Били Стрейт

55.

Като се върна от кабинета на Шолкопф, Уил Фурние си каза: Можеше да е и по-зле.

Капитанът беше раздразнен, но вниманието му бе заето с друго — със срещата със заместник-шефа Лазара.

— Ще говорим включително и за вашия случай, който аз смятам, че тъпче на едно място. — Лицето на Шолкопф започна да почервенява.

Уил го залиса, като му каза за обаждането на руснака.

— Кога е постъпило?

— Късно снощи. Руснакът е отрепка, реших първо да го проверя…

— Ще проверяваш после, обаждането е сериозно и искам да се върнеш във Венис и да потърсиш детето. Къде е Барби?

И Уил се чудеше за същото.

— Не знам.

Шолкопф го изгледа зверски:

— Страшен екип сте, момчета. Как е жената на Кен?

— Предполагам, че точно в момента я оперират, господине.

— Сигурно ще се оправи, тя е млада жена. Добре, връщай се на плажа, Фурние. Ако момчето е там, искам да го откриеш.

Шолкопф вдигна телефона. Веднага уведоми медиите. Не можеха да го видят, а той се бе усмихнал като за пред камера.

Преди да тръгне за Венис, Фурние провери двете обаждания от Уотсън. Първата старица не каза нещо ново, но втората, някоя си госпожа Крафт, беше доста сигурна, че момчето живее в парка за каравани в южната част на града.

— Бедняшко място — каза тя. — Направиха го преди години за пенсионерите, но се нанесоха разни отрепки.

— Семейството на момчето — и то ли е от отрепки? — попита Уил.

— Щом живеят там, значи вероятно са.

— Но не знаете имената им?

— Не, господине, просто ви казвам, че живее там, защото мисля, че съм го виждала наоколо. Когато разхождах кучето си. Кученцето ми е много сладко, но момчето не се приближаваше до него, сякаш се страхуваше от животни. На два пъти съм го срещала. Не съм напълно сигурна, че е бил той, но поне така ми се струва.

— Добре, благодаря ви, госпожо Крафт — каза Фурние. — Как се казва паркът?

— Сънната долина — каза тя. — Като в книгата, онази история за призраците.

Обади се на шерифа на Уотсън, но беше заето. Не беше за вярване. Когато пак се опита да набере, детективът от съседното бюро Брайън Олсън му махна.

— Някой те търси на моя телефон.

Фурние отиде при него и Олсън се възползва от прекъсването, за да си вземе кафе.

— Фурние.

— Детектив? Обажда се шериф Албърт Макколи от Уотсън, Калифорния. Щях да ви звънна и по-рано, но бях на конференция за огнестрелните оръжия в Сакраменто. Били ли сте някога на такива сбирки? Много са полезни. — Нисък, провлачен глас. Явно има много свободно време.

— Още не съм — каза Уил.

— Полезни са — повтори Макколи. — Така. Какво бих могъл да направя за вас?

Фурние бе оставил подробни съобщения. Това да не му беше скаутската организация? Разказа на Макколи за момчето и за парка с караваните.

— Избягал значи? — каза шерифът. — Да, Сънната долина е много занемарено място. Но пък няма голяма престъпност. Както и навсякъде в Уотсън между другото. Тук е спокойно. Имаме някакви проблеми само когато пристигнат имигрантите и се налеят с текила.

Момчето е било право, като е избягало, помисли си Фурние.

— Ако обичате, бихте ли проверили, шерифе…

— Разбира се, няма проблеми. Първо трябва да наваксам със задачите и тогава ще отида до Сънната долина, ще говоря с управителя, да видим дали ще може да разпознае момчето. Казвате, че се появило в лосанджелиски вестник, така ли?

— Преди два дни.

— Обикновено не ги чета. Не са много добре настроени към служителите на реда, не мислите ли?

— Зависи — каза Уил неутрално. — Мога да ви изпратя по факса портрета.

— Разбира се. Пратете го.

Уил му благодари пак и затвори, твърдо решен сам да се обади на управителя на Сънната долина, ако до късния следобед не получи вест от Макколи.

Прекара следващите два часа в проверки на приютите и социалните служби, отправи се на запад, обядва в един италиански ресторант на кея на Трета улица в Санта Моника, после подкара колата към Венис.

Прекрасният следобед на плажа бе пропилян в разговори с продавачи, ресторантьори, старци, културисти, скейтъри. Туристите го гледаха така, сякаш не беше в ред. Някои се плашеха от него въпреки костюма и значката. Черната кожа. Може би някой ден щеше да свикне с това отношение, но най-вероятно нямаше.

Мазникът Жуканов бе застанал зад щанда за сувенири и когато мина първия път покрай него, се направи, че не забелязва враждебния, вторачен поглед на руснака. На връщане се спря и попита Жуканов дали не е видял нещо.

Руснакът поклати глава и отмахна сплъстената си коса от лицето. Мазно лице, осеяно с белези. На гънката на лявата му ноздра имаше гнойна пъпка. Брадата на Жуканов не приличаше на нищо, беше неравно подрязана и по-скоро го загрозяваше, отколкото да го разкраси. Човекът не зачиташе и дезодорантите. Кой ли купуваше сувенири от него?

Жуканов присви очи.

— Още не, но очите ми са на четири.

— Продължавай в същия дух. — Уил понечи да се отдалечи.

— Как бих могъл да ви се обадя, като нямам телефона ви?

Уил порови за визитна картичка, намери една и я сложи на щанда, като пренебрегна протегнатата ръка на Жуканов. Очите на руснака се изпълниха с омраза. Взе едно тролче играчка от полицата и постави вратлето на малката фигурка между двата си пръста. Уил си тръгна, чудейки се дали не му е откъснал главата.

Вече беше 6 и 30, а в осем трябваше да е в „Пещерата“ и да чака сигнала на Вал Вронек за появата на дебелия рокер. Струваше му се, че в това няма много хляб, сигурно е поредният глупак, затичал се след двайсет и петте бона, но ходенето за зелен хайвер беше част от работата му.

Обади се в участъка. Нищо от шериф Макколи, което значеше, че или уотсънският полицай вече е проверил в Сънната долина и е намерил момчето, или изобщо не си е направил труда. Което и от двете да беше, Уил се раздразни.

Единственото съобщение за него бе от Петра, беше в 818 зона. Опита да се свърже с нея. „Абонатът на мобилното устройство, който се опитвате да откриете, е или извън превозното средство, или…“

Намери номера на почивен комплекс „Сънната долина“ и се обади, но чу още едно записано съобщение и още един провлачен глас.

Спокойно място, беше казал Макколи. По-скоро Градът на зомбитата.

Обади се на Лийна, попита телефонния й секретар дали е свободна за една късна вечеря тази нощ, да кажем — в девет и половина — десет. Опита пак да се свърже с мобилния телефон на Петра — същият резултат. Беше почти седем и той бе готов да смаже първата машина, която види. Разходи се по плажа, намери една усамотена пейка и седна да се наслади на океана за малко. Загледа се в чайките и пеликаните. Обичаше пеликаните, начина, по който пореха въздуха без никакво усилие, много готини птици. Господи, тук бе прекрасно, само да можеше да се съсредоточи върху водната шир, да забрави за хората…

После усети как се извръща. Огледа алеята. За всеки случай — да не би хлапето да се окаже наоколо. Нямаше ли да е невероятно — едно безценно съвпадение. Не можеше да се отпусне и намери друга пейка, на която загърби водата и насочи вниманието си към работата.

В 7 и 45 беше на булевард „Холивуд“ и пиеше коктейл с портокалов сок в една открита закусвалня, през няколко магазина от „Пещерата“. Нощните птици вече бяха изпълзели. Пънкове, наркомани, мъже, които се правеха на жени, жени, които се правеха на мъже, всякакви откачалки, пак тъпи туристи, малка група моряци в отпуск — тези момчета винаги се забъркваха в неприятности. С избръснатите си глави приличаха на скинхеди. Може би някои от тях бяха точно такива. Докато отпиваше от сладката ледена напитка, видя нещо, което наистина го потресе: пълничко момиче на около деветнайсет, с обръсната глава, от която стърчеше само един гребен. То водеше на каишка момче на същата възраст и постоянно му повтаряше: „Давай, давай“. Момчето беше кльощаво, бледо, безмълвно, с романтична усмивка на лицето.

Фурние отпи още малко от коктейла, хвърли пластмасовата чаша и се запъти бавно към „Пещерата“. Пред бара бяха строени харлеи. Още отвън се чуваше музика, някакъв кънтри рок с прекалено много баси.

През полуотворената врата се виждаше тъмно помещение. Уил продължи да върви, стигна до ъгъла и се направи, че разглежда модните дрехи на една витрина, после тръгна обратно. Като стигна до бара за втори път, Вал Вронек тъкмо излизаше, целият беше в кожи и вериги и бе мазен почти колкото руснака.

Полицаят под прикритие спря точно отляво на входната врата, запали цигара и улови погледа на Уил само за части от секундата. Лявата му буза трепна и главата му съвсем леко се поклати.

Дебелото момче го нямаше.

Уил продължи да се разхожда. След петнайсет минути Ви му даде същия знак, увери се, че никой не го гледа, и му показа десетте си пръста три пъти. Ще се видим след трийсет минути.

След половин час все още нямаше и следа от техния човек. Вал запали цигара, отиде до един от харлеите, провери веригата с катинара и тръгна надолу по улицата към ъгъла. След няколко минути Уил го последва. Намери маскирания детектив в тъмен вход на жилищен блок в една пресечка на булеварда. Тъмни прозорци, на вратата имаше предупреждение за напускане.

— Съжалявам, сигурно е фалшива тревога — каза Ви. — Или може би нашият човек гледа телевизия.

— Какво дават?

— Твоето хлапе, не го ли видя?

— Не вися по цял ден в барове.

Ви се усмихна.

— В новините в шест, мъжки. Някакъв информатор казал, че е във Венис. Може би Дебелото момче е решило, че ще е най-добре да отиде там.

— Току-що се връщам от Венис — каза Уил. И от информатора. Дали някой от рокерите на алеята не отговаряше на описанието на Дебелото момче? Не, иначе щеше да забележи. Поне се надяваше.

— Ако се появи — каза Ви, — ще ти се обадя. Трябва да се връщам в маймунарника. — Лицето му лъщеше от пот.

— Става ли купон? — попита Уил.

— В сравнение с това адът ще ми се види като курорт, мъжки. Но ти няма как да разбереш, тъй като си по-мургав.

Уил се засмя.

— Е, всяка принадлежност си има своите предимства.

Остави на Вронек номера на пейджъра си, в случай че Дебелото момче се появи, и подкара към къщи, като се чудеше дали Лийна му се е обадила. Може би се е опитала да се свърже с него в апартамента му, като си е мислела, че вече се е прибрал. Логично, вече беше девет и половина — днес със сигурност беше служил пълноценно на обществото.

Съобщението на пейджъра пристигна точно когато паркираше пред дома си.

Прочете номера. Шериф Макколи. Боже, благодаря ти, най-накрая си решил да дариш с благодат низшите твари, нали?

Прибра пощата си, влезе в апартамента на приземния етаж и провери телефонния секретар. Нямаше вест от Лийна. Отвори бутилка „Хайнекен“ и се обади на Макколи.

— Има усложнения — каза шерифът. Вече не провлачваше думите, нямаше и следа от провинциалната му дружелюбност. — Внимателно установихме самоличността на вашето хлапе. Управителят го разпозна. Казва се Били Стрейт. Уилям Брадли Стрейт, на дванайсет години, около 1.40 см, 35 килограма. Никой не го е виждал от месеци. Майката е безработна, живее от социални помощи, винаги закъснява с месеци за наема. Никой не е виждал бащата. Живеят тежко, но момчето никога не е създавало проблеми.

Няма го от месеци и никой в тихия, спокоен Град на зомбитата не си е направил труда да съобщи в полицията, помисли си Уил. И селските улици могат да се окажат опасно място.

— Какво казва майката за изчезването му, шерифе?

— Точно там е проблемът. Когато отидохме да говорим с нея, намерихме я мъртва в караваната, изглежда, била е убита преди няколко дни. Контузии по тилната част на черепа, синини, наченки на разложение, червеи. Караваната е гореща, вероятно това е ускорило процеса, но съседите са я видели преди два дни и това ще ни помогне да установим времето на настъпване на смъртта.

Сбогом надежди, здравейте проблеми!

— … има следи от кръв по ръба на гардероба, изглежда, паднала е назад и си е ударила главата. Или е била блъсната. Има и стари синини. С нея живеел от известно време някакъв мъж, но изведнъж изчезнал. Рокер, неудачник със солидно досие — и неговата самоличност сме установили, с помощта на момчетата от местния бар. Бюъл Ървил Моран, бял, трийсетгодишен, 1.90 см, 110 килограма…

— Кестенява коса, сини очи, червеникави бакенбарди — каза Уил.

— Хванахте ли го?

— Не, но го търсим.