Били Стрейт

4.

За осем месеца Петра беше работила по двайсет и едно убийства, някои от тях много страшни. Но нищо не можеше да се сравни с това. Дори и сватбата на Ернандес.

Жената изглеждаше размазана. Беше потънала в кръв. Направо удавена в нея, като плод, натопен в шоколад. Отпред роклята й беше съсирена сивкава пихтия, а от прорезите в плата стърчаха накълцани органи. Дрехата й беше от някаква коприна, която не можеше да задържи кой знае какви следи. И кръвта удобно прикриваше всеки опит да се вземе нещо от трупа. Може би убиецът беше пипал бижутата й.

Със Стю пристигнаха по тъмно и завариха мрачни лица, наелектризиран от радиостанции ефир, истинска феерия от премигващи червени светлинки. Взеха показания от парковите служители, които намерили тялото, и зачакаха изгрева, за да огледат по-добре жертвата.

Кръвта, засъхнала и придобила кафеникави оттенъци, покриваща цялото тяло и асфалта около него, се бе разляла по паркинга на вадички, някои от които още лепкави.

Петра застана до трупа и скицира терена, като си отбелязваше всички рани, които можеше да види. Най-малко седемнайсет пробождания — и това беше само отпред.

Наведе се колкото може по-близо, без да докосва нищо, и разгледа разкъсаната плът. Долната устна беше почти отнесена, лявото око — кървавочервена пихтия. Всички поражения бяха в лявата част.

Ех, да можеш сега да видиш отнякъде своето гнусливо дете, татко!

Двайсет и един трупа преди това не я бяха уплашили, но този, особено под ярката слънчева светлина, я накара да й се повдигне. После се случи нещо още по-лошо — изпита болезнено състрадание.

Горката. Горкичката, как стигна дотук?

Външно се държеше. Който и да я погледнеше, щеше да види само сръчност и професионализъм. Казвали са й, че изглежда много делова. Обвинението беше хвърлено от Ник и в него се съдържаше намекът, че акуратността не е секси. Но той в какво ли не беше я обвинявал! Как не беше разбрала по-рано какво става?

Обичаше да я смятат за делова. Беше си намерила работа, която харесва.

Преди месец отиде в един салон в Мелроуз и заръча на отегчения фризьор да отреже двайсет сантиметра от тъмната й коса. Резултатът беше къса, изтънена гарвановочерна прическа, която изискваше минимални грижи.

Стю веднага забеляза. „Много ти отива.“

Смяташе, че така подчертава добре издълженото си бледо лице.

Избираше дрехите си само според тяхната практичност. Елегантни костюми с панталони от разпродажбите в „Лоуманс“ и „Робинсънс-Мей“, които вкъщи сама поправяше, за да паснат на стройната й фигура. Предимно черни, като този, който носеше днес. Няколко тъмносини, един шоколадовокафяв и един тъмносив.

Слагаше си червило „Мак“, тъмночервено с кафяв нюанс, малко сенки за очи и спирала за мигли. Никаква пудра, кожата й беше бяла и гладка като хартия. Никакви бижута. Нищо, което заподозрените биха отмъкнали.

Жертвата носеше пудра. Петра я виждаше ясно по местата, незацапани от кръв. Имаше останки от руж, пудра, спирала за мигли, беше малко по-силно гримирана от нея, разбра тя от незасегнатото око.

Другото, смазаното, беше тъмночервена дупка. Очната ябълка се беше свила като смачкан целофан. Част от желеподобното й съдържание се бе разтекло чак до носа.

Хубав нос, поне където не беше накълцан.

Дясното око зееше, широко отворено, синьо и покрито с тънък слой. Този мътен мъртвешки поглед. Не можеше да се имитира — нищо не можеше да го наподоби.

Борбата на душата? И какво остава след нея? Една обвивка, жива колкото сменена кожа на змия?

Продължаваше да разглежда трупа с прецизността на художник и забеляза малка, но дълбока прорезна рана на лявата буза, която беше пропуснала. Осемнайсет. Не можеше да преобърне тялото, докато криминалният фотограф не приключеше работата си и следователят не разрешеше. Патологът щеше да определи точния брой на раните, след като положат тялото на металната му маса.

Прибави и раната на бузата на рисунката си. Трябваше да внимава. В следствието беше истинска лудница. Лекарите допускаха грешки.

Стю бе свършил със следователя — възрастен мъж на име Ливит, и сега двамата стояха, сериозни и спокойни. Никакви безвкусни шеги, каквито можеха да се чуят по филмите за ченгета. Истинските детективи, които познаваше, бяха обикновени хора, относително интелигентни, търпеливи, мрачни и имаха много малко общо с кинаджийските си копия.

Опита се да проникне с поглед под кръвта и да си състави някакво впечатление за личността в това тяло.

Жената изглеждаше млада и Петра беше съвсем сигурна, че е и хубава. Дори обезобразена по този начин, захвърлена на паркинга като боклук, фините й черти пак си личаха. Не беше висока, но краката й бяха дълги и добре оформени, разголени до средата на бедрата, талията й изглеждаше тънка под черната копринена рокля. Едър бюст — може би силиконов. Напоследък, когато видеше стройна жена с големи гърди, Петра веднага подозираше хирургическа намеса.

Нямаше следи от изкуствени материали по тялото, но с всичката тази кръв — кой знае! Какво ставаше със силиконовите гърди, когато ги намушкаш с нож? Въобще как изглеждаше силиконът? След осем месеца в отдел „Убийства“ така и не се беше натъквала на подобен казус.

Чорапогащникът беше разкъсан, но вероятно от допира с асфалта. Нямаше явни следи от сексуално насилие или блудство, не се виждаше семенна течност около устата или краката.

Гъста коса. Тъмноруса, добре боядисана, черните корени вече бяха започнали да се показват, но все пак беше с красива, професионално направена прическа. Роклята беше копринена, на места шита на ръка и както беше вдигната и набрана около раменете, Петра видя етикета. „Армани“.

Лъскавите бижута, от които Петра се надяваше да свали отпечатъци от пръсти, бяха диамантена гривна на лявата китка с едри, фино шлифовани камъни, пръстен със сапфир и диамант, златен дамски часовник „Ролекс“ и малки диамантени обеци.

Нямаше халка.

Нямаше и чанта, трябваше да забравят за незабавната идентификация. Как се е озовала тук? Била е на среща? Прическа, минирокля — момиче на повикване, примамено на улицата с допълнително възнаграждение?

Чантата я нямаше, но бижутата си бяха на мястото. Само часовникът струваше три бона. Не беше нападната с цел грабеж. Освен ако крадецът не е бил по-тъп от обичайните улични престъпници и след като е взел чантата, е изпаднал в паника.

Не, не се връзваше. Раните не говореха за паника или грабеж. Боклукът се беше потрудил доста.

Може да е грабнал чантата, за да имитира грабеж, а да е забравил за бижутата?

Предположи, че може някой да я е накълцал от гняв. Но раните бяха дълбоки, а не като при самозащита. Освен това раните при самозащита са много по-малко, отколкото хората си мислят, а и среден на ръст мъж не би имал никакъв проблем да обезвреди такава дребна жена.

Все пак може би ставаше въпрос за някого, когото тя е познавала.

Изобилието на рани със сигурност насочваше към това.

Да не би блондинката да е била нападната изневиделица?

В ума на Петра се втурнаха видения, които тя изгони. Беше твърде рано да се градят хипотези.

Господи, изглеждаше жестоко! Нападение на хищник. Предположи, че страшната фронтална рана, от която се показваха вътрешностите, е била фаталната, но насилието се бе изсипало най-вече върху лицето.

Изкормил е жената и след това се е опитал да заличи и красотата й? Каква силна омраза, истински взрив на омраза.

Трябва да е нещо лично. Колкото повече си мислеше за това, толкова повече виждаше смисъл. Какъв вид отношения биха могли да доведат дотук? Съпруг? Приятел? Някакво подобие на любовник?

Див звяр на свобода.

Петра разтвори стиснатите си юмруци и ги пъхна в джобовете на сакото. Костюмът беше купен в Ню Йорк, „Сакс“, тънък креп, наситеночерен. Беше удобен, затова го облече за засадата на Фрешуотър.

Блондинката носеше рокля с лек син оттенък. Синьо-черна дреха, пропита с ръждиво.

Две жени в черно. Траурът започваше.

Стю продължи разговора си с Ливит, а Петра остана до трупа, самоназначи се за пазач. Охраняваше тленни останки?

Като малко момиче в Аризона ходеше на излети с баща си и брат си Дик. Тогава намираше много сменени кожи, дантелени остатъци от змии и гущери, събираше ги и се опитваше да плете от тях по-дебели върви. Те обаче се превръщаха на прах в ръцете й и оттогава смяташе влечугите за много крехки и не толкова страшни същества.

Но все пак продължиха да тровят сънищата й години наред. В кошмарите й се явяваха скорпиони, диви котки, бухали, крастави жаби, летящи буболечки, паяци „черни вдовици“, безкраен поток от същества, които прииждаха по междущатското шосе.

Бедният татко, всяка вечер бе осъден на едночасова повинност, трябваше да разказва приказки и плоски смешки, да търпи постоянните й маниакални пристъпи, ритуалите на безкрайните проверки за безопасност, за да може най-малкото му дете най-накрая да заспи и да остави самотния си родител да си почине.

Какво ли правеше, когато най-накрая остана сам?

Доколкото го познаваше, използвал е всяка свободна минута, за да проверява студентски работи и да пише учебници, които никога не завършваше. С една голяма чаша „Чивас“ за подсилване. Знаеше, че държи бутилка в нощното си шкафче. Тя бързо се изпразваше, въпреки че никога не го бе виждала пиян.

Професор Кенет Конър, физиолог антрополог със средна репутация, беше поразен от Алцхаймер и почина преждевременно преди близо две години. Помнеше този ден. Беше гонила един откраднат мерцедес чак до Мексико, когато от участъка й предадоха съобщението от болницата. Церебрален кръвоизлив. Хубаво име за удар. Неврологът заключи, че мозъкът на баща й е бил отслабен от болестта.

Баща й бе специализирал генетика на безгръбначните, събираше черупки, кожи, черепи и крила на насекоми, всякакви органични остатъци. Малката им къща край шосето извън Финикс беше претъпкана с вкаменелости и животински остатъци и миришеше като занемарен музей. Беше добър човек и грижовен баща. Майката на Петра бе починала при нейното раждане, но баща й никога не й отправи и един упрек, въпреки че бе сигурна, че я вини за смъртта на жена си. Но тя сама се наказа достатъчно, преживя труден пубертет и непрекъснато предизвикваше скандали с баща си, докато той най-накрая бе принуден да я изпрати в пансион, където да се изживява като жертва.

В завещанието си бе отбелязал, че иска да го кремират и тя и братята й изпълниха това условие и разпръснаха праха му от едно скалисто плато посред нощ.

Всеки чакаше някой друг да заговори.

Най-накрая Брус наруши мълчанието:

— Всичко свърши, той почива в мир. Хайде да се махаме оттук, по дяволите!

Баща им, колекционерът на тъкани, превърнат в сив прах. Може би някой ден, след милиони години, някой археолог ще открие молекула от Кенет Конър и ще строи хипотези какъв е бил животът през двайсети век.

Ето я сега и тази купчина плът, точно пред нея, мъртва и жалка.

Петра предположи, че жената е била между двайсет и пет и трийсет години. Стегнатата шия предполагаше млада възраст, а и зад ушите й не се забелязваха белези от пластична операция.

Хубави скули, доколкото можеше да прецени по дясната страна на лицето. Цялата лява половина беше червена пихтия. Сигурно убиецът е бил левичар. От среза на шията главата й се бе килнала надясно.

С изключение на Фрешуотър, всичките й предишни двайсет и един случая бяха съвсем обичайни: стрелби в барове, сбивания с ножове, побоища. Глупаци, които убиват други глупаци.

Най-грозното от всички беше убийството на сватбата на Ернандес. Стана в събота в залата на общината, близо до границата им с участъка на Рампарт. На приема след церемонията младоженецът уби бащата на булката с чисто нов нож за торта със седефена дръжка. Беше го разрязал от гърдите до слабините, просто го заклал пред ужасените погледи на осемнайсетгодишната си съпруга и още стотина гости.

Ама че меден месец!

Петра и Стю намериха жениха да се крие в Болдуин Парк, арестуваха го и го пратиха зад решетките. Беше деветнайсетгодишен помощник-градинар, скрил ножа в чувал с тор в камиона на шефа си, идиотът му с идиот.

Да, татко, разкрих го, няма майтап.

Можеше да си представи изумената усмивка на баща си, ако видеше как се е преобразило малкото му, треперещо от фобии момиченце.

Делова жена.

Тя поглъщаше утринния въздух. Беше свеж, усещаше се миризмата на борове. Изведнъж се почувства уморена от чакане и й се прииска да направи нещо, да научи нещо.

Най-накрая Стю се отдалечи от Ливит, премина под полицейската лента, излезе от паркинга и тръгна към мястото, където бяха спрени полицейските и следователските коли. Проявяваше обикновената си методичност, казваше на полицаите какво да правят, какво да не правят, какво да вземат за анализ. Следователят потегли с колата си, а служителите от моргата останаха още малко. Слушаха рап в камионетката си, басите бяха много високи.

Всички чакаха фотографа и хората, които щяха да отнесат тялото, преди да пуснат кучетата в горичката над паркинга.

Стю говореше с някакъв униформен, като едва движеше устните си, а благородният му профил се открояваше ясно на слънчевата светлина.

Началник Бишъп. Ако преди това не получи голяма роля в киното.

Две седмици след като станаха партньори, той извади портфейла си, за да плати обяда в ресторанта на Масо и Франк и тя видя до кредитната му карта документа за членство в актьорската гилдия.

— Ти актьор ли си?

Бялата му кожа порозовя и той затвори портфейла си.

— Стана съвсем случайно. Преди няколко години дойдоха в участъка, снимаха „Улицата на убийствата“ на Булеварда и искаха истински ченгета за статисти. Досаждаха ми, докато не се съгласих.

Петра не можа да се сдържи:

— И кога ще оставиш отпечатъците от ръцете и краката си в цимента?

Морскосините очи на Стю станаха по-дружелюбни.

— Това е невероятно тъпа работа, Петра. Много егоцентрична. Знаеш ли как се наричат хората от този бранш? Индустрия. Сякаш произвеждат стоманени отливки. — Поклати глава.

— Какви роли си играл?

— На случайни минувачи. Дори не нарушиха работния ми ритъм. Повечето снимки се правят вечер и ако си тръгна от центъра след това, избягвам задръстванията по шосето. Така че не съм си губил времето. — Ухили се. Беше време за откровения и двамата добре го разбираха.

В отговор Петра му се усмихна лукаво.

— Имаш ли агент?

Той стана моравочервен.

— Значи имаш?

— Ако работиш с тях, имаш нужда, Петра. Те са акули и десетте процента си струват, щом някой друг се оправя с тях.

— А имал ли си роли с реплики? — Петра беше истински заинтригувана, но едва сдържаше смеха си.

— Ако мислиш, че „Не мърдай, боклук“ и „Ще стрелям“ са реплики.

Петра допи кафето си, а Стю се зае с минералната си вода.

— И кога учиш сценариите си? — попита тя.

— О, я ме остави на мира! — отвърна той и пак отвори портфейла си да извади пари.

Но на другата седмица участва като статист в някакъв филм, който се снимаше в Пакомия. Всеки в Лос Анджелис, дори и обикновен човек като Стю, искаше да бъде нещо различно от това, което е.

Освен нея. Беше дошла в Калифорния след година в щатския колеж в Таскън, за да учи в Института по изкуствата „Пасифик“. Завърши изобразително изкуство, специалност живопис, и започна работа, а междувременно вече делеше леглото си със съпруг. Ник имаше страхотна работа, беше дизайнер на коли в новата експериментална лаборатория на „Дженерал Мотърс“. Тя печелеше за джобни, като правеше реклами за вестници и от време на време продаваше картини в една малка галерия в Санта Моника на цени, които покриваха само разходите й за материали. И един ден й стана безпощадно ясно: ето това беше, нямаше никаква вероятност нещата да се променят драстично. Но поне си имаше Ник.

След това тялото й я предаде, Ник показа истинската си душа — или по-точно липсата на такава — и я изостави, объркана, обезсърчена и сама. Седмица след като той се изнесе, някой проникна с взлом в апартамента й и отмъкна няколко от ценните неща, които притежаваше, включително и статива и четките.

Изпадна в двумесечна депресия, но накрая, през една ноемврийска нощ, се измъкна от леглото и подкара колата си по градските улици. Беше разтреперана, с приглушени сетива, беззащитна и си помисли, че трябва да хапне нещо. Кожата й изглеждаше ужасно, а косата й бе започнала да капе, но не беше много гладна. Гадеше й се само при мисълта за храна. Огледа се и видя, че е на Уолшър, обърна колата и тръгна към къщи, но близо до Кресънт Хайтс забеляза обява на Полицейското управление на Лос Анджелис за набиране на служители. Сама се учуди на себе си, че преписа телефонния номер.

Трябваха й две седмици, докато се реши да се обади. От комисията й казаха, че управлението искало да наема жени с предимство. Посрещнаха я много топло и дружелюбно.

Влезе в академията на шега, като си мислеше, че прави глупава, необяснима грешка, но се учуди, че там й хареса, а накрая направо се влюби. Обичаше дори предизвикателствата на физическата подготовка, учеше се да се възползва максимално от гъвкавостта си, а не от грубата сила. Така и не попадна в групата на изоставащите и разбра, че има добри рефлекси и природна дарба за ръкопашни схватки.

Дори и в униформа.

Не глупавата светлосиня риза и тъмните панталони на кадет, а истинската униформа, изцяло тъмносиня и изцяло професионална.

Тя, която беше воювала с надзирателите в пансионите за правото да не се съобразява с разни авторитети, най-накрая облече униформа.

Повечето от момчетата от нейния клас в академията бяха големи перковци и стесниха униформите си, за да им прилепнат плътно и да подчертават бицепсите, гръбните и коремните мускули.

Мъжката версия на сутиените с подплънки.

Една вечер съвсем импулсивно и тя седна да поправи униформата си на старата си машина „Сингер“, която бе донесла със себе си от Таскън — едно от малкото неща, пощадено от крадците.

Беше висока 1.70 и тежеше 50 килограма, краката й бяха слаби, а тазът — тесен, но го смяташе за прекалено плосък, имаше широки рамене и малък естествен бюст, който най-накрая бе започнала да оценява. Беше израснала с баща си и четиримата си братя и бе разбрала, че е полезно да се научи да шие.

Най-много време отдели на ризата, защото й беше като торба около талията, а с такъв таз имаше нужда от малко оформяне. Крайният резултат подчертаваше чудесно фигурата й, без да я преекспонира.

Почувства се още по-щастлива като се дипломира, и въпреки че на промоцията не покани никого, притесняваше се какво ли ще кажат баща й и братята й.

След като измина първият месец на пробната й година, им каза и те останаха много учудени, но нищо не можеше да я накара да се върне назад. Дотогава вече й се беше усладило.

Всичко в полицейската работа й харесваше. Поддържането на формата, обиколките, проверките по списък, стрелбите. Дори и бумащината, защото в пансиона бе научила поне едно нещо — правилни навици за учене и добър английски, а това й даваше преднина пред мъжагите, които дъвчеха моливите си и агонизираха над правописа и пунктуацията.

След година и половина вече беше детектив.

Заслужи си правото да охранява труп.

Още една кола се присъедини към другите на паркинга. На вратата й имаше емблема на участъка. От нея слезе полицейската фотографка с професионален апарат „Полароид“. Беше млада, връстничка на жертвата, небрежно облечена и с много черна коса. На едното й ухо имаше четири дупки, а на другото две, но само дупки, без обеци. Очите й гледаха войнствено като на цялото „X“ поколение на 90-те години.

Докато жената се приближаваше към трупа, Петра започна да гради хипотези за личността й. И тя като нея беше артистичен тип, обърнал се към практичността. Сигурно вечер навличаше черни парцали, пушеше трева и обръщаше твърди питиета в стриптийзьорските клубове на Сънсет Булевард в компанията на пропаднали рокмузиканти, които я приемаха като част от обзавеждането.

Отвори фотоапарата си, погледна надолу и каза:

— Господи, аз я познавам!

— Кого? — попита Петра, махайки на Стю да дойде.

— Не знам името й, но знам коя е. Жената на Карт Рамзи. Или може би вече бившата жена. Видях я по телевизията преди около година. Той я беше пребил. Беше някаква светска рубрика за хората от шоубизнеса. Тя изкара Рамзи истински изрод.

— Сигурна ли си, че е тя?

— Сто процента — каза жената раздразнено. Значката й я идентифицираше като Сюзън Роуз, полицейски фотограф. — Тя е, повярвайте ми. Разправят, че била кралица на красотата и Рамзи я срещнал на някакъв конкурс. Господи, погледнете я само, ама че извратен гадняр! — Ръката й стисна по-здраво фотоапарата и черната кутия изпука.

Дойде и Стю и Петра повтори думите на Сюзън Роуз.

— Сигурна си? — каза той.

— Господи! Да, напълно. — Сюзън започна да снима бързо, като насочваше апарата си напред като оръжие. — В онова предаване окото й беше подпухнало и цялата беше в синини. Гадно копеле!

— Кой? — попита Петра.

— Рамзи. Сигурно той го е направил, нали?

— Карт Рамзи — каза Стю провлачено и Петра се зачуди дали някога е участвал във филм на Рамзи. Как му беше името? „Отмъстителят“ — за някакъв частен детектив, който оправяше работите на онеправданите.

Не е ли сладко?

Сюзън Роуз извади касетата и я пусна в чантата си.

— Благодаря, ще го проверим. Междувременно ти си върши работата — каза й Петра.

— Тя е, повярвайте ми — каза Сюзън Роуз раздразнено. — Мога ли да я обърна? Вече я снимах отпред.