Били Стрейт

77.

Линкълнът бе паркиран на сантиметри от задната стена на къщата и предният капак му даде отлична възможност да се покатери и да стигне до прозореца.

И там висяха пердета, но не бяха дръпнати докрай. Пред него се откри прекрасна гледка към кухнята, която ставаше още по-ясна под слабата светлина над печката. Виждаше и всекидневната, която бе отделена само от издигащ се до височината на кръста плот. Лампата на пода хвърляше въгленовочерни сенки върху сивия килим. Имаше достатъчно светлина, за да види и входната врата. Вдясно от нея проблясваше нещо червено. Алармата. Това никак не беше добре. Но поне го имаше предвид.

Отляво се виждаха три врати, сигурно към спалните и банята. Между тях нямаше много място. Малки стаи, в тях по-лесно се стигаше жертвата с нож.

И това беше целият интериор. Отлично…

След като се осмели да излезе веднъж на верандата, момчето повече не даваше признаци на живот. Старецът — също. Вратите и на двете спални бяха затворени. Може би момчето и старецът — със или без съпруга — вече спяха дълбоко? Или пък старецът беше обратен и момчето беше в леглото му?

Това би обяснило защо го бе приютил.

Сънят им би улеснил ужасно много работата му: втурва се вътре, блъсва вратите на спалните, бум-бум-бум — и дим да го няма още преди да е включила алармата.

На излизане ще поразбърка наоколо, може и да открадне нещо, за да имитира бандитски обир.

Слезе от колата, огледа алеята за неканени минувачи, след това се съсредоточи върху задния вход на къщата. Имаше два нита. Лошо. Но като напъна дървенията, усети, че поддава. Сигурно ще си нарани рамото, но беше свикнал да си пробива със сила път през препятствията. Вратата беше нищо в сравнение с нападението във футбола.

Така. Сега започва внезапното нападение. Първо опитва с ножа, ако не стане — пистолетът е в пълна готовност. И по двата начина щеше да свърши за секунди, да избяга навън и да потъне в нощта.

Последен поглед към кухненския прозорец. Ако трябваше да бъде честен — страхуваше се. Това беше различно, не като с Лиза, немското момиче, Сали, тъпия руснак. При всичките предишни случаи той диктуваше условията.

Но понякога на човек му се налагаше да импровизира.

Пак се покатери на капака на линкълна. Нищо не се бе променило, но той все още се колебаеше. Качи се и пак слезе. Правеше го инстинктивно. Справяше се с напрежението, като повтаряше действията до безкрайност. Както майка му удряше главата си в стената. Тъпата кучка. Заслужаваше си да пукне с онази глупава каска.

Така, последен поглед — този път видя момчето. Ето, значи си струваше да проверява докрай!

Излезе от средната врата и влезе през лявата. Баня, точно както бе предположил.

Беше дребно и кльощаво, можеше да си го подхвърля като топка. Видя го да излиза, да влиза в кухнята, да отваря хладилника и да изважда нещо оттам — морков.

Дали ще го измие? Мивката беше точно под прозореца. Залегни.

Снишен до външната стена, той чу как канализацията заработи. Малкият тъпак си падаше по хигиената.

Водата спря. Той почака, после вдигна глава и пак надникна. Хлапето се бе изправило насред всекидневната, с гръб към кухненския прозорец, и ядеше моркова. Погълна половината, отиде до пътната врата и набра кода на алармата. По дяволите, беше прекалено далече, за да види цифрите!

Детето отвори вратата и излезе навън. Но само за няколко секунди и отново се появи вътре. Затвори вратата, обърна се и всеки миг щеше да застане с лице към прозореца.

Дали различаваше нещо навън в тъмнината? Вероятно не, освен ако не беше точно срещу стъклото, но за всеки случай той пак се сниши.

Минаха трийсет секунди, преди да се осмели да погледне отново. Хлапето все още дъвчеше моркова, изправено във всекидневната, с профил към него.

Най-обикновено лице.

Момчето изяде моркова, наведе се и вдигна нещо. Списание. Яде здравословна храна, мие се, чете. Какъв примерен малък гражданин!

Само дето беше разсеян. Защото лампичката на алармата светеше зелено.

Бе забравило да включи проклетата аларма!

Бог беше направо чудесен към него!

Внезапното нападение започваше!