Били Стрейт

48.

Ел Салвадор беше един час напред пред Лос Анджелис и Петра се съмняваше, че синът на Естрела Флорес все още ще е в кантората си. Но все пак опита, получи отговор, свърза се с централата за международни разговори, откри трима на име Хавиер Флорес и късметът й проработи още на втория.

— Тревожа се за майка си — каза адвокатът с много тежък акцент, но на добър английски. — Вашият град е опасен. Майка ми не може да кара кола. Къде би могла да отиде? Звъннах у Рамзи, но той не отговори на съобщението ми. Майка ми каза, че живеел някъде в провинцията. Как е могла просто така да си тръгне? Не е заминала с кола. Къде ли е щяла да ходи? Нещо не е наред!

Флорес говореше като на разпит. Интелигентен, образован. Защо тогава майка му чистеше хорските къщи?

Изглежда, бе свикнал с този въпрос и добави:

— Настоявах да се върне и да живее с нас, но тя е много независима. И въпреки това не може да кара кола. Къде би могла да отиде? Не може да е свързано с госпожа Рамзи, нали?

— Майка ви ли ви каза за госпожа Рамзи?

— Не, за последен път говорих с нея в неделя, в деня, преди да се случи. Прочетох във вестниците, чета американска преса. Какво сте предприели, за да я откриете, детектив?

— Свързах се с всички отдели за изчезнали хора, господине. Обадих ви се, за да проверя къде би могла да отиде майка ви. Някой роднина или…

— Не, никой — каза Флорес. — Никого не познава. Значи наистина не мислите, че има нещо общо с госпожа Рамзи?

— Нямаме доказателства за такава връзка, господине…

— Моля ви! — избухна той. — Не съм глупак! Възможно ли е да е научила нещо и това да е застрашило живота й?

— Наистина не знам, господин Флорес. Засега няма доказателства за това. Майка ви някога разказвала ли ви е за семейство Рамзи нещо, което би могло да ни свърши работа? Особено миналата неделя.

— Не, не е ставало въпрос за тях. Само питаше как се движи банковата й сметка, това беше всичко. Тя ми праща парите си, а аз ги внасям. Пести за собствен дом.

— Всичките й пари ли отиват в Ел Салвадор?

— Освен удръжките за американските данъци.

— Ами предишните ви разговори? — попита Петра. — Какво беше мнението й за семейство Рамзи?

— Казваше, че жената била млада, блага, не била много капризна.

— А господин Рамзи капризен ли е бил?

— Малко, имал някакви коли, които искал постоянно да се лъскат. Но работата й беше добра, по-добра от мястото, където бе наета преди това. Много капризни хора, винаги й се караха.

— Помните ли имената им?

— Бяха от другия край на града — Брентууд. Хупър. Господин и госпожа Хупър. Мъжът винаги прокарвал пръст по мебелите и търсел прах. Жената пиела прекалено много и не й плащали добре.

— Първите им имена?

— Не пом… чакайте, адресът им е в бележника ми, освен ако не съм го изхвърлил, когато тя… не, тук е, Хупър — ето и телефона им.

Петра си записа.

— Ще им се обадя, господин Флорес.

— И аз ще им се обадя — каза той. — Но не мисля, че майка ми се е върнала при тях.

— Какво друго можете да ми кажете за семейство Рамзи?

— Тя не харесваше бизнес мениджъра — той отговарял за заплащането й, винаги закъснявал с парите. Най-накрая тя се оплакала на госпожа Рамзи и всичко се оправило.

— Господин Балч ли?

— Никога не е споменавала името му, казваше, че бил… сноб. Правел се на важен. Казваше, че само него не харесвала.

— Ами господин Рамзи?

— Не говореше за него. Мислите ли, че той е убил съпругата си?

— Господин Флорес, на този етап аз…

— Добре, добре, интересува ме само майка ми.

— Ще направя всичко, което е по силите ми, за да я намеря, господине. Значи, доколкото ви е известно, не е имала разправии с господин Рамзи? И няма причина майка ви внезапно да напусне?

— Той рядко се прибирал. Къщата била голяма, не й харесваше да остава толкова често сама. — Гласът му заглъхна. — Знам, че нещо не е наред.

Когато Петра затвори телефона, той пак иззвъня. Дежурната цивилна служителка каза:

— Обади се някакъв доктор Боулингър.

— Остави ли съобщение?

— Каза само да му се обадиш. Каза, не помоли.

Само това й трябваше. Стисна зъби и набра номера на хотела на Боулингър. Беше излязъл. Благодари на бога за малките победи.

Обади се на семейство Хупър в Бел Еър. Заето. Може би Хавиер Флорес вече се бе свързал.

Опита пак и й отговори дрезгав женски глас.

— О, господи, току-що говорих със сина й. Не, не съм я виждала. — Смехът й приличаше на ръмжене. — Значи сега полицията се опитва да върне незаконните имигранти по родните им места?

— Благодаря ви, госпожо Хупър. Вие я наехте, когато беше с нередовни документи, госпожо Хупър.

Трак.

Уил Фурние пристигна и й показа лист хартия. Около четирийсет имена, всичките, освен три, бяха зачертани.

— Информатори. Нашият малък крадец е бил забелязан из целия щат, но повечето обаждания не стават за нищо — кой е отключил лудницата? — Разхлаби вратовръзката си. Опакото на дланта му бе изцапано с мастило. — Едно сладурче от Сан Франциско твърди, че той е синът й, когото дала за осиновяване при раждането му, точно се канеше да се обади в „Неразгадани тайни“, парите щели да й дойдат добре, защото искала да става психолог. Друг пък твърди, че детето всъщност не е дете, а някакъв мистичен гуру — призрак, появявал се от време на време и „въздавал спасение“. Сигурно приближава краят на света.

— Може и да е прав — каза Петра.

— Колкото, че утре ще си получа пенсията — отвърна Фурние. — Той посочи трите незачертани имена. — Тези са вероятни. Две от тях идват от едно и също място — някакъв земеделски град на име Уотсън, между Бейкърсфийлд и Фресно. Нито един от тях не знаеше името на момчето, но и двамата мислят, че са го виждали в градчето. Не ми звучаха като откачени или алчни за пари, а и две позвънявания от такъв малък град са интересни. Обадих се в местния участък. Сигурно е много забутано място, защото има само двама полицаи, и двамата отсъстваха. Говорих с някаква жена от приемната, която ми звучеше като стогодишна. Последното обаждане вероятно е заради парите. Руски акцент, но поне ми звучеше като нормален човек. Настояваше, че е видял момчето тази сутрин във Венис. Описа и дрехите му — тениска, джинси. Каза, че приличало на момче, което спи на улицата, имало засъхнала сол по лицето, сякаш се е къпало в океана. Освен това било изподраскано.

— Добро око за подробностите.

— Затова не го изключвам. Има щанд за сувенири на „Оушън Франт“ във Венис, твърди, че момчето тази сутрин си купило от него шапка. После тръгнало на север. Човекът си помислил, че е странно едно дете да се разхожда само през деня. И да си купува шапка — никога не бил продавал шапки на деца.

— Опитвало се е да скрие лицето си — каза Петра.

Фурние сви рамене.

— Възможно е. Ако е чело днешния вестник, а ние знаем, че обича да чете. От друга страна, ако си бездомен и без пари, избягал от къщи, и някой предлага двайсет и пет бона само да се появиш, няма ли сам да се предадеш, да се опиташ да вземеш сумата?

— Той е само едно дете, Уил. Вероятно тормозено дете. Как да има доверие в някого? Дали е достатъчно хладнокръвно, за да си състави такъв план? Ако е видяло убийството, може би е прекалено уплашено да мисли за печалба.

— Сигурно. Или пък момчето е било там, но не по време на убийството и си мисли: защо ли да си правя труда? Както и да е, но руснакът определено ламти за парите.

Петра прочете на глас името на мъжа.

— Владимир Жуканов.

— Още повече това — каза Фурние. — Че е руснак. Не искам да проявявам предразсъдъци, но знаеш какви гадости вършат те. — Сгъна листа и го прибра в джоба си. — Ще намина да го погледна, имам среща в Санта Моника тази вечер, ще вечерям в „Лоуис“. Била ли си там?

Петра поклати глава.

— Жуканов каза, че ще стои до късно, за да говори с мен. И още нещо: Шолкопф пак ме вика в кабинета си, притискаше ме за подробности. Може би ще трябва да му пусна нещо, Барби. И тогава — тряс! — право във вестниците и ние ще се движим наоколо като навити на пружина играчки.

— Щом трябва — каза Петра. — Вече нищо не зависи от нас.

Беше готова да си тръгне в седем, когато телефонът пак иззвъня.

Млад женски глас каза:

— Изчакайте, моля, да говорите с Лорънс Шик.

След десет секунди лоша музика един сънлив мъжки глас каза:

— С кой детектив имам удоволствието да говоря?

— Детектив Конър.

— Добър вечер, детектив Конър, обажда се Лари Шик.

Многозначителна пауза. От нея се очакваше да знае кой е той. И тя знаеше. Адвокат, който струваше по шестстотин долара на час, занимаваше се с наказателни дела, най-вече със знаменитости, шофирали в пияно състояние, деца на актьори, които са си играли с оръжие, и други деликатни престъпления. Познаваше хапливия му стил, но никога не се бе срещала с него лично. Престъпниците, с които тя обикновено се занимаваше, не можеха да си позволят дори евтин адвокат от покрайнините.

— Добър вечер, господин Шик.

— Добър вечер, детектив. Как върви случаят „Рамзи“?

Най-накрая свали картите си.

— Като загрижен гражданин ли питате, господине?

Шик се засмя.

— Винаги съм загрижен, но не, детектив Конър, ангажиран съм от господин Рамзи да го представлявам по този случай. Затова, моля ви, занапред всички контакти да минават през моите кантори.

Кантори, в множествено число. Мамо, виж ме колко съм важен!

— Контакти значи — каза Петра.

— Всичко, свързано със случая — отвърна Шик.

— Да не би да искате да кажете, че не можем да говорим с господин Рамзи, преди да сме го уточнили с вас, господин Шик?

— Засега — отговори адвокатът — това е препоръчително, детектив. Лека вечер.

— И на вас — каза Петра в заглъхналия телефон.

Вчера си бъбреше с Рамзи в кухнята. Виж какво стана днес. Що се отнася до Рамзи, две неща привличаха вниманието: повторният разговор с него и срещата й с Балч. Да не би да бе засегнала с някого от двамата проблем, който го безпокоеше?

Грабна бележника си и прегледа записките. В разговора с Рамзи нямаше нищо сензационно… бе споменал, че може би е заподозрян — нищо особено. Една нова тема: Естрела Флорес.

Прелисти и записките от срещата с Балч. Откриването на двамата в Холивуд, характера на Лиза, епизода с побоя. Естрела Флорес.

Да не би прислужницата да им беше болно място?

Какво ли бе видяла Флорес онази нощ?

Или може би имаше нещо общо с портрета на момчето във вестника? Рамзи си е мислел, че е извършил перфектното убийство, а се е сблъскал с кошмара на всеки престъпник — загадъчен свидетел.

Точно сега й се искаше да надникне в невинните му сини очи и да потърси там страха.

Но вече нямаше тази възможност.

Само че никой, дори и високоплатен адвокат от Бевърли Хилс, не можеше да я спре просто да минава покрай къщата на Рамзи и да се отбие.

Спря в една закусвалня на булевард „Сънсет“ за сандвич с говеждо и го изяде в колата, предъвквайки заедно с месото и подозренията си. Гледаше как нощните птици изникват в тъмното и осъзна, че преди години се боеше да се приближи толкова до тях. В 7:40 пое към Калабасас. Беше след голямото натоварване и се движеше с лекота, пристигна в ранчото „Хейвън“ в 8:33.

Дежурният пазач беше млад мъж с дребни черти на лицето и унила поза. Беше съвсем слаб, с изключение на корема, който изпъваше униформената му риза. Когато колата й се приближи, той скръсти ръце на гърдите си. Мрачната му бдителност — която изглеждаше нелепа при отсъствието на опасност — се стопи, когато я видя отблизо. Крива усмивка разсече угодническото му лице, което приличаше на зелник. Флиртуваме. Страхотно! Веждите му бяха много тънки, почти невидими. На значката му пишеше Д. Симкинс.

Излезе от кабинката си, погледна я и отвори портата. Тя приближи колата до него.

— Как е? — Нямаше „госпожо“. Небрежен тон, защото караше хонда, а не порше, не беше от местните.

Петра му показа значката си.

— О! — каза той, отстъпи и оправи панталоните си. — Крайно време беше, детектив.

— За какво?

— Аз бях на смяна в нощта, когато бе убита Лиза Рамзи. Все се чудех кога ли ще дойдете. — Закани й се с пръст в закачливо неодобрение.

Беше ред на Петра да се усмихне.

— Е, ето ме и мен, офицер Симкинс.

Паркира, слезе от колата и влезе в кабината, без да иска разрешение. Той я последва. Будката беше като стъклен гардероб, едва имаше място и за двамата. Симкинс се облегна на плота и безсрамно я огледа от главата до петите.

Вътре нямаше много неща: малък шкаф с апаратура и един стол на колелца, който Симкинс й предложи. Тя остана права.

Извади бележника си, докато разглеждаше устройствата за сигурност. Телефон с много линии, двупосочна радиостанция, уоки-токи. Два свързани монитора, закачени над плота, единият следеше подстъпа откъм главния път, а другият беше толкова тъмен, че едва се разбираше, че е включен. До телефона имаше мазна торбичка и брой на „Роулинг Стоун“. На корицата му имаше някаква рокзвезда еднодневка с халки на веждите и манисто на езика.

— Какво мога да направя за един колега? — попита Симкинс.

Петра пусна още една насилена усмивка.

— Значи вие сте били на смяна през цялата нощ тогава, офицер Симкинс?

— Дъг. Да, аз бях. Беше много спокойно, но не знам, имах усещането, че е прекалено спокойно. Сякаш нещо ще се случи.

— Случи ли се?

Симкинс поклати глава.

— Но нали знаете, просто ми се струваше, че нощта е странна. На следващата сутрин, като чух какво е станало, си казах: „О, не!“. Сякаш бях имал предчувствие.

Господи, избави ме от тъпаците!

— Струва ми се, че тук си е спокойно по принцип.

— Няма да повярвате — каза той, заемайки внезапно отбранителна поза. — Стават разни неща. Например пожари. При пожари сигнализираме тревога първа степен.

— Което означава какво?

— Съобщаваме на хората, че може да се наложи да ги евакуираме.

— Страшничко — каза Петра.

— Нали затова сме тук. — И той докосна значката си. Безупречно копие на тези в Лосанджелиската полиция — дали участъкът можеше да заведе дело?

— И така, Дъг, по кое време бяхте дежурен онази нощ?

— Обикновено смяната ми е от седем до три, но тогава колегата, който застъпваше сутринта, се обади, че е болен и затова взех още едно дежурство.

— Докога?

— До единайсет, когато започва дневната смяна.

— А дневна смяна е офицер… Дилбек. — Успя да изрови в паметта си името на възрастния гард.

— Да, Оливър — каза Симкинс и се намръщи. Може би ревнуваше, че Дилбек вече е бил разпитан.

— Дали някой е влизал или излизал от къщата на Рамзи през това време? — попита Петра.

— Самият той. Господин Рамзи. Заедно с приятеля си, един рус мъж, когото често виждам тук. Те влязоха онази нощ.

— По кое време?

— Около девет.

Около. Не записваха ли влизащите и излизащите?

— Имате ли го записано?

— Не, не се впускаме в такива подробности. — Пак се отбраняваше.

— Кой караше, Дъг?

— Приятелят му.

— Господин Рамзи или приятелят му излизали ли са пак онази нощ?

— Не — каза Симкинс решително и самодоволно, сякаш искаше да каже: „Никой от имението не е излизал след това, само още няколко души се прибраха. Както ви казах, нощта беше спокойна“.

— Ами прислужницата на господин Рамзи?

— Не. Изобщо не е излизала. Беше прекалено спокойно. Аз обичам действието.

Петра потисна смеха си.

— Знам какво имаш предвид, Дъг. Нещо друго, което би могъл да ми кажеш за семейство Рамзи?

— Ами — започна Симкинс и се замисли, — тук съм само от три седмици, само съм го виждал да влиза и излиза. Както и приятеля му. Мислите ли, че той го е направил?

— Все още нищо не мисля, Дъг. — Беше на работа от три седмици. Не е познавал Лиза. Дори и да имаше мозък, пак не би могъл да й свърши работа. — Господин Рамзи вкъщи ли си е в момента?

— По време на смяната ми нито е влизал, нито е излизал.

— Има ли други подходи към ранчото „Хейвън“?

— Не.

— Ами за какво е вторият монитор?

Погледът на Симкинс се стрелна към поставката.

— О, това ли? Това е противопожарният изход, намира се далеч зад имението, но никой не го използва. Дори да е обявена тревога за евакуация, по план всички трябва да се изведат през предния изход.

— Екранът е много тъмен.

— Там е тъмно.

Петра се наведе близо до монитора.

— Там няма ли охрана?

— Не, само един автомат за отбелязване на времето на влизане и излизане. На всички, които живеят тук, се издават карти, но никой не ги ползва, няма защо.

— Бих искала да отида дотам, Дъг. Просто да погледна.

— Не знам…

— Можеш да дойдеш с мен, ако искаш. — Тя пристъпи към Симкинс. Гърдите им почти се докосваха. Пазачът се потеше обилно.

— Ами…

— Само да погледна набързо, Дъг. Обещавам, че няма да открадна и прашинка. — Намигна му. От това Симкинс трепна.

— Да, добре, само не тревожете никого от обитателите, става ли? Защото ще се пише на мой гръб. Те си ценят спокойствието. Нали затова ми плащат!

— Как ще стигнем дотам?

— По главната алея, чак до върха. — Той посочи, като успя да се приближи още и раменете им се докоснаха. — По посока на къщата на Рамзи всъщност. Но вместо да завиете надясно, свървате вляво и след малко ще видите голямо празно пространство, което предполагам, че е трябвало да бъде голф игрище с девет дупки, но така и не е построено. Продължавате да се движите вляво, заобикаляте го, след това пътят завива нагоре, рязко сменя посоката. Продължавате нататък, докато вече няма накъде.

Благодари му и го потупа по рамото. Той пак трепна.

Караше много бавно и спря, когато къщата на Рамзи се изпречи пред погледа й. Външното осветление беше ослепително. Отвътре се процеждаше по-слаба светлина. Отпред нямаше коли — проклетият музей, нямаше начин да разбере дали човекът си е вкъщи.

Загледа се в къщата. Статична. Както и постройките наоколо. Колкото по-скъпи бяха сградите, толкова по-безжизнени изглеждаха.

След десет минути указанията на Симкинс я отведоха до една пряка пътека край бъдещото игрище за голф, което сега беше само плоска сива площадка, засята с млада трева и заобиколена от ограда от ковано желязо. Пътят се стесняваше и преминаваше в алея, а храстите от двете й страни ставаха все по-гъсти и се издигаха като тъмни стени. Над тях се виждаха извитите и заплетени клони на дъбове, които изглеждаха незначителни на фона на черния небесен купол. Няколко звезди се мъчеха да пробият мъглата. Луната бе прекомерно голяма, мръснобяла, скрита на места от мъглата.

Миришеше на конски тор и прах.

Светлините на колата й образуваха кехлибарен тунел през мрака. Включи дългите и продължи с петнайсет километра в час. Изведнъж пред нея изникна противопожарният изход. Единична врата, три метра висока, електрифицирана, същите мотиви от ковано желязо, както на главната порта. Яки тухлени зидове, предупредителни знаци. Автоматът за електронните карти бе поставен на метална колона.

Спря на няколко метра, извади фенерчето си от жабката на колата, остави колата запалена и слезе.

Конският мирис тук се чувстваше по-силно. Беше тихо, дори и птица не прехвръкваше. Но грохотът на шосето долиташе отдалеч настойчиво.

Освети пътеката с фенерчето си. Зле поддържана, замърсена с пръст. Симкинс твърдеше, че задният изход не се използвал, но тя забеляза слаби отпечатъци от автомобилни гуми. Няколко следи от конски копита, имаше и по-малки, сигурно от куче или койот — не беше експерт по отпечатъците.

Тук баща й би могъл да й помогне.

Тръгна към портата по края на пътеката, после се върна. Повтори маневрата. Прашният слой беше толкова гъст, че обувките й не оставяха отпечатъци. Автоматът за електронни карти беше поръждясал. От другата страна на оградата имаше още един автомат.

Безпроблемно влизане и излизане.

А къщата на Рамзи беше в горния край на квартала, което означаваше, че трябва да премине през доста съседи, преди да се измъкне.

Замисли се как ли го е направил.

Изчакал е Балч да заспи — или му е сложил нещо в питието, за да го упои. После е изкарал мерцедеса от огромния гараж. Или пък джипа, ако го е докарал от Монтесито. С изключени светлини е тръгнал бавно. Тъй като къщите бяха доста далеч от шосето, навсякъде имаше огради, дърветата бяха разлистени, нямаше как някой да го забележи. Хората със собствени басейни, вани за подводен масаж, домашни киносалони и игрища за голф не висяха по прозорците.

Хората, които се стремяха към такъв затворен живот, често се преструваха, че зад четирите им стени не съществува нищо.

Тя огледа по-отблизо следите от автомобилни гуми. Бяха много слаби, без отпечатъци от грайфери, съмняваше се, че биха помогнали много. Но все пак с удоволствие би поръчала изследването им. Не можеше да го направи без прокурорска заповед, но за такава нямаше основания. А сега и Лари Шик се бе появил на сцената — трябваше да забрави за разговори с Рамзи за щяло и нещяло.

Дори и да свържат следите с някоя от колите на Рамзи, бяха минали четири дни от убийството. Рамзи можеше да признае, че е минавал оттук и да твърди, че се е разхождал по възвишенията, опитвал се е да се отпусне, да се справи с мъката си.

Възвишенията… страхотно място да се отърве от тялото.

Дали Естрела Флорес не беше погребана някъде там?

Дали противопожарният изход не водеше и някъде другаде, а не само извън Санта Сюзанас?

Тя даде на задна до най-близката отбивка, обърна колата и пое към кабината на охраната. Симкинс я видя да идва, остави броя на „Ролинг Стоун“ и отвори портата. Прозорецът му беше затворен, нямаше желание за разговори. Петра спря до кабината. Той сви устни и се приближи до нея. Големият му час бе отминал, чувстваше се потиснат и искаше тя да си отиде.

— Намерихте ли нещо?

— Не, точно както каза, Дъг. Кажи ми накъде води противопожарният изход?

— Нагоре в планината.

— А след това?

— Към едно кръстовище на малки странични пътища.

— Не се ли влива в магистрала 101?

— Завива към нея, но не се влива. — От устата му последната дума прозвуча като нецензурна.

— Но ако искам да стигна до магистралата през страничните пътища, мога, нали?

— Да, разбира се. Всички пътища водят към магистралата. Израснал съм в Уест Хилс. Като малки идвахме тук да ловим зайци, още преди да построят тези къщи. Понякога животинките изскачаха на магистралата и ставаха на пихтия.

— Доброто старо време — каза Петра.

Спомените стегнаха чертите на слабото лице на Симкинс и той презрително се намръщи. Богаташите бяха откраднали детските му спомени.

— Тук става много красиво — каза той. В думите му имаше неподправена емоция. Копнеж. В този момент го харесваше малко повече. Но не чак толкова много.