Били Стрейт

27.

На Милдред Борд й се искаше да излъска кухненския под.

Преди години тя вършеше това всеки божи ден. Задължението отнемаше един час. Потъваше до лактите в сапунена вода от шест до седем сутринта. Отлично време за размисъл, без да се разсейва от мокрите звуци и кръговите движения на памучния парцал върху жълтия балатум.

Когато я налегна артритът, търкането и навеждането станаха непоносими и беше истинско щастие, ако можеше да се погрижи за пода веднъж седмично.

Паркетът в трапезарията също имаше нужда от внимание. Дървото беше избеляло, хлътнало и напукано на места и отдавна плачеше за циклене.

Всеки сантиметър от пода беше на показ. Трапезарията беше празна, всички мебели на господарката бяха извозени при хората от „Сотбис“ в Ню Йорк.

Милдред усети неприятно стягане около очите. Пое въздух, изправи гръб и с твърд глас каза:

— Трябва да направя каквото мога.

Твърд и силен. Нямаше кой да я чуе. Господарката беше горе. Между тях имаше толкова стаи, всичките празни и заключени.

Кухнята със старите шкафове от черешово дърво, огромните хладилници и трите фурни беше достатъчно голяма да обслужва хотел. Тенджерите и тиганите, както и приборите, все още бяха там, заедно с любимия на господарката сервиз от костен порцелан и няколко сребърни предмета със сантиментална стойност, които се пазеха в килера на портиера. И прекрасната преса за покривки, за която хората от „Сотбис“ казаха, че не се и надяват да продадат. Но красивите предмети, съкровищата, които господарката и той бяха взели от Европа, вече ги нямаше. Взеха им добра цена наистина, дори и след като платиха комисионните на посредника и данъците. Милдред беше виждала чека, знаеше, че всичко ще се нареди. За известно време.

С господарката никога не бяха обсъждали… финансовото положение. Господарката продължаваше да й плаща, настояваше да й дава пълна заплата, въпреки че господ й беше свидетел, че Милдред не я заслужаваше. Каква полза имаше от нея в това състояние?

Разрушителни мисли. Идете си, идете си.

Забеляза мокро петно на шкафа под мивката, намери парцал и го избърса.

Някога кухнята кипеше от живот, господарката и той постоянно имаха гости, наоколо сновяха доставчици, сервитьорите притичваха, тенджерите димяха, плотовете от неръждаема стомана бяха покрити с плата с пикантни закуски и сладкиши. И не на последно място — баничките на Милдред. Без значение какви доставчици наемаше господарката, винаги искаше Милдред да прави банички, най-вече със сливи и с ябълки и с горски плодове. Той също. Както и… всички други.

Милдред беше готвила и чистила в голямата къща четирийсет и една години, започна работа две години след като той и господарката се нанесоха. И във вилата в Лейк Ароухед, но те не ходеха редовно там през уикендите, дори и когато той беше жив, а и господарката наемаше почистваща фирма да вдигне кепенците и да почисти чешмите.

Вилата беше необитаема от повече от десетилетие. От онзи ужасен уикенд.

Милдред въздъхна и оправи косата си. Четирийсет и една години лъскаше сребърните прибори, переше килимите, които се простираха от стена до стена, миеше близо сто прозореца, дори и матираните стъклени витражи, които той бе купил от една църква в Италия. О, господарката винаги вземаше още едно момиче да й помага, но нито едно от тях не можеше да се мери с нея.

През първото десетилетие помощницата й се казваше Анна Джослин, безлично кльощаво момиче от Ирландия. Умствено не беше особено развита, но пък добра работничка и яка като кобила за разплод. След нея дойде онази шумната от Дания, с грамадните гърди, която не си мръдваше пръста — каква грешка!

След датчанката от агенциите изпращаха само мексиканки. Повечето бяха добри работнички, общо взето — честни, но Милдред все пак държеше очите си отворени. Някои говореха английски, други — не. Но това си беше техен проблем. Милдред отказваше да научи испански — английският и френският й бяха съвсем достатъчни, благодаря. В класа на госпожица Хамък в сиропиталището наблягаха на английския и френския и от осем десетилетия нейните възпитанички работеха в най-изисканите домове в Британия и в Европа.

Мексиканките не бяха толкова ужасни, но рядко се задържаха. Втурваха се да оправят някакви семейни проблеми в Мексико, при деца, съпрузи, любовници, чествания на светци — кой можеше да им хване края на всичките католически празници! Милдред би предпочела млади дами, набожни и добре образовани, пъргави момичета, които правеха разлика между Кралските конни надбягвания и Агенцията за износ в Китай. Но се научи да се примирява.

Проблемът беше — и тя го знаеше — че вече няма сиропиталища. Сега убиваха бебетата в утробата или ги оставяха на онези мърли от социални грижи. Само трябва да отвориш вестника, за да разбереш.

Вече нямаше нужда от мексикански момичета. Или от когото и да било друг.

Милдред беше на седемдесет и три и се чудеше дали ще доживее да види окончателното разпадане на всичко разумно и праведно.

Не че възнамеряваше да умира утре. Като оставим настрана артрита, чувстваше се добре. Но никога не се знае. Виж какво стана с господарката. Такава красива жена, най-изтънчената, която Милдред някога бе виждала от двете страни на океана. От устата й излизаха само мили думи, беше толкова търпелива, а господ й беше свидетел, че да се живее с него понякога изискваше огромно търпение.

Виж я сега… като си помисли за това, очите на Милдред се замъглиха.

Кафеникът изсвири. Точно навреме. Милдред наля кафето на госпожата в една викторианска кана. Недодялана вещ, сигурно беше подарък от някакви гости. Красивата кана — от „Хестър Бейтмън“ — вече я нямаше. От времето на Джордж III, най-големия търговски разцвет, имаше си печат и всичко останало. Той я донесе след едно от пътуванията си до Лондон, купил я от първокласен магазин на улица „Маунт“. Сигурно вече са я сложили на витрината. Госпожата смяташе, че трябва да се използват само красиви вещи. Това беше каната й за закуска.

Допреди четири години.

Кашони със сребърни прибори, картини, дори официални рокли, натоварени и откарани като… зеленчуци.

Когато постъпи на работа, Милдред се страхуваше да докосва ценностите на господарката, боеше се да не повреди нещо. Още тогава можеше да разпознава качествените неща.

По онова време господарката беше още момиче, но бе толкова мъдра и успя да я предразположи. Това е дом, скъпа, а не музей.

И то какъв дом беше подредила за него!

Светлината се промъкна през клоните на стария извит чинар, растящ във вътрешния двор, където закусваха, процеди се през кухненския прозорец и се спря върху ръцете на Милдред, които вече не я слушаха.

Беше обезформена като дървото. Но чинарът всяка година се раззеленяваше. Де да можеха и хората всяка есен да заспиват зимен сън…

Милдред поклати глава и се загледа в пода, който се нуждаеше от почистване. Такъв простор. Такава голяма стая… не че последното момиче вършеше някаква работа. Как й беше името — Роза, Розита. От три месеца работеше, а вече се занасяше с един от градинарите. Милдред беше принудена пак да се обади на агенцията.

Здравейте, господин Санчес.

Здравейте, госпожице Борд. Какво мога да направя за вас днес?

Много беше весел, а и как не? Още една комисионна. Милдред уреди три интервюта с „дамите“ и тогава госпожата й каза:

Наистина ли имаме нужда от човек, Милдред? Само двете с теб сме, ползваме единствено кухнята и стаите си.

Мъчеше се да звучи ведро, но в същото време гълташе сълзите си. Милдред разбираше. Тя лично опакова среброто, картините и вечерните рокли.

Ето докъде стигнаха. През всичките тези години госпожата се бе примирявала с него и ето как той я изостави.

Този негов нрав. Без съмнение той ускори смъртта му. Високо кръвно налягане, ударът, а той беше съвсем млад мъж. Остави госпожата самотна, бедната гълъбица, все пак я беше осигурил финансово, никой не можеше да го вини за това.

Или поне така си мислеше Милдред.

Стаите бяха опразнени и заключени.

Вече нямаше мексикански момичета.

Работното време на градинарите бе намалено от всеки ден на два пъти в седмицата, после на веднъж. След това един кльощав младеж се опитваше да се грижи за цял хектар с бързо намаляващ успех. Градините бяха като децата, искаха орлово зрение, иначе ги изпускаш.

Градината на госпожата някога бе великолепна, а сега изглеждаше тъжна и раздърпана, моравите бяха олисели на места, изгорели и неравно окосени, неподкастрените живи плетове растяха безразборно, дърветата бяха натежали от изсъхнали клони, из цветните лехи бяха избуяли плевели, езерото беше източено.

Милдред правеше каквото беше по силите й, но ръцете вече не я слушаха.

Дали госпожата осъзнаваше това? Тя вече рядко излизаше. Може би точно затова. Не искаше да вижда.

Или може би просто й беше безразлично. Не заради… финансовия проблем.

Защото Милдред беше принудена да признае, че госпожата се бе променила преди доста време.

Ужасният уикенд в Лейк Ароухед. После и той. Трагедия след трагедия. Не че госпожата някога се бе оплаквала. Може би щеше да е по-добре, ако беше…

Немският гаров часовник над фризера вляво иззвъня. Още една вещ, отказана от говорещите с носа си хора от „Сотбис“. Милдред не ги винеше, беше ужасен. И страхотно неточен. Девет часът на неговия циферблат означаваше осем и петдесет и три. След седем минути Милдред щеше да застане пред вратата на госпожата и да почука леко. Щеше да чуе: „Влез, моля, мила“ от другата страна на масивната махагонова врата. Щеше да влезе, да остави подноса на бюрото, да повдигне госпожата, докато бръщолеви окуражително, да оправи планината от възглавници, да вземе масичката за легло, да я настани внимателно върху дебелото одеяло на госпожата и да подреди приборите по правилата. Сребърен панер, пълен с триъгълни филии от много бял пшеничен хляб, леко препечени, кафето, прясно смляна африканска смес от малкия магазин на булевард „Ханингтън“ — всеки имаше нужда от малко лукс, за бога! Напитката беше вече без кофеин, но с истинска сметана, достатъчно гъста, за да се полепва по кифлите. Колко трудно само я намери! Златистото сладко от портокали, което Милдред още правеше сама, като използваше бяла тръстикова захар и малкото кисели портокали, които успяваше да открие в задната градина.

Портокаловото дърво изсъхваше, но все още раждаше по малко хубави плодове. В Калифорния поне плодовете ставаха както трябва. Милдред все още обичаше да се разхожда из градината и да бере, като се преструваше, че почвата не е спечена и на буци, че растенията са зелени и свежи, а не сплетена слама, пълзяща извън границите.

Представяше си, че е младо момиче в Англия, в графство Йоркшир. Изолираше се от факта, че в някои дни — и то повечето — шумът на магистралата към Пасадина долиташе дотук.

Плодовете и климатът. Това бяха единствените неща, заради които би препоръчала Калифорния. Въпреки че по-голямата част от живота си беше прекарала в Сан Марино, Милдред смяташе това място за варварско.

Ужасните неща във вестниците. Когато й се стореха прекалено ужасни, не носеше вестника на госпожата заедно със закуската.

Госпожата никога не я питаше защо. Тя и без това не четеше много вече, само евтини розови романчета и списания за изкуство.

Госпожата вече нищо не правеше.

Докторите казваха, че й няма нищо, но те пък какво знаеха? Жената беше на шейсет и шест, но бе изстрадала трагедии за векове.

Гаровият часовник показа 8 и 56 и Милдред имаше само три минути да прекоси кухнята и да отиде до паянтовия заден асансьор, който се качваше до спалнята на госпожата на третия етаж.

От бодливия храст в задния двор откъсна една от трите хубави жълти рози, останали без мухъл. Преди ставаше по изгрев-слънце, почистваше стъблата и поставяше цветовете в подсладена вода. Сега обаче постави стръка до покритата чиния с бъркани яйца. Госпожата рядко ядеше яйца, но човек трябваше да опитва.

Вдигна подноса и тръгна бързо и сигурно.

Кухнята не изглеждаше толкова ужасно, като се вземат предвид всички неща.

— Много добре — каза Милдред, без да се обръща към никого конкретно.