Били Стрейт

31.

Обичайна практика. Заподозрян ли съм?

Да не би да си играеше с нея?

Потърси Стю по телефона в участъка. Беше си тръгнал преди час, обади се и у тях, но никой не вдигна. Да не беше излязъл с Кати и децата? Сигурно е хубаво да имаш личен живот.

Като се върна в Лос Анджелис, тя си купи салати в една семейна бакалия на „Феърфакс“ и ги изяде вкъщи докато гледаше новините — никаква информация за Рамзи. Пак позвъни на Стю. Все още никой не вдигаше.

Време беше да симулира някакъв личен живот.

Преоблече се в изцапан с акрилни бои пуловер, пусна Моцарт и изстиска боите върху палитрата. Седна приведена на табуретката и работи до полунощ. Първо по пейзажа, който вече потръгна, чувстваше се като в транс, хипнотизирана от безвремието на унеса. После сложи друго платно, по-голямо, чисто и подканящо. Грундира го с два пласта грунд, после разточително положи един слой черна боя и след като изсъхна, започна бързо да нахвърля сиви овали, които се превръщаха в лица.

Не беше композиция, просто лица, хиляди лица, които на места се припокриваха, сякаш бяха плодове, отрупали невидимо дърво. Устните на някои бяха невинно разтворени, очите на други бяха толкова черни, че зениците не се виждаха и очните ябълки изглеждаха като кухи призрачни дискове, всяко лице изразяваше по различен начин объркване.

Всяко следващо лице беше по-младо от предишното, превърташе назад лентата на остаряването, докато накрая рисуваше само деца.

Объркани деца, растящи на невидимо детско дърво… ръката й получи спазъм и тя изпусна четката. Вместо да се впуска в психологически анализи, разсмя се на глас, спря музиката, сграбчи платното от статива и го остави на пода с лице към стената. Съблече се, хвърли дрехите на земята, взе си продължителен душ и си легна. Когато светлината угасна, премисли отново разговора с Рамзи.

Беше почти убедена, че той се опитва да я манипулира.

Не знаеше как да постъпи.

Събуди се в сряда сутринта пак с мисълта за това. Как щракна светлините в гаража, показа й мерцедеса, сякаш я предизвикваше да отиде по-нататък. Всички тези уловки за предизвикване на съчувствие — кръвната захар, пердето на очите. Не карал по тъмно.

Горкият старец, вече грохваше. Но за един здравен проблем не спомена и дума.

А той можеше да предизвика силен гняв.

И все още нямаше адвокат, поне не и за пред хората. Да не беше някаква двойна игра? Задава неправилен въпрос и рупорът се появява?

Или той просто се чувстваше сигурен, защото имаше желязно алиби?

Не се подлъгвай, никакви фронтални атаки. Обхождай го по фланговете. Заеми се с подчинените му. Намери Естрела Флорес, поговори с пилота на чартъра, въпреки че така нищо няма да докажеш — имал е достатъчно време да се прибере, да излезе, да вземе Лиза и да я убие. И не на последно място — Грег Балч, верния лакей и вероятен лъжесвидетел. Петра беше сигурна, че Рамзи се е обадил на бизнес мениджъра в мига, в който тя подкара колата си от тях, но понякога подчинените питаеха дълбока ненавист — спомни си как Рамзи се бе нахвърлил върху Балч, когато отидоха да го известят за убийството. А Балч само стоеше, без да гъкне. Дали не беше свикнал да опира пешкира? Ще трябва да го понатисне, да разпали дълго спотаявания гняв, понякога дребните хорица се поддаваха.

Беше на бюрото си в 8 сутринта, там намери бележка от Стю, с която я известяваше, че ще закъснее, вероятно ще дойде следобед.

Не съобщаваше причината.

Усети, че лицето й пламва, смачка бележката и я хвърли.

Ръководителят на полетите в „Уестуърд Чартър“ потвърди пътуването на Рамзи и Балч до Тахо и кацането им в Бърбанк в 8 и 30 вечерта. Ед Мариънфелдт, пилотът, се оказа на работа и тя говори и с него. Приятен, мек човек, беше пътувал хиляди пъти с „Аджастър“, каза, че тогава нямал никакви проблеми, нищо необичайно не се случило. Петра не искаше да го разпитва прекалено много, за да не превърне Рамзи в основния заподозрян. Въпреки че той си беше такъв. Представяше си как някой адвокат би използвал показанията на Мариънфелдт, за да покаже, че в онзи ден Рамзи е бил в обичайното си настроение. Ако изобщо се стигнеше до процес. Продължавай да мечтаеш.

Позвъняването в „Обществено осигуряване“ потвърди, че Естрела Флорес работи съвсем легално и единственият й адрес беше в къщата на Рамзи в Калабасас.

— Значи всички чекове ще бъдат изпратени там? — попита тя уплашения социален работник.

— Не е подала молба за помощи, така че няма да изпращаме никакви чекове.

— Ако ви известят за промяна в адреса, бихте ли ми съобщили, господин…

— Викс. Ако науча такова нещо, ще се опитам, но не изпълняваме индивидуални молби, освен ако няма някакъв специфичен проблем…

— Аз имам специфичен проблем, господин Викс.

— Убеден съм, че е така… добре, нека да си запиша, но трябва да ви кажа, че понякога информацията се губи, затова най-добре проверявайте от време на време.

Позвъни в „Плейърс Мениджмънт“. Никой не вдигна, нямаше и телефонен секретар. Сигурно Балч вече пътуваше по крайбрежието към Монтесито. За да прикрие някои незначителни улики по молба на шефа си.

След това се свърза с брокера от „Мерил Линч“. Морад Гадумиян имаше приятен глас без акцент, звучеше подготвен за обаждането.

— Горката госпожица Боулингър. Предполагам, че искате да знаете дали е имала някакви финансови проблеми. За съжаление нямаше.

— За съжаление?

— Никакви проблеми — каза той, — защото нямаше финанси.

— Нямаше пари в сметката ли?

— Нищо съществено.

— Може ли да бъдете малко по-конкретен, господине?

— И аз бих искал, достатъчно е да ви кажа, че бях подведен да очаквам неща, които така и не се случиха.

— Казала ви е, че ще инвестира големи суми, а не го е направила?

— Е… Не знам доколко мога да ви разкрия банковата тайна. Шефът ми също не е сигурен какви са правилата. Преди не сме имали работа с убийство. Постоянно се случва някой клиент да почине, да се занимаваме с нотариуси, да даваме сведения на кадастъра, но това… достатъчно е да ви кажа, че госпожица Боулингър е идвала само веднъж в офиса ми, и то за да попълни формулярите и да си открие сметка.

— И с каква сума я откри? — попита Петра.

— Е… не искам да прекрачвам границата… достатъчно е да ви кажа, че беше минимална.

Петра почака.

— Хиляда долара — каза Гадумиян. — Колкото да започнем.

— Игра на борсата?

Брокерът се разсмя.

— Плановете на госпожица Боулингър бяха да си открие значителна сметка за ценни книжа. Не би могла да избере по-подходящ момент — сигурен съм, че знаете колко добре напоследък върви пазарът. Но така и не послуша съветите ми и хилядата долара останаха във валутна сметка и й носеха по четири процента.

— Колко каза, че ще инвестира?

— Не е казвала, само намекна. Останах с впечатлението, че сумата ще е значителна.

— Шестцифрена?

— Спомена, че искала да постигне финансова независимост.

— Кой ви я препоръча?

— Хмм… Предполагам, че сама се е обадила. Да, сигурен съм, че беше така. Едно хладно обаждане за наша сметка. — Той пак се засмя.

— Но така и не направи, каквото беше решила.

— Не. Опитвах се да се свържа с нея. Достатъчно е да ви кажа, че бях разочарован.

Финансова независимост. Да не би Лиза да е очаквала тежки времена? Или просто с приближаването към трийсетте е решила да стане сериозна и да инвестира месечните издръжки на Рамзи, а да живее от заплатата си на монтажистка? Осемдесетте бона на година щяха да натрупат печалба.

Но намаляването на тази сума може би е объркало инвестиционните планове на Лиза.

Да не би Рамзи да се е отметнал, след като Лиза е започнала работа, да я е заплашил, че ще се обърне към съда и тя затова да не е изпълнила намеренията си?

Или може би е нещо по-елементарно: просто си е намерила друг брокер?

Едва ли. Защо тогава ще остави хилядата долара при Гадумиян?

Дали парите не бяха част от проблемите между съпрузите Рамзи?

Пари и извратени страсти — нямаше по-добър мотив за убийство.

Прекара още един час на телефона. Разговаря със служители в щатския архив и най-накрая откри оригинала от постановлението за развод на Рамзи. Разтрогването на брака беше отпреди малко повече от пет месеца. На пръв поглед нямаше усложнения, нямаше искове за увеличаване на издръжката, така че ако Рамзи се е отметнал, не го е направил официално.

После й предадоха съобщение да се обади в отдела за анализ на отпечатъците от пръсти в централата, бележката беше анонимна.

Цивилната служителка там каза:

— Ще ви свържа с офицер Портуайн.

Знаеше името, но не го свързваше с лице. Портуайн беше един от специалистите по отпечатъци от пръсти. Беше виждала подписа му под докладите.

Той имаше писклив глас и й предаде сухо и кратко съобщение.

— Благодаря, че се обадихте. Това може да е или грандиозен гаф, или нещо интересно. Надявам се да ми кажете кое от двете.

— Какво има? — попита Петра.

— Изпратихте ни материали за местопрестъплението на убийството на Лиза Боулингър-Рамзи — обвивка от храна и книга. Снехме многобройни отпечатъци, по размера съдим, че са най-вероятно на жена, но нямаме съответствие в картотеката. Тъкмо се канех да пиша доклад за това, когато получих нови веществени доказателства, както ми казаха, от друг случай: влизане с взлом на „Норт Гардън“, отпечатъци от кухненски нож и опаковки на храна. Имах малко свободно време, затова ги проверих и се оказа, че съвпадат с вашите. Това, което искам да знам, е дали не е станал някакъв гаф с номерата на доказателствата, дали не сте объркали формулярите? Защото е странно, идват две пратки от Холивуд, една след друга, и те са с едни и същи отпечатъци. Направо се побъркахме, докато направим каталога миналата година. И въпреки че внимаваме, знаете колко много работа минава през ръцете ни. Проверихме всичко при нас, което означава, че ако е станало объркване, то е при вас, а не тук.

Как можеше човек да говори толкова бързо? Петра изтърпя тирадата, забивайки нокти в дланта си.

— Кога е станало взломното проникване? — попита тя.

— Снощи. Шеста кола го пое и го предаде на един от вашите детективи — У. Б. Фурние.

Петра хвърли поглед към бюрото на Уил. Беше си тръгнал.

— От какви опаковки от храни свалихте отпечатъците?

— Пластмасова бутилка от портокалов сок, отпечатъците бяха на хартиения етикет. И от един ананас — това беше любопитно, никога преди не съм виждал отпечатъци по ананас. Чакат се още проби, тук пише, че са свалени със самозалепваща лента от тръбите от неръждаема стомана в банята и от шампоана, също на лента… май че и от хладилник, да, от хладилника. Прилича ми на кухненска кражба. Е, какво ще кажете?

— Нищо не знам за взломното проникване. От случая „Рамзи“ ви изпратихме само обвивката от храна и дрехите на жертвата.

— Искате да кажете, че другите проби не са ваши?

— Точно това ви казвам — отвърна Петра.

Портуайн подсвирна.

— Едни и същи отпечатъци от две различни пратки, от две различни местопрестъпления.

— Така изглежда — каза Петра. Сърцето й заби. — Материалът от случая „Рамзи“ още ли е при вас? По-точно книгата.

— Не, вчера го изпратих в архива за веществени доказателства точно в седемнайсет часа, но съм запазил копия от отпечатъците. Много са ясни, затова забелязах и съответствието.

— Добре, благодаря.

— За нищо — каза Портуайн злобно. — Поне разбрах, че не е станал гаф.

Остави на Уил Фурние съобщение да й се обади. Все още нямаше вест от Стю, а той не си бе взел мобилния телефон.

Като стигна до централното управление, мина усмихната по паркинга за служители и тръгна нагоре към залата за веществени доказателства на третия етаж, където попълни молба да й дадат каталога. Портиерката на залата беше изрусена чернокожа жена на име Сайпс, която, изглежда, не бе впечатлена от факта, че жертвата е Л. Боулингър-Рамзи и направи забележка на Петра, че не е написала четливо номера на случая. Петра го изтри и го написа наново, след което Сайпс изчезна из безкрайните редици от бежови метални полици. Върна се след десет минути и поклати глава.

— Този номер още не е заведен.

— Сигурна съм, че е — каза Петра. — От вчера. Офицер Портуайн от Отдела за анализ на отпечатъците го е изпратил вчера в пет следобед.

— Вчера ли? Защо не казахте веднага? Тези са на друго място.

Изминаха още петнайсет минути, преди Петра да получи плика с вещественото доказателство и разрешението на Сайпс да го отнесе.

Като се върна във форда, тя извади книгата: „Нашите президенти: Маршът на американската история“.

Клошарка с интереси в държавното управление и взломните прониквания. Влиза в хорските къщи и краде храна? Най-вероятно е шизофреничка. Тя прелисти страниците, търсеше бележки в полетата, някоя забравена дреболия. Нищо. Беше забележително, че картата на книгата все още си стоеше в специалния джоб.

Филиалът Хилхърст. Помнеше го. Не беше вписван читател от девет месеца.

Дали защото клошарката я е задигнала?

Петра се опита да си представи живота на тази жена на улицата, краде, чете. Задига храна и знания. В това имаше някаква откачена романтика.

Кляка да пикае на скалата. Шизофренична последователка на Торо14.

Върна се в Холивуд, намери филиала Хилхърст в една алея на няколко пресечки южно от „Лос Фелиз“. Странна обстановка, не както Петра си представяше, че изглежда една библиотека. Дървена постройка без прозорци, сива и скучна като държавно учреждение, точно до супермаркет. Неподредени колички за пазаруване почти блокираха входа й. На един знак пишеше, че местонахождението й е временно.

Влезе с плика с доказателството и визитната си картичка в ръце. Вътре имаше само една голяма зала, посивялата библиотекарка зад бюрото в ъгъла говореше по телефона, една по-млада жена стоеше на регистратурата, имаше и един посетител — старец с платнена шапка, който четеше вестник, на масата до лакътя му лежеше събран чадър, въпреки че юнското небе беше ясносиньо и не бе валяло от месеци.

Полици от бреза на колелца, маси за четене от същата светла дървесина. Плакати с пейзажи се опитваха да компенсират липсата на прозорци — каква жалка претенция!

По-възрастната библиотекарка беше потънала в телефонния разговор и Петра се отправи към регистратурата. Младата жена беше от мексикански произход, висока, хубаво облечена в сив униформен костюм от изкуствена материя, който изглеждаше по-добре, отколкото заслужаваше, на източената й фигура. Имаше приятно лице, топли очи, прилична кожа, но вниманието на Петра беше привлечено от косата й — черна, гъста, права и висеше под подгъва на миниполата й. Също като на онази кънтри певица Кристал Гейл.

— С какво мога да ви помогна?

Петра се представи и показа картата си.

— Магда Солис — каза жената, очевидно стъписана от картата от отдел „Убийства“.

Петра извади червената книга и я остави на плота. Дясната ръка на Магда Солис се стрелна към лявата й гръд.

— О, не, да не би да се е случило нещо с него?

— С него?

— Малкото момче, което… — Солис погледна към посивялата библиотекарка.

— Което я открадна? — каза Петра. Дребно тяло, малки ръце, не е жена, а дете — защо не се бе сетила? Изведнъж си спомни за картината, която започна предната вечер, дървото, обсипано с деца, и се опита да овладее тръпката, която тръгна от раменете и се промъкна като змия надолу към кръста й.

Солис се почеса по брадичката.

— Може ли да поговорим отвън?

— Разбира се.

Солис тръгна бързо към по-възрастната жена с малко дюстабанлийска походка, която успя да направи по-грациозна, ръцете й бяха нервно свити, а косата й се вееше назад. Каза нещо, от което шефката й се намръщи, върна се и прехапа устни.

— Добре, вече съм в почивка.

Излязоха навън и когато се приближиха до форда на Петра, тя каза:

— Аз съм стажантка, не исках наставничката ми да чуе. Случило ли се е нещо с него?

— Защо не ми разкажете каквото знаете, госпожице Солис?

— Аз… той е само едно малко момче, може би на десет или на единайсет години. Искам да кажа, че вземаше книги. И беше единственият, който четеше липсващите томове — особено тази много често я искаше и после тя изчезна.

— Значи е вземал и други книги.

Солис се засуети:

— Но винаги ги връщаше — такова сериозно момченце. Правеше се, че си готви домашните. Предполагам, че не е искал да привлича внимание. И най-накрая го хванах, като връщаше скришом една книга, която бях забелязала, че липсва. Мисля, че беше нещо за океанографията.

— Правеше се, че си готви домашните?

— На такова ми приличаше. Винаги на едни и същи няколко страници със задачи — винаги решаваше задачи. Значи сигурно е по-голям. Или просто надарен — ако се съди по книгите, които четеше. Обзалагам се, че е надарено дете. — Солис поклати глава. — Решаваше малко задачи и след това се връщаше при полиците, избираше си нещо, четеше няколко часа. Беше очевидно, че обича да чете, а това се среща толкова рядко — винаги сме се опитвали да привличаме деца, което си е истинска битка. Дори когато идват, само се въртят и вдигат шум. Той не беше такъв. Толкова послушен, като малък господин.

— Само дето крадеше книги.

Солис пак прехапа устни.

— Да. Е, знам, че трябваше да кажа на някого, но той ги връщаше, никакви щети не са нанесени.

— Защо не му предложихте да му издадете карта?

— За това има нужда от документ за самоличност и подпис на родител, а той очевидно беше дете от улицата. Познах по дрехите — опитваше се да изглежда добре, мокреше си косата и я решеше, но дрехите му бяха стари и измачкани, по тях имаше дупки, също и по обувките му. И беше все с едни и същи дрехи. Косата му беше дълга и висеше над очите му. Изглежда, доста време не се беше подстригвал. — Тя посегна назад, докосна собствените си коси и се усмихна. — Сигурно сме били сродни души. Моля ви, детектив, кажете ми дали не му се е случило нещо?

— Възможно е да е станал свидетел на нещо. Какво друго можете да ми кажете за него?

— Дребен, слаб, с фини черти, брадичката му е малко издадена. Бледа кожа, като на анемично дете или нещо подобно. Косата му е светлокафява. Права. Не съм сигурна за очите — мисля, че са сини. Понякога походката му е изправена, но понякога се прегърбва. Като малък старец. Гледа като възрастен. Сигурна съм, че сте го забелязали при децата от улицата.

— Говорили ли сте някога с него?

— Само веднъж, в началото, отидох при него и го попитах дали мога да му помогна с нещо. Той поклати глава и заби поглед в масата. Погледът му беше уплашен. Оставих го на мира.

— Дете от улицата.

— Последната година в колежа работех като доброволка в приют, а той ми напомняше за децата, които видях там — не че те се интересуваха от книги. Само какви неща четеше! Биографии, естествена история, държавно управление, а тази за президентите му беше любимата. Искам да кажа, че това е дете, което обществото по някакъв начин е наранило, а то все още вярва в системата. Не мислите ли, че това е забележително? Трябва да е надарено дете. Не можех да го издам — нужно ли е наставничката ми да знае?

Петра се усмихна и поклати глава.

— Реших, че най-добрият начин, по който мога да му помогна, е да го оставя да ползва библиотеката така, както иска — каза Магда Солис. — Той връщаше всичко. Освен книгата за президентите. Къде я намерихте?

— Наблизо — каза Петра и Солис не настоя за повече подробности. — Откога идва в библиотеката?

— Два-три месеца.

— Всяка седмица ли?

— Два или три пъти седмично. Винаги следобед. Пристига към два и остава до четири-пет. Чудех се дали не е избрал това време, защото тогава повечето деца не са на училище и така би правил по-малко впечатление.

— Съобразителна сте — каза Петра.

Библиотекарката се изчерви.

— Може би напълно греша за него. Може да е някое богаташко момче от „Лос Фелиз“, което просто обича да се държи странно.

— Кога го видяхте за последен път, госпожице Солис?

— Я да видим… преди няколко дни. Миналата седмица. Трябва да е било миналия петък. Да, в петък. Чете голяма купчина списания „Нешънъл Джиографик“ и „Смитсонианс“, нищо не взе.

Миналата седмица преди убийството на Лиза. Оттогава не се е връщал.

Дете. Живее в парка. Чете в тъмното — как? С фенерче? Едно от задължителните оръдия за оцеляване на децата от улицата.

От паркинга в парка „Грифит“ до обраната къща на „Норт Гардън“ имаше цели четири-пет мили. Сигурно пътува на запад, но защо? Това дете се бе установило, имаше си навици, не беше скитник.

Да не се е уплашил? Защото е видял нещо?

— Не искам да го излагам на опасност — каза библиотекарката.

— Точно обратното, госпожице Солис. Ако го намеря, ще съм сигурна, че е избегнал опасността. — Солис кимна, искаше й се да вярва, че е така. Очите на жената бяха насинени. Сродни души — дали нямаше предвид нещо повече от дългата коса?

— Благодаря ви за помощта — каза Петра.

— Сигурна ли сте, че не е… пострадал?

Снощи е бил добре. Влязъл е в онази къща и е разрязал един ананас.

— Добре е, но наистина трябва да го открия. Може би вие ще ми помогнете.

— Казах ви всичко, което знам.

Петра извади бележника си и молив номер 3.

— Рисувам по малко. Да видим дали няма да стигнем до нещо.