Били Стрейт

11.

Маймуните пищят най-ужасно от всички. Само шест сутринта е, а те вече се оплакват.

След четири часа ще отворят зоологическата градина. Бил съм тук, когато има много хора. Дочувам предимно врява, но понякога улавям и по някоя дума на малките деца, които мрънкат за нещо. „Сладолед!“ „Лъвовете!“

Когато хората дойдат в зоологическата градина, животните притихват, но през нощта наистина се развихрят — само чуйте писъците на тези маймуни, чувам и още някой, който мучи дълбоко, някак си тежко и уморено, може би е носорогът. Все едно казва: „Пуснете ме да изляза! Затворили са ни тук заради хората. Не са ли гадни?“.

Ако някога наистина излязат, месоядните веднага ще нападнат тревопасните, бавните и слабите, ще ги убият и ще ги изядат, а после ще оглозгат и кокалите.

Преди около месец разгледах оградата от бодлива тел около зоологическата градина и намерих една врата на високото, точно над животните от Африка. Имаше знак с надпис: „Само за служители на зоологическата градина. Да се заключва винаги“. Имаше и катинар, но сега го бяха оставили отключен. Свалих го, преминах през вратата, върнах го обратно и се намерих в малък паркинг, пълен с колички, с каквито служителите се разхождат из парка. От другата страна имаше сгради, в които миришеше на животински изпражнения, с циментирани подове, току-що измити с маркуч. До тях се издигаше гъста растителност и криволичеше пътечка с друг знак: „Забранено за външни лица“.

Държах се, все едно съм вътрешен, и отидох право в зоологическата градина, покатерих се в една огромна клетка заедно с останалите посетители, видях как децата мрънкат. После излязох от градината. Този ден си прекарах доста добре, четох и изучавах табелите, по които пишеше за поведението и хранителните навици на животните и за застрашените видове. В клетката за влечуги видях огромна двуглава змия. Никой не ме гледаше странно. За първи път от доста време се чувствах спокойно и нормално.

Бях си взел малко пари и си купих замразен банан, карамелизирани пуканки и кока-кола. Изядох ги много бързо и коремът ме заболя, но това нямаше значение. Сякаш в мозъка ми се бе открил ясносин простор.

Може би и днес ще се опитам да вляза.

А може би не бива. Трябва да се уверя, че не съм застрашен вид.

Не мога да спра да мисля за онази жена и какво направи с нея мъжът.

Ужасно, ужасно, как само я прегърна и прас, прас. Защо ли някому би се приискало да направи подобно нещо?

Защо Господ го позволява?

Стомахът започна да ме свива и аз вдишах дълбоко пет пъти, за да го успокоя.

Цяла нощ не спрях да вървя, но краката не ме боляха прекалено много, а сега вече ме болят и маратонките ме стискат. Свалих ги, чорапите също. Сигурно съм пораснал. От известно време обувките ми стават тесни. Стари са, същите, с които дойдох, по подметките има доста изтънели места, направо протрити.

Проветрих краката си и размърдах пръстите си, преди да си разгъна найлона.

О-о-ох… хубаво.

На място №5 няма вода за къпане. Няма ли да е страхотно да отида в зоологическата градина, да скоча в басейна на тюлена и да започна да пляскам във водата? Тюлените ще се подплашат, няма да знаят какво става, ще трябва да внимавам да не се разсмея на глас.

Воня на урина. Мразя да воня, не искам да се превръщам в един от онези хора с количките — можеш да ги помиришеш от предишната пресечка.

Винаги съм обичал да си вземам душ, но след като Тъпака се нанесе, никога нямаше топла вода. И не защото той я използваше. Мама искаше да мирише на хубаво заради него, затова започна да се къпе през половин час, след това се обливаше с парфюм.

Защо й беше на мама да се старае да му прави впечатление? Защо изобщо й трябваше да се занимава с всичките тези неудачници?

Доста време съм се чудил за това и винаги стигам до извода, че тя не се харесва много.

Сигурен съм, че е така, защото когато счупи нещо или направи някаква грешка, като например да се пореже, докато си бръсне краката, започва да се ругае, нарича се с разни обидни думи. Чувал съм я нощем да плаче, пияна или надрусана, и да се нарича с обидни думи. Откакто Тъпака се нанесе — не толкова често, защото се боеше да не я набие.

В такива случаи влизах в спалнята и сядах до нея, галех я по косата и я питах: „Какво има, мамо?“. Но тя винаги се отдръпваше от мен и казваше: „Нищо, нищо“, обаче звучеше ядосано, затова и аз престанах да опитвам.

Докато един ден не осъзнах, че тя плаче заради мен. Защото ме е родила, без да ме е искала, опитвала се е да ме отгледа и си е мислела, че не е достатъчно добра майка.

Аз бях нейната тъга.

Дълго мислих за това и реших, че най-доброто, което мога да направя, е да се опитам да науча колкото може повече, за да си намеря добра работа и да мога да се грижа за себе си и за нея. Освен това, ако види, че се справям, тя няма да се чувства такава неудачница.

Слънцето изгря напълно, изглеждаше горещо и оранжево иззад дърветата. Наистина съм уморен, но няма начин да заспя. Време е да разгъна найлона.

Използвам найлони от химическо чистене, за да увивам и пренасям нещата си и за да ги предпазвам от дъжда и мръсотията. На всеки един е написано предупреждение, че в тях малките деца могат да се задушат и че са тънки и лесно се късат. Но ако събереш три наведнъж, стават наистина здрави и идеални за защита. Набавям си ги най-вече от боклукчийските кофи и ги складирам, сгънати, във всичките си пет места, под скалите, в моята пещера, навсякъде.

Едно от най-хубавите неща на място №5 е, че има дърво. Огромен евкалипт с кръгли сребристосини листа, които миришат на сироп за кашлица. Знам, че е евкалипт, защото тогава, когато отидох в зоологическата градина, видях, че клетката на коалата е пълна със съвсем същите дървета, а на тях имаше надписи: „Евкалиптус Полиантемус: сребристо каучуково дърво“. Пишеше още, че коалите ядат евкалипт и могат да живеят само от него, а аз се зачудих какво ли ще стане, ако съм блокиран на място №5 и наоколо няма нищо друго за ядене, освен дървета. Попитах една служителка от зоологическата градина, тя се усмихна и ми каза, че не знае, но въпреки това предпочита хамбургери.

Това дърво обаче има толкова дебел ствол, че едва го обгръщам с ръце, а клоните му растат надолу, стигат до земята и продължават нататък. Като влезеш между тях, се чувстваш като в някакъв сребристосин облак, а зад клоните, точно до ствола, е скрит голям плосък сив камък. Изглежда по-тежък, отколкото всъщност е, но аз мога да го вдигна и да го подпра с нещо отдолу, така че част от него да остане във въздуха, както крикът повдига гумата на колата. Не ми отне много време да изрина мръсотията отдолу и да изкопая скривалище. Като пусна камъка обратно, става неоткриваемо.

Сега ми е малко по-трудно да го вдигна, защото ръцете ме болят от носенето на багажа от място №2 през цялата нощ, но с едната си обувка подпирам камъка и изваждам нещата си от място №5, които са увити в найлон: два чифта слипове „Келвин Клайн“, които си купих миналия месец от гаражна разпродажба в Лос Фелиз. Прекалено големи ми са и на вътрешната страна на ластика с мастило е написано: „Лари Е“. След като ги накиснах в езерото до папратите, станаха сиви, но поне бяха чисти. Резервно фенерче и две батерии, неотворен пакет говеждо, който свих от един магазин на Сънсет Булевард. Двулитрова бутилка кока-кола и нов неразпечатан пакет сладкиши с мед и орехи, които купих на следващия ден от същия магазин, защото се чувствах зле, че задигнах месото. Стари списания, които намерих зад една къща на улица „Аргайл“ — „Уестуейз“, „Пийпъл“, „Рийдърс Дайджест“, и стара картонена кутия от прясно мляко с 1% мазнини „Кнудсен“, в която държах химикали, моливи, бележници, навити на фуния листове и други дреболии.

На кутията има снимка на момче негърче на име Рудолфо Хокинс, което е било отвлечено преди пет години. Сниман е на шест години, с бяла риза и вратовръзка и се усмихва, сякаш има рожден ден или някакъв друг специален повод.

Пише, че бил отвлечен от баща си в Комптън, Калифорния, но би могло да е станало и в Скрантън, Пенсилвания или Детройт, Мичиган. Често гледах снимката и се чудех какво ли е станало с него. Пет години по-късно сигурно всичко е наред… поне е бил баща му, а не някой извратен.

Може би вече се е върнал в Комптън при майка си.

Представям си как мама ме търси и не мога да повярвам, че наистина го прави.

Когато бях малък — на пет-шест години — ми казваше, че ме обича, тогава бяхме наистина близки, само двамата срещу целия шибан свят. После започна да пие и да се друса много и да ми обръща все по-малко внимание. А след като се нанесе и Тъпака, станах невидим.

При това положение щеше ли да тръгне да ме търси?

Дори и да искаше, дали щеше да знае как, след като нямаше образование?

Тъпака също щеше да създава проблеми. Щеше да каже нещо от сорта: „Мамка му, малкият задник е офейкал, Шарла. На него не му пука за нас, остави го да пътува, дай ми нещо да хапна“.

Но дори и Тъпака да го нямаше, пак не мога да проумея как ли се чувства мама. Може би й е мъчно, че съм избягал, може би е ядосана.

А може и да чувства облекчение. Никога не е искала да ме ражда. Струва ми се, че правеше най-доброто, на което беше способна.

Знам, че в началото се е грижела добре за мен, защото съм виждал мои снимки като бебе. Тя ги пази в плик в едно чекмедже в кухнята. На тях изглеждам здрав и щастлив. И двамата сме такива. Правени са на Коледа, има елха, отрупана със светлини, и тя ме държи високо като трофей, а на лицето й грее страхотна широка усмивка. Сякаш казва: „Хей, вижте какво получих за Коледа“.

Рожденият ми ден е на 10-и август, значи съм на четири години и половина. Лицето ми е едро и пухкаво, с розови бузки и нямам коса. Мама е бледа и слаба и ме е облякла в глупаво синьо моряшко костюмче. Никога не съм я виждал да се усмихва по-широко, значи щастието й донякъде се е дължало на мен, поне в началото.

Защото родителите й са загинали при катастрофа още преди да се родя, какво друго би я накарало да се усмихва така?

На гърба на снимките има лепенки, на които пише: „Приют «Добрият пастир», Модесто, Калифорния“. Питах я за него, а тя каза, че е католическа организация и въпреки че не сме католици, сме живели там, докато съм бил малък. Когато я заразпитвах за още подробности, тя сграбчи снимките и каза, че не е важно.

Същата нощ плака дълго, а аз четох от книгата на Жак Кусто, за да се изолирам от звуците, които издаваше.

По онова време сигурно съм я правел щастлива.

Стига вече с тези глупости, време е да разгъна найлона от място №2, ето — четка за зъби, паста за зъби „Колгейт“, безплатни рекламни тубички, които взех от една пощенска кутия без име, пишеше само: „Обитател“, значи не принадлежеше на никого. Още един чифт гащи от боклукчийската кофа зад една от онези огромни къщи в полите на парка, малки пакетчета с кетчуп, горчица и майонеза, които взимам от ресторантите. Книгите ми…

Само една. Алгебра.

Къде е книгата ми за президентите от библиотеката? Трябва да е някъде забутана в найлона. Сложил съм три пласта… не, не е тук. Да не би да е паднала, когато съм го разгъвал? Не… да не съм я изпуснал някъде наблизо?

Ставам, оглеждам се.

Нищо.

Отстъпих назад.

Никаква книга за президенти.

Трябва да съм я изпуснал в тъмното.

О, не! По дяволите! Имах намерение някой ден да я върна.

Сега вече съм крадец.