Земя на свободните хора, родината на глупаците.
В претъпкания склад зад щанда за сувенири Владимир Жуканов допи водката и се зачуди дали не е постъпил като пълен кретен, като е емигрирал от Русия.
Там поне си имаше униформа, цел в живота. Все се появяваше някой, който се нуждаеше от контрол. Още повече сега, когато капитализмът си показваше зъбите. Гангстерите ставаха все по-силни, а половината от тях бяха бивши полицаи. Все щеше да се намери нещо и за него.
В Америка никой не го уважаваше, гниеше сред тъпите сувенири. Онзи кюнец, полицаят, се държеше презрително с него, после разказваше информацията му по телевизията, гадното черно копеле!
Анонимно обаждане. Което означаваше, че не искаха да му платят.
Поне едно разбра: това доказваше, че е бил прав за хлапето. Сякаш се бе съмнявал — тази трапчинка на брадичката, също като на портрета. Драскотини по лицето — какво друго да очаква от някой, който се крие в гората! Бащата на Жуканов му бе разказвал как е било в гората по време на войната. Милицията гонела чифутите през заснежените брези. Голи клони, оловносиво небе, проникването на щика в плътта, алени петна по снега.
Анонимно обаждане. В новините по телевизията обявиха състезание за двайсет и петте хиляди. Засега имаше само един съперник, но и той доста го притесняваше. Някакъв дебелак в мръсни кожени дрехи, който се разхождаше нагоре-надолу с портрета на хлапето.
От мястото си зад щанда Жуканов виждаше грамадното прасе. Напред-назад, нагоре-надолу, движеше се с мъка, дишаше тежко в жегата. Ставаше все по-раздразнителен след всяко отрицателно поклащане на глава и всеки незаинтересован поглед.
Първия път, когато той се приближи към щанда за сувенири, Жуканов се постара да се задържи във вътрешното помещение, преглеждаше касовите бележки и се опитваше да установи колко може да свие, без да го хванат. Но втория път руснакът беше отпред, броеше тролчетата и внимаваше някой да не го обере.
— Здрасти, пич! — каза грамадното прасе и бутна пред лицето на Жуканов портрета.
Жуканов поклати незаинтересовано глава — сякаш дори не си струваше да си отваря устата — но мъжът не помръдваше.
— Ти дори не го погледна, пич. — Дъхът му беше като клозет.
Жуканов отказваше да удостои въпроса с внимание. Взе едно тролче с надпис „Малибу“.
— Искаш ли нещо? — С тона си даде да се разбере, че мъжът не може да си позволи и най-въшливата играчка.
Дебелакът се опита да го изгледа мръсно. Жуканов го напуши на смях. Огромен, но слабохарактерен. В Москва можеше да размаже такова незначително лайно и на няколко питиета.
Мъжът най-накрая се отказа и се отдалечи. Ама че кретен!
По дяволите, това си беше състезание! Трябваше да е по-внимателен от всякога.
Вече беше тъмно и всички магазини по улицата бяха затворени. Работеха само кафенетата в северната част на „Оушън Франт“. И еврейският храм няколко пресечки по-надолу. Няколко стари чифути мрънкаха и заговорничеха, каквото там, по дяволите, вършеха, когато се съберяха на групи.
Откраднатите пари топлеха джоба му, водката беше събудила сетивата му и беше гладен и разгонен и с всяка изминала минута все повече се разгневяваше на черното ченге и всеки друг, който се опитваше да го лиши от принадлежащите му по право двайсет и пет бона.
Утре ще се обади на вестниците и ще им разкаже истината за анонимното обаждане и как тъпите ченгета не уважават примерните граждани.
Не, не, още не — това щеше да обърне вниманието на всички към търговската уличка и да донесе нови проблеми. Ще даде на черньото още една възможност. Как ли му беше името, визитката му е у него, къде ли беше… не е в джоба. Сигурно я е оставил в задния склад.
Вмъкна се през завесата и затършува из бъркотията, но не можа да я намери. Няма значение, ще поразпита, гологлав черен детектив — все някой щеше да го познава. После ще си поговорят на четири очи, по мъжки. Може да му предложи дял от двайсет и петте бона. Само това беше начинът.
Ако и след това чернилката не иска да му съдейства, ще се обади във вестниците — не, в телевизията. Ще се свърже с някоя от онези блондинки, които четат новините, и ще й разкаже истината. Може някой важен кинопродуцент да го види и да си каже: „Хей, страхотна идея за филм“. Арнолд Шварценегер в ролята на руско ченге идва в Америка, за да покаже на тъпите американци как да… Това вече не го ли правиха? Струваше му се познато. Няма значение. В киното, ако идеята е хубава, може да се използва отново.
Публичност. Точно от това имаше нужда.
Тогава освен парите, ще има и славата на герой, който се опитва да намери хлапето, да разкрие престъпление, а никой не се вслушва в думите му…
— Хей, пич! — долетя глас отпред.
Дебелакът.
Как ли беше влязъл? Тогава Жуканов се сети, че е забравил да пусне решетките и да заключи. Отпи още една глътка водка.
— Хей, пич, отзад ли си?
Тъп смотаняк. Трябваше да се отърве от него и да иде някъде да похапне и да пийне. Жуканов си сложи якето с надпис „Планета Холивуд“ и потупа предните си джобове. В десния имаше пари в брой, а в левия — нож. Евтин тайвански нож, носеше го, докато минаваше разстоянието между бараката и колата си, заедно с един незаконно притежаван деветмилиметров. В задния склад имаше цял арсенал: нунчаку, отрязана бейзболна бухалка, почернял от времето железен бокс, който бе наследил от баща си. Досега беше използвал само бухалката, за да сплашва децата, които се мъчеха да свият нещо от стоката, но човек никога не знаеше. Пистолетът си беше на мястото. Евтино желязо. Нещо засичаше и той го бе извадил на кухненската маса, за да се опита да разбере какво не му е наред.
— Хей!
Жуканов залости задната врата, преди да разтвори завесите. Дебелото копеле се бе опряло с лакти на щанда и се чешеше по наболата брада, потеше се, а очите му бяха подути и зачервени. Огромният му силует се очертаваше на фона на небето над нощния плаж, за някои туристи можеше да изглежда и заплашителен, но Жуканов виждаше пред себе си само една торба мас.
— Хей, братче, не ме ли чу?
Жуканов не отговори.
— Виж какво, пич…
— Не мога да ви помогна.
— Как можеш да ми отговаряш така, мъжки, ти дори не знаеш какво ще те питам.
Жуканов започна да спуска предната решетка. Дебелакът се пресегна и я задържа.
Жуканов дръпна. Дебелакът удържаше. Беше отпуснат, но тежестта му даваше опора.
— Дръпни се, дебелак! — каза Жуканов.
— Да ти го начукам, лайнар такъв!
От това кръвта на Жуканов се качи в главата му. Усещаше я, че ври като супа на печката. Вените по врата му пулсираха. Ръцете го боляха от стискането на решетката.
— Махай се! — каза той.
— Майната ти, пич! Искам да те попитам нещо, поне можеш да се опиташ да ми отговориш.
Жуканов пак млъкна.
— Не е кой знае какво, братче — каза дебелакът. — Може да си виждал това хлапе, след като идвах последния път при теб. Ако кажеш, че не си — добре. Защо се държиш така тъпо?
Решетката не помръдваше. Съпротивата на дебелака разгневи Жуканов.
— Изчезвай! — каза той много кротко.
Дебелакът бутна решетката и тя се вдигна нагоре. Предизвикваше Жуканов, като го караше да я дърпа пак надолу. Нагъл тип, беше свикнал да се държи така.
Жуканов не помръдна, само го помириса. Вонята не идваше само от дъха му, а от цялото му тяло. Боклукчийска кофа на два крака.
— Виждал ли си го?
— Изчезвай, тъпанар такъв!
Сега вече беше ред на дебелака да почервенее. Свинските му очи изскочиха навън, от устата му захвърча слюнка. Това поохлади гнева на Жуканов, който заклокочи кротко, на бавни обороти. Ситуацията се превръщаше във фарс. Той се засмя и каза:
— Тъп дебелогъз боклук.
Дебелакът издаде дълбок, грухтящ звук, който сякаш идваше от задника му, и Жуканов зачака следващата обида, готов да му я върне и да се изсмее в лицето на тъпото копеле.
Но дебелакът не каза нито дума, само тръгна към него по-бързо, отколкото изглеждаше възможно, една огромна ръка се стрелна напред и го хвана за гърлото и така го дръпна към щанда, щото му се стори, че ребрата му изпращяха. Болката почти го заслепи и той се замята безпомощно.
Другата ръка на дебелака се сви в юмрук и връхлетя върху лицето му със зашеметяваща скорост.
Жуканов успя да избегне директния удар, но ръката на гърлото му продължаваше да го стиска, усещаше как дъхът му спира и чуваше как дебелакът ръмжи и псува. На „Оушън Франт“ беше тъмно и пусто, чуваха се само вълните, нямаше жива душа да види как това чудовище го душеше — никой освен чифутите, които на стотици метри оттук мрънкаха антихристките си молитви. Те и без това не биха му помогнали.
Опита се да се откопчи, но дланите му бяха потни и хлъзгави и трепереха, дланта на дебелака също беше влажна, нямаше начин да се отскубне. Мяташе се и се гърчеше, докато пред очите му остана само една светла точка и той видя огромното лице да се приближава към него заедно с още един свистящ юмрук.
Паническият гърч спаси лицето му, но ударът попадна в слепоочието му и от силата му мозъкът му се размъти. Продължи да маха безпомощно с ръце. Спомни си за ножа точно преди да изгуби съзнание.
Чак тогава се сети: джобът, предният джоб, отляво — за по-бързо изваждане, точно както го бяха учили на ръкопашен бой. Дебелакът го раздруса още по-силно, от което болката и ужасът се изписаха още по-ясно на лицето на Жуканов, който незабелязано посягаше надолу.
Порови, намери го, но го хвана прекалено ниско. Студеният метал ужили пръстите му, порови още малко и накрая намери топлата дървена дръжка.
Изви се напред. Натисна острието. Нямаше сила, дори не можа да замахне както трябва, просто го мушна като жена и…
Сигурно не бе уцелил, защото дебелакът все още го душеше, псуваше и… сумтеше. После друсането спря.
Копелето вече не издаваше нито звук.
По лицето му се бе изписало учудване. Разпенявените му устни оформиха малко кръгче.
Сякаш искаше да каже „О!“.
Къде беше ножът?
Изведнъж ръката около гърлото на Жуканов се отпусна и въздухът нахлу в трахеята му, а той се задави и закашля. Накрая осъзна, че вече може да диша, но чувстваше гърлото си толкова зле, сякаш някой го бе ползвал като центрофуга.
Вече не виждаше лицето на дебелака — той се бе превил върху щанда, а ръцете му висяха надолу.
Къде ли беше ножът?
Не се виждаше. Нищо не можеше да намери. Сигурно бе от водката.
После видя бавната червена струйка под рамото на дебелака. Нямаше касапници, нито изригвания от артерия, кръвта просто се процеждаше. Като водата в летните приливи, когато морето беше спокойно.
Хвана дебелака за косата и вдигна масивната му глава.
Ножът още си стоеше, забит във врата му, малко встрани от адамовата ябълка, с дръжката надолу. Диагонален срез през шията, трахеята, хранопровода, но гравитацията дърпаше кръвта навътре в тялото.
Жуканов се паникьоса. Ами ако някой ги беше видял?
Като детето в парка, станало случаен свидетел и сигурно, че е защитено от тъмнината.
Но наоколо нямаше никой. Само този дебел мъртъв боклук и Жуканов, който го държеше за главата.
Ловецът и трофеят му. За първи път от доста време Жуканов се чувстваше силен като сибирски вълк, белязал територията си.
Единствената пречка бяха размерите на копелето, което сега трябваше да премести.
Пусна главата му, която тупна върху плота, загаси светлините в бараката, погледна порязаното на ръката си — само драскотина — прескочи през щанда и за всеки случай огледа алеята от всички посоки.
Витражите на еврейския храм светеха в многобройни цветове в тъмнината, но отпред не се мяркаше никой. Все още.
Извади ножа, избърса го с носната си кърпа, после бутна трупа на земята. Изчисти кръвта от щанда и набута кърпата в раната на врата. Трябваше да я навие на плътна топка, защото прорезът беше само няколко сантиметра широк.
Малка, но ефективна рана. И острието беше малко, всичко стана заради ъгъла. Дебелакът се бе навел напред да го души, Жуканов го ръгна съвсем леко, като жена, и изведнъж тежестта му смени траекторията, от което острието влезе докрай в гърлото и направи страшните поразии.
Увери се, че носната му кърпа е добре напъхана, вдиша дълбоко и се подготви за тежката част. Света Богородице, вратът го болеше. Чувстваше как започва да отича над деколтето на тениската му, което той разтегна надолу и почувства как ластиците изпращяха. Сега му беше по-широко около шията, но все още се чувстваше, сякаш дебелакът продължава да го стиска.
Огледа се още веднъж. Тъмно, тихо, само старите чифути да не наизскочеха навън.
Така, време е да пристъпи към действие.
Хвана дебелака за краката и започна да дърпа трупа.
Проклетото нещо се помръдна само на няколко сантиметра и Жуканов почувства ужасна болка в кръста.
Все едно мъкнеше слон. Сви колене и опита пак. Прешлените му отново предупредително изпукаха, но той не спря — имаше ли друг избор?
Отне му цяла вечност да извлече копелето от откритото, плувна в пот, остана без дъх и всеки мускул по тялото го заболя.
Вече чуваше гласове. Евреите излизаха.
Той се напъна, задърпа, пое въздух, пак се напъна, задърпа и задиша тежко, като трескаво се мъчеше да махне трупа от алеята. Дали беше избърсал всичката кръв от щанда?
Втурна се обратно, намери няколко петна, забърса ги с ризата си, загаси светлините и затръшна капака над сергията.
Сега вече чуваше ясно бърборенето на старческите гласове.
Дърпайки трупа, беше изминал половината път до задната част на бараката. Спря, защото не можеше да диша. После сви колене и започна отново.
Напъваше се, дърпаше, дишаше.
Докато стигне до алеята, вече не се чуваха никакви гласове, само шумът на океана. Евреите си бяха отишли.
Замъкна трупа до боклукчийските кофи зад бараката. Нямаше общински контейнери, защото шефът беше прекалено стиснат. Само два дървени корабни палета, които един нелегален мексикански емигрант изхвърляше всяка седмица срещу десет долара.
Дотук добре… а сега какво?
Остави го там да лежи, скрит в тъмнината, вземи колата, натовари го вътре и го закарай някъде, където можеш да го изхвърлиш — къде го правеха онези момчета от Западен Холивуд? — гората Ейнджълс Крест. Жуканов имаше смътна представа накъде е, но щеше да я намери.
Пак гора. Само да го видеше старецът!
Давид бе повалил Голиат и скоро Голиат щеше да гние в някоя пропаст.
Не, почакай, преди това трябва да провери за трети път за петна от кръв — вътре и вън от бараката, както и отстрани, където бе влачил дебелото прасе.
Ще вземе колата, ще го натовари, ще го държи там, докато огледа внимателно навсякъде. После ще зарови ножа и дрехите, с които е облечен. Може би трябва да стори същото и с нунчакуто и бейзболната бухалка? Не. Нямаше причина да изпада в паника. Как би могъл някой да го свърже с тлъстото копеле, дори и да намерят трупа?
Само трябва да се отърве от кръвта, от ножа и от дрехите.
Трябва да свърши всичко преди изгрев-слънце.
Този щеше да окървави целия багажник, но той щеше да го почисти. Прегледа всичко наум още веднъж и реши, че планът е добър.
Протегна се, опипа възпалената гореща кожа на врата си. По-спокойно, само по-спокойно, всичко свърши. Защо му беше на този сам да си търси белята?
Жуканов му беше благодарен, че бе започнал свадата. Откакто напусна Москва, не се бе чувствал така добре.
Така, време беше да докара колата. Не бе направил и три крачки, когато погледът му бе привлечен от някаква светлина.
Задната врата на синагогата се отваряше — там имаше още някой!
Притисна се в един от дървените палети, като се спъна в краката на трупа и за малко не падна по задник.
Овладя се, за да не изпсува на глас, пое дъх през носа и забеляза как от синагогата излезе един старец евреин. Жуканов го виждаше ясно под светлината, която идваше от сградата. Нисък, набит, а на главата му имаше от онези смешни шапки.
Евреинът се пресегна навътре и благословената тъмнина се възцари отново. Но само за секунда, защото сега пък отвори вратата на кола.
Не вратата до волана, а тази зад нея. На задната седалка някой се изправи и седна. После слезе. Протегна се. Точно както бе направил и Жуканов. Евреинът му говореше нещо.
Беше по-нисък от него — беше дете.
Щом се криеше отзад — трябва да е същото дете. Иначе защо ще се крие?
Ръстът отговаряше, освен това бе лежало ниско долу — кой друг би могъл да бъде?
Детето се върна на задната седалка, легна и изчезна от погледа му.
Значи е било там през цялото време. Скрито от евреите — всичко се връзваше. Двайсет и пет бона можеха да ги накарат да се изпуснат в гащите.
Ще видим тази работа.
Колата на евреина заработи и предните фарове светнаха. Без да излиза от сянката, Жуканов затича към нея. Евреинът даде на заден точно когато руснакът се приближи достатъчно, за да прочете регистрационния номер.
Няколко букви и цифри. Жуканов произнесе без глас вълшебната формула. Отначало мозъкът му отказваше да се подчини.
Но старият евреин му помогна, тъй като дълго не можа да извади колата на заден и да я изправи, а когато свърши с маневрата, Жуканов бе запомнил всичко наизуст.
Нямаше време да се качи на старата си кола и да го проследи. Ще запише номера, ще се обади на картотеката на превозните средства. Даването на адреси не беше позволено, но той познаваше един чиновник от клона в Холивуд, мошеник от Одеса, който щеше да му свърши услугата за петдесет долара.
Като се има предвид каква беше наградата, инвестицията си струваше.