Били Стрейт

79.

Вече е почти единайсет. Сам трябва да се върне скоро. Мислех си, че ще стоя буден, докато се прибере, но вече съм уморен. Май ще си легна.

Той сигурно си прекарва добре с госпожа Клайнмън. Бих изял още един морков, но не съм много гладен… Може да си взема още един душ. Не, вече се изкъпах, не искам да изхарча много вода на Сам.

Отивам да загася лампата във всекидневната — може да си взема някое списание за преди сън. Ох, забравих да включа пак алармата.

Тръгвам към таблото с клавиатурата, посягам към копчетата и чувам зад себе си гръм, после трясък — идват от дъното на къщата. О, не, да не би да съм забравил котлона включен?

Но не усещам миризма на газ, нито на изгоряло и когато се обръщам, виждам, че на мястото на кухненската врата зее голяма черна дупка, а вратата е на пода и върху нея пристъпва някакъв човек, влиза в къщата, вижда ме, блъсва вратата към стаята на Сам, оглежда се, излиза…

Приближава се към мен.

Облечен е целият в черно.

Странна оранжево-розова кожа и руса коса.

Едър.

Гледа право към мен. Не го познавам, но той ме познава!

PLYR1!

Как?

О, господи, не, о, не — тръгва право към мен и има нож… огромен мъж с розова кожа и нож. Искам да извикам, но устата ми е като парализирана. Посягам към дръжката на вратата, но напипвам празно пространство, а той се приближава все по-бързо, по-близо, ножът му е грамаден… побягвам наляво, но той ме притиска в ъгъла и няма къде да ходя, зад мен са полиците с книги. Трябва да направя нещо, да хвърля нещо по него, това преди вършеше работа. Книгите.

Започвам да ги вадя от полиците и да ги мятам към него с всичка сила. Няколко попадат в целта, но той не спира да върви, крачи по-бавно и се усмихва, не бърза, държи ножа, насочен пред себе си, и го размахва.

Продължавам да вадя книги и да ги хвърлям по него, те го удрят по лицето, по гърдите, по корема, той се смее и ги отблъсква, но продължава да върви, стаята е тъмна, но той ме вижда и не спира да крачи право към мен.

Опитвам се да блъсна към него прашната кушетка, но се оказва прекалено тежка.

Той се засмива.

Хващам една поставка за плочи и я мятам към него.

Това го изненадва. Загубва равновесие и аз се промъквам покрай него към кухнята, към зеещата черна дупка на мястото на вратата.

Изведнъж се озовавам на пода.

Около крака ми е увито нещо.

Той ме дърпа за глезена, виждам как свива колене, виждам долната част на брадичката му, ръката му, ножът се стоварва…

Гърча се като змия, не спирам да се движа, може би ако се движа, няма да ме улучи и ще мога да се измъкна през задната врата. Така здраво ме стиска за глезена, че ме боли. Ритам в негова посока, гърча се, приближавам се достатъчно до ръката, която ме стиска за крака, и я захапвам, хапя силно, Били Змията, Били Пепелянката.

Той извиква и ме пуска и аз искам да избягам към дъното, но той препречва пътя ми — къде, къде, къде! — единственият ми избор е да го заблудя, да се хвърля наляво и после надясно към банята, най-добре ще е да вляза там и да се заключа.

Скачам на крака, побягвам през кухнята по-бързо, отколкото изобщо някога съм бягал, той също побягва, дишайки тежко, успявам да стигна до банята, затръшвам вратата, заключвам я и се мушвам между тоалетната чиния и ваната, подът е студен, поемам с мъка въздух, гърдите ме болят ужасно…

Тишина.

После смехът му се разнася отново. Чувам стъпки. Те се приближават бавно, явно се е укротил. Опитвам се да успокоя дишането си, но с всяко поемане на въздух дробовете ми свистят.

— Тъпо малко лайно. Само̀ се навря в капана — чувам през вратата.

Прав е.

Банята няма прозорец.

Започва да рита по вратата, тя се тресе, дървото се издува като балон, после се спуква точно по средата, скачам, отварям шкафчето и ровя за нещо остро, бръснач, ножици, каквото и да е, няма бръснач, няма ножици, напипвам нещо продълговато, пила за нокти, усещам, че не е остра, но я сграбчвам, със следващия ритник част от крака му се промушва вътре, черен анцуг, черни маратонки, наръгвам го с пилата, тя удря на кокал, но се хлъзга и не потъва в плътта, той извиква и ме нарича малко копеле…

Изтрещява още по-силно.

Нещо влиза през вратата, профучава край мен, огледалото на шкафчето се разбива, чувствам болка на тила, пипам с ръка и усещам топли лепкави остриета, стъклени остриета.

Пистолет, той има и пистолет.

Хвърлям се във ваната, той пак стреля, вратата става цялата в дупки и трески, вече виждам част от него от другата страна, краката и обувките му, ципа на панталона, продължава да стреля, лежа по корем във ваната, притискам се надолу колкото мога, но един куршум улучва коритото и порцеланът се раздробява, откъртва се и част от мазилката, това е краят, в капан съм, свършено е с мен, направих каквото можах, но не беше достатъчно, мразя ви всички — още един трясък, куршумът влиза в нещо над главата ми, по мен се посипва прах, плочки, погребан съм.

Вратата вече я няма, в рамката е само той, огромен, с нож в едната ръка и пистолет в другата.

Светва лампата.

Все още стискам пилата за нокти. Той я вижда и се разсмива.

Прибира пистолета в джоба си.

О, не с ножа!

Свивам се, не искам да го виждам, моля се и да не го усетя.

Хваща ме за косата, вдига ме нагоре, докато коленича, и дръпва главата ми назад.

Напикавам се и изпражненията се плъзват през крачола ми, за нищо няма да ти благодаря, Господи, ти не съществуваш, лъжец такъв…

Отново изтрещява.

И пак, и пак, и пак, и пак, и пак, не мога да понасям шума, не мога да проумея какво прави…

Пуска ме и аз тупвам изведнъж във ваната.

Чувам женски глас да казва:

— О, боже!

И след това:

— Всичко е наред, миличък.

Една ръка ме докосва по тила.

Изпищявам.