Били Стрейт

9.

Паркът ме прие като приятел. Научих много неща.

Като например кога патрулират пазачите и как да ги избягвам. Кои ресторанти изхвърлят най-прясната храна и как по тъмно, необезпокояван, да преровя кофите за боклук.

Научих се да познавам хората.

Момчетата от „Уестърн“ бяха търговци на наркотици и искаха само да си въртят бизнеса, без да им се пречи, затова винаги минавах по другия тротоар на улицата. Така мина месец, после един от тях пресече и ми каза: „Умно момче“ — и ми даде пет долара.

Научих се как да пазарувам.

Ако отидеш достатъчно на изток, чак до Лос Фелиз, там вече няма богаташки къщи, а само апартаменти. В неделя хората, които живеят в тях, продават разни неща на полянките пред входовете и ако изчакаш до края на деня, можеш да си напазаруваш много евтино, защото никой не иска да връща стоките обратно.

За един долар си купих зелено одеяло, което миришеше на кучешка урина, спален чувал за три, дори убедих човека, който ми го продаде, да ми даде безплатно джобно ножче с три остриета, едно от които имаше отвертка.

Понякога продавачите ме гледаха странно, все едно казваха: „От къде на къде едно дете ще купува бельо?“, но никога не отказваха парите.

Купих си фенерче, два пакета батерии, стари тениски и кръгла възглавница за диван, която беше мухлясала и твърда като камък, пълна минавка.

Първия месец изхарчих трийсет и четири долара от кутията с тампони. Като прибавим и петте, които получих от търговеца на наркотици, оставаха ми петдесет и седем. Открих петте си места и разхвърлях багажа си по тях.

Научих се кога да се усмихвам и кога не, към кого да поглеждам и кого да подминавам. Разбрах, че парите говорят сами.

Правех и грешки. Ядох развалена храна и ми стана лошо, един път наистина загазих, повръщах три дни, без да спирам, имах температура и ме втресе, направо умирах. Тогава бях в пещерата, на третото място, седях сред буболечки и паяци и не ми пукаше. На третия ден изпълзях преди изгрев-слънце и си изпрах дрехите в поточето. Едва се държах на краката си, сякаш някой ме риташе в свивките на коленете. Оправих се, но оттогава много ме боли стомахът.

Научих много неща за проститутките и сводниците, видях хора да правят секс по алеите, обикновено жените заставаха на колене и духаха на мъжете, които не помръдваха, а само стенеха.

Разбрах, че за да изкарвам достатъчно пари, без никой да ме експлоатира, трябва да съм образован, но как да го направя, като живея в парка?

Накрая стигнах до решението: ще се обучавам сам, ще чета учебници и ще ходя на училище. В прогимназия, защото в Уотсън бях в седми клас, въпреки че един инспектор от Бейкърсфийлд веднъж ми показа някакви тестове и ми каза, че трябва да се прехвърля в осми, ако мама се съгласи и подпише. Тя каза, че ще подпише, но не го направи, после загуби формулярите, а инспекторът повече не попита, затова останах в седми клас и ако не оставях въображението си да се вихри, толкова се отегчавах, че мозъкът ми ставаше като дървен.

Намерих телефонен указател в една кабинка, върнах се с него в парка и погледнах на „училища“. Нямаше прогимназии и това ме озадачи, затова на следващия ден се обадих в отдел „Просвета“, направих гласа си колкото можах по-нисък и казах, че току-що съм се преместил в Холивуд с дванайсетгодишния си син, който трябва да постъпи в прогимназия.

Жената от другата страна на линията каза: „Един момент, госпожо“ и ме накара да чакам много дълго. После се обади пак и каза: „Средно училище «Томас Стар Кинг» на авеню «Фаунтън»“ — и ми даде адреса.

Отидох там по пладне. Оказа се на около три километра от третото ми място. Намираше се в бедняшки квартал и беше огромно — една от онези розови сгради със светлосини врати, грамаден двор, ограден с високи стени. Наблюдавах го от другата страна на улицата и разбрах, че часовете свършват в един следобед, след което хиляди деца се стичат в двора, смеят се и се бутат. От това в гърлото ми заседна буца.

Щом часовете свършваха в един, значи следобед можех да се разхождам, без да ме хванат.

Направих си програма: сутрин щях да се мия, да ям това, което съм си оставил за закуска от предната вечер, да чета, да уча и да проверявам местата си, за да се уверя, че никой не е открил нещата, които криех по тях. Следобед щях да търся храна и всичко друго, от което имах нужда.

Върнах се в училището по време на голямото междучасие в десет часа. Децата бяха на двора, а учителите, които видях, си говореха помежду си. Промъкнах се през една от вратите в оградата и се заразхождах, сякаш бях един от учениците. Имаше две библиотеки, в които складираха учебниците.

Трябваше да ходя осем пъти, докато взема това, което ми трябва.

Беше лесно. Кой би предположил, че едно дете ще краде учебници?

Взех си помагала за седми, осми и девети клас, моливи и писалки, както и листове на редове. Английски, история, природознание, математика, всичко до алгебра.

Без буйните деца и Тъпака, които ме разсейваха, можех да се съсредоточа. Само за два месеца минах всичките учебници. Дори и алгебрата, а този предмет не бях го учил преди това и отначало ми изглеждаше труден — всичките тези неизвестни и параметри, които първо нищо не ми говореха. Но учебникът започваше с преговор и аз продължих след него страница по страница.

Харесваше ми идеята за параметрите — сами по себе си нищо не обозначаваха и можеха да се заменят с всякакви числа.

Всемогъщият X. Аз бях момчето X — нищо и в същото време всичко.

Една вечер върнах всичките учебници обратно в училището и ги оставих на оградата. Освен алгебрата, защото исках да се упражнявам на уравненията. Знаех, че трябва да занимавам с нещо мозъка си, иначе щях да оглупея, но бях уморен от учебници, искаше ми се малко ваканция. Малко разнообразни знания — енциклопедии, биографии на успели хора. Липсваше ми книгата за президентите.

Не ми трябваха разкази и романи. Не исках да знам за нищо, което не беше вярно.

Намерих една библиотека чак в Лос Фелиз, на няколко пресечки от Хилхърст. Беше странна сграда без прозорци насред един търговски център. Вътре имаше голяма зала с цветни плакати от чужди градове, които се опитваха да имитират прозорци. Вътре няколко възрастни хора четяха вестници.

Бях облечен спретнато, носех учебника си по алгебра, молив и хартия, а на гърба — раница. Седнах на една маса в далечния ъгъл, престорих се, че решавам уравнения, но всъщност оглеждах мястото.

Шефката беше стара и кисела, като библиотекарката в Уотсън, стоеше права отпред и говореше по телефона. Млада мексиканка с много дълга коса отговаряше за записването на книгите. Тя ме забеляза, дойде при мен и ме попита усмихнато дали се нуждая от помощ.

Поклатих глава и продължих да си решавам уравнения.

— А! — каза тя с много тих глас. — Домашно по математика, нали?

Аз свих рамене и се направих, че не й обръщам никакво внимание, тя спря да ми се усмихва и се отдалечи.

Когато дойдох следващия път, тя се опита да улови погледа ми, но аз продължих да не й обръщам внимание и тя се отказа.

Започнах да идвам веднъж или дваж в седмицата, винаги след един следобед. Отначало се преструвах, че пиша домашните си, после разглеждах полиците, докато намеря нещо интересно, и четях по два часа.

Понякога за това време прочитах цяла книга. На третата седмица се натъкнах на същата книга на Жак Кусто, каквато имах в Уотсън, и си помислих: Попаднал съм точно където трябва.

Скоро след това намерих и книгата за президентите. Беше първата, която откраднах. Единственото нещо, което пазя и още не съм сигурен защо. Пазех я много добре, обвих я в найлон, така че не беше съвсем кражба.

И въпреки това се чувствах зле. Повтарях си, че един ден, когато порасна и имам пари, ще дарявам книги на библиотеката. Но понякога се чудех дали ще доживея да порасна.

Сега, след всичко, което преживях, не съм много сигурен. Може би дойде време да напусна парка. Но къде да отида?

Спънах се в един камък, но запазих равновесие. Най-накрая стигнах до петото място и почувствах миризмата на зоологическата градина през гъстата папрат. Време е да се скрия, да си почина, да поразмисля.

Трябва много сериозно да поразмисля.