води вкъщи. Вече не работеше там, но още ходеше да пие, да гледа телевизия и да се занася с мъжете, които играеха билярд.

Но другите неудачници никога не се задържаха и не ми обръщаха внимание. Първата вечер, когато го доведе, Тъпака увоня цялата каравана с ужасната си миризма, смесена с дъх на моторно масло. И двамата се бяха надрусали. Аз спях на дивана във външната стая и помирисах тревата, която пушеха, чух ги да се смеят и после леглото заскърца. Запуших ушите си и се скрих под одеялото.

На другата сутрин той влезе във външната стая гол. Държеше гащите си в ръка и цялото му тяло бе покрито с татуирани гънки тлъстина. Престорих се, че още спя. Той отвори вратата, изгрухтя, обу си гащите и отиде да пикае. Когато свърши, каза: „О-ох!“ и се изхрачи.

Като се връщаше към леглото на мама, се спъна и коляното му се стовари върху гърба ми. Все едно ме настъпи слон. Не можех да си поема дъх. Отиде в кухнята, направи си закуска и започна да тъпче кашата в устата си, като постоянно я разсипваше.

Направих се, че се събуждам току-що.

— О, боже, домашен плъх. Мамка му, Шарла, не ми каза, че имаш дете.

Смехът на мама долетя от спалнята:

— Много-много не сме си приказвали, нали, каубой?

Тъпака също се засмя, после протегна ръка да я удари в моята. Имаше черно под ноктите и пръстите му бяха с цвета и размера на кренвирши.

— Моран Рокера, мъжки. Ти кой си? — Въпреки че беше едър, гласът му беше висок.

— Били.

— Били кой?

— Били Стрейт.

— Ха, също като нея. Значи нямаш баща. Малка шибана грешка, а? — Аз свалих ръката си, но той я сграбчи, разтресе я силно, докато ме заболя, и чакаше да види дали ще се издам. Но аз се направих, че ми няма нищо.

— Това твойта каша ли е, мъжки?

— Нещо такова.

— Е, много лошо, мамка му! — Това му се стори доста смешно.

Влезе мама и започна да се кикоти около него. Но очите й бяха тъжни, както много пъти преди това.

Извинявай, скъпи, какво искаш да направя?

Не я защитавам, за да сме квит.

— Моран Рокера, малкия. И да не я изядеш всичката. — Хвърли ми кутията с разтворима каша, отиде до хладилника и си взе бира и лютеница. — Имаш ли някакъв чипс, жено?

— Разбира се, каубой.

Тя вика на всичките нещастници, които води вкъщи, „каубой“.

А Моран си мислеше, че само него нарича така.

— Скачай на седлото, гадже, ще препускаме в галоп!

Моран2 Рокера. Истинското му име беше Бюъл Ървил Моран, разбирате защо не искаше да има прякор, дори и безобиден. Прочетох го в шофьорската му книжка, която беше с изтекъл срок и пълна с лъжи. Като например, че е висок 1,95, а не беше повече от 1,85. И че тежи 75 килограма, като не беше по-малко от 105 кила. На снимката беше с огромна червена брада. Когато мама го доведе вкъщи, беше я обръснал и си бе оставил само дълги бакенбарди, които стърчаха много глупаво.

Всеки ден се обличаше с едни и същи дрехи: кирливи джинси, миризлива черна тениска „Харлей Дейвидсън“ и ботуши. Правеше се, че е от обществото на „Ангелите на Ада“ или някой важен, скаран със закона рокер, но си нямаше банда, а моторът му беше ръждясала купчина ламарини и обикновено беше развален. Затова само кръжеше с него около караваната, друсаше се, гледаше комедийни програми и ядеше, ядеше, ядеше.

И харчеше помощите ни. Помощите са всъщност за мен. Финансова подкрепа за семейства, издържащи деца. Моите пари.

Поне вече не ме издържат.

Когато навърших пет години, мама много се промени. Нямаше образование, но преди беше по-щастлива. По-интересно беше как изглеждаше — навиваше си косата с маша и се обличаше с различни дрехи. А сега носи само тениски и къси панталони и въпреки че изобщо не е дебела, някак си се отпусна и кожата й стана бледа и груба.

Преди работеше в „Сънисайд“ през седмицата, а в събота и неделя само ядеше и пиеше. Не я виня, животът й е бил труден. Започнала да работи на полето, когато била на четиринайсет години, родила ме на шестнайсет. Сега е на двайсет и осем, а зъбите й капят, защото няма пари да си ги оправи.

Не е учила кой знае колко, защото родителите й били земеделски работници и пътували, там където има реколта за прибиране. Освен това били алкохолици и не вярвали в образованието. Едва пишеше и четеше и не говореше граматически правилно, но никога не съм й правил забележка. Това наистина нямаше значение за мен.

Родила ме девет месеца след като родителите й загинали в автомобилна катастрофа. Баща й се напил, връщали се от Уотсън, където гледали някакъв филм в „Болса Чика“, и се натресли в електрически стълб на шосе №5.

С мама минавахме много пъти оттам с автобус. И тя всеки път казваше: „Ето го онзи проклет стълб“ — и започваше да търка очите си.

Тя останала жива, защото била на купон с други работници от полето и не отишла с родителите си на кино.

Непрекъснато ми разказваше цялата история, особено когато беше пияна или друсана. С течение на времето започна да я разкрасява — че купонът бил в някакъв изискан ресторант и на него присъствали важни клечки от профсъюза на земеделските работници, а тя била издокарана и изглеждала „съблазнително“. След това съвсем се развихряше, казваше, че била с някакъв мъж, който бил хубав и умен, гениален адвокат.

Една вечер наистина много се надруса и направи признанието: онзи богаташ би трябвало да е баща ми.

Мислеше се за Пепеляшка, само дето никога не беше живяла в палат.

Да имам богат, умен и красив баща би било страхотно, но знам, че това е измислица. Ако е имал пари, тя защо не се е лепнала за него?

Понякога, като се разприказваше, вадеше свои стари снимки и ми показваше колко стройна и хубава е била, как имала гъста черна коса, която стигала до под кръста й.

Но нямаше снимки на страхотния богаташ. Което не беше никак изненадващо.

Когато разказа тази история на Тъпака, той каза:

— Стига глупости, Шарла! Изчукала си хиляди кретени, едва ли ги помниш всичките.

Мама не отговори, а лицето на Тъпака почервеня. Той ме погледна и за миг си помислих, че ще ми се нахвърли. Вместо това той само се засмя и каза:

— Откъде ще знаеш чий блясък в очите е причината да се роди това малко лайно?

Мама се усмихна и тръсна коса.

— Просто знам, Бюъл. Жените винаги знаят.

Тогава той я фрасна с опакото на ръката си. Тя падна до хладилника и главата й се отметна като отсечена.

Аз седях до масата и ядях това, което бе останало след него в огромната консерва с чили, и изведнъж ме обзе страх и гняв, но ножовете бяха прекалено далече, в другия край на кухнята, а пистолетът под леглото му беше точно подръка.

Мама се изправи и започна да плаче.

— Стига глупости! — каза той. — Млъквай, мамка ти! — Пак вдигна ръка. Този път аз станах, той ме видя и очите му съвсем се смалиха. Почервеня като домат, започна да диша тежко и се наклони към мен. Може би мама се опитваше да ме защити или го направи заради себе си, но изведнъж се озова в скута му, обгърна го с ръце и каза:

— Така е, прав си, скъпи, говоря глупости, пълни глупости. Нищо не знам. Извинявай. Повече няма да ти разправям такива простотии, каубой.

Той понечи да я избута, но размисли и каза:

— По-кротко с тъпотиите.

— Да не се караме — каза мама. — Хайде, скъпи, да се изнесем към центъра и да се забавляваме.

Той мълчеше. Накрая каза:

— Супер. — Без да откъсва очи от мен, облиза бузата й и пъхна ръката си под блузата й.

Започна да движи ръката си в кръг много бавно.

— Хайде да си направим купон тук, скъпа — каза той и свали блузата й.

Аз изхвърчах от караваната и го чух как каза през смях:

— Май синчето на богаташа го вдигна.

Отначало ме стискаше за ръцете, спъваше ме, щипеше ме. Като видя, че му се разминава, започна да ме шамаросва по глупави поводи, например ако не му донесях яйцето достатъчно бързо. От плесниците му главата ми бучеше и не можех да чувам с часове.

Най-зле беше, като се връщах от училище. Тогава той поправяше мотора си пред караваната.

— Хей, богаташко копеле! Ела тук, мамка ти!

Караваната имаше само една врата и той бе застанал пред нея, така че нямаше как да го избегна.

Понякога ме тормозеше, понякога не, но тогава беше още по-лошо, защото само чаках кога ще започне.

Богаташко копеле, шибан домашен плъх, сополив малък изрод, мислиш се за по-умен от всички.

Тогава хващаше инструментите. Пъхваше длетото под брадичката ми, пъхаше палеца ми във френския ключ и го стягаше, докато опре в костта, и през цялото време ме гледаше в очите, за да види как ще реагирам.

Стараех се да не мигвам и нито частица от тялото ми да не трепва. С френския ключ беше все едно съм затиснал пръста си на вратата, но тогава е само за миг, а с ключа пръстът ми непрестанно пулсираше. Представях си как костите ми се счупват и никога вече не заздравяват.

Трябваше да живея със счупени ръце и да ми викат Сакатия.

После идваше отвертката. Пъхаше я в ухото ми и се правеше, че удря по дръжката с длан, а после започваше да се смее и казваше:

— Мамка му, не уцелих.

След няколко дни притисна триона към врата ми и аз почувствах зъбците с кожата си, все едно ме беше ухапало животно.

След това спах лошо, събуждах се няколко пъти през нощта и на сутринта челюстта ме болеше от стискане на зъби. Защо просто не пропълзях до леглото му, не взех пистолета му и не го застрелях?

Донякъде се боях, че ще се събуди и пръв ще хване оръжието. А дори и да го бях застрелял, кой щеше да ми повярва, че съм имал основание? Щяха да ме тикнат в затвора, да съсипят живота ми. Като излезех, щях да съм от „бившите“, без право да гласувам.

Започнах да обмислям бягството си. Чашата преля една неделя. В почивните дни беше най-лошо, защото той само седеше, пиеше, пушеше трева, пиеше хапчета, гледаше филми за Рамбо и не след дълго започваше да се изживява като Рамбо.

Мама беше в центъра на пазар, а аз се опитвах да чета.

— Ела тук, мамка ти! — каза ми.

Като отидох, той се засмя и извади едни клещи, смъкна джинсите и гащите ми и хвана с тях онази ми работа и това, което беше под нея.

Били, който няма топки.

За малко да се напикая, но се насилих да се сдържа, защото ако го бях намокрил, наистина щеше да ми ги откъсне.

— Я, колко му е малък на богаташкия син!

Стоях пред него и се преструвах, че не усещам нищо, но ми се искаше да съм някъде другаде. Списъците, списъците — но нищо не помагаше.

— Кръц, кръц и отиваш да пееш в шибания църковен хор — каза той.

Облиза устните си, после ме пусна.

След два дни, когато и двамата бяха в Сънисайд, претърсих караваната за пари. Отначало намерих само осемдесет цента под възглавниците на дивана. Започнах да се отчайвам и се чудех как ще тръгна без пари. И тогава се случи чудото в банята — намерих парите, които мама криеше в кутията с тампони под мивката. Предполагам, че никога не е имала доверие на Тъпака и си е мислела, че той няма да се сети да бърка там. Може би и тя се е чувствала като в капан и е искала някой ден да се махне. Съжалявам, ако съм объркал плановете й, но тя все още получаваше помощи, а моите топки бяха в клещите и ако останех още малко, той щеше да ме убие. След което тя щеше да се чувства ужасно, можеше и да загази заради пренебрегване на родителските си задължения или нещо подобно.

Значи като бягах, аз й правех услуга.

В кутията за тампони имаше 126 долара.

Увих ги в найлон, после ги сложих в една хартиена торба, която завързах с четири ластика и я пъхнах в панталоните си. Не можех да си взема книги и прекалено много дрехи, затова си сложих най-удобните в друга хартиена торба, закопчах касиото на ръката си и излязох в тъмната нощ.

В къмпинга нямаше улични лампи и по това време повечето хора си бяха легнали, затова бе тъмно и безопасно. Не беше точно къмпинг, просто мръсна площадка до една горичка от стари и криви портокалови дървета, изпочупени от вятъра и безплодни, и един криволичещ път, който водеше към шосето.

Цяла нощ вървях по шосето, но през тревата, колкото може по-далеч от асфалта, за да не ме забележат от колите и камионите. Минаваха предимно камиони. Бяха големи, профучаваха край мен и вдигаха истински прашни бури. Трябва да съм изминал над двайсет и пет километра, защото на табелата на Болса Чика пишеше, че Уотсън е на такова разстояние оттам. Но краката не ме боляха чак толкова и освен това се чувствах свободен.

Автогарата беше затворена, защото първият автобус за Лос Анджелис тръгваше в 6 сутринта. Изчаках, докато зад гишето се появи един стар мексиканец, който взе 40 долара от запасите в кутията за тампони, без дори да му мигне окото. Купих си кифла и мляко от автогарата и списание „Мад“ от вестникарската будка, качих се пръв в автобуса и седнах на последната седалка.

Всички, освен мен, бяха мексиканци, повечето работници, имаше и няколко жени, една от тях беше бременна и много се въртеше в седалката. Автобусът беше стар и напечен, но доста чист.

Шофьорът бе възрастен бял мъж със смачкана физиономия и шапка, която изглеждаше прекалено голяма за главата му. Дъвчеше дъвка и плюеше през прозореца. Отначало подкара бавно, но после вдигна скоростта и някои мексиканци извадиха храна.

Минахме покрай няколко автомобилни гробища в подстъпите на Болса Чика. Стъклата на колите блестяха като огледала. Профучахме и край ягодови полета, покрити с найлонови ленти. Когато минавах покрай тях с мама, тя винаги казваше: „Ягодови полета, също като в песента“. Замислих се за нея, но после я прогоних от ума си. След полетата нямаше нищо — само път и планини.

След известно време минахме покрай мястото, където родителите на мама бяха катастрофирали. Загледах се в него, видях как изчезва през задния прозорец. След това заспах.