Били Стрейт

19.

Днес си прекарах много добре, ядох царевица и никой не ми досаждаше. Ще се върна на място №5 и ще съставя някои планове.

Вървя към вратата в оградата и виждам, че някой ми маха. Смахнатите баба и дядо. Стоят точно на завоя. Дядото е вдигнал фотоапарата. И двамата махат, а жената се провиква:

— Младежо? Можете ли да ни помогнете за една секунда?

Не искам да привличам внимание, като избягам или се държа странно, затова отивам при тях.

— Хей, малкия! — казва мъжът.

Ама че кретен! Облечен е в тениска на „Доджърс“, къси панталони и къси чорапи и светлосиня шапка. Кожата му е розова, а носът му е голям и месест, като онези от „Сънисайд“.

Фотоапаратът му е огромен, в голям черен калъф, целият в токи и копчета, а жена му има същия.

— Извинявай, че те притеснявам, приятел, но ми изглеждаш добро момче — казва той и ми хвърля една жълтозъба усмивка.

— Благодаря ви, господине.

— Учтив е — казва тя и се усмихва. — Не всички, които срещаме, са учтиви. Сигурна съм, че той ще се справи, скъпи.

Мъжът се покашля и потупа калъфа на фотоапарата.

— Това е „Никон“ от Япония. С жена ми се чудехме дали би ни направил услугата да ни снимаш, за да сме заедно на снимката?

— Разбира се.

— Много ти благодаря, синко. — Бръква в късите си панталони и изважда банкнота от един долар.

— Няма нужда да ми плащате — казвам аз.

— Не, миличък, настояваме — казва жена му и въпреки че очите й са скрити зад слънчеви очила, виждам, че лицето й се променя: само за миг устата й се изкриви надолу. Сякаш е тъжна. Изпълнена със съжаление. Сякаш знае, че имам нужда от пари.

Мисля си, че може би изглеждам достатъчно беден и тя ще ми даде още, навеждам се малко, но тя само ме потупва по ръката.

— Вземи. Моля те.

Прибирам долара в джоба.

— Добре — казва той. — Значи сключихме сделка. — Пак ми показва зъбите си. — Е, скъпа, къде е най-доброто място?

— Точно където бяхме, слънцето е идеално. — Тя посочва и тръгва нагоре по хълма, тупва с крак и докосва фотоапарата си.

Уместно е да попитам защо са им два апарата, но предполагам, че някои хора не вярват на машините. Или на паметта си. Може би искат да са сигурни, че ще снимат всичко, което видят, навярно за да го покажат на внуците си.

— Добре! — казва жената. Или по-скоро го изпява. Тя е ниска, слаба и носи мъжко сако върху тениската си на „Доджърс“, а надолу — зелени панталони.

Той изважда апарата си от калъфа и ми го дава, после отива горе до нея. Изглежда скъп и започвам да се изнервям, докато го държа.

— Не се тревожи — казва тя. — Лесно е, а ти ми изглеждаш умен младеж.

Поглеждам ги през обектива. Много са далеч, затова се приближавам.

— Нагласен е, синко — казва той. — Само натисни копчето.

Натискам. Нищо не се случва. Ще опитам отново. Пак нищо.

— Какво става? — пита той.

Вдигам рамене.

— Натиснах го.

— О, не, пак ли заяде?

— Дай да видя — казва той, слизайки надолу.

Давам му апарата и той започва да го обръща.

— Ох, същият проблем.

— О, за бога! — казва тя и тупва с крак. — Казах ти, че не би било зле да взема и моя. Като се приберем, първото нещо, което ще направя, е да отида при продавача и да му кажа този път да го поправи както трябва!

Мъжът ми се усмихва притеснено, сякаш не му е приятно тя да го командва.

Жената слиза при нас, мирише на някакъв сапун. Той мирише на лук.

— Извинявай, миличък, ще отнеме само минута — казва тя, отваря калъфа на фотоапарата и изважда… нещо голямо и черно, но не е фотоапарат, а пистолет. Не мога да повярвам, но тя изведнъж го мушва много силно в корема ми и аз не мога да дишам, а тя продължава да натиска, сякаш се опитва да ме промуши с него, като с другата си ръка ме стиска здраво за врата. Не изглеждаше толкова силна, но се оказва много силна и ме хваща, а ръцете ми прилепват към тялото.

Те са от двете ми страни, сякаш са ми родители и тримата сме едно семейство, само дето аз не мога да дишам и те ми причиняват болка, а тя казва:

— А сега само върви с нас, уличен боклук, и само да си направил едно погрешно движение, ще те убия, наистина ще го направя.

Пак се усмихва. Не е съжаление, а нещо друго — по същия начин изглеждаше и Тъпака, преди да отиде да си вземе инструментите.

Водят ме към отвора в оградата. Знаят и за него, вече не е моето тайно място! Толкова съм глупав!

Лицето му е като маска, но диша тежко, възбуден е, устата му е отворена, кожата му е розова като гума за триене, по лицето ме лъхва миризмата на лук, а те ме влачат към място №5 и той казва:

— Сега ще те оправя, малкия, така както никой не те е оправял.