Били Стрейт

51.

Уил Фурние бе облякъл най-хубавия си костюм за срещата с модела от „Мейсис“ Лийна. Не искаше да се среща с руснака, този човек беше много лигав и мазен.

Продаваше тениски, боклуци на туристите, движеше се по границата на легалната търговия, но какви очи имаше само, и какво поведение! Уил бе работил две години в отдел „Финансови измами и рекет“ в Уилшър, беше си сътрудничил с шерифите в Западен Холивуд по много случаи с руски мошеници. Най-зловещият беше отпреди пет години, изнудване на имигранти, извиваха ръцете на новодошлите. Уил и шерифските детективи отидоха в апартамента на един от заподозрените, той им отвори вратата, изпръскан с кръв, с месарски нож в ръка. Току-що бе транжирал един друг руснак. Какво ли си е мислел, докато е отварял вратата в такова състояние?

Докато водеше разследването, Уил разбра, че му харесва да работи по убийства и се прехвърли.

Беше сигурен, че на амбулантния търговец не му е чист косъмът.

Начинът, по който Жуканов се облегна на щанда и го погледна лукаво, всичките тези боклуци, които висяха по всеки сантиметър на сергията. Мъчеше се да се държи хладнокръвно, сякаш цялата работа изобщо не го засягаше, а беше просто добър гражданин, опитващ се да изпълни обществения си дълг. Но след като Уил спомена за двайсет и петте бона, по смачкания нос на руснака избиха капчици пот.

Беше абсолютно сигурен, че е видял момчето. На Уил му се стори, че цял ден е репетирал как да го убеди. Защото как можеше да е чак толкова сигурен? Портретът на Петра бе добър, но на Уил детето не му изглеждаше кой знае колко забележително.

Усмихна се на себе си. Всички бели деца си приличат, нали?

Беше сдържан с руснака, водеше си бележки, докато Жуканов сочеше на север, нагоре по „Оушън Франт“, където според него бе изчезнало момчето. Но когато Уил се разходи нататък и показа портрета на собствениците на заведения, никой нищо не знаеше. Повечето търговци бяха затворили за деня, затова предположи, че се налага повторно посещение. Но се съмняваше, че от него ще излезе нещо. Цялата работа му миришеше на безрезултатност.

Върна се пак там, руснакът си беше все още на мястото, бе останал доста след обичайното време за затваряне, махна на минаващия покрай него Уил и тръгна към колата му. Лийна трябваше да дойде в „Лоуис“ след двайсет минути — чакаше го вечеря от пет блюда, вино. Запозна се с нея в един бар, имаше такива огромни кафяви очи…

— Господине! — извика Жуканов.

— Да, господин Жуканов?

— Ще държа очите си отворени. Ще ви се обадя веднага щом го видя пак.

Само това му трябваше — някакъв си московски мафиот да се прави на помощник-детектив.

Събуди се на следващата сутрин и всичко, което можеше да си спомни, бяха пропитите със слънчева светлина рамене на Лийна. Прекрасна сутрин.

Пристигна точно в седем, изпълнен с енергия. На бюрото му имаше купчина бележки с обаждания на още малоумници, но руснакът не бе звънил, значи момчето се е махнало от Венис или — което бе по-вероятно — никога не бе стъпвало там.

Две обаждания от Уотсън го заинтригуваха малко повече. Две на пръв поглед почтени възрастни жени смятаха, че може би са виждали момчето в квартала. Очакваше да му се обади шерифът на Уотсън.

Телефонът иззвъня. Новият ден започваше.

— Хей, здрасти, Ви е.

— Ви, отдавна не сме се чували.

Вал Вронек, детектив, с когото Уил бе работил в отдел „Наркотици“ в Уилшър, сега се занимаваше с тайни разследвания на големи престъпления в центъра. Обожаваше да работи под прикритие — любимото му превъплъщение беше на рокер — търговец на крадени части. Беше едър и пълен, косата му бе пораснала до раменете, а брадата, която бе оставил, изглеждаше като санитарно бедствие.

— Познай какво, Уил, във вашия квартал съм.

— О?

— Не мога да ти кажа подробности, но ако предположиш, че става въпрос за незаконна рокерска империя на крадените части, няма да ти противореча. Сега така се случи, че вися в една дупка на име „Пещерата“.

— Точно в твой стил, Ви, бялата паплач.

— Не се и съмнявай. Тате се друсаше, мама беше червива — изпя Вронек. — Това е стара кънтри песен. Бял соул.

— Бял соул пеят „Райтиъс брадърс“.

Вронек се засмя.

— Причината да ти звънна е, че докато изпълнявах споменатата си задача в споменатата дупка, се случи нещо, което си помислих, че трябва да знаеш. Късно снощи дойде някакъв и започна да показва на всички портрета на момчето, което ти търсиш, като намекваше, че всеки, който му помогне, ще вземе част от наградата.

— И от къде на къде някой ще прави това? — попита Фурние. — Още повече боклук в кожени дрехи. Ако някой от тях знае къде е, той сам ще го издаде и ще вземе всичките двайсет и пет бона.

— Не казах, че човекът е умен, Уил. Просто се мотаеше там. Но никой от тарторите не подскочи при офертата. Беше нещо такова: „Всички, на които им пука, да направят крачка напред“. Нито едно краче в ботуш не се протегна напред. Направих се на леко впечатлен, опитах се да го усетя. Той се оказа пълен тъпанар.

— Има ли си име?

— Не, ситуацията не предполагаше такова ниво на близост. Ето най-важното: бял мъж, между двайсет и осем и трийсет и пет години, кестеняв, със сини очи, чуплива коса, червеникави бакенбарди, висок колкото мен, но прибави още поне петнайсет кила.

— Голямо момче — каза Фурние.

— Държеше се като много важен рокер, но никой не го познаваше. Казах му, че ще се оглеждам за момчето и го питах как да го намеря. Каза, че тази вечер пак ще се отбие, някъде около осем. Ако искаш, като дойде, ще изляза отпред и ще ти дам знак.

— Става, Ви. Благодаря.

— На твоите услуги. Съжалявам, че няма да мога да те черпя едно питие, но там не обичат цветнокожите.

Точно затвори и Шолкопф се обади.

— Значи си там. Поне един, работещ по случая „Рамзи“, да си е на мястото.

— Какво мога да направя за вас, господине?

— Не си ли чел вестника?

— Не още…

— А трябва, случаят е публичен. Намерили са колата на момичето. Обгорена, във Венис. Трябваше да го разбера от проклетия вестник. Прочети го и веднага ела при мен.