Били Стрейт

26.

В 7:15 вечерта Петра позвъни на Рамзи вкъщи. Вдигна испаноговорещата прислужница.

— Една минута. — И я остави да чака.

Да не би Рамзи да се чудеше как да я избегне? Или по другата линия се бе обадил на адвоката си? Приготви се да срещне каменна стена, да направи каквото трябва и да опита пак със семейство Боулингър.

От другата страна долетя глас:

— Детектив Конър. — Самият той.

— Добър вечер, господин Рамзи.

— Научихте ли нещо?

— Боя се, че не, господине, но си мислех, че можем пак да си поговорим.

— Добре. Къде и кога?

— Какво ще кажете за у вас колкото се може по-скоро?

— Какво ще кажете за веднага?

Хвана опашката на вечерното натоварване по пътя към долината. Някакъв идиот бе обърнал цял камион с градински мебели близо до изхода на парка „Канога“ и хиляди нещастни свидетели трябваше да забавят ход и да се взират в изсипаните пейки и счупените птичи вани от фалшив цимент. Какво толкова привлекателно има в чуждото нещастие? Кой го казваше? Тя си изкарваше прехраната с него.

Използвай времето конструктивно. Извади Рамзи от равновесие.

Нямаше никакъв сложен план, нито бе обмислила подробностите, защото прецизен план без факти може да се окаже по-голямо зло от всякаква липса на подготовка. Едно беше ясно: не трябваше да се конфронтира. Ще влезе дружелюбно и дори Рамзи да се държи лошо или да започне пак да се прави на донжуан, ще продължи да бъде дружелюбна.

Все пак в това й беше силата. Успяваше да изтръгне признания внимателно, но също толкова ефективно, колкото и грубияните, дори понякога повече. Стю беше укрепил самочувствието й, като я бе оставил да води няколко сериозни разпита. „Използвай вътрешното си чувство като оръжие, Петра. Както правят психотерапевтите.“

Никога не бе мислила за терапията като за битка, но разбра намека: ставаше въпрос за манипулация, а най-добрите манипулатори никога не преиграваха.

По време на разпит Стю се превръщаше в Любезния, но строг по-голям брат, интелигентен, приятен, но в основата си твърд човек, от когото малко се страхуваш, но в същото време оценяваш и искаш да му угодиш.

Нейният номер беше да се прави на Момиче от народа, с което мъжете биха искали да си поговорят.

Не си примамка. Трябва талант. Но Стю знаеше дяволски добре, че уловките бяха част от играта. Рамзи беше любимец на жените — поне така си мислеше той — затова му пращаха жена.

Големият играч с меките спагети.

Все още не бе споменал за адвокат, но Петра беше сигурна, че се е спотаил някъде и захранва Рамзи с реплики. Точно както правеха на снимки. Как ли наричаха тези — суфльори? Вече го правеха с машини — аутокю.

Рамзи имаше дългогодишна практика в произнасянето на чужди реплики, които правеше да звучат като негови собствени.

Дори и лошият актьор можеше да се справи с това по-добре от средностатистическия заподозрян. Типичните нещастници, които тя разпитваше, бяха толкова напрегнати, че ти даваха повече, отколкото искаш, дори когато си мислеха, че лъжат умело, и хватката беше веднага да ги изманипулираш, за да получиш и последната дума по законен път. Изключение правеха само пълните психопати, които се притесняваха малко или изобщо не трепваха, но тези пък бяха толкова досадно саморазрушителни, че обикновено се забъркваха в собствените си хитрини.

Какъв тип беше Рамзи? Хладнокръвен убиец или просто жалък, импотентен нещастник, който беше излязъл извън кожата си?

Подхвани го отдалече, стой мирно, гледай и слушай. Беше прекалено да се надява, че сам ще си надене примката, но поне можеше да си я върже.

Пристигна в ранчото „Хейвън“ в 8 и 40, пазачът й махна да влезе. Преди да продължи нататък с колата, тя го попита дали е бил дежурен в неделя, той отрече, каза, че е бил някой друг. После затвори вратата на кабината си.

Тя потегли нагоре по хълма. Изкуственото осветление правеше розовата къща да изглежда почти бяла и още по-голяма, но без да скрива архитектурната еклектика.

Позвъни и млада испаноговореща жена, не Естрела Флорес, открехна вратата наполовина. Доколкото Петра можа да види, в къщата беше тъмно.

— Здравейте — каза тя. — Аз съм детектив Конър, търся господин Рамзи.

— Да? — Жената беше хубава, с кръгло лице, големи очи с цвят на черно грозде и тъмна коса, свита на кок. Около двайсет и пет годишна. Носеше същата униформа в розово и бяло като на Естрела Флорес.

Петра се представи отново и показа значката си.

Прислужницата отстъпи.

— Една минута. — Същият глас като по телефона. Къде беше по-възрастната жена?

— Естрела Флорес тук ли е?

Объркване. Младата жена понечи да се обърне и Петра я потупа по рамото.

— Donde esta Estrella?

Тя поклати глава.

— Estrella Flores? La… икономка?

Никакъв отговор. Дори и опитът на Петра да се усмихне топло, по сестрински, не успя да промени мрачното изражение на прислужницата.

— Como se llama usted, senorita?6

— Maria.

— Nombre de familia?7

— Guerrero.

— Maria Guerrero.

— Si.

— Usted no sabe Estrella Flores?8

— No.

— Estrella no trabaja aqui?9

— No.

— Cuanto tiempo usted trabaja aqui?10

— Dos dias?11

Работеше от два дни. Естрела вече я нямаше. Може би знаеше нещо, което не трябва, и се беше уплашила? На Петра й се прииска да я бе потърсила по-рано.

Когато Мария Гереро пак понечи да си тръгне, един мъжки глас каза:

— Детектив. — И Рамзи се появи от тъмното, облечен в бяла, много измачкана ленена риза, кремави копринени панталони, кремави обувки, не носеше чорапи.

Въздействието на светлите тонове? Аз съм от добрите.

Той отвори вратата пред Петра и тя влезе. Къщата миришеше на застояло и само една лампа в дъното на голямата всекидневна беше запалена. И автомобилният музей беше тъмен, стъклената стена сега беше напълно черна.

Мъжът вървеше няколко стъпки пред нея, отиде до лампата, светна още една и премигна, сякаш от силната светлина го заболяха очите. Да не би да бе седял досега на тъмно? Ръкавите му бяха небрежно навити до лактите, а къдравата му коса беше сплетена и рошава.

— Седнете, моля. — Изчака, докато тя се настани на един от претъпканите с пух мебели, и си избра място вдясно под ъгъл от нея. Коленете им бяха на половин метър разстояние.

Отпусна ръцете си покрай тялото и седна. Лицето му изглеждаше изпънато и по-възрастно. Сред къдриците се виждаха повече бели косми, но може би беше от осветлението. Или може би боята се бе отмила.

— Благодаря ви, че ме приехте, господине.

— Разбира се — каза той, вдиша и потърка ъгълчето на устата си.

Петра извади бележника си, остави сакото й да се отвори, за да може той да види значката й на джоба на ризата. Обърна към него онази част на бележника, на която пишеше: „Полицейско управление Лос Анджелис“. Опитваше се да разгадае реакциите му на тези малки знаци на официозност.

Той гледаше в друга посока. Към голямата камина, която сега беше студена и тъмна.

— Искате ли нещо за пиене, детектив?

— Не, благодаря ви, господине.

— Ако промените решението си, само ми кажете.

— Добре, господин Рамзи. — Отвори бележника си. — Как вървят нещата?

— Трудно. Много трудно.

Петра се усмихна колкото може по-разбиращо.

— Забелязах, че прислужницата ви не е онази, която видях предишния път.

— Тя напусна.

— Естрела Флорес ли?

Той се взря в нея:

— Да.

— Колко време работи при вас?

— Като че ли две години. Каза, че искала да се върне в Салвадор, но знам, че е заради… това, което се случи с Лиза. Харесваше Лиза. Мисля, че всички… трябва да се е разстроила от посещението ви тогава, защото още вечерта започна да си стяга багажа. — Той сви рамене. — А и всичките тези обаждания от пресата. Не ми беше лесно да запазя присъствие на духа.

— Много ли се обаждаха?

— Купища, и всичките на служебния телефон. Номерът, който ви дадох, е за прекия ми телефон. Препращам ги в офиса на Грег. Той не отговаря на никого, така че надявам се да се откажат. — Потърка очи и поклати глава.

— И веднага сте назначили нова прислужница — каза Петра.

— Грег я нае.

Тя седеше, без да пише. Мълчеше нарочно, за да може Рамзи да каже нещо, но той само наведе глава. Широките му рамене се смъкнаха, когато се сви. Класическа опечалена поза. Сега пък ръката му подпираше брадичката. Мислителят.

— Естрела Флорес харесвала Лиза — каза тя накрая, — но не тръгна с нея, когато се изнесе.

— Не — каза Рамзи и вдигна поглед. — Защо Естрела стана толкова важна?

— Вероятно не е, господине. Опитвам се да си съставя впечатление за личността на Лиза. Имаше ли в нея нещо, което би спряло Естрела да тръгне с нея? Трудно ли беше да й се угоди?

— Съмнявам се — каза Рамзи. — Сигурно е било заради парите. Плащах й повече, отколкото Лиза би й давала. Осигуровки, спестовен влог, всичко по закон. Лиза имаше малък апартамент, нямаше нужда от толкова скъп персонал.

Значи нервността на Флорес през първия ден не е била заради притеснения от имиграционните власти. А сега вече я нямаше…

Рамзи леко разтвори колене.

— Не, не беше трудно да се угоди на Лиза. Тя беше интелигентна, пълна с енергия, имаше страхотно чувство за хумор. Понякога ставаше малко… остра с хората, но не, не бих казал, че с нея се живееше трудно.

— Остра?

— Саркастична.

Точно каквото бе казала и Кели Спозито.

— Не по злобен начин — добави Рамзи. — Просто… имаше характер. В това включвам и чувството й за хумор. Разказваше вицове по-добре от всяка жена, която някога…

Млъкна и притисна коленете си едно до друго.

— Предполагам, че това звучи глупаво, но не познавам толкова много жени, които обичат да разказват вицове. Нямам предвид жени като Филис Дилър или Карол Бърнет12. Жените не са позитивни личности.

— А Лиза обичаше да разказва вицове.

— Когато беше в настроение… Нямате ли представа кой би могъл да я е убил?

— Все още не, господине. Търсим.

— Просто не мога да си го обясня — Лиза да забърше някакъв маниак и да отиде в парка „Грифит“. Тя си падаше предимно по по-възрастни, по-консервативни типове, но по такива, които биха… се държали животински.

— Продължаваше да си пада по по-възрастни и след развода ви ли?

— Няма как да знам — каза Рамзи. — Но със сигурност знам, че преди да се срещнем, е имала двама по-възрастни приятели в Кливланд. Зъболекар и директор на училище.

— Колко по-възрастни?

— Много. По-възрастни и от мен — каза и се усмихна. — Шегуваше се, че излиза с мен, въпреки че съм прекалено млад за нея. По това време тя беше на двайсет и четири, а аз — на четирийсет и седем.

Което значеше, че сега е на петдесет.

— Как се казваха другите мъже?

— Честно казано, не си спомням. Директорът беше Пийт или нещо такова, мисля, че зъболекарят се казваше Хал. Или може би Ханк. Ходеше с Питър точно преди да се запознаем, скъса с него в деня на конкурса за красота, тогава се срещнахме, когато избираха Мис Охайо. Казах ви го, нали?

Петра кимна.

— Остарявам и оглупявам. — Той се потупа по главата. — Едно й е хубавото на болестта на Алцхаймер — всеки ден се срещаш с нови хора.

Петра си спомни как баща й гаснеше и се насили да се усмихне. При него болестта започна на шейсет, според лекарите беше един от най-младите с такава диагноза. И с най-бързо прогресиращото заболяване, казваха те. Кенет Конър, превърна се в сянка на шейсет и три…

— Добре ли сте? — попита Рамзи.

— Моля?

— За миг ми се сторихте разстроена — да не би заради шегата с Алцхаймер? Беше на Лиза, ако ви се струва прекалено безвкусна, аз…

— Не, изобщо не, господин Рамзи — каза тя, уплашена. Какво ли бе разчел по лицето й? — Значи Лиза обичаше шегите.

— Да. Имате ли някаква представа кога можем да направим погребението?

— Това зависи от следователя, господин Рамзи. Както и от волята на семейството й.

— Ще дойдат ли в Лос Анджелис?

— Не знам, господине.

— Между другото аз също им се обадих, помислих си, че аз трябва да го направя… а не някой непознат. Но чух само телефонния секретар.

— Аз се свързах с доктор Боулингър.

Той се намръщи.

— Джак. Той ме мрази и в червата, винаги е било така. Сигурно ви е казал, че съм бил ужасен съпруг и че трябва да ме разследвате.

Въдица.

Тя изчака.

— Той е твърд човек, но не е лош — каза Рамзи. — Когато Лиза се омъжи за мен, той направо се побърка. — Докосна мустаците си и проследи с пръст линията в центъра, после го плъзна наляво и надясно, след това пак в средата.

— Значи не одобряваше брака ви — каза Петра.

— Не беше на себе си. Не дойде на сватбата. Беше скромна гражданска церемония в техния кънтри клуб — на Джак и Вивиан. Вивиан дойде. И братът на Лиза, Джон — Джак младши, той работи в „Мобил Ойл“ в Саудитска Арабия, но все пак дойде. Не и Джак старши. Седмица преди това ми се обади и се опита да ме разубеди, каза, че съм ограбвал младостта на Лиза, че заслужавала нещо по-добро — деца, семейство, всички тези неща.

— Не искахте ли деца?

— Нямах нищо против, но Лиза не искаше. Не им казах това, разбира се. Но Лиза даде ясно да се разбере още от самото начало. Тя беше най-непривързаното към домашния начин на живот момиче, което някога съм срещал, но Джак си мислеше, че трябва да стане преуспяла домакиня. Той е голям домошар. Хирург, свикнал е да заповядва. Бил е много строг с Лиза, докато е растяла.

— По какъв начин строг?

— Перфекционист, с високи изисквания. Лиза е трябвало да получава само отлични оценки, да участва във всякакви извънкласни форми, да се изявява във всичко. Разказваше ми, че когато била на дванайсет, Джак й купил кон и тя трябвало да се научи да прескача препятствия, да се грижи за него, да се състезава, независимо дали го иска, или не. Но не я насърчавал в конкурсите по красота. Идеята била на Вивиан.

— Изглежда, доста са я притискали.

— От всички страни. Лиза казваше, че било истински ад. Вероятно затова се омъжи за мен.

— Какво имате предвид?

— Когато бяхме заедно, Лиза можеше да прави каквото си поиска. Понякога… — Махна с ръка.

— Понякога какво, господине?

Рамзи изпъна гръб.

— Понякога си мислех, че съм толкова либерален и тя смята, че ми е все едно. Няма да ви уча как да си вършите работата, но не бих казал, че виждам смисъл да ви разказвам всички тези… биографични данни, детектив Конър. Лиза беше убита от някакъв маниак, а ние си седим тук и разговаряме за детството й.

Ти го каза.

— Понякога е трудно да разберем кое би ни свършило работа, господине.

— Е — каза той, — просто не виждам смисъл.

Петра нарисува един овал на листа си и прекара хоризонтална линия през две трети от него надолу. Още няколко щрихи с химикала и пред нея се появи подстриганият мустак на Рамзи. Скицира сините му очи, обърна ъгълчетата им малко надолу, направи го да изглежда тъжен.

— Имаше ли някаква друга причина доктор Боулингър да ви мрази, освен че сте прекалено възрастен за Лиза?

— Не знам — каза той. — С Джак никога не сме се карали, така че, честно казано, не знам.

— Никакви проблеми ли нямахте?

— Никакви. Защо?

— Той ми спомена нещо, господин Рамзи. Онзи инцидент…

— А, това ли? — каза Рамзи рязко и в този момент тя видя нещо различно да проблясва в очите му. Стана враждебен. По-твърд. — Предполагах, че ще стигнем и до него. Знаете ли защо Лиза го разказа по телевизията? Освен за да ме нарани?

— Защо, господине?

— За пари.

— От програмата са й платили?

— Петнайсет хиляди. Нарече го отвръщане на побоя с обида.

— Трябва да ви е била много ядосана.

— Доста. Лиза има характера на Джак.

Пак сегашно време. В известен смисъл тя беше още с него.

— Разкажете ми за този инцидент, господин Рамзи.

— Вие не гледате ли телевизия?

— Искам да знам какво се е случило в действителност.

Долната му челюст се издаде напред и зъбите му изскърцаха.

— Какво да ви кажа? Беше просташко, евтино, непростимо, все още ми прилошава, като си спомня. Бяхме излезли на вечеря, прибрахме се, разменихме си някои думи, дори не си ги спомням.

Обзалагам се, че си ги спомняш, помисли си Петра.

— Аз се разпалих, Лиза започна да ме блъска, да ме удря. С юмруци. Не й беше за първи път. Примирявах се заради разликата в ръста ни. Но този път не можах. Нямам извинение. Какво да ви кажа? Изгубих контрол.

Той погледна към юмрука си, сякаш не можеше да повярва, че някога е наранил друг човек.

Петра си спомни репортажа по новините. Насиненото око и сцепената устна на Лиза.

— Само веднъж ли се случи?

— Само веднъж — отвърна. — Един-единствен изолиран случай, това е. — Поклати глава. — В един миг губиш контрол, а последствията са завинаги.

Прекрасно описание на убийство.

— Чувствах се като боклук, като пълен мръсник, когато я видях да лежи на пода. Опитах се да й помогна, но тя започна да ми крещи да не я докосвам. Опитах се да й дам торбичка с лед — тя не искаше да вземе нищо от мен. Затова излязох при езерото и когато се върнах, колата я нямаше. Четири дни не се прибра. През това време излезе „Вътрешни истории“. Тя така и не ми каза за предаването, върна се и се държеше, сякаш всичко е наред. После, след няколко дни, вечеряхме и тя пусна телевизора и се усмихна. „Така отвръщам на телесната повреда с обида, Карт. Да не си ме докоснал повече и с пръст.“

Рамзи разгледа пак оръдието на побоя, след това разтвори длан.

— Не я докоснах повече. Ще си взема нещо за пиене. Сигурна ли сте, че не искате?

— Напълно.

Забави се няколко минути навън и се върна с кутия диетичен спрайт. Отвори я, седна и отпи.

— Преди малко споменахте, че сте отишли до езерото — каза Петра. — Не си спомням да съм го виждала навън.

— Защото става въпрос за другата ни къща. — Нашата, не моята. Още един знак, че не е скъсал всички връзки. Не сбърка и с езика на разграничаването, както правят понякога убийците. Започват с ние и после минават на аз и тя. Петра беше чела един доклад на ФБР в който се казваше, че езиковедският анализ може да предложи важни улики. Не беше убедена, но бе отворена към новите идеи.

Рамзи отпи пак, изглеждаше истински нещастен.

— Другата ви къща? — каза Петра.

— Имаме вила в Монтесито. Всъщност тя е по-голяма от тази къща. От гледна точка на поддръжката е истинска лудост. Има малко езеро, което преди ми се струваше успокояващо.

— Преди?

— Вече не ходя там. Винаги става така, когато имаш втора къща. Чувал съм го и от други хора.

— Не се ли ползват по друг начин?

Той кимна.

— Мислиш си, че си имаш убежище, а то просто се превръща в още едно задължение — на първо място къщата е прекалено голяма. Бог ми е свидетел, че тази също.

— Значи не ходите там често.

— Последния път трябва да е било… — погледна към тавана — … преди месеци.

Изведнъж тялото му потрепери, сякаш получи спазъм, от който главата му се наведе надолу и той застана нащрек. Очите му срещнаха погледа на Петра. Бяха мокри. Той бързо ги избърса.

— Последния път ходихме с Лиза — продължи. — Тогава се случи онова. Повече не се върнахме там. Няколко дни след излъчването на програмата тя пак се изнесе и тогава ми сервира бракоразводните документи. А аз си мислех, че всичко се е разминало.

Петра задържа язвителните забележки и си помисли: побоят е станал в Монтесито. Ще се обади на Рон Банкс и ще му спести по-нататъшното търсене.

Рамзи пак подпря брадичка на ръката си.

— Добре — каза тя. — Много ми помогнахте. А сега, ако нямате нищо против, нека да поговорим за нощта, в която беше убита Лиза.