Били Стрейт

15.

Репортажът за побоя беше по всички новинарски емисии в единайсет часа: Лиза и Карт Рамзи, двамата гладички и загорели, изскачат от вана за подводен масаж, показват удари на домашното игрище за голф, правят номера на неоседлани коне като Рой Роджърс и Евънс, целуват се за пред папараците. Кадри с Лиза като победителка в конкурса за красота и приказна булка, монтирани с близки планове на лицето й след побоя.

После сериозните репортери наблягаха на жестокостта, с която са нанесени раните на мъртвата жена, следваше полицейският говорител, фотогеничен капитан от Централното управление на име Салмагунди, който даваше пресконференция на открито, без всъщност да отговаря на въпросите.

Петра гледаше зад масата за вечеря, на която стоеше нов сандвич, и се чувстваше поругана.

Като свърши разговора с д-р Боулингър, се опита да рисува: пустинния пейзаж, над който работеше от месеци, петна в охра и кехлибарен цвят, с червени контури, съвсем леки мазки в резедаво, носталгични откъслечни спомени от разходките с баща й. Докато нанасяше боята, беше сигурна, че се получава.

Но като отстъпи от платното, видя само мътилка, а когато се опита да я оправи, мазките й се сториха тромави, сякаш ръцете й внезапно се бяха схванали.

Докато миеше четките си, включи телевизора и се замисли за д-р Боулингър и майката, която още не се беше прибрала вкъщи.

Какво ли е да загубиш дете? Съществуващо дете.

Какво ли е да имаш дете. Мисълта я хвърли отново в личния й ад и тя си спомни как се чувстваше по време на бременността, всепоглъщащото усещане за значимост.

Изведнъж заплака, сълзите й сами потекоха. Изгуби контрол, освен в една малка част от лявото полукълбо на мозъка си, с която се наблюдаваше и ругаеше: „Какво, по дяволите, ти става?“.

Какво наистина?

Вдиша задъхано няколко пъти, преди да може да спре, и грубо избърса очите си с книжна салфетка.

Господи, каква сцена, отвратително сантиментална! Горките Джон Евърет Боулингър и съпругата му бяха загубили живо човешко същество, а ти се държиш, сякаш онова, което утробата ти изхвърли, е приличало на човек.

Пихтиесто гроздче в кървава каша.

Кървавият зародиш плуваше в тоалетната, видя го, като коленичи, беше съсипана и се гърчеше в агония, мразеше Ник и искаше да го убие, задето й е причинил това.

Така беше, тя не се съмняваше. Стресът, студеното неодобрение.

Напусна я, направи точно това, което обеща, че никога няма да извърши. Защото той трябваше да разбере, че е израснала без майка, че баща й гаснеше в санаториум в Таскън, че да остане сама щеше да е истински ад. Той не трябваше никога, никога да я напуска.

Може би е бил искрен, когато й обеща.

Една оплодена яйцеклетка промени всичко.

Мисля, че се разбрахме, Петра! Нали вземаше противозачатъчни, за бога!

90% гаранция не е като сто процента, скъпи.

Тогава защо не използва нещо по-надеждно?

Мислех, че това ще свърши работа.

Извиняваше ли се? Наистина ли се извиняваше?

Страхотно, Петра. Така да съсипеш живота ни. Ти си образована жена! Как можа да направиш нещо толкова глупаво?

Кървав зародиш. Чувстваше такава болка, сякаш я раздираха отвътре, подпря буза на студения порцеланов ръб на тоалетната, натисна сифона и се заслуша в оттичащата се вода.

Беше сама, едва успя да се изправи и подкара колата към болницата. Изследвания, наблюдения, контрол, още изследвания, три дни в двойна стая с жена, която току-що бе родила четвъртото си дете. Две момчета, две момичета, цялото й семейство около нея, ахкаха и охкаха.

Картичката от Ник пристигна след две седмици. Прекрасен залез над плажа. Санта Фе. Трябва ми малко време да размисля. Повече не го видя.

Бездната, която зейна в съзнанието на Петра, ставаше все по-голяма, омаломощаваше я, намаляваше защитните й сили. Пак спазми, треска, инфекция, обратно в болницата.

Контролни прегледи. Краката на магарето, беше прекалено изтощена, за да се чувства осквернена.

Тъжното съчувствие на д-р Франклин. Да поговорим в кабинета ми. Графики и снимки.

Не успя да се съсредоточи повече, отколкото в онези скучни до смърт часове по здравна култура в пансиона, затова се правеше на глупава.

Какво казвате? Стерилна ли съм?

Франклин избягваше очите й, забил поглед в пода. Точно както правеха заподозрените, когато се канеха да излъжат.

Никой не може да каже със сигурност, Петра. Днес съществуват всякакви лечения.

Беше пуснала водата и отмила живота си, отмила беше брака си.

Насочи се към кариера, която беше в постоянен допир със смъртта. Използваше мъката на другите, за да си напомня непрестанно колко лошо можеше да стане, че нейното положение беше нищо — нали така? Така че колкото по-жестоко — толкова по-добре. Донесете труповете!

Тогава защо, по дяволите, плачеше? Не беше плакала от години.

Заради случая? Той едва беше започнал. Не изпитваше нищо към жертвата.

Тогава чу името на Лиза и зачервените й очи се стрелнаха към екрана, на който се разгръщаше историята. Почувства се глупаво, че се изненада — че как можеше иначе? Сега милиони хора гледаха шейсет секунди от лентата, за която със Стю дори не им беше позволено да попитат.

Дали Стю беше гледал? Знаеше, че той си ляга колкото може по-рано, особено когато трябваше да навакса безсънни нощи. Ако не беше гледал, щеше да иска да знае какво са показали. Така си мислеше.

Обади се в дома му в Ла Кресчента. Кати Бишъп вдигна телефона, звучеше потисната.

— Да не ви събудих? Извинявай…

— Не, будни сме, Петра. Току-що видяхме репортажа. Ето ти Стю.

Нито една от обичайните куртоазни реплики. По принцип Кати обичаше да бъбри. Нещо не беше както преди и с двамата — да не би да засяга брака им? Не, невъзможно, семейство Бишъп можеха да се снимат на плакат, проповядващ семейна стабилност, не ме разочаровай, господи!

Обади се Стю.

— Току-що приключих разговора си по телефона с Шолкопф. Цитирам: „Не искам още един проклет О. Джей. В моя кабинет в осем сутринта“.

— Ето нещо, заради което си струва да станеш рано.

— Да бе. Как мина уведомяването на родителите?

— Говорих с баща й. Мрази Рамзи и в червата, сигурен е, че той го е направил.

— Подкрепи ли с нещо твърдението си?

— Побоят. И каза, че Лиза се страхувала от Рамзи.

— Защо?

— Не каза.

— Аха… добре, до осем сутринта.

— Какво ще кажеш за репортажа?

Мълчание.

— Според мен може да ни помогне. След него Рамзи наистина става заподозрян, а това ще накара шефовете да се притеснят, че изглеждат глупаво, ако не ни накарат да го притиснем малко.

— Умно — каза тя.

Мълчание.

— Добре, няма да те задържам, само още едно нещо: доктор Боулингър е шеф на спешно отделение, навярно е главен лекар. Сигурна съм, че той и жена му ще дойдат веднага щом могат. Той мрази Рамзи. Ами ако реши да вземе инициативата?

— Хмм — каза той, сякаш това му беше донякъде интересно. По същия начин би реагирал и на книга в библиотеката. Да не би да беше прекалила? — Сподели го с капитана. Той е толкова отзивчив човек.

Вторник, 7:57 сутринта

Едмънд Шолкопф беше по-скоро южняшки, отколкото тевтонски тип. Нисък спретнат човек, малко след петдесетте, с влажни тъмни очи, гъста черна коса, която изглеждаше изкуствена. Решеше я назад от ниското си плоско чело. Имаше деликатни устни. Кожата му беше светлокафява. Носеше двуредни сака, имитация на Армани, и агресивни вратовръзки. Изглеждаше като бивше ченге, преминало в частна охранителна фирма. Но бе прекарал всеки миг от трудовия си стаж в полицейския участък на Лос Анджелис и вероятно нямаше да го напусне до пенсионирането си по възраст.

Кабинетът му беше забележителен, обичайната смесица от общинска собственост и дарения. Той покани Стю и Петра вътре.

— Кафе? — Басовият му глас беше утринно дрезгав, почти излизаше от човешкия регистър. Стената зад него беше покрита с обичайните графики и таблици — престъпна стихия, през която можеше да се върви, но никога не можеше да бъде укротена.

Миришеше на изкипяло кафе. Трябваше да го откажат, така и направиха. Шолкопф се отблъсна заедно със стола от бюрото, кръстоса крака и подръпна нагоре панталоните си с остри като бръсначи ръбове.

— Разказвайте — каза той. Басът му вече беше в приемливи граници.

Стю го осведоми за посещението в къщата на Рамзи, а Петра обобщи разпита на Патси Кей, обиска на апартамента, разговорите със съседите и с д-р Боулингър. Представено по този начин, излезе, че е свършила много повече работа от Стю. Така си беше. На него, изглежда, не му пукаше, само се оглеждаше. И Шолкопф изглеждаше разсеян, дори когато Петра разказваше как намерила наркотиците на Лиза.

— Бащата обвинява Рамзи, господине — каза тя. — Той наистина го мрази от дън душа.

— А ти не би ли? Така… намерете черния мъж от студиото — Даръл.

— Веднага. Ами ако и доктор Боулингър се опита да се намеси?

Черните очи на Шолкопф се впиха в центъра на челото й.

— Ще се оправяме с това, ако и когато се случи. Да се съсредоточим върху набирането на някакви данни. Знам, че в лабораторията вече са получили всичко, но има ли нещо, което дори и леко да напомня на веществено доказателство?

Петра се канеше да поклати глава, когато Стю каза:

— Петра намери нещо интересно. Книга от библиотека, на около трийсетина метра над трупа. Има и други основания да вярваме, че някой е бил там скоро. Едно скалисто образувание…

— Виждал съм снимките от местопрестъплението — каза Шолкопф. — Какви основания?

Петра стискаше ръцете си. Опитваше се да улови погледа на Стю, но той се беше съсредоточил върху капитана. Нещо интересно?

— Кажи ми за другите основания, Барби — рече капитанът.

— Обвивки от храна — каза тя. — Като че ли са от ресторант за бързо хранене. Остатъци от говежда кайма, може би сандвич. И урина на една от скалите…

— Някой е ял, пикал и е чел? Каква е книгата? — попита Шолкопф.

— „Президентите на Съединените щати“.

Това, изглежда, го раздразни.

— Скоро ли е взета?

— Не, господине. Преди девет месеца.

— О, я стига — звучи ми като пълна глупост. — Той направо сипа кафе в гърлото си. Чашата димеше. Сигурно болеше. — Какво ви кара да мислите, че човекът е бил горе скоро?

— Месото не беше изсъхнало, господине.

— Някакво си парче месо?

— Няколко парчета. Говежда кайма.

— Колко време й трябва на говеждата кайма да изсъхне?

— Не знам, господине.

— И аз не знам, но съм сигурен, че е различно, зависи колко е мазна, от температурата, влажността, кой знае от какво още, по дяволите! Ами урината?

— Според експертите от лабораторията тя е…

— Това е парк — каза Шолкопф. — Хората ходят там да ядат и да си почиват, може и да пуснат една вода, ако никой не ги гледа. Там наблизо има маси за пикници, нали?

— Да, но не съвсем близо, господине. Скалите…

— Понякога хората не си правят труда да ходят до тоалетната. Има ли наблизо тоалетна?

— Точно до масите за пикник.

— Хората са мързеливи. Добре, виждам, че сте се вкопчили в храната и в урината, но книгата ми показва, че сте на грешна следа. Било е тъмно, Барби. Защо, по дяволите, някой ще ходи там да чете по тъмно?

— Човекът може да е пристигнал по-рано, да е останал до тъмно…

— Какво, някой интелектуалец, интересуващ се от политически науки, си чете за президентите — господ го знае защо, всичките са негодници! — хапва, пуска една вода и полягва на скалата, заспива и съвсем случайно се събужда точно навреме, за да види как накълцват момичето? Добре, обаче къде е този ваш свидетел?

— Изобщо не твърдим, че книгата и храната имат някаква връзка — каза тя. — Книгата беше намерена доста далеч от…

— Хей — каза Шолкопф, — искаш подарък от Дядо Коледа — добре. Но дотук излиза, че Рамзи е стоял зад скалите, дъвчел е хамбургер и е пуснал една вода — седял е и я е чакал. Тя се появява и той изскача.

— Начинът, по който е била облечена, господине, подсказва, че е била излязла на среща.

— С кого?

— Може би с Рамзи. Мерцедесът, колата, която кара всеки ден, я нямаше, когато посетихме къщата. Ако ни беше разрешено да задаваме въпроси, може би щяхме да разберем къде е.

Шолкопф рязко се поизправи от стола си.

— И вие си мислите, че не ви е било позволено?

Петра не отговори.

— Беше ни казано да внимаваме — изрече Стю.

— И какво лошо има в това, мамка му? Да сте чували за слон в стъкларски магазин? Нали знаете какво става, когато човек не внимава?

Мълчание.

Шолкопф продължи да пие кафе, но остана наведен напред.

— Ще продължите, както се полага, веднага щом натрупате база от веществени доказателства. Да се върнем на вашата хипотеза и да предположим, че е имала някаква среща, която е завършила с разходка до парка. Рамзи, наркотици, или се е забъркала с женен мъж. Или пък се е навъртала в някой от онези клубове с белезниците и камшиците, кой, по дяволите, да я знае! Да предположим, че вашият потенциален свидетел наистина е бил там. Какъв ще е този свидетел, който клечи зад скалите през нощта и пикае по тях? Пред очите му се извършва жестоко убийство и той не се обажда. Да ви прилича на почтен гражданин?

— Може да е бездомник… — предположи Петра.

— Точно така — отвърна Шолкопф. — Отрепка, ненормалник. Никой нормален човек — и никой изряден пред закона човек — няма да ходи сам през нощта в парка „Грифит“. Което означава, че си имаме работа с клошар или с откачен, или може би дори със злодей. Господи, ще ви повярвам, че има бездомник, който чете книга за президентите, но докато не ми намерите доказателства, няма да разреша никакви съобщения пред медиите за това, защото нямам намерение да позволя да изглеждаме като идиоти.

— Не съм и очаквала такова нещо, господине — каза Петра.

Шолкопф попипа горната си устна. Дали някога е пускал мустаци?

— Добре, значи ми казвате, че нямаме нищо. Направете експертиза на всичко — храната, книгата, урината, но не се увличайте, защото следата е слаба. И намерете проклетата кола на жертвата. Междувременно ето какво направих за вас в реалния свят: погрижих се следователят да назначи компетентен патолог, а не някой от онези касапи. Помолих Романеску лично да наглежда местопрестъплението, но кой ли, по дяволите, му вярва на него — той е работил за комунистите. Същото направих и с експертите, помолих Ямада да ги наблюдава, не искам някой негодник да провали пак всичко, още един шибан палячо, като знаете кой, и ще видите как пресата ще се нахвърли. Скоро трябва да получат някакви предварителни данни, затова поддържайте връзка с мен. Това, което искам да кажа, е: всеки косъм и всяка молекула да се анализира под микроскоп до дупка. Не ми казвайте, че в деветдесет и девет процента от случаите експертизите са ненужни, знам, че е така, но трябва да спазваме всички правила. Още нещо: по ръцете на момичето няма рани от самозащита, но това не означава, че изобщо не се е съпротивлявала, така че да се молим да е докопала нещо, поне една молекула телесен секрет, който да разплете историята.

Той почисти предния си зъб с нокът.

— Значи Рамзи няма никакви рани, а?

— Нищо видимо — каза Стю.

— Е — каза Шолкопф, — не разчитайте скоро да се съблече сам. — Черните му очи се сведоха върху съобщенията, дошли по телефона. — Поне няма кого да гоним. Засега.

— Засега ли, господине? — каза Стю.

Шолкопф вдигна празната чаша, погледна в нея и се замисли.

— Черният мъж, Даръл. Няма ли да е прекрасно? Какво друго знаем за него?

— Прислужницата каза, че работел заедно с Лиза. И че бил по-възрастен от нея. Също като Рамзи.

— Значи иска да се чука с баща си. Направете психологически портрет. — Шолкопф остави чашата и се вгледа и в двамата, после извърна поглед. — По-нататък: Рамзи ми се обади снощи в десет, самият той, а не някой адвокат. Телефонистката предвидливо решила да ме свърже. Първо изля мъката си, пита дали може да помогне с нещо. После ми разказа за побоя. Щели да го дават по телевизията, искал да обясни, че се е случило само веднъж. Не си търсел извинение, но било само веднъж. Каза, че всъщност тя го блъснала и той побеснял. Било най-глупавото нещо, което някога бил вършил, и се срамувал. — Шолкопф махна с пръст. — И така нататък, все такива глупости.

— Прикрива гърба си — каза Стю. — На нас нищо не спомена за инцидента.

— Той е звезда — промърмори едва чуто Петра. — Устремил се е право към върха.

Шолкопф почервеня.

— Да бе, копелето явно се опитва да хитрува, като се обажда без юридическа защита. Това ми подсказва, че се мисли за по-умен, отколкото е. Така че, ако наистина намерим някаква материална улика, може би ще открием начин да го притиснем. Не че ще можем веднага да си дойдем на въпроса, той ще си намери някой креслив адвокат по-бързо, отколкото Майкъл Джексън си сменя физиономиите. Но междувременно и ние ще хитруваме. Точно това имам предвид, като казвам контекст: никакви прибързани атаки. Да не ни обвинят, че сме коне с капаци.

Петра започна:

— Репортажът по телевизията…

— … ви дава основание да говорите с него за всичко, но в същото време трябва да проверите всички подобни убийства. Говоря за две години назад, нека да са три. Във всички участъци в града. И си водете подробни записки.

Петра окаменя. Това беше черна работа — часове… дни наред. Погледна Стю.

— За колко подобни говорим? — попита той.

— Започнете с момичета, намушкани многократно — каза Шолкопф. — Момичета, убити в паркове, блондинки, убити в паркове, всичко — вие сте детективите. И се погрижете да прегледате и всички скорошни убийци в нецентралните райони, граничещи с парка, като Бърбанк, Атуотър. Може и в Глендейл и Пасадина — да, задължително в Глендейл и Пасадина. Ла Канада, Ла Кресчента. Започнете с тези.

И Стю, и Петра мълчаха.

— И не ме гледайте така кисело — каза Шолкопф. — Това е, за да се подсигурите. „Да, господин лайнян адвокат, надникнахме във всеки ъгъл и във всяка цепнатина, преди да закопчаем Рамзи.“ Само си представете — вашите лица по съдебния телевизионен канал, старият Марк Фаръм ще си седи в Айдахо. Защото вие сте на топа на устата, освен ако случаят не се раздуе прекалено, а ние зациклим, тогава ще го дадат на шибания централен отдел „Грабежи и убийства“.

— Което и без това могат да направят — каза Стю.

Шолкопф се ухили убийствено.

— Всичко е възможно, Кен. Това прави работата ни толкова привлекателна. — Започна да прелиства съобщенията от телефонистката.

— Какво да правим с Рамзи? — попита Стю. — Да изчакаме ли да прегледаме всичките подобни случаи, преди да се захванем с него, или ни е позволено да започнем веднага?

— Пак ли ме питате за позволение? Вие двамата май си мислите, че този случай ви е натрапен?

— Просто се опитваме да изясним правилата.

Шолкопф вдигна глава.

— Единственото правило е да не правите глупости. Да, по дяволите, говорете с Рамзи. Ако не го направите, много скоро обстоятелствата ще ни принудят. Но свършете и другата работа. Затова господ ни е дал извънредни часове.

Той взе една бележка и хвана телефона, но Стю не ставаше и Петра последва примера му.

— Предвид професията на Рамзи — каза Стю — имам някои източници в студиата…

— Според мен това може да създаде проблем — каза Шолкопф и вдигна поглед. — Кинаджиите са бъбриви задници. Фактът, че твоите източници пеят на теб, означава, че не могат да държат устите си затворени, нали?

— Това е така при всеки друг случай…

— Това не е всеки друг случай.

— И без това какво може да ги спре да се разприказват пред пресата, капитане? — каза Петра. — Ами ако таблоидите започнат да хвърлят големи суми и настане истинска лудница от интервюта? Да чакаме да чуем версиите им във вечерните новини ли?

Предните горни зъби на Шолкопф се забиха в долната му устна.

— Добре, говори с един-двама информатори, Кен — каза той, сякаш Петра не бе казала нищо. — Но знаеш ли какво? Ще те следя. Говори с черния, виж го там какъв е. По-добре бързо, отколкото късно. Приятен ден.