Били Стрейт

3.

Събирам си нещата от моето място №2 в три найлона от химическо чистене и тръгвам през дърветата нагоре по хълма зад скалите. Спъвам се и често падам, защото се страхувам да използвам фенерчето, преди да навляза дълбоко в горичката, но няма значение, важното е само да се измъкна оттук.

Зоологическата градина е на километри. Ще ми трябва много време.

Вървя като робот и си мисля какво направи той с нея. Не е хубаво. Трябва да си го избия от главата.

Като бях в Уотсън, след някакъв проблем с Тъпака или след труден ден, си припомнях разни списъци, за да се разсея. Понякога помагаше.

Ето: президентите по реда на избирането им — Вашингтон, Адамс, Джеферсън, Мадисън, Монро, Куинси Адамс, Джаксън, Мартин Ван Бурен… най-ниският президент.

Мамка му, пак паднах на колене! Ставам. Продължавам да крача.

В Уотсън имах книга за президентите, издадена от Библиотеката на Конгреса, с дебели страници, отлични снимки и официалния президентски печат на корицата. Получих я в четвърти клас, след като спечелих викторината за президентите. Четох я около петстотин пъти, като се опитвах да се върна назад във времето и да си представя какво ли е да си Джордж Вашингтон, който управлява току-що създадена държава, или Томас Джеферсън, страхотният гений, измислил разни неща, който можел да пише с пет молива едновременно.

Дори какво е да си и Мартин Ван Бурен, нисичък, но все пак най-големият шеф.

Книгите станаха проблем, когато Тъпака се нанесе. Мразеше да ме гледа как чета, особено ако моторът му не беше в ред или мама нямаше пари да му даде.

Малкият мухльо със скапаните му книги, мисли се за по-умен от всички.

След като той се нанесе, трябваше да седя в кухнята, докато те с мама се настаняваха върху дивана, на който спях, за да гледат телевизия. Един ден той влезе в караваната страшно надрусан, точно когато се опитвах да пиша домашното си. Веднага разбрах по очите му и защото крачеше в кръг, размахваше юмруци, после разперваше длани и ръмжеше. Домашното беше по елементарна алгебра, фасулска работа. Госпожа Анисън не ми повярва, когато веднъж й казах, че вече я знам и продължи да ми дава същите домашни като на останалите от класа. Реших набързо задачите и почти свършвах, когато Тъпака извади една консерва с боб от хладилника и започна да яде с ръце. Погледнах го само за секунда. Той се пресегна, хвана ме за косата и стовари учебника по математика върху пръстите ми. После сграбчи купчината тетрадки и учебници и ги скъса на две, включително и учебника ми по математика „Да мислим чрез числа“.

— Да им го начукам на тези лайна! — каза и ги изхвърли в кофата за смет. — Вдигай шибания си задник, малък педал такъв, и свърши нещо полезно…

Косата ми миришеше на боб и на следващия ден ръката ми беше толкова подута, че не можех да помръдна пръстите си. Държах я в джоба си, когато казвах на госпожа Анисън, че съм си загубил учебника. Тя ядеше царевични пръчици на бюрото си и проверяваше контролни и дори не вдигна поглед към мен, само каза:

— Е, Били, значи ще трябва да си купиш друг.

Не можех да поискам пари от мама, затова не си купих друг учебник, вече не можех да си пиша домашните и успехът ми по алгебра тръгна надолу. Все си мислех, че на госпожа Анисън или на някой друг ще му стане любопитно, но нищо такова не се случи.

Друг път Тъпака скъса колекцията ми от списания, които бях събрал от чуждите боклуци, както и книгите ми, включително и тази за президентите. Едно от първите неща, които проверих, когато най-накрая открих библиотеката на Хилхърст авеню, беше дали имат книга за президентите. Намерих една, но беше различна от моята. Страниците й не бяха така дебели и имаше само черно-бели снимки. Но пак беше интересна. Научих, че Уилям Хени Харисън настинал, след като го избрали, и умрял.

Лош късмет за първия президент с име Уилям.

Действа. Умът ми се прочисти. Но сърцето и стомахът ми още пареха. Нататък: Тейлър, Филмор, Пиърс… Джеймс Бюканън, единственият президент, който не се беше женил, сигурно му е било самотно в Белия дом, въпреки че навярно си е имал достатъчно работа. Може да му е харесвало да е сам. Разбирам го.

Линкълн, Джонсън, Грант, Маккинли.

Още един президент, който се казва Уилям. Дали някой някога го е наричал Били? Като го гледам на снимката какъв е плешив и как гледа злобно и ядосано, не ми се вярва.

Никой не ме е наричал Уилям, освен учителите в първия ми учебен ден, но и те скоро минаха на Били, защото децата се смееха, когато ми викаха Уилям.

Били Козата.

Уилям Брадли Стрейт.

Обикновено име, няма нищо особено в него, но е по-хубаво от някои от прозвищата, с които са ме наричали.

Чак, чак…

Ох, пак се спънах, но не паднах. Място №5 е все още далеч. Нощта е топла. Иска ми се да сваля вонящите на урина дрехи и да побягна през дърветата гол като диво силно животно, което знае къде отива… Ще вдишам и издишам десет пъти, за да успокоя сърцето си.

… Така е по-добре. Други списъци. Екзотични риби: платии, риба меч, неонови тетри, гупи, акули, оскари, морски котки, морски таралежи, ароуани. Никога не съм имал аквариум, но в колекцията ми от списания имаше един брой „Наръчник по екзотични риби“ и снимките ме омаяха с цветовете си.

Във всички статии се повтаряше, че трябва много да се внимава, когато се прави аквариум, и да сме наясно с какви риби си имаме работа. Ако са достатъчно големи, оскарите и ароуаните изяждаха другите, а ако ароуаните станеха много едри, се опитваха да изядат и оскарите. Златните рибки са най-миролюбиви, но и най-бавни и другите винаги ги изяждат.

Стомахът ми още пареше, сякаш някой ме разкъсваше отвътре… дишай… паркови животни: птици, гущери, катерички, змии от време на време. Тях ще ги оставя.

Хората също.

Понякога през нощта могат да се видят бездомни откачалки с колички, пълни с боклуци, но те никога не се задържаха много-много. Имаше и мексиканци с ниски коли, които пускаха висока музика. Те обаче се спираха край влаковете. Наркомани, разбира се, нали е Холивуд. Виждал съм ги как паркират, сядат на някоя маса на поляните за пикник, сякаш ще си поръчват вечеря, пристягат ръцете си, боцкат се и после се взират в празното пространство.

Когато дрогата наистина влезе в кръвта им, въздишат, главите им клюмват и заспиват. Наистина приличат на хора, които просто си подремват.

Понякога в дъното на паркинга спират коли с двойки, включително и от обратни. Говорят си, опознават се, пушат, отдалеч цигарите им изглеждат като малки оранжеви звезди.

Всички се забавляват.

Мислех си, че и те ще правят това тази вечер.

Някой винаги късаше ограничителната верига и на парковите служители им отнемаше седмици да я поправят. Ченгетата не патрулираха тук често, защото това е територия на парковите служители. Паркът е огромен. В библиотеката намерих книга, в която пишеше, че площта му е 17 квадратни километра. Пишеше още, че паркът бил направен по странен начин. Един откачен, който се казвал полковник Грифит, се опитал да убие жена си и трябвало да даде земята си на щатските власти, за да отърве затвора.

Значи в това място има нещо, което носи лош късмет на жените…

Един квадратен километър е хиляда декара, значи 17 квадратни километра е огромно нещо. Знам, защото съм ги обходил почти всичките.

Понякога парковите служители се спират, пушат и си говорят. Преди няколко седмици един мъж и една жена от пазачите спряха колата си на поляната за пикници след полунощ. После се целуваха. Чувах как дишането им се учестява, чух как тя простена и си представих, че скоро щяха да стигнат и до съществената част. Но жената се отдръпна и каза: „Да тръгваме, Бърт. Остана сега някой да ни види“.

Отначало Бърт не каза нищо. А после произнесе: „Ох, всичко разваляш“. Но го каза през смях. Целуваха се, опипваха се още малко, преди да се качат пак в колата и да изчезнат. Предполагам, че не са се отказали да правят секс, вероятно са изчакали да свърши смяната им и са отишли някъде другаде. Може би у някого от двамата или в един от мотелите на Булеварда, където се плаща на час и отпред чакат проститутки.

Вече стоя настрана от тези мотели, но в началото, когато дойдох тук, една дебела черна проститутка с ярки шорти и черна дантелена блуза на голо се опита да ми се продаде.

Непрекъснато повтаряше: „Ела, малкия“. И нещо като: „Me bocha, me bocha, me bocha“. След това вдигна блузата си и ми показа едната си огромна черна гърда. Зърното й беше месесто, грамадно и лилаво — като зряла синя слива. Побягнах, а смехът й ме преследваше, както кучето преследва котката.

Но по някакъв странен начин ме накара да се почувствам добре, защото мислеше, че мога да го направя. Въпреки че знаех, че сигурно ми се подиграваше. Още помня онова зърно, което завря в лицето ми, сякаш казваше: „Хайде, поеми го, смучи го“. Устата й беше широко отворена, а зъбите й бяха огромни и много бели.

Сигурно се опитваше да ме направи за смях или просто толкова много бе закъсала за пари, че бе готова да го направи с всекиго. Повечето от проститутките се боцкат или смъркат.

Тези двама паркови служители се смееха малко като проститутката.

Дали има такова нещо — сексуален смях?

Да се отнасят с теб като с дете си има и добрите, и лошите страни. Когато влезеш в някой магазин и имаш пари, дори да си на опашката преди възрастните, тях първи ги обслужват. По-страшно е на Булеварда и на затънтените улички, пълни с откачалки и перверзни типове, които изнасилват деца. Веднъж на алеята намерих списание, в което бяха снимани разни перверзници как го правят с деца. Завираха си ги в задниците им или в устите им. Някои деца плачеха, други изглеждаха упоени. Лицата на извратеняците не се виждаха, само косматите им крака и в коя посока гледаха. Но това ме направи по-предпазлив.

Разни типове спират колите си до мен, докато се разхождам, дори и посред бял ден, размахват пари или шоколади, дори и онази си работа. Аз не им обръщам внимание и ако не се разкарат, побягвам. Преди, щом бях в лошо настроение, защото не съм ял или съм сънувал кошмари, им показвах среден пръст, но веднъж един се опита да ме прегази с колата си. Отървах се и вече държа ръцете в джобовете си.

Никога не се знае откъде може да изникне проблем. Преди седмица-две коли се нанизали една в друга на Гоуър. Тази отпред имала само малка драскотина, но собственикът й слязъл с бейзболна бухалка и разбил предното стъкло на другия. После тръгнал да гони и шофьора, но той избягал.

Пълно е с маниаци, които крещят на всички просто ей така, по цяла нощ се стреля. Виждал съм разни типове да се разхождат посред бял ден с издути джобове, в които може би има пистолети.

Единственият мъртвец, когото съм виждал, беше от онези старци с колички от улицата. Устата му беше широко отворена, сякаш спеше, но кожата му сивееше и през устните му прелитаха навътре и навън мухи. До него беше количката, която се канех да обера, но после се отказах, апетитът ми изчезна. През нощта се събудих ужасно гладен и си помислих, че съм много глупав, че се вързах. Той и без това си беше стар.

Когато съм ял достатъчно, преливам от енергия. Бърз съм като хала. Като бягам, се чувствам, все едно имам реактивен двигател — няма гравитация, никакви ограничения.

Понякога започвам да тичам под ритъма на някаква музика в главата си, хоп-хоп, хоп-хоп, нищо не може да ме спре. Когато това се случи, трябва да се насилвам да забавя темпото, защото става опасно, ако се самозабравиш.

Винаги преди да вляза в парка, също забавям. Даже доста по-рано. Освен това се оглеждам на всички страни да не би някой да ме следи, после тръгвам напред спокойно, сякаш живея в някоя от огромните къщи в подстъпите на парка.

Една от книгите, която Тъпака скъса, беше от френски учен на име Жак Кусто. В нея пишеше за октоподи и сепии. В една от главите се разказваше как октоподите могат да се слеят с цвета на околната среда. Не съм октопод, но знам как да се скрия от чужди погледи.

Взимам някои неща скришом, но това не значи, че съм крадец.

Намерих същата книга за октоподите в библиотеката, взех я и после я върнах.

Взех и книгата за президентите, но си я оставих.

Никой не я беше поръчвал от девет месеца, поне така пише на талона й.

Библиотеката в Уинстън беше жалка. Намираше се в малко помещение до общинската зала, която никой не използваше и през повечето време стоеше затворена. Библиотекарката винаги ме гледаше така, сякаш се каня да открадна нещо, но най-смешното беше, че аз изобщо нямах такова намерение.

В библиотеката в Хилхърст също има една възрастна жена, но тя през повечето време си седи в кабинета, а тази, която всъщност записва книгите, е млада хубава мексиканка с много дълга коса. Веднъж ми се усмихна, но аз се направих, че не й обръщам внимание и усмивката й застина, сякаш я бях полял със студена вода.

Не мога да получа карта за библиотеката, защото нямам адрес. Използвам следната техника: влизам вътре и се преструвам на дете от основното училище „Кинг“, което има домашни. Сядам сам на маса и чета и пиша известно време, обикновено решавам задачи. После се връщам при полиците.

Някой ден ще върна книгата за президентите. Дори и да я задържа завинаги, никому няма да липсва. Вероятно.

Да изглеждаш като малко безобидно дете си има и преимущества. Понякога можеш да влезеш незабелязано в магазина и да вземеш разни неща, без да те хванат. Знам, че това е грях, но без храна умираш, а самоубийството също е грях.

Освен това хората не се страхуват от деца, поне не от бели деца, затова ако помолиш някого за малко пари, той в най-лошия случай ти се усмихва. С други думи — какво могат да ми кажат? Намери си работа, хлапак!

Едно нещо със сигурност научих в Уинстън: ако ядосваш хората, задължително ще бъдеш наранен.

Може би Господ ми помага, като ме е направил дребен за възрастта ми. Но все пак ми се иска след време да порасна.

Преди да затъне, мама понякога хващаше брадичката ми и казваше: „Я се погледни. Ти си ангел. Истинско херувимче“.

Мразех тези думи. Все едно бях обратен.

Няма начин да разбереш кое е безопасно. Избягвам всички хора, а паркът е най-подходящото място за това — 17 квадратни километра тишина и спокойствие.

Благодаря ти, откачен господин Грифит.

Той се опитал да убие жена си, като я застреля в окото.