Били Стрейт

29.

— Трябва да хапна нещо, имате ли нещо против да отидем в кухнята? — каза Рамзи.

Огладнява от нерви?

— Съвсем не, господин Рамзи — отвърна Петра. Добра възможност да разгледа още от къщата.

Последва го, той запали лампата и освети ужасни литографии и огромни мебели. Стояха точно пред това, което Петра очакваше: сто и петдесет квадрата стени, имитация на тухли, облицовани в дърво тавани в провинциален стил, бели шкафове, сиви гранитни плотове, съдове от излъскана стомана, окачена на гредите медна решетка, пълна със смъртоносни оръжия. По плотовете бяха разположени миксери, тостери, микровълнови печки. От прозореца на зимната градина имаше изглед към измазана стена. Източният край на къщата. Странична врата.

В средата на кухнята имаше тясна дървена маса от старо чамово дърво, беше очукана и излъскана до блясък, виждаха се и малки драскотини. Вероятно беше истинска антика, от провинциална Франция. Петра си я представи в някой манастир. Хубава беше. Но осемте стола около нея бяха с хромирани рамки и кожени седалки, така не се връзваха, че на Петра й се прииска да закрещи. Чия беше идеята за тази еклектика, негова или на Лиза?

Рамзи отвори хладилника вляво. Самотен мъж, който се държеше като домакин. Извади още един диетичен спрайт и картонена кутия сирене с лук.

— Трябва да внимавам с храната — каза, докато си търсеше лъжица. — Сигурна ли сте, че не мога да ви предложа нещо? Поне за пиене?

— Не, благодаря.

Той седна начело на чамовата маса, а тя се настани на един страничен стол.

— Може да ви се стори невъзпитано, че ям — каза той, докато мушваше лъжицата в сиренето. — Но не съм ял цял ден и усещам, че кръвната ми захар пада.

— Хипогликемия?

— В семейството ми има случаи на диабет, затова трябва да внимавам. — Започна да яде от сиренето, като обираше белите трохи от мустаците си. Не се притесняваше как изглежда пред нея. Може би грешно го е преценила като донжуан. Или може би преминаваше от едно превъплъщение в друго. Наблюдаваше го как отпива от содата, после още две лъжици сирене, успя да привлече вниманието му, като извади бележника си.

— Добре, онази нощ — каза той. — Казах ви, че бях в Тахо, нали? Първия път, когато идвахте.

Петра кимна.

— Оглеждах места за снимки през следващия сезон — продължи той. — Имаме сценарий, в който част от действието се развива в казино, опитвахме се да разберем какво искаме да направим. Започваме снимки след около месец.

— Кой пътуваше заедно с вас тогава?

— Грег и консултантът ни по декорите, Скот Мъркин. Огледахме и някои къщи край езерото, посетихме няколко казина, вечеряхме в „Харас“, проверихме как изглеждат местата и през нощта, после се прибрахме със самолета.

— Редовен полет?

Той остави лъжицата, отпи една глътка.

— Необходими ли са тези подробности? Значи съм заподозрян?

Нямаше изненада в гласа му. Не произнесе последната дума от изречението: „най-накрая“.

— Обичайна практика, господин Рамзи.

Той се усмихна.

— Разбира се. Казвал съм точно същите думи на хиляди заподозрени — в сериала. „Просто обичайна практика“ означава, че Дак Прайс ще се заеме с теб.

Петра също се усмихна.

— В истинския живот обичайна практика означава обичайна практика, господин Рамзи. Но ако моментът не е подходящ да говорим…

— Не, всичко е наред. — Светлите му очи срещнаха погледа на Петра. Рамзи изяде още малко сирене, вдигна кутийката към устните си, разбра, че е празна и си взе друга.

— Предполагам, че е логично да съм заподозрян. Заради… инцидента. Точно това намекнаха и в пресата.

Взираше се в нея.

Отпусни въжето. Представяше си го как се развива като кобра.

— След всичко това — каза Рамзи, — след онези репортажи хората започват да си мислят разни неща за мен. Не, не беше редовен полет, пътувахме с частен чартър, винаги така правим. „Уестуърд Чартър“, винаги ползваме тях. И един и същи пилот. Ед Мариънфелдт. Харесвам го, защото е бил пилот на боен самолет в морската авиация, истински Топ Гън. Излетяхме от Бърбанк, всичко е записано в книжата на „Уестуърд“. Тръгнахме към осем сутринта, върнахме се към осем и половина вечерта. Скот се прибра с колата си, а Грег ме докара тук. Обикновено той кара, когато е късно, защото в тъмното не виждам много добре.

— Проблеми с очите?

Въпреки че мустаците му бяха чисти, той пак ги обърса.

— Ранен стадий на перде. Очният ми лекар иска да ми направи операция с лазер, но аз все отлагам.

Иска да й каже, че не би могъл да откара Лиза през нощта в парка?

— Значи не излизате много по тъмно?

— Излизам, не съм толкова зле, просто светлините ми пречат. — Усмихна се. — Не ме отписвайте, става ли?

Петра му се усмихна в отговор.

— Обещавам.

Той пак заби лъжицата в сиренето, погледна я и я остави. Петра забеляза, че кожата покрай устата му е отпусната. Зад ушите имаше петна и няколко фини линии, които трябва да бяха следи от операция. Сиви косми стърчаха от едното му ухо. Под ярката светлина в кухнята се виждаха всяка бръчка и вена.

Тялото му бе започнало да го предава. Кръвната захар. Очите.

Пенисът.

Да не би да искаше да предизвика у нея съчувствие? Надяваше се на женската нежност, която саркастичната Лиза не му бе предложила?

— Значи Грег ви докара до вкъщи? — продължи тя.

— Пристигнахме тук около девет и петнайсет — девет и половина, прегледахме някои книжа, после аз полегнах. На другата сутрин Грег бе станал преди мен и когато отидох в гимнастическия салон, той вече тренираше. Имам домашен гимнастически салон. Побягах малко на пътеката, взех си душ, закусихме тук, решихме да поиграем малко голф и отидохме в „Агура Оукс Кънтри Клуб“ да се пробваме на осемнайсетте дупки. След това вие се появихте.

Извинявай, че ти развалих деня, Хърбърт.

— Добре — каза Петра. — Нещо друго?

— Това е — каза Рамзи. — Кой да знае!

Тя затвори бележника и двамата тръгнаха към пътната врата.

— Как са колите? — попита тя, когато преминаха покрай стъклената стена.

— Напоследък не се сещам за тях.

Петра спря и надникна през тъмното стъкло. Дали мерцедесът вече си беше на мястото? Без светлина видимостта беше равна на нула.

Рамзи щракна някакъв ключ. И ето го. Голям седан, сив металик.

— Играчки — каза Рамзи и загаси светлината.

Изпрати я до форда и когато тя седна зад волана, каза:

— Поздравете Грег.

Петра се обърна и се вгледа в него. Той се усмихна леко и тъжно. Като старец.

— Знам, че ще проверите алибито ми — каза. — Обичайна практика.