Били Стрейт

61.

До 6:57 следобед капитан Сепулведа още не се бе върнал и експертите прекратиха работа. Слънцето бе паднало ниско и дъбовете закриваха гаснещата дневна светлина. Сержант Графтън вече седеше в колата си. Петра бе привършила с Рамзи.

Лорънс Шик придружи клиента си обратно до ролса, като лицето му остана безизразно, докато Петра го следваше по петите. Рамзи седна на предната седалка до шофьора и се загледа през отвореното стъкло. Изглеждаше състарен.

— Ако ми се наложи да се свържа с вас… — започна Петра.

— Ще вечеряме навън — каза адвокатът. — В „Балтимор“ в Санта Барбара.

— А след това? — попита Петра.

Шик приглади бретона си.

— Нощта не е подходяща за разговори на бренди и пури, нали така, детектив? Затова предполагам, че ще се върнем в Лос Анджелис. Беше ми приятно да се запознаем. Моля да продължите да контактувате чрез мен. — Почука два пъти с лулата си, седна на шофьорската седалка и завъртя слабоватата си китка. Колата потрепери и потегли плавно, но съвсем тихо, ако не се смята пукането на чакъла.

След няколко минути пристигна Сепулведа заедно с цяла пачка разрешителни.

— Всички съдии бяха отишли на голф — обясни той. Беше се преоблякъл в униформа с отличителните знаци на хората на шерифа на Карпентерия.

Въпреки благоволението на Рамзи, претърсването още не бе започнало, защото сержант Графтън бе настояла да чакат Сепулведа.

Петра позвъни на Шолкопф, за да му каже, че Балч се е опитал да хване самолета до Вегас. В кабинета му никой не вдигаше, а служителката каза, че е излязъл на вечеря, но не знаела къде. Не й провървя и с Уил Фурние.

Тъкмо се канеше да се обади на Стю, когато Сепулведа пристигна. Рон беше на телефона и говореше с децата си.

— Засега ще се съсредоточим върху къщата — каза Сепулведа и размаха разрешителните. — Утре ще разгледаме и земите около нея. Взел съм експерти от нашето управление, спомням си и за един специалист по отпечатъците, който работеше за нас. Мисля, че все още е най-добрият. Вие тук ли смятате да се навъртате?

— Засега — каза Петра.

— Знаете, че не мога да ви позволя да участвате в претърсването. Ще трябва да действаме според разпоредбите.

— Може ли да гледаме?

Сепулведа се замисли.

— Защо с партньора си не се настаните ей там? — И той посочи дървена пейка, която се извиваше покрай ствола на едно от най-големите дървета. Спускащите се клони предлагаха почти пълна уединеност.

— Няма ли начин поне да наблюдавам, капитане?

— Ако нещо изскочи, ще ви повикам.

Петра му хвърли една усмивка и тръгна към пейката. Беше твърда като камък и студена. Рон се приближи, все още говореше по телефона.

— Гордея се с теб, Би. Благодаря ти, че си била толкова послушна при баба. Чао. — Затвори и каза: — Не можем ли да влезем?

— Забранено е за външни лица — отвърна Петра. — Много началници се навъдиха.

— Прекалено много паралелни структури — отбеляза той. Седна до нея и поглади върховете на пръстите й с палеца си. — Но това невинаги е за лошо, нали? Никога не знаеш с кого можеш да се запознаеш.

Тя се усмихна, позволявайки му да я докосва, но не можеше да мисли за нищо друго, освен за работата си и това, което й предстоеше да свърши.

Поиска телефона му и пак опита да се свърже с Уил. Все още го нямаше, но намери Шолкопф.

— Рамзи и Шик бяха току-що тук — каза му.

— Е, и?

Тя обобщи разпита и му каза за обаждането на Балч до „Уестуърд Чартър“.

— Е, така нещата май се връзват. Балч. Мамка му! А вие бяхте сигурни, че е Рамзи. Можете ли да си представите на какво ще го обърнат журналистите — ще кажат, че за малко не сме обвинили невинен човек. Добре, никакво изтичане на информация, докато не ти се обадя, Барби. Нищо. Разбра ли?

Нали ти имаш директна телефонна линия с пресцентъра, тъпако!

— Разбира се, господине.

— Говоря сериозно. Ще си затваряте устите, иначе… както и да е. Аз ще се заема с Вегас. Познавам някои хора в тамошната градска полиция. Те държат доста изкъсо хотелите и мотелите. Ако е там, ще го намерят. А през това време ти се обади на авиокомпаниите. Кажи и на Фурние да се заеме с това.

— Не мога да се свържа с Фурние — отвърна Петра.

— Видях го днес следобед. Опитай в дома му. Какво става сега при вас?

— Току-що започнаха претърсването на къщата.

— Дръж под око онези идиоти. Флорес определено е свързана с убийството на Лиза, значи случаят е наш.

— Ами какво ще правим със сина на Флорес в Ел Салвадор?

— Какво за него?

— Той се тревожеше за нея. Обещах да го държа в течение.

— Казах, засега всичко остава скрито-покрито. И без това нищо няма да се промени, ако почака ден-два. Ако намерят някакво доказателство в къщата, веднага ми се обади. — И затвори.

Рон мълчеше.

— Да не кажеш, че съм те оставила да скучаеш. Децата ти добре ли са?

— Добре са.

— Ако искаш да тръгваш към къщи, ще намеря кой да ме закара.

— Не, ще остана. Можем ли да правим нещо, докато чакаме?

— Да се обадим на авиокомпаниите. — Тя погледна към телефона. — Сметката ти ще може да се мери с външния дълг.

Той се засмя.

— Ще ми дадеш фактура.

Бе останал до нея през целия ден, но без да се перчи. Сигурно не му беше лесно, все пак беше човек с опит, а тя само му искаше назаем проклетия телефон.

— Сигурен ли си, че Алиша и Би са добре?

— Мама ще ги води да ядат пица и ще преспи у нас.

— Майка ти е много добра.

— Най-добрата — каза той. — След като татко почина, си мислех, че ще се съсипе. На пръв поглед животът й изцяло бе подчинен на неговия, но тя успя да излезе от сянката му, започна да играе тенис, записа се в читателска група към библиотеката, направи няколко пътешествия. Той все още й липсва, имаха страхотен брак, но се справя.

— Кога почина баща ти?

— Преди две години.

— Моят също.

Той посегна, стисна дланта й и я пусна.

— Нямам майка. Умряла е при раждането ми.

Рон не каза нищо. Умен мъж. Тя не го поглеждаше. Точно в този момент не искаше общуването им да става прекалено интимно.

Третото позвъняване в дома на Фурние беше успешно.

— От няколко часа те търся на мобилния телефон. Къде си? — попита той.

Тя му разказа всичко.

— Невероятно — каза Уил. — Значи досега Балч може да е заминал къде ли не.

— Проявил голяма глупост, като се е обадил в „Уестуърд Чартър“ и се е представил с истинското си име, така че може и да имаме късмет.

— Как искаш да си разделим задачите?

— Както кажеш. Освен това шефът иска пълно мълчание по въпроса.

— Значи да търсим Балч навсякъде, но да не казваме на никого, така ли?

— Не и докато не му наредят отгоре.

— Страхотно! — каза Уил. — И къде се вмества хлапето в цялата картинка?

— Слиза надолу в списъка с приоритетите.

Той изсумтя.

— Разбира се, след като вече му намерих и името. Проучването в Уотсън даде резултат: Уилям Брадли Стрейт, на дванайсет години, живее в бедняшки къмпинг с каравани, изчезнал е преди няколко месеца. Ако наистина е видял кой е убил Лиза, това не е единственият му проблем. Някой е убил майка му, пребита е. Има заподозрян, приятелят й, някакъв рошльо на име Бюъл Моран. И познай какво: забелязали са го в Холивуд да размахва портрета на момчето.

— О, не! — каза Петра. — Значи се е полакомил за двайсет и петте бона.

— И аз бих се полакомил, а не живея в каравана.

— Господи! — възкликна Петра.

Уилям Брадли Стрейт. Момчето, избягало, за да се спаси, което си мислеше, че има възможност да оцелее. Колко жалко! Какво му бяха сторили?

— Добре — каза Уил. — Да си поделим авиокомпаниите.

Когато затвори, Рон я попита:

— Какво има?

— Още един сирак.