Били Стрейт

20.

Петра остана на бюрото си и се обади на своята агентка от телефонната компания, която я увери, че разпечатките за обажданията на Лиза ще пристигнат днес. Започна да подготвя документите за съдебното разрешение, позволяващо достъп до пълните записи, телефонира на следователя и на криминалистите. Все още не бяха открили нищо по трупа, не бяха свалили отпечатъци от дрехите, тялото и бижутата й. Може би е пипал с ръкавици, предположи експертът. След като се подкрепи с кафе от автомата, Петра провери всички одобрени от полицията вдигания на коли с паяка и се консултира с дежурните в службата за намерени автомобили. Поршето на Лиза не беше записано.

Време беше да се заеме с черната работа, която й възложи Шолкопф. Вече беше говорила с десетина детективи, покриващи дневното наблюдение от Ван Найс до Девъншир, после и с тези от Западен Лос Анджелис. Сега се зае с Пасифик.

Всеки път една и съща реакция: „Сигурно се майтапиш“.

Всички знаеха кой е злодеят в този случай. Но също така разбираха как началството може да ти намери работа и след като смехът им заглъхваше, веднага й изказваха съчувствието си.

Крайният резултат: няма подобни престъпления. Междувременно Карт Рамзи сигурно удряше топки за голф, киснеше в гореща вана или се любуваше на хрома и лъскавината в малкия си автомобилен музей, а бившата му жена лежеше на масата в следствието и я разфасоваха.

Мерцедесът вероятно беше изтъркан, изпран и почистен с прахосмукачка и беше по-чист от операционна зала.

Спомни си трупа на Лиза, онази зейнала, пълна с кръв дупка в корема, изскочилите вътрешности, това, което бе сторено с лицето на младата жена — и се зачуди какво ли е необходимо, за да се превърне любовта в това.

Възможно ли бе да се случи всеки път, когато страстите се нажежаваха, или пък човек трябва да е извратен?

Съпружеско блаженство, съпружеска кръв. Имаше един миг — кратък колкото мигване на окото, когато и тя бе способна да убие.

Защо си припомняше миналото?

Трябва да го преодолееш, малката.

Измъчваше се сама със спомените си.

Двайсет и пет годишната студентка по изобразително изкуство се правеше на важна, но беше така сляпо, така оглупяващо влюбена, че беше готова да жертва живота си за Ник. Такъв прилив на чувства и страст не беше изпитвала никога. Правеха любов дотогава, докато не можеше да ходи. След акта си говореха в леглото, допрели бедра, а между краката си още усещаше пулсации.

Ник изглеждаше такъв добър слушател. Чак по-късно разбра, че вниманието му е било фалшиво. Мълчеше, защото отказваше да й се разкрие.

Разказа му всичко: как е израснала без майка, как изпитваше чувство за вина, защото е станала причина за смъртта на майка си, как е побърквала баща си до такава степен, че той виждал в пансионите единственото разрешение на проблема, как е прекарала половината си детство в душни общи спални, в които останалите момичета се кикотят и пушат, говорят за мъже, понякога мастурбират, което Петра разбираше по скърцането на пружините.

Петра, странното тихо момиче от Аризона, си лежеше кротко и си мислеше как е убило майка си.

Довери на Ник тайната си, защото това беше истинска любов.

После му каза нова тайна: „Познай какво, скъпи?“. И се потупа по корема.

Очакваше изненада, може би някакво първоначално недоволство, но знаеше, че после ще се размекне, защото я обичаше.

Очите му станаха ледени и той побледня. Обезумя. Изгледа я през масата с такава омраза, каквато никога не си беше представяла, че съществува. Специалната вечеря, която бе приготвила, остана непокътната — все негови любими ястия, предвиждаше, че ще празнуват, но може би дълбоко в себе си знаеше, че няма да е доволен. Може би телешкото и италианските специалитети, двайсетдоларовото „Кианти класико“ не бяха нищо друго освен подкупи.

Той само седеше, без да помръдва, без да говори, тънките му устни, които в своята безкръвност някога й се струваха много аристократични, се превърнаха в противна уста на отвратителен старец.

Ник…

Как можа, Петра!

Ник, скъпи…

Точно ти! Как можа да си толкова глупава — нали знаеш какво причинява раждането!

Ник…

Върви на майната си!

Ако тогава имаше оръжие…

Отвори очи и осъзна, че досега са били затворени. Шумът от отдела пак я връхлетя, останалите детективи бяха потънали в работа.

Какво трябваше да направи?

Върна се към телефона, готова да пропилее още време.

След като говори с четирима детективи от Пасифик, най-накрая наистина стигна до нещо.

Неразрешен от три години случай на заклана красива млада блондинка в южната част на Венис, близо до кея, с който се бе занимавал детектив на име Фил Соренсен.

Той каза:

— Знаеш ли, като чух за това момиче Рамзи, веднага се сетих, но нашата беше германка, стюардеса от „Луфтханза“, на почивка, а уликите ни отведоха при един австрийски приятел, носач, който се бе върнал в Европа, преди да го разпитаме. Подадохме молба до австрийската полиция, до Интерпол, направихме всичко необходимо, но така и не го намерихме.

— Защо го обявихте за заподозрян?

— Приятелката му, жертвата, заминала с друга девойка, която ни каза, че той се появил без предупреждение в хотела им много разстроен, защото жертвата — името й беше Илзе Егерман — тръгнала от Виена, без да му каже. Илзе разказала на приятелката си, че постоянно се карали, гаджето й имало лош нрав, набило я и тя го напуснала. Чашата преляла, когато трябвало да работи с насинено око. Все пак, когато се появил в Лос Анджелис, успял да я убеди да излезе с него. Тръгнали от хотела в девет вечерта. В четири сутринта я намерили, тялото й било изхвърлено на паркинг близо до Балона Крийк. Проверихме полета на момчето — пристигнал с „Луфтханза“ предишната сутрин, с отстъпка като служител. Не е носел багаж и не се е регистрирал в нито един хотел или мотел в Лос Анджелис.

— Значи е възнамерявал да не се бави много — каза Петра. — Свършил каквото искал и духнал.

— Точно така изглеждаше. — Соренсен звучеше като по-възрастен от нея. Мек глас, бавна реч, леко колеблив. Девойка, а не стюардеса.

— Как беше облечена Илзе, когато я намерихте? — попита Петра.

— С хубава рокля, тъмна — синя или черна май. Много красиво момиче, изглеждаше доста добре, като се имат предвид обстоятелствата. — Соренсен се закашля. — Нямаше сексуално насилие. Нямаше нужда да сме шерлокхолмовци, за да установим, че онази нощ е била с приятеля си — Карлхайнц Лаукх. Сервитьорът, който им поднесъл вечерята в „Антоанс“ на кея на плажа Редондо, си спомни за тях, защото не яли и не говорили много. Никакъв бакшиш. Предположихме, че Лаукх се е опитвал да се сдобрят, не се е получило, той се е ядосал, закарал я е някъде, убил я и я изхвърлил. Каква кола е карал — не знам, защото не успяхме да установим дали е наемал автомобил, а и не беше известно да е имал познати в Калифорния.

Соренсен малко беше повишил глас. Цитираше по памет доста подробности, като се има предвид, че престъплението е станало преди три години. Явно не можеше да го избие от главата си.

— Била е намерена в четири часа — каза Петра. — Някаква представа кога е била убита?

— Предположението бе за два — два и половина.

Рано сутринта, като Лиза. Изхвърлена на паркинг. А и блатата в Балона Крийк бяха общински парк, също като „Грифит“.

— Много пробождания ли имаше?

— Двайсет и девет — страхотна жестокост, което също отговаряше на описанието на приятеля. Като прибавим и побоищата преди това, всичко ставаше ясно. Да ти звучи като твоя случай?

— Има определени прилики, детектив Соренсен — каза Петра, като се постара гласът й да не трепне. Като се замислеше, приличаха си като две капки вода.

— Е, нали ги знаете този тип мъже — каза той. — Женомразци. Всички си приличат.

— Така е — отвърна тя. — Къде е носил куфарите този Лаукх?

— На виенското летище, но семейството му живеело в Германия. След престъплението не се върнал нито на работа, нито в града, в който живеел. Проверихме и в другите авиокомпании, но без късмет. Може да си е сменил името или просто да се е скрил в друга държава. Щеше да е хубаво да отидем на място и лично да поразгледаме, но знаеш какъв е шансът да уредим пътуване до Европа от бюджета. Така че трябваше да разчитаме на австрийската полиция и на немците, а те не се интересуваха изобщо, защото престъплението е станало тук.

— Ако Лаукх носи куфари под друго име, сигурно му се полага отстъпка като служител — каза Петра. — Може би все още лети напред-назад.

— И накрая се е озовал в Лос Анджелис и е направил повторение?

— Силно се надявам да не е така, Фил, но след всичко, което ми разказа, изглежда, че ще трябва да го проверим отново цялостно. Би ли ми изпратил по факса всички данни, моля?

— Дай ми един час — каза Соренсен. — Няма ли да е невероятно, ако се окаже, че е толкова нагъл? Първо, разбира се, трябва да докажеш, че Лаукх е бил тук по времето, когато онова момиче Рамзи е било убито, после ще трябва да го свържеш с нея, а междувременно имаш прецедент на домашно насилие със съпруга. Звучи забавно.

— Голям майтап. Благодаря ти за помощта, Фил.

— Хей — каза той, — ако по някакво чудо се окаже, че това ще ти помогне, то ще помогне и на мен. Мира не ми дава, че не можах да го приключа. Било е хубаво момиче, а той я беше направил на нищо.

Беше един следобед, време да започне търсенето на Даръл/Дарън, филмовия монтажист, но сега й се искаше да изчака, докато пристигне факсът с данните на Карлхайнц Лаукх.

Новината за Илзе Егерман я изненада, но Соренсен беше прав: приликите можеха да се обяснят с домашното насилие, което винаги се развиваше по определена схема, все същите трагедии — още от Отело.

Или на статистическо съвпадение — търсиш ли, ще намериш. През последните три години в Лос Анджелис бяха извършени повече от три хиляди убийства. Ако две от тях си приличаха, това не беше за книгата на рекордите „Гинес“.

Междувременно тя се свърза с останалите детективи от Пасифик, издири някои от Вали, които бе пропуснала при първото позвъняване. Може би трябва пак да изкаже по телефона съболезнованията си на семейството на Лиза, за да разбере кога родителите й ще пристигнат да видят какво е останало от дъщеря им.

Толкова много неща трябваше да свърши… тя се върна към своята мелодрама на последната среща. Къде ли Рамзи е завел Лиза?

Дали имаше друга къща, някое убежище за уикендите? Нали актьорите винаги имат вили за почивните дни?

На плажа? В планината? Ароухед, Биг Беър? Или на север — Санта Барбара, Санта Инес. Много хора от шоубизнеса се бяха втурнали да си купуват ранчо…

Ако е на плажа, най-вероятно е в Малибу. Разбиващи се вълни, гладък пясък, какво би било по-романтично?

Отбеляза си да провери архивите за всички недвижими имоти, които Рамзи притежаваше.

За миг се спря на варианта с плажа. Представи си го: Рамзи и Лиза, седнали на претъпкания с перушина диван в къща от дърво и стъкло направо върху пясъка. И трите задължителни неща: шампанско, черен хайвер и кокаин. Може би и хубав пукащ огън в камината. Рамзи залага на чара си.

Дали Лиза е отвърнала? Малката черна сексапилна рокля се вдига по бедрата й. Привличане… подпомогнато от хайвера, „Моет и Шандон“ и най-доброто от клана Меделин. Или пък друг катализатор — пари. Лиза има работа, но Рамзи все пак осигуряваше по-голяма част от доходите й.

Покупка на любов? Същата стара история? Петра се натъжи, после си напомни да не отсъжда. Ако и нейният телефон звънне в нощ, когато се чувства много самотна и/или възбудена и от другата страна на линията е Ник, който й казва: „Здрасти, Пет“, какво би направила?

Ще затвори телефона на егоистичното копеле и ще се моли от трясъка да получи кръвоизлив в ушите.

Върна се на Малибу. Приливът се разбива в брега, нежни спомени, прилив на интимност.

Рамзи прави своя ход.

Но Лиза размисля, устоява му и го отблъсква.

Рамзи кипва, иска му се да я размаже. Но си спомня как тя е разказала всичко по телевизията и спотаява яда си.

Остава спокоен, откарва я към къщи.

От Малибу към Доуни Драйв Хилс се минава през Тихоокеанското крайбрежно шосе към „Сънсет“ или по магистралата през Вали, после надолу по един от каньоните. Но вместо да продължи на юг, той свива на изток, може би по каньона Лоръл надолу към булевард „Холивуд“, нагоре по Уестърн към Лос Фелиз, после до парка „Грифит“.

По това време няма много движение. Кара към паркинга. Лиза разбира, че нещо не е наред и се опитва да избяга.

Той разперва ръце за една последна прегръдка.

После ледена целувка.

Няма сексуално насилие, защото е получил оргазъм от кръвта.

На Петра й се струваше правдоподобно.

Но всичко зависеше и от хладнокръвната лъжа на Грегъри Балч за алибито на Рамзи.

Трябва да понаучи малко повече и за Балч. По-нататък.

Като при Илзе Егерман и Карлхайнц Лаукх. Подобно престъпление — невероятно. Представи си широката усмивка на Шолкопф, отвратеното изражение на лицето на Стю. Когато тя тръгна, той не вдигна глава, само промърмори едно резервирано довиждане.

А това пък с книгата от библиотеката — като гръм от ясно небе. Стю се контролираше прекрасно, беше страхотно подреден. Може би не беше бракът му, може би се тревожеше за кариерата си — изведнъж изниква възможност да се кандидатира за лейтенант, а той е приклещен от важен случай, в който няма как да откриеш извършителя. За Петра беше просто поредният случай. А за него — успей или умри?

Дали щеше да я натопи? Да я жертва, ако се наложи?

За осемте месеца, в които пътуваха с колата заедно, хранеха се заедно, работеха рамо до рамо, Стю прекарваше с нея толкова време, колкото и с Кати, понякога дори повече, а с пръст не я беше пипнал, не беше направил никакъв двусмислен коментар, нито дори и най-слабия намек за задни помисли.

Мислеше си, че го познава, но осем месеца не беше много време, нали?

С Ник бяха заедно повече от две години. Почти същото беше и с Лиза и Рамзи.

Мъже, жени…

Веднъж, когато беше на петнайсет години и се беше прибрала у дома за лятната ваканция, се събуди в един часа през дългата аризонска нощ от въображаеми шумове, но накрая осъзна, че всъщност горещият пустинен вятър блъскаше в стената на къщата. Нервна и уплашена, тя излезе в коридора и забеляза познатата светла ивица под вратата на бащиния й кабинет, почука и влезе в малката, невзрачна и препълнена с животински препарати стая.

Баща й седеше, приведен в дъбовото си кресло, с лице към своя кралски справочник, а в машината имаше празен лист. Видя я, усмихна й се разсеяно, когато тя се приближи, усети уискито в дъха му, видя замъглените му очи и се възползва от това така, както само един тийнейджър може да се възползва. Накара го да говори за това, което най-много мразеше — жената, починала при нейното раждане.

Знаеше, че ще му причини болка, но, по дяволите, имаше право да знае!

И той заразказва с нисък, провлачен глас.

Смешки, спомени, как недодяланият Кенет Конър и прекрасната Морийн Макилуейн се срещнали на ферибота за Лонг Айлънд и открили истинската любов. Пак същите познати истории, но тя жадуваше за тях и никога не можеше да утоли жаждата си.

Тази нощ седна в краката му на твърдия, изкорубен под, неподвижна, притихнала, уплашена, че баща й може да се разсее и да спре.

Накрая той наистина млъкна и се взря в нея, после плесна лицето си с длани и ги задържа там.

— Татко…

Ръцете се отпуснаха в скута му. Изглеждаше толкова тъжен.

— Това е всичко, което си спомням, миличка. Майка ти беше чудесна жена, но…

Тогава се разплака и трябваше пак да се скрие от нея.

— Мъжете се крият, когато плачат.

Петра отиде при него и прегърна широките му кокалести рамене.

— О, татко, толкова…

— Тя наистина беше чудесна жена, детето ми. Една на милион, но не всичко беше идеално, Пет. Не беше като в приказките.

Отвори едно чекмедже в бюрото и надникна към нещо, което би трябвало да е бутилката. Когато се обърна пак към Петра, очите му бяха сухи и се усмихваше, но това не беше една от усмивките, които Петра познаваше — не беше топла и покровителствена, нито кисела и саркастична, дори не беше пияната усмивка с леко кривване на ъгълчетата на устата, която най-много я тревожеше.

Тази беше различна — безизразна, празна, ледена, като на статуя. В десети клас, в часовете по английски, учеха за трагедията и тя беше сигурна, че тази усмивка беше точно това.

Беше пълна с поражение. Ужасна като надникване към вечността.

— Татко…

Той се почеса по темето, поклати глава, вдигна смъкнатия си чорап по бледия си глезен.

— Става въпрос, Пет, че въпреки всичко… мисля, че това, което искам да кажа, миличка, е, че мъжете и жените са две различни породи. Може би това е антропологично определение, но е съвсем вярно. Една малка частица от ДНК ни разделя. Ето ти нещо смешно: Х-хромозомът е най-важният, Петра. И не прави нищо друго, освен да създава проблеми, агресия, разбираш ли какво ти казвам, миличка? Ние, мъжете, хич не струваме.

— О, татко…

— С мама си имахме проблеми. В повечето случаи вината беше моя. Трябва да го знаеш, за да не си градиш романтични представи, да не очакваш прекалено много от… да не изискваш прекалено много от себе си. Разбираш ли ме, детенце? Звучи ли ти смислено?

Хвана я за раменете, а очите му блестяха почти налудничаво.

— Да, татко, да.

Той я пусна. Сега вече усмивката беше съвсем наред. Човешка.

— Работата е там, Петра, че там, навън, ни чакат големи въпроси, космически въпроси, които нямат нищо общо със звездите и галактиките. — Почака отговора й. Тя не знаеше какво да каже и той продължи: — Въпроси като: могат ли мъжете и жените някога да се опознаят, или: дали винаги ще танцуват глупаво и тромаво в балната зала на междучовешките отношения?

Той трепна, потисна едно оригване, скочи, влезе в спалнята си и затвори вратата. Тя чу как изтрака резето и разбра, че се е заключил.

На другата сутрин брат й Глен, единственият, който все още живееше вкъщи, пръв седна на масата за закуска и каза:

— Какво му е на татко?

— Какво искаш да кажеш?

— Отиде на наблюдение на открито, тръгна сигурно преди изгрев-слънце. Остави ми това. — И той размаха лист от тетрадка, на който пишеше: „Отивам в пустинята, деца“.

— Пак е отишъл да търси кости — каза Петра.

— Да, ама си взе принадлежностите за къмпинг, а това значи, че дълго няма да го има. На теб споменал ли ти е нещо? Защото вчера си говорехме да отидем до „Биг Файв“ и да купим разни неща за хокей.

— Всъщност каза ми — излъга тя.

— Страхотно — отвърна Глен. — Това е направо страхотно. На теб казва, а на мен никога ни дума.

— Сигурна съм, че е имал намерение, Глен.

— Да бе, точно така, мамка му, наистина имам нужда от нов стик. Имаш ли някакви пари да ми дадеш назаем?

Тя се обади на още седем детективи, изтърпя още седем: „Сигурно се майтапиш“, нямаше други подобни престъпления.

От далечния край на стаята факсът започна да бучи, тя скочи, отиде там за секунди и сграбчи хартията направо от машината. Движеше се толкова бързо, че двама детективи вдигнаха глави, но не я гледаха дълго, бяха прекалено заети. В тази стая, в този град кръвта винаги кипеше.

Карл Хайнц Лаукх беше едър, 1.93, и грозен. Малки черни кривогледи очи, изпъкнали като стафиди върху сладкиш, лицето му приличаше на лунен пейзаж. Устата беше крива като запетайка, а мустаците — мазни и безформени. Права светла коса, която статистиците наричат кафява, значи като помийна вода, замазана, но чорлава прическа, която някои европейци все още носят.

На Петра й изглеждаше като мърляв неудачник.

Снимката беше правена в полицията във Виена преди четири години и по нея имаше километрични немски думи и умлаути. Соренсен й беше пратил и бележка, в която й казваше, че Лаукх е бил арестуван в Австрия за побой година преди убийството на Илзе Егерман — кръчмарска свада, не беше лежал.

На снимките Лаукх изглеждаше достатъчно гаден да се замеси в каквото и да било. Нямаше ли да е страхотно съвпадение, ако копелето наистина бе дошло пак в Лос Анджелис, за да търси хубави блондинки, и някак си е попаднал на Лиза?

Нямаше ли да е невероятно, ако Лаукх е все още тук и те успеят да го арестуват? Лесно и успешно приключване на случая, Стю си получава повишението, а тя прибавя нови червени точки в досието си.

Фантазираш си, малката.

Разгледа лицето на Лаукх, като се чудеше как ли тип като него може да накара Лиза да се облече в секси черна рокля и да си сложи диамантите.

От друга страна, той все пак се бе сближил с Илзе Егерман, която, според Фил Соренсен, също била хубавица. Но стюардеса и бившата съпруга на телевизионна звезда, вкусила от сладкия живот, не бяха едно и също нещо.

Но пък Лиза по свой избор бе изоставила този сладък живот. От друга страна, някои жени, дори красавици, харесваха спускането на дъното, възбуждаха се от всичко грубо и брутално, от мъже, стоящи по-ниско на социалната стълбица.

Красавицата и зверствата? Може би Лиза е рискувала да получи малко грубост и е платила за нея?

Петра продължаваше да се взира в снимката на Лаукх. От мисълта да допусне неговата плът да се докосне до нейната й се повдигна.

Харесваше интелигентните, внимателни, традиционно красиви мъже.

Може би защото нейният баща беше интелигентен, добре изглеждащ, мек човек. Общо взето — джентълмен.

Какъв ли беше бащата на Илзе Егерман?

Какъв ли беше доктор Джон Евърет Боулингър, когато не бе полудял от скръб?

Достатъчно с психоанализата. За момента това беше повече от достатъчно.

Прибави данните по случая „Егерман-Лаукх“ към делото за убийството на Лиза, прекоси стаята и отиде до яркооранжевите шкафове, отвори своя и извади един „Сникърс“ от чантата, която стоеше на горната полица над маратонките, спортния екип и евтините черни пуловери, които държеше подръка за студените нощи и обезобразените трупове.

Наричаше ги парцали за забърсване на смъртта.

Бяха от акрил и приличаха на такива. Внимание, клиенти на „Кмарт“, нашите стилни пуловери се продават по 13.95 долара в голяма гама от цветове. Тя купуваше по пет наведнъж, винаги черни, и ги изхвърляше в момента, в който се захабяха.

За осем месеца беше употребила десет.

Не беше носила такъв пуловер на мястото, на което беше убита Лиза, защото обаждането ги изненада.

Трупът на Лиза не я изцапа.

Не се доближи достатъчно.