Били Стрейт

67.

В къщата на Сам има всекидневна, кухня и две спални с баня между тях. Получих истинско легло. Чаршафите изглеждат нови. Сам спа в другата стая и аз чувах през стената как хърка.

Къщата е само на няколко пресечки от синагогата, на улица, която Сам нарича „алея“. Вместо шосе, по което да минават коли, на нея има тротоар, който е два пъти по-голям от обичайното.

— Трябва да ходя пеша — каза Сам, докато караше към къщи. — Но през нощта наоколо се навъртат прекалено много откачалки. — Паркира в една странична уличка, която води към задната страна на дома му.

На пътната врата и на вратата към кухнята има аларма. Погледнах на другата страна, докато той набираше кода, за да не си помисли, че съм си наумил нещо.

— Готов съм да се катурна в леглото — каза и ми показа моята стая. На леглото имаше нова четка за зъби, паста и огледало. — Нямам пижама, Бил. Не знаех размера ти. — Изглеждаше смутен, затова стоеше на прага и не пристъпваше навътре.

— Благодаря — казах. — Всичко е страхотно. Наистина.

Той тракна със зъби, сякаш ченето не му беше по мярка.

— Виж, искам да знаеш, че обикновено не ми идват гости, никога преди не съм посрещал гости.

Не знаех какво да отговоря.

— Опитвам се да ти кажа, Бил, че не трябва да се притесняваш, че може да ти се случи нещо. Аз харесвам жени. Ако останеш достатъчно дълго, сам ще се убедиш.

— Вярвам ти — отвърнах.

— Добре… тогава по-добре да поспиш.

Спалнята е боядисана в светлозелено, има тъмни мебели, сив килим и две картини на стената, които висят накриво. Едната представлява черно-бяла снимка на жена с вдигната коса и мъж с дълга черна брада. Другата е рисунка на някакви дървета, която прилича на изрезка от списание. В стаята мирише на стар човек и е малко горещо.

Измивам си зъбите и се поглеждам в огледалото. Драскотините по лицето ми вече минават, но гърдите ме болят, очите ми са зачервени и косата ми изглежда ужасно.

Събличам се по долни гащи, мушвам се в леглото и затварям очи. Отначало е тихо, но после от стаята на Сам дочувам музика. Прилича на китара, но звукът е по-висок. Мандолина. Един кънтри състав в Сънисайд имаше такъв инструмент.

Свири една и съща песен много пъти. Изглежда, е стара и много тъжна.

После спира и започва да хърка. Мисля си за мама. Нищо друго няма в ума ми до сутринта.

Вече е събота, аз се събуждам преди него и отивам във всекидневната. Пердетата са спуснати и в къщата е тъмно. Дръпвам едното перде във всекидневната и виждам два метални стола на верандата на Сам, нисък зид и къщи от другата страна на улицата. Небето просветлява и ниско прелитат гларуси. Странно, но мога да се закълна, че помирисвам солта през стъклата на прозорците.

Във всекидневната има повече книги от всяко друго място, което съм виждал, с изключение на библиотеката. Стените са покрити с полици и придвижването из стаята е почти невъзможно заради списанията по пода. В ъгъла има кушетка, върху която е постлано плетено одеяло, телевизор и статив с ноти на песен от някой си Сметана.

Сядам на кушетката и от нея полита прах. Нямам болки в стомаха, както всяка сутрин. Никога през живота си не съм спал по-добре и решавам да се отблагодаря, като приготвя закуска.

В кутията на кухненския плот намирам неначенат бял хляб и отрязвам четири филии. Има и кафемашина, но не знам как да я използвам, затова наливам мляко и портокалов сок в чаши и ги слагам на масата заедно с хартиени салфетки, вилици, лъжици, ножове. В хладилника има плодове и зеленчуци, масло, някакъв кисел крем, яйца и голям буркан с нещо сребристо, като от химическа лаборатория. Осолена херинга. Изваждам яйцата с надеждата, че Сам ги обича бъркани.

Те вече са изпържени, когато дочувам кашлицата му. Той влиза, облечен е в светлосин халат, търка си очите, после намества ченето си.

— Стори ми се, чух нещо. Ти какво, да не си кулинар?

— Харесваш ли бъркани яйца?

Той се обръща с гръб към мен, слага ръка на устата си и продължава да кашля.

— Извинявай. Да, обичам бъркани яйца. Обикновено в събота не готвя — имаме празник. Не съм толкова религиозен, но обикновено не готвя. Сигурно защото майка ми правеше така.

— Извинявай…

— Не, не, всичко е наред, защо това трябва да се отнася и до теб? — Той се приближава и поглежда в тигана. — Мирише хубаво. Добре ще ми дойде нещо топло. Знаеш ли как да приготвиш кафе?

— Не.

Той ми обяснява как да пусна машината и излиза. Когато се връща, кафето е налято, а той е облечен в тъмен костюм и бяла риза с разкопчана яка. Косата му е сресана и е обръснат. Яйцата вече са съвсем изстинали.

— Така, сега да похапнем — казва, разтваря салфетката и я слага на скута си. — Bon appetit — това означава „да ти е сладко“ на френски. — Опитва яйцата. — Много добре. Много джентълменски от твоя страна да приготвиш закуска, Бил. Може би има надежда за младото поколение.

Изяжда си всичко в чинията, изпива две чаши кафе и въздиша дълбоко.

— Така, ето каква е програмата ми: отивам в синагогата за съботната служба, ще се върна около единайсет — единайсет и половина, най-късно по обед. Ще оставя алармата изключена, в случай че искаш да излезеш от къщата.

— Не, ще стоя тук.

— Сигурен ли си?

— Да. — Изведнъж гласът ми се стяга. — Ще почета.

— Какво ще четеш?

— Имаш много книги.

Той се оглежда из всекидневната.

— Обичаш да четеш, така ли?

— Много.

— Работиш, четеш… И аз обичам да чета, Бил. Някога исках да стана адвокат. Още докато бях в Европа. Никой от семейството ми не е висшист. Всички са били фермери, миньори, работници. Баща ми знаеше Библията наизуст, но не ни позволяваха да учим. Бях твърдо решен да получа образование, но войната ме спря. Книгите са на твое разположение. В тях няма нищо, което момче на твоите години не би трябвало да вижда.

Избърсва ръцете си, отнася си чинията в мивката и се поглежда в малкото огледало над нея.

— Сигурен ли си, че искаш да оставя алармата включена?

— Да.

— Просто не искам да се чувстваш като в затвор. — Докосва яката на ризата си, приглажда я и потупва косата си. — Ето ме вече готов да се срещна с Бог. Надявам се, че и той е готов да се срещне с мен. Ако огладнееш — яж. И аз ще донеса нещо, като се върна. Ще се видим в единайсет — единайсет и половина.

Връща се в 11:27, паркира линкълна зад къщата и слиза бързо, в ръцете му има нещо, завито в алуминиево фолио. Отваря предната дясна врата и от нея слиза слабичка възрастна жена с червена коса. Двамата говорят кратко и после изчезват.

Той влиза през пътната врата след петнайсет минути.

— Изпратих една приятелка до тях. — Оставя пакета с фолиото на масата и го развива. Бисквити, напръскани с цветна захар. — Заповядай.

Отхапвам една.

— Благодаря.

— Няма нищо. Виж какво, харесвам възпитанието ти, но няма нужда да ми благодариш за всяка дреболия. Иначе ще заприличаме на Алфонс и Гастон — двама много учтиви французи. — Слага едната си ръка зад кръста, а другата на корема и се покланя. — След вас, не — само след вас. Това е стар виц — и двамата са толкова учтиви, че по цял ден не могат да пресекат улицата.

Усмихвам се.

— Е, какво чете? — пита той.

— Списания.

Повечето му книги се оказаха романи. Намерих и много каталози за мивки и тоалетни. Списанията обаче бяха интересни — доста стари, от петдесетте и шейсетте години. „Лайф“, „Лук“, „Сатърдей Ивнинг Поуст“, „Тайм“, „Популярна механика“. Имаше статии за президентите чак от Айзенхауер насам, за Корейската война, кинозвезди, животни в зоопарка, семейства, които изглеждаха щастливи, странни обяви.

— Гладен ли си?

— Не, благодаря.

— Че какво си ял?

— Бисквита.

— Не се прави на умник.

— Пих и малко мляко.

— Само това? — Отива до хладилника и вади буркана с херингата. Парчета риба плуват в някакъв мътен сос. — Това са белтъчини, Бил.

Поклащам глава.

— Това е риба. Не обичаш ли риба?

— Не много.

Отваря буркана, вади едно парче, изяжда го, после пак отваря хладилника и поглежда вътре.

— Какво ще кажеш за малко салата?

— Добре съм, господин Ганзър. Наистина.

Оставя херингата на мястото й и си сваля сакото.

— По-късно ще изляза да купя две пържоли. Ти нали не си вегетарианец?

— Обичам месо.

— Какво сговорчиво момче! Играеш ли шах?

— Не.

— Трябва да се научиш.

Правилата са като на война и затова ми харесва. След шест партии аз го бия и той казва: „Много добре“ — но не съм сигурен, че му е приятно.

— Още една, господин Ганзър?

— Не, смятам да подремна. — Пресяга се да ме погали по главата, но сам се спира. — Умът ти сече, Бил.

Чета, докато той спи, настанил съм се удобно на прашната кушетка, завит наполовина с кухненското одеяло. На няколко пъти ставам, поглеждам навън и гледам красивото небе. Но предпочитам да съм вътре.

Той се събужда в 6:15 и си взема душ. Когато излиза от стаята си, е облечен в друг костюм — кафяв, със синя риза и тъмни обувки.

— Ще отида да взема пържоли — казва. — Не, чакай малко… — Отваря камерата и изважда пакетирано пиле. — Това става ли?

— Става, господин Ганзър, но наистина не съм гладен.

— Как може да не си гладен?

— Просто не съм.

— Не се храниш често, нали?

— Нищо ми няма.

— Откога си сам?

— Известно време.

— Добре, добре, няма да любопитствам. Ще го размразя и ще го сваря. Така е по-здравословно.

В 7:20 пилето е сготвено и аз изяждам повече, отколкото мислех, че мога. После забелязвам, че Сам едва е докоснал кълката в чинията си.

— И вие имате нужда от белтъчини, господин Ганзър.

— Много смешно — казва той. Но се усмихва. — За мен се грижат в столовата. Тази вечер имам среща за вечеря. Ще се оправиш ли сам тук?

— Разбира се. Свикнал съм.

Той се намръщва, слага кълката в моята чиния и става.

— Не знам кога ще се върна. Вероятно към десет — десет и половина. Обикновено каня гости тук, но не знаех дали искаш да се срещаш с хора. Нали така?

— Това си е вашата къща. Мога да остана в спалнята.

— Какво? Да се криеш като някакъв… Не, аз ще изляза. Ако имаш нужда от мен, ще бъда на шест къщи оттук, бялата със синята ограда. Тя е на Клайнмън, госпожа Клайнмън.

— Весело прекарване! — казвам аз.

Той почервенява.

— Да… Виж какво, Бил, напоследък си мислех. За онези двайсет и пет хиляди. Ако ти се полагат, трябва да си ги поискаш. Това са доста пари. Аз мога да се погрижа никой да не ти ги измъкне — имам един приятел от другата страна на улицата, бил е адвокат. Комунист е, но е умен, знае всички букви на закона. Няма да ти вземе и един цент, мога да се погрижа той да те защитава…

— Никой не може да ме защити.

— Защо говориш така?

— Защото никой никога не ме е защитавал.

— Но виж…

— Не — казвам аз. — Няма начин да оставят едно дете да вземе толкова пари. А и аз не мога да им помогна така или иначе. Не съм видял лицето на онзи мъж, видях само номера на колата му…

— Номера на колата? Бил, това може много да помогне. Те имат начини да намерят собственика по номера…

— Не! — извиквам. — Никой никога не е правил нищо за мен, а и на мен не ми пука за това. И ако според теб това ме прави лош гражданин и вече не ме искаш тук — добре, ще си тръгна!

Ставам и се втурвам към вратата. Той ме сграбчва за ръката.

— Добре, добре, успокой се, няма нищо…

— Пусни ме!

Пуска ме. Стигам до вратата, виждам червеното око на алармата и спирам. Стомахът ме срязва.

— Моля ти се, Бил, успокой се.

— Спокоен съм. — Но това е лъжа. Дишам учестено и гърдите много ме стягат.

— Виж какво, съжалявам — казва той. — Забрави какво ти казах, просто си помислих… че ти очевидно си добро момче, а понякога добрите хора не правят каквото трябва и тогава се чувстват… О! Кой съм аз, за да ти говоря така? Ти сам знаеш какво да направиш.

— Нищо не знам — промърморвам аз.

— Какво?

— Всеки път, когато се опитам да науча нещо, все се случват разни работи — като при вас с войната.

— Но ти се справяш, както и аз се справих.

Пак ми се приплаква, но няма да го направя, в никакъв случай! Думите сами потичат от устата ми.

— Не знам какво да правя, господин Ганзър. Може би трябва да се обадя в полицията, може би ще им звънна от уличен автомат, ще им кажа номера на колата и ще затворя.

— Ако го направиш по този начин, как ще си вземеш парите?

— Оставете парите, те никога няма да ми ги дадат. Дори и да ги взема, майка ми ще научи, а след това и Тъпака — това е мъжът, с когото тя живее. Заради него избягах. Накрая той ще ги прибере, повярвайте ми, няма начин да взема и цент от тях и пак ще съм там, откъдето започнах.

— Тъпака, а? Куха тиква? — Той се потупва по главата.

Аз се засмивам.

— Да.

И той започва да се смее. Моят смях става още по-силен. Не че съм много весел, но така се освобождавам от напрежението.

— Умно момче като теб и някаква куха тиква — казва той. — Разбирам защо се боиш, че ще има проблеми. Добре, ще ти дам кода на алармата. В случай че ти се прииска да подишаш чист въздух. Едно, едно, двайсет и пет. Запомни го като първи януари 1925. Рожденият ми ден. Роден съм на Нова година.

— Няма да излизам.

— За всеки случай. — Той набира кода, светлината става зелена и отваря вратата. — Успокой се, разполагай се, опитай херингата.

— Изключено — казвам аз и той тръгва усмихнат.

Шахматната дъска е още на масата в кухнята. Смятам да опитам някои ходове, да огледам нещата от двете страни.