Били Стрейт

45.

— Не, все още са у мен, но нямам нищо против да ми дадеш още — казвам аз на стареца. — Имаш ли някаква работа за мен?

Той повдига очилата на носа си.

— Значи си можел да говориш. Искаш да работиш, така ли? Колко си голям?

— Достатъчно.

Той се приближава.

— Виж какво, ти си в беда, бягаш от нещо, може би ще успея да ти помогна. Защото момче на твоята възраст не трябва да се мотае тук само.

Аз се отдръпвам.

— Нямам нужда от помощ. Само от работа.

— Имаш ли разрешително за работа?

Не отговарям. Той казва:

— Разрешително за работа. Изисква се от закона. За да се предпазят децата. Преди ги принуждаваха да работят, вече не. Не и в Съединените щати.

Значи няма да ми помогне. Понечвам да си тръгна.

— Почакай — искаш работа? Добре.

Спирам.

— Какво имаш? Колко плащаш?

Той пак се усмихва.

— Я какъв бизнесмен! Добре, виж какво, този храм, синагогата — посочва през рамо, — не се посещава много през седмицата, но няма да е зле някой да чисти преди службата в петък. Да наглежда вътре, нали разбираш?

— Пазач?

— Не нощен пазач, а дневен, защото няма къде да се спи. Ти имаш ли къде да спиш?

— Разбира се.

— Тук през нощта е опасно — казва той и се приближава още повече. — Ти отдавна си на улицата, нали?

Не отговарям.

— Не искам да си пъхам носа, синко, но може би ще успея да ти помогна. Защото съм бил на твоето място, повярвай ми.

Като казва това, лицето му се променя, също както съм учил по биология. Метаморфоза. Разбирам, че говори истината.

— Това сигурно е било отдавна — казвам аз.

Той се взира в мен. После се шегува:

— Да, много отдавна. Още през каменната ера.

Смехът му е заразителен — дълбок, сякаш идва от дъното на корема му. Не мога да се удържа. И моята уста се разтяга.

— Я, той можел и да се усмихва! Значи животът в края на краищата не е толкова лош, а?

Това изтрива усмивката от лицето ми.

— Или е? — пита той. — Да не би някой много да те е наранил?

В храма ми показва малък шкаф в мъжката тоалетна, в който държат принадлежностите за чистене. Метла, лопатка, парцал и ведро, препарати за чистене на стъклата и на дървениите. Също така емайл за среброто, но него го прибира. Вижда, че го гледам.

— Ела, синко, между другото имаш ли си име? Аз съм Сам Ганзър.

— Синко е добре.

Той свива рамене, протяга ръка и се здрависваме. Ръката му е като менгеме.

— Приятно ми е да се запознаем — казва.

— И на мен.

Води ме в главното помещение на храма. В предната част има огромен дървен шкаф с дърворезба, който така и не успях да отворя. Той стига до тавана и е покрит със синя кадифена завеса. Старецът издърпва въжето и завесата се отваря. Зад нея има вратички с дванайсет малки дърворезби на библейски сцени. Разпознавам Ноевия ковчег, Моисей в люлката. Другите нищо не ми говорят.

Нищо за Исус. Разбира се. Мисля си: какво правя тук?

Зад резбованите вратички има нещо, също покрито със синьо кадифе, с еврейски надписи и дървени колони, стърчащи от горната и долната част, само тези на горната част имат сребърни дръжки. На най-близката пише: „Дарено от Сол и Изидор Левин в памет на баща им, Химан“. Отпред висят сребърни плочки.

— Знаеш ли какво е това? — пита Сам.

— Не.

— Тори. Еврейската библия. Ти вярваш в Библията, нали?

Не знам в какво вярвам, но кимвам.

— Значи разбираш, че това е свято, нали?

— Не се тревожи, няма да открадна среброто — казвам аз.

Той почервенява като домат.

— Не това исках да кажа, синко. Просто държа да знаеш, че това е важно нещо. Значи когато те помоля да лъснеш среброто, ще внимаваш изключително много. Разбра ли?

— Разбрах. — Въпреки че много добре знам какво искаше да каже.

Разбрахме се така: мета и мия целия храм, включително и тоалетните, бърша прозорците и почиствам дървениите. Най-накрая ще лъсна и среброто, защото той трябва да ми донесе още парцали.

— Освен това — казва, — емайлът за среброто е прекалено силен, не вдишвай, когато си съвсем близо до него, разбра ли?

— Разбрах.

— Сериозно ти говоря — казва той. — Да не дишаш, а? Лепило, боя, нали не правиш такива неща? Не се друсаш?

— Никога — казвам аз. — Нито веднъж дори.

— Вярвам ти — казва той. — Изглеждаш ми добро момче. Иска ми се да знам какво правиш на улицата, защо живееш на бисквити, но това си е твоя работа.

Нищо не казвам.

— Не искам да дойда и да те намеря, катурнат от изпаренията на сребърния емайл — добавя той. — Повярвай ми, знам някои работи за тези неща, държа железарски магазин от четирийсет години. Напоследък разни наркомани и отрепки идват и изкупуват всичкото лепило и фиксажа — беше съвсем очевидно, че никой от тях никога не е правил ремонт.

Господи, този наистина говори много!

— Ще внимавам — казвам аз.

— И още нещо. Днес е четвъртък, утре вечер имаме служба. В събота също, така че в събота няма да ми трябваш изобщо.

— Добре. След днешния ден не мисля, че ще остане нещо за вършене.

Той бръква в джобовете си.

— А сега най-важната част. Колко искаш?

— Колкото мислиш, че трябва.

— Колкото аз мисля ли? Тоест ако кажа два цента на час, ще си доволен, така ли?

— Вярвам, че ще си справедлив.

— Поласкан съм, синко, но ако ще ставаш бизнесмен, научи се да си казваш цената.

Замислих се. Колко плащаха на децата да правят хамбургери в „Макдоналдс“? Не знам. Наистина не знам.

— Два долара на час.

— Два долара на час? Минималната надница е над пет. Нали не искаш минималната надница?

— Добре, шест.

— Пет и петдесет.

— Добре! — извиквам аз и се изненадвам от това.

— Не съм глух — казва той. — Пет и петдесет, и това, предполагам, за осем или девет часа, да кажем — петдесет долара общо. Ето ти аванс.

Изважда портфейла си и изведнъж в ръката ми се озовават две десетачки. Не вярвайки на късмета си, ги мушвам в джоба си.

— Останалото ще получиш, когато свършиш. Ще дойда след няколко часа да проверя. — Той пак се приближава, после спира. — И още нещо. Сделката е в брой, никакви удръжки за данъци, социални такси. Така че не ме топи на властите, става ли?