Били Стрейт

8.

— Интересно — коментира Стю присъствието на заетата от библиотеката книга, но забележката му прозвуча разсеяно.

Беше свършил разговора си по телефона и сега прибираше апарата в джоба.

— Униформените от Западен Лос Анджелис сега са при прислужницата на Лиза Рамзи. Къщата не е в Бевърли Хилс, на няколко пресечки оттам е. В неделя прислужницата почивала, току-що се била върнала, Лиза не си е спала вкъщи. Поршето й не е в гаража, така че, изглежда, е отишла някъде с него или се е срещнала с убиеца и се е качила в неговата кола, а може да е била и отвлечена. Трябва да бързаме към къщата на Рамзи в Калабасас, за да му съобщим, после да разпитаме прислужницата. Той не е в офиса си, а протоколът изисква да направим всичко възможно, за да го уведомим лично. Живее в едно от онези имения с големи порти. Имаме адреса.

Отидоха при белия форд. Днес беше ред на Стю да кара и той седна зад волана.

— Калабасас е чужда територия — каза Петра, докато той палеше мотора. Потегли бавно. Както винаги. Караше по-бавно от всички ченгета, които тя познаваше.

— Местните ще координират — каза той. — Шолкопф се обади на шефа на участъка в Малибу, за да си уточнят прерогативите, но те, като научили, че става въпрос за убийство, викнали момчетата от своя отдел „Убийства“ в центъра. Попада под наша юрисдикция, но те искат да присъстват, когато съобщаваме на Рамзи, защото къщата му била в техния район и не искали да се чувстват пренебрегнати. Двама от техния отдел „Убийства“ ще ни чакат пред портата му.

— Доста път има от центъра до Калабасас — каза Петра. — Значи те, така да се каже, наистина си мислят, че ще разследват?

— Кой знае! Може и да ни помогнат.

— Като например ни запознаят с побоищата на Рамзи над жена му?

— И с това. С каквото и да е.

Когато поеха по пътя, който свързваше парка с пето шосе, Стю каза:

— Шолкопф ми изнесе лекция, каквато не съм чувал, откакто бях новобранец: не влизай без разрешение, не се катери по зидовете, дръж се с него като със стопроцентово опечален бивш съпруг, не като със заподозрян. Никакви обиски, не влизай в тоалетната, ако това може да се изтълкува като обиск. Никакви въпроси, които съдържат обвинение, защото иначе ще трябва да се извиняваш на човека, а аз не искам дори и да му намекваш, че е заподозрян.

— Ами записа на онова телевизионно предаване? Да го вземем ли?

— Дори и това не може, защото ще издадем подозренията си.

— Стига бе! Тя е показвана пред толкова хора — каза Петра.

Стю сви рамене.

— А кога ще можем да си вършим работата?

— Като получим повече информация.

— Но нали не ни позволяват да я търсим.

Стю се усмихна пресилено.

— И всичките тези формалности, защото Рамзи е важна клечка?

— Добре дошла в джунглата. Обичам работата си.

Доскоро беше точно така. Какво му ставаше?

Той зави по шосето, което водеше на север. След около два километра Петра каза:

— Ами книгата и обвивката от храна? Потенциален свидетел?

— Ако този, който е хапвал и/или четял, случайно се е оказал наоколо, когато Лиза е била убита. Религията ми диктува да вярвам в чудеса, но…

— И/или?

— Може да са двама различни хора. Дори и да е един, всичко подсказва за бездомник или бездомница. Лоу каза, че отпечатъкът е от дребно тяло.

— Клошарка — каза Петра.

— Какъвто и да е бил, не се е обадил на 911, така че ако той или тя са били наоколо, явно им липсва гражданска отговорност. Не чакай със затаен дъх да ти дойде на крака.

— Много бездомни жени са шизофренички — каза Петра. — Убийство пред очите би било ужасно за всеки, но при положение че вече ти хлопа дъската…

Стю не отговори. Попътуваха още малко, преди Петра да каже:

— Мислех си, въпреки че знам, че е малко изсмукано от пръстите: ами ако човекът зад скалите е убил Лиза?

Той се замисли над това, после го отхвърли със същите аргументи, които му предложи и Петра.

— Освен това — добави, — съгласен съм с първото ти впечатление: нараняванията по лицето и жестокостта предполагат страст, някого, когото тя е познавала. Ако е вярно, че Рамзи е пребил жена си, той напълно пасва на образа на убиеца.

— Но не можем да се отнасяме с него като със заподозрян.

— Но докато го уведомяваме, можем да го проучим психологически, като се правим на съчувстващи държавни служители. Затова се радвам, че и ти си с мен. Той е актьор — наистина лош, но и лошите актьори могат да скрият чувствата си по-добре от всеки обикновен човек.

— И какво общо има това с мен? — попита Петра.

— Ти си проницателна.

Но не и с теб, помисли си тя.

Скоро след като минаха по 134-а улица в Западната част, бяха приклещени от задръстване.

Обичайна ситуация. Всеки път, когато попаднеше в задръстване, Петра започваше да си мечтае за летящите коли на бъдещето, онези фолксвагени с реактивни двигатели, предсказани в старата „Популярна механика“ на баща й.

Седенето на едно място я побъркваше и двамата го знаеха. Стю беше спокоен шофьор, понякога спокоен до умопомрачение.

— Можем да свием в отбивката — каза тя.

Той беше чувал това изречение стотици пъти преди и затова само се усмихна уморено.

— Можем поне да включим светлините и сирената — добави тя.

— Разбира се — каза той, изключвайки мотора. — Хайде да си извадим и пистолетите и да си пробием път с куршуми… и как според теб трябва да се отнесем с Рамзи?

— Със съчувствие, както казваш ти. Да му дадем и салфетка за крокодилските сълзи.

— Крокодилски — повтори той. — Значи си го изчислила предварително.

— Ако мормоните играеха комар, ти на кого би заложил?

Той кимна, извърна глава, за да скрие прозявката си, и продължи да пъпли с колата около километър, после пак спря. Петра потърка очи и пред зениците й се завъртяха странни фигурки. Налягаше я главоболие. Трябваше да се научи да се справя по-добре с напрежението.

— Толкова години работя в Холивуд — каза Стю, — а досега никога не съм попадал на убийство на знаменитост. Само донякъде онзи старец Алфонс Дортмунд. Характерен актьор, имигрант от Германия, който някога играел нацисти във филми за Втората световна война. Беше удушен в апартамента си в Гоуър. Истинска дупка. Не беше работил от години, беше се пропил и пуснал по течението. Униформените отишли по сигнал за лоша миризма от жилището му и го намерили, удушен в леглото му — вързан като животно през шията с някакви сложни възли.

— Задушаване при секс?

— И аз първо това си помислих, но не бях прав. Не беше естествена смърт. Оказа се, че подбрал някакъв петнайсетгодишен от Булеварда, показал му как да го върже, но момчето решило да стегне още малко, удушило го и претарашило апартамента.

— И как го хванахте?

— А ти как мислиш?

— Похвалил се е.

— На всеки срещнат. С тогавашния ми партньор Чик Райли обиколихме всички обичайни места, поговорихме с обичайните хора и те всички знаеха какво е станало. Почувствахме се като селяндури. Слава богу, че повечето от тях са идиоти.

— Чудя се колко ли хитър е Рамзи — каза Петра. — Знае ли се по каква причина не си е в офиса?

— Мислиш, че вече се е панирал и е побягнал? Не, не можем да предполагаме такова нещо. Не снима филм. Вече всички серии за тази година са заснети.

— Само от неговия или на всички сериали?

— Всички големи сериали — каза Стю. — Може да играе тенис или да се кисне във ваната за подводен масаж. Или да е отлетял с някой чартър до Южна Франция.

— Колко ненавреме.

— Наистина. Хей, може би действително трябва да си проправим път с пистолетите!

След четирийсет и пет минути излязоха от магистралата и поеха по пътя към Калабасас и след това по криволичещото шосе на север към планината Сюзана. По ниските заоблени склонове се виждаха дъбови горички, оцелели сред цивилизацията. Дърветата бяха изключително чувствителни към прекаляването с вода и изкуственото поливане уби стотици, преди някой да се сети да им сложи знак, че са защитени.

Петра знаеше, че и доста пожари бяха вилнели из изсъхналите храсти и бяха погълнали старомодните испански къщи — най-интересното нещо в кварталите на склона над Западната равнина. Колкото и пари да се хвърляха за ремонта им, техният вид винаги си оставаше ретро и нищо повече.

Минаха по няколко алеи с подобни къщи, някои зад зидове с портални врати. Приличащи си като близнаци конюшни, малки обори в съседство с тенискортове и каменни басейни с водопади. Въздухът беше чист, мястото — просторно, но след като излязоха от шосето, около тях всичко утихна. Петра обаче знаеше, че подобна обстановка не е за нея. Беше прекалено далеч от книжарниците, театрите и музеите, от мижавия културен живот на Лос Анджелис. Прекалено спокойно. Чувстваш се откъснат от динамиката.

Да не говорим за дългия път до работа — два часа от живота ти всеки ден, погубени във взиране в белите ограничителни линии на 134-о шосе и разсъждения доколко си успял в житейския път.

— Пристигнахме — каза Стю.

Ранчото „Хейвън“ беше на хълм, обрасъл с жълти макове. Додж без отличителни знаци бе паркиран на улицата на десетина метра от портата. Изтърканите гуми и множеството антени говореха недвусмислено за принадлежността му, също като форда на Петра и Стю.

Спряха пред доджа и оттам изскочиха двама мъже. Единият беше от испански произход, около четирийсет и пет годишен, към метър и осемдесет, едър, с огромни провиснали мустаци и вратовръзка на цветя и птичета. Партньорът му беше бял, доста по-млад, със същия ръст, около десет килограма по-слаб, също с мустаци, но подстригани и сиворуси. И двамата бяха облечени в сиви спортни сака, съответно в черни и тъмносини панталони. Вратовръзката на белия мъж беше кафява и тясна, а лицето му беше приятно момчешко, почти красиво.

Представиха се като Де ла Торе и Банкс. Поздравиха сърдечно, засега бяха любезни и учтиви.

— Какво точно се случи? — попита Де ла Торе.

Стю ги осведоми.

— Грозна работа — коментира Банкс.

— Вашият шеф не ви ли каза? — попита Петра.

Банкс поклати глава.

— Казаха ни, че жената на Рамзи е убита, но не и как е станало. Наредиха ни да дойдем тук и да ви чакаме. Освен това ни казаха, че случаят не е наш, просто трябва да сме тук, за да не каже после някой, че не сме били. Къде е станало?

— В парка „Грифит“.

— Миналата неделя водих там децата в Зоологическата градина — каза Банкс и поклати глава. Изглеждаше разтревожен и Петра се зачуди откога ли работи в отдел „Убийства“.

— Мислите ли, че той го е извършил? — попита Де ла Торе.

— Имаме информация, че миналата година я е пребил и скоро след това са се развели — каза Стю.

— Захващате се със страшна авантюра.

— Едно е сигурно — каза Стю. — Не е бил някой уличен обирджия. Страхотни рани, страхотен гняв. Взети са парите в брой от чантичката й, но кредитните карти и бижутата са непокътнати. Предполагаме, че е някой, когото тя е познавала, или — което е по-малко вероятно — любовник. Който и да е бил, или я е закарал дотам с колата си, или е заминал с нейната.

— Тя какво кара? — попита Банкс.

— „Порше 911 Тарга“, на четири години, черно. Обявихме го за издирване.

— Според някои хора си струва да убиеш за такава кола.

— Може би — каза Стю, — но да я намушкаш трийсетина пъти за някаква си кола? Защо ще си правиш труда?

Помълчаха няколко секунди.

— Пари в брой, но не и бижутата — каза Де ла Торе. — Опит за заблуда? Гледали ли сте сериала на Рамзи? Аз — само веднъж. Кофти е.

— Добре е да знаем дали е предизвиквал проблеми тук — каза Петра.

— Можем да проверим в местния участък — каза Банкс и й хвърли притеснена усмивка.

— Би било страхотно.

— И как точно смятате да процедирате? — попита Де ла Торе. — Имам предвид, че сме се събрали цял хор и не искаме да ви проваляме солото.

— Благодаря — каза Стю.

— И какъв е планът?

Стю погледна към Петра.

— Минимум информация — каза тя. — Няма да се държим с него като със заподозрян, за да не направим преждевременно разследването пристрастно.

— Рамзи е актьор, затова всички трябва да разиграем малко театър. Как да не обичаш този град? — каза Банкс. — Добре, ние само ще стоим зад вас и ще си траем. Мислиш ли, че ще се справим, Хектор?

Де ла Торе сви рамене и каза с глас на мексиканец от анимационен филм:

— Де да знам.

— Хектор е интелектуалец — каза Банкс. — Миналото лято защити магистърска степен и вече си мисли, че има право да изразява собствено мнение.

— Магистър по какво?

— Комуникации.

— Надява се някой ден да стане спортен коментатор в телевизията — обясни Банкс. — Или да съобщава прогнозата за времето. Хектор, я им кажи прогнозата.

Де ла Торе се усмихна добряшки и погледна към небето.

— Високото налягане се блъска в ниското налягане, което слиза надолу и се среща със средното налягане. Вероятно ще предизвика валежи. А също така актьорите ще започнат да бият жените си и дори да ги убиват.

И двете коли без полицейски емблеми спряха до розовата колона. По портата имаше зеленикава изкуствена патина. На дясната колона се виждаше домофон и знак с надпис: ПРАТКИ. На десетина метра след вратата беше кабинката на пазач.

Стю се наведе навън, натисна копчето на домофона и каза:

— Полиция, търсим господин Карт Рамзи.

Униформеният пазач подаде глава от кабинката и тръгна към тях. Стю беше извадил значката си и когато вратата се плъзна и се отвори, Петра разбра по жестовете на пазача, че е готов да съдейства.

— Да ви помогна? — каза той. Беше възрастен, със заоблен корем и тъмен тен, много сбръчкан, а косата му бе боядисана в светлокафяво. Държеше радиостанция и палка, но нямаше оръжие.

— Трябва да говорим с господин Рамзи — каза Стю. — Дискретно. Предполагам, че разбирате колко високо господин Рамзи и съседите му ценят дискретността.

Очите на пазача се разшириха.

— О, разбира се.

— Значи можем да разчитаме на вас, офицер… Дилбек, че ще бъдете дискретен?

— Разбира се, разбира се — да се обадя ли да го предупредя, че идвате? Обикновено така правим.

— Не, благодаря — каза Стю. — Даже ще ви помоля да не го правите. Кажете ми, офицер, напускал ли е господин Рамзи ранчото днес?

— Не и по време на моята смяна, т.е. от единайсет часа нататък.

Най-нормалното нещо беше да попита кой е бил нощна смяна. Но вместо това Стю каза:

— Благодаря. Как да стигнем дотам?

— Оттук тръгнете нагоре и свийте вляво по първата пресечка, това е „Рамбла Бонита“. Продължете нагоре право към върха, къщата е там. Голяма розова сграда, също като колоните.

— Розова — повтори Петра.

— Съвсем розова. Когато я купи, беше бяла, но после с жена му я пребоядисаха.

— Това създавало ли му е проблеми?

— Не ми е казвал. Но той по принцип не говори много. Също като героя си Дак… или както там му беше името.

— Силен и мълчалив? — каза Петра.

— Може и така да се каже. — Дилбек отстъпи настрани.

Когато стигнаха до върха на първия хълм, Петра каза:

— Е, нещата се връзват, не мислиш ли? Тихите води са най-дълбоки.