Били Стрейт

7.

Вече почти стигнах. Слънцето изгря и се чувствам незащитен — като мишена на видеоигра, нещо малко, което най-накрая бива изяждано.

Ако трябва, ще вървя цяла вечност. Откакто съм в Лос Анджелис, само вървя.

Автобусът ме свали на автогарата, пълна с хора и с шумове. Навън небето имаше странна сиво-кафява отсенка, а въздухът горчеше. Нямах представа накъде да тръгна. В едната посока се виждаха сгради, приличащи на фабрики, електрически стълбове и сновящи камиони. Хората обаче поемаха в другата посока и аз ги последвах.

Беше толкова шумно и всички гледаха право пред себе си. Пресечките бяха пълни с кофи за боклук, а по стените на сградите се подпираха хора с шантав вид. Част от тях ме изгледаха безизразно, докато ги подминавах. Прекосих три пресечки, преди да се усетя, че един от тях ме следи. Изглеждаше наистина откачено с тези парцали около главата си.

Той разбра, че го забелязах и забърза към мен. Аз побягнах и се мушнах в тълпата. Усещах как 86-те долара в гащите ми се мятат, но се стараех нито да ги докосвам, нито да ги поглеждам. Всички наоколо бяха по-високи от мен и не можех да виждам много далеч напред. Продължавах да се промушвам, като казвах „извинете“, но накрая, след две пресечки, се предадох и се обърнах назад.

Сърцето ми биеше много силно и устата ми беше суха. По тротоара продължаваха да се тълпят хора, повечето бяха мексиканци, имаше и малко китайци. Някои от ресторантските табели бяха на испански, а над един огромен киносалон на обточен със златисто билборд пишеше: „Mi Vida, Mi Amor“3. Няколко души продаваха на колички плодови скрежини, сладкиши и хотдог и устата ми се напълни със слюнка. Зачудих се дали не сънувам, или пък съм попаднал в някоя чужда държава.

Вървях, докато стигнах до една улица, на която сградите бяха по-чисти и нови. Най-хубавата се казваше „Колидж Клуб“. На нея висяха знамената на Съединените щати и Калифорния и пред вратата й стоеше мъж с розово лице и сива униформа, скръстил ръце пред гърдите си. Когато минах покрай него, той погледна над носа си, сякаш бях пръднал или казал някоя ругатня. Но тогава до тротоара спря дълга черна лимузина и той се превърна в обикновен слуга, втурна се да отвори вратата и каза: „Как сте днес, господине?“ на един белокос мъж в син костюм.

Стигнах до малък парк, който изглеждаше прилично. В него имаше фонтан и някакви цветни статуи. Когато се приближих обаче, видях, че по пейките са насядали други шантави хора. Непосредствено до парка се намираше сграда, наречена „Детски музей“, но не се виждаха да влизат никакви деца. Бях уморен и жаден, а не исках да харча от парите от кутията за тампони, преди да съм си съставил план.

Седнах на тревата и се опитах да измисля нещо.

Дойдох в Лос Анджелис, защото беше най-близо до града, който познавах, но в него бях чувал само за Анахайм — квартала, в който се намираше Дисниленд, Бевърли Хилс, Холивуд и Малибу. Анахайм сигурно беше далеч, а и какво друго имаше там, освен Дисниленд? Бях гледал по телевизията предаване за Холивуд. В него казаха, че там още идвали деца с надеждата да зърнат някоя филмова звезда и така загазвали. Бевърли Хилс беше пълен с богаташи, а начинът, по който ме погледна мъжът в сивата униформа, ми подсказа, че те не са безопасни.

Оставаше Малибу, но това беше плаж, нямаше къде да се скрия.

Може би някъде близо до Холивуд щеше да е добре. Не бях като онези деца, които си мислеха, че животът е като по филмите. Исках само да бъда оставен на мира и вече да не ми прищипват топките с клещи.

Седях там дълго и си мислех, че трябва да съм полудял, та да избягам. Къде щях да живея? Какво щях да ям, къде щях да спя? Сега времето беше хубаво, но какво щеше да стане през зимата?

Но беше прекалено късно да се връщам. Мама щеше да разбере за парите и да ме сметне за крадец. А Тъпака… Стомахът ме присви много силно. Стори ми се, че някой ме гледа, но като проверих, се оказа, че няма никой. Устните ми пак бяха станали сухи като хартия. Дори и очите ми бяха изсъхнали. Мигането беше болезнено.

Изправих се и реших да продължа да вървя. Тогава видях двама да вървят през парка, държейки се за ръце. Бяха момче и момиче, на двайсет или двайсет и пет години, облечени в джинси, с дълги коси и на пръв поглед много спокойни.

— Извинете — казах и се усмихнах. Попитах ги къде е Холивуд и Малибу, за всеки случай.

— Малибу, хм! — каза момчето. Имаше малка рядка брадичка и косата му беше по-дълга от на момичето.

— Родителите ми са там — казах аз и посочих към музея. — Заведоха малкия ми брат, но на мен ми доскуча. Обещаха да ме заведат на плажа и в Холивуд, ако успеем да ги намерим.

— Откъде си? — попита момичето.

— Киндърхук, Ню Йорк. — Първото нещо, което ми дойде наум.

— О, добре. Холивуд е на десетина километра в тази посока, на запад, а плажът е в същата посока, но след още трийсет километра. Киндърхук, а? Това малък град ли е?

— Аха. — Нямах представа. Знаех само, че е родното място на Мартин Ван Бурен.

— Ферма ли имате?

— Не точно, живеем в къща.

— О! — Тя пак се усмихна, дори още по-широко, и погледна към момчето. Той изглеждаше отегчен. — Е, кажи на родителите си, че Холивуд наистина е лудо място. Има всякакви изроди. Ще внимаваш, нали? През деня и ако си с родителите си, няма страшно, но няма да ходиш през нощта. Нали така, Чък?

— Да бе — каза Чък и попипа рядката си брадичка. — Ако ходиш, задължително се отбий в Музея на восъчните фигури на булевард „Холивуд“, малкия. Там е супер. И в Китайския киносалон, чувал ли си за него?

— Разбира се — казах аз. — Където кинозвездите отпечатват ръцете и краката си в цимента.

— Аха — каза момчето и се засмя. — И изливат мозъците си в канализацията.

Те се посмяха малко и продължиха нататък.

Шофьорът на първия автобус, на който се качих, ми каза, че трябва да имам точни пари, затова се наложи да сляза, да си купя сода и да разваля парите. Което беше добре, защото утолих жаждата си и премахнах сладкия вкус в устата си. След половин час дойде друг автобус и аз бях приготвил точния брой монети, също като някой местен.

Автобусът спираше много често, а и движението беше толкова натоварено, че през матираните прозорци гледах как небето се оцветява в сиво-розово, докато шофьорът извика: „Булевард «Холивуд»“.

Не изглеждаше много по-различно от мястото, на което бях преди. Стари сгради с на пръв поглед евтини магазини и кина. И същият шум. Вълни от шум, прииждащи една след друга. И в Уотсън се чуваха звуци — лаене на кучета, тътен на камиони по шосето, викове на вбесени хора. Но всеки беше отделен, можеш да го различиш от останалия фон. Тук, в Лос Анджелис, всичко се сливаше в един страшен шум.

В къмпинга можех да се разхождам през нощта, да поглеждам през прозорците. Дори съм виждал хора да правят секс не само млади, но и стари, с бели коси и отпуснати кожи, които се движеха под одеялата със затворени очи и отворени усти, държаха се един друг като удавници. Знаех места в горичката, където винаги беше тихо.

Холивуд не приличаше на място, където бих могъл да намеря тишина, но ето ме тук.

Вървях по булевард „Холивуд“ и внимавах за изродите, за които ме бе предупредил Чък. Не знаех как точно изглеждат. Видях висока едра жена с огромни ръце, но после разбрах, че е мъж. Това със сигурност се вместваше в понятието. Тийнейджъри с коси като гребени и с черно червило, пияници, някои от които бутаха колички за пазаруване, черни, мургави, китайци — всякакви. В ресторантите продаваха неща, за които никога не бях чувал, като джайро, шварма и окидог. В магазините предлагаха дрехи, костюми и маски, сувенири, музикални кутии и луксозно дамско бельо.

Имаше много барове. Един се казваше „Пещерата“ и пред него бяха паркирани харлеи, а рокерите постоянно влизаха и излизаха. Бяха огромни и грозни, облечени като Тъпака. От гледката стомахът ми пак се сви. Отминах много бързо.

Видях щанд за хамбургери, който изглеждаше нормален, но продавачът беше китаец и изобщо не ме погледна, когато застанах пред него. С едната си ръка пържеше месо, а лицето му беше обвито в пара и дим.

Два долара и четирийсет и два цента за хамбургер. Не можех да харча нито цент, преди да съм измислил плана, но успях да отмъкна няколко пакетчета с кетчуп от щанда. Клекнах в една пресечка, отворих ги и изсмуках съдържанието им, после продължих да вървя до една улица, която се казваше Западно авеню, и завих надясно, защото в далечината видях планини.

За да стигна до тях, трябваше да мина покрай един киносалон за порно, облепен отвсякъде със знаци „Забранено за малолетни“ и с плаката на жени с големи отворени усти, после през няколко много мръсни сгради с дървени капаци на прозорците. Видях жени по къси панталони, които говореха по улични телефони и си подаваха една на друга цигари, а около тях се навъртаха мъже, които пушеха. Планините бяха красиви, а слънцето вече залязваше зад тях. Иззад билото се показваха жълто-оранжеви отблясъци и върховете сякаш надяваха шапки от разтопена мед.

След още една пресечка трябваше да прекося улицата, защото някакви младежи ми се смееха и ме сочеха. Подминах още една алея. На нея нямаше странно изглеждащи пияници, само много кофи за боклук и задни входове на складове и ресторанти. Потен дебелак с бяла престилка на лекета излезе от едно място, наречено „Ла Фиеста“, с найлонова торба, пълна с хляб. Изхвърли я в казана и влезе.

Почаках го да се върне, но той не се появи. Огледах се, за да се уверя, че никой не ме следи, и отидох при боклука. За да надникна вътре, трябваше да се кача на кашон, който не изглеждаше много стабилен, и да гоня с ръце мухите. Като се вдигнах, ме лъхна ужасна смрад. Хлябът стоеше върху разкапани зеленчуци с кафеникави краища, мокри хартии, остатъци от месо, кости и залоена мазнина. По месото пъплеха малки бели червейчета и миришеше по-лошо от умряло куче. Но хлябът изглеждаше чист.

Кифли от хотдог, увити отвсякъде. Сигурно бяха твърди. Когато хората ядяха по заведения, искаха всичко да е съвсем прясно. Един път — всъщност единствения — когато с мама и Тъпака отидохме на ресторант, „При Дани“ в Болса Чика, той върна пърженото пиле, защото според него имало вкус на „подгрято лайно“. Сервитьорката повика управителя, който каза на Тъпака да не използва такъв език. Тъпака се изправи, за да покаже на управителя, че е по-висок от него, а мама го държеше за ръката и повтаряше: „Хайде, каубой, недей“. Най-накрая управителят се съгласи да не му плащаме за храната, ако си тръгнем веднага.

Посегнах и сграбчих два пакета с кифли и за малко да падна в казана и да изпоцапам тениската си.

Но кифлите бяха в ръцете ми и бяха чисти. Огледах се пак и се отдалечих по алеята, намерих едно закътано място между два боклукчийски казана, скъсах найлоновата торба и захапах една кифла.

Наистина беше твърда, но аз дъвчех здраво и на третата хапка вече ми се струваше вкусна. Но изведнъж усетих пак миризмата от казана и се задавих.

Станах, поразходих се, дишах дълбоко и си повтарях, че си въобразявам. Представих си, че това са домашни кифли, току-що извадени от пещта от някоя излязла от телевизионна реклама майка с широка бодра усмивка и силен интерес към здравословното хранене.

Донякъде помогна. Останалата част от кифлата не беше страхотна, но я изядох.

Обратно към планините.

Колкото повече се изкачвах, склонът ставаше все по-стръмен. Започнах да подминавам къщи. Окосени ливади, всякакви сортове дървета, растения и цветя, но не се виждаха никакви хора, нито една жива душа. Сега, след като прекарах няколко месеца в Лос Анджелис, свикнах с това. Хората тук обичат да си стоят вкъщи, особено вечер, и на всеки, който по тъмно обикаля по улиците, не му е чиста работата.

На върха западната алея завиваше и преминаваше в друга улица на име „Лос Фелиз“, а къщите по нея бяха наистина огромни, зад високи зидове с красиви порти от ковано желязо, заобиколени от борове и палми. Сигурно така е изглеждал Холивуд, когато в него са живели кинозвездите.

Планините бяха все още далеч и пред тях се разстилаше голяма окосена морава, на която върху одеяла лежаха разни хора, някои спяха дори и при целия този шум от автомобили. Зад поляната се виждаха хиляди дървета.

Парк.

Изчаках движението да намалее и изтичах през улицата.

ПАРК „ГРИФИТ“, пишеше на табелата.

Единственият парк в Уотсън представлява малък пуст площад в центъра на града с една пейка, старо оръдие и метален знак, на който пише, че с него се почита паметта на загиналите във войните. Този беше различен. Огромен. В него човек можеше да се загуби.