Кенилуърт

ГЛАВА ОСМА

Сега става необходимо да се върнем малко назад, за да разкажем по-подробно за обстоятелствата, които съпровождаха или по-точно — които станаха причина за внезапното изчезване на Тресилиан от „Черната мечка“ в Къмнър. Ще припомним, че след дуела си с Варни този джентълмен се върна в страноприемницата на Джайлс Гозлинг, затвори се в стаята, поиска перо, мастило и хартия и заяви, че желаел да остане сам през целия ден. Вечерта отново се появи в общата зала, където Майкъл Ламборн, който според уговорката си с Варни през цялото време не го изпускаше из очи, направи опит да възобнови познанството си, като изрази надежда, че Тресилиан не изпитва враждебни чувства към него заради участието му в сутрешната схватка.

Тресилиан обаче отклони опитите му учтиво, но твърдо.

— Мистър Ламборн — каза той, — надявам се, че ви възнаградих достатъчно за времето, което изгубихте заради мен. Знам, че зад израза на дивашко тъпоумие, който си придавате, се крие достатъчно здрав разум, за да ме разберете, когато ви казвам откровено, че поводът за нашето временно познанство е изчерпан и ние с вас занапред ще бъдем чужди един на друг.

— Voto30 — възкликна Ламборн, като засукваше с едната ръка бакенбардите, а с другата хвана дръжката на сабята си, — ако допусках, че с тази обноска искате да ме оскърбите…

— Бихте я понесли с благоразумие — прекъсна го Тресилиан, — което всъщност и правите. Много добре знаете какво ни разделя, за да става нужда да ви обяснявам по-подробно. Лека нощ!

Като каза това, той обърна гръб на доскорошния си спътник и поведе разговор със стопанина. На Майкъл Ламборн много му се искаше да започне кавга, но гневът му се изрази само в няколко несвързани проклятия и възклицания, след което се укроти и притихна, смазан от превъзходството, внушавано на такива като него от хора с по-силен дух. Мрачен и мълчалив, той се настани в един ъгъл на помещението и заследи най-внимателно всяко движение на своя бивш спътник, срещу когото сега изпитваше лична омраза и възнамеряваше да си отмъсти при изпълнението на заповедта на новия си господар Варни. Дойде времето за вечеря, а след това и за почивка и Тресилиан, както всички останали, се оттегли в стаята си.

Скоро след като си легна, тъжните мисли, които бяха заели мястото на отмората в смутеното му съзнание, се прекъснаха от неочакваното изскърцване на вратата и в стаята заблещука светлина. Тресилиан, който беше безстрашен, скочи от леглото и сложи ръка на меча си, но бе възпрян да го измъкне от ножницата от един глас, който каза:

— Не бързайте да се хващате за шпагата, мистър Тресилиан. Аз съм, вашият стопанин, Джайлс Гозлинг.

Нощният посетител откри фенера, който до този момент само слабо мъждукаше, и пред очите на учудения Тресилиан застана едрата фигура на стопанина на „Черната мечка“.

— Какъв е този театър, стопанино? — рече Тресилиан. — Да не би да сте прекарали вечерта така весело, както снощи, и да сте сбъркали стаята? Или във вашата странноприемница е прието да се устройват среднощни маскаради в стаите на наемателите?

— Мистър Тресилиан — отговори стопанинът, — аз си знам мястото и времето не по-зле от всеки весел собственик на странноприемница в Англия. Тук обаче се намесва този безпътен мой племенник, който ви следи, както котката следи мишката. А пък вие, от друга страна, изглежда, сте се скарали и сте се сбили — с него или с някой друг, не знам — и аз се страхувам, че от това ще произлезе нещо лошо.

— И таз хубава, ти да не си се побъркал, човече? — каза Тресилиан. — Твоят роднина изобщо не заслужава гнева ми. Пък и защо мислиш, че съм се карал с когото и да било?

— Защото, сър — отвърна ханджията, — когато се върнахте, на бузата ви имаше червено петно, което така сигурно показваше, че току-що сте се били с някого, както пресичането на пътищата на Марс и Сатурн предвещава нещастие. Имаше и други признаци: токата на колана ви се бе извъртяла отпред, крачехте бързо и припряно и по всичко личеше, ле ръката ви и дръжката на шпагата наскоро са били в тесен допир.

— Е, добре, драги стопанино, дори да ми се е наложило да измъкна шпагата от ножницата, защо заради това е трябвало да напускаш топлото си легло в този час на нощта? Виждаш, че неприятността вече е отминала.

— Честно казано, тъкмо в това се съмнявам. Антъни Фостър е опасен човек, ползува се с могъща закрила от двора, която вече го е подкрепяла при трудни положения. Освен това замесен е и моят роднина, а вече ви казах какво представлява той. И ако тези двама стари приятели отново са се сдушили, не бих искал, уважаеми гостенино, това да бъде за ваша сметка. Уверявам ви, че Майкъл Ламборн прекалено подробно разпитваше коняря ми кога и в каква посока ще заминете. Затова бих искал да си припомните дали не сте направили, или не сте казали нещо, заради което биха могли да ви причакат по пътя и да ви хванат неподготвен.

— Ти си честен човек, стопанино — каза Тресилиан, след като помисли малко, — и затова ще бъда откровен с теб. Ако злобата на тези хора наистина е насочена към мен, което не отричам, че е възможно, причината е само в обстоятелството, че са помощници на много по-могъщ от тях негодник.

— Имате пред вид мистър Ричард Варни, нали? — попита стопанинът. — Той е бил вчера в Къмнър хол и въпреки че се е опитал да се промъкне натам незабелязано, един човек го е видял и ми каза.

— Тъкмо за него говоря, стопанино.

— В такъв случай, достойни мистър Тресилиан, пазете се, за бога! — възкликна честният Гозлинг. — Този Варни е защитникът и покровителят на Антъни Фостър, от него Фостър е получил под аренда замъка и парка. Самият Варни пък получи голяма част от земите на Абингдънското абатство, сред които е и Къмнър хол, от своя господар, граф Лестър. Казват, че можел да прави с графа каквото си поиска, макар да мисля, че графът е твърде благороден придворен, за да си служи с Варни за такива работи, за каквито се говори тук. От своя страна графът пък можел да прави каквото си ще (става дума за благоприлични и пристойни неща, разбира се) с кралицата — бог да я благослови! Така че виждате какъв враг сте си спечелили.

— Е, вече е станало и аз нищо не мога да сторя — каза Тресилиан.

— Господи боже, не бива така, трябва нещо да се направи! — рече стопанинът. — Ричард Варни, с цялото това влияние над графа и с правото си да предявява разни стари и тежки искания, останали още от времето на абата, така е сплашил хората тук, че те просто се боят да произнесат името му, камо ли да се опълчат срещу тъмните му дела. Сам можете да си направите този извод от разговорите, които се водиха снощи тук. За Тони Фостър се говори на воля, но за Ричард Варни никой не отрони дума, макар всички да са убедени, че тъкмо той е в дъното на онази тайна с хубавото момиче. Но вие може би знаете повече от мен по този въпрос. Жените не носят шпаги, но често стават причина мечовете да напускат ножниците си от волска кожа и да се преместват в други — от плът и кръв.

— Аз наистина знам много повече от теб за тази нещастна дама, драги стопанино, и понеже сега ми липсват приятели и приятелски съвети, на драго сърце ще те направя свой довереник и ще ти разкажа цялата история, още повече, че искам, когато свърша разказа си, да те помоля за нещо.

— Добри ми мистър Тресилиан — каза стопанинът, — аз съм само прост ханджия и едва ли бих могъл да напътя и посъветвам такъв човек като вас. Създадох си обаче достойно положение, без да мамя и без да искам неразумни цени, и можете да бъдете сигурен, че съм честен човек. Затова, дори да не мога да ви помогна, поне няма да злоупотребя с доверието ви. Разкажете ми всичко откровено — така, както бихте го разказали на родния си баща. И бъдете уверен, че моето любопитство — не мога да отричам това, което е присъщо на професията ми — се съчетава със способността да пазя тайна.

— Вярвам ти, стопанино — каза Тресилиан. И докато събеседникът му замълча в напрегнато очакване, той се позамисли за миг как да започне своя разказ.

— За да е по-ясно всичко — подхвана най-сетне той, — трябва да започна историята малко по-отдалече. Ти сигурно си чувал за битката при Стоук, а може би и за стария сър Роджър Робсарт, който в тази битка се сражавал храбро за Хенри VII, дядото на кралицата, и разгромил граф Линкън, лорд Джералдин и неговите диви ирландци, както и фламандците, изпратени от херцогиня Бургундска да участвуват във въстанието на Ламбърт Симнъл?

— Помня и едното, и другото — отвърна Джайлс Гозлинг. — Тази история поне десетина пъти в седмицата се възпява долу при мен на чаша бира. Сър Роджър Робсарт от Девън… да, това е оня същият, за когото и досега се пее песента:

В тази битка е участвал и Мартин Суорт, за когото съм слушал от дядо ми, както и за храбрите немци, които той командвал, облечени с цепнати жакети и странни опнати панталони, с панделки под коляното. Има песен и за Мартин Суорт, която също помня:

— Така е, драги стопанино, за този ден доста се е говорило. Но ако продължаваш да пеещ тъй силно, ще привлечеш слушатели, с които аз ни най-малко не бих желал да споделям тайните си.

— Моля да ми простите, уважаеми гостенино — каза стопанинът, — аз наистина се забравих. Но какво да се прави — когато ние, старите рицари на чепа, си спомним някоя древна песен, и сдържаността, и благоразумието ни веднага се изпаряват.

— И тъй, стопанино, дядо ми, като някои други корнуолци, бил горещ привърженик на Йоркския род и се присъединил към Симнъл, който си бил присвоил титлата граф Уорик и бил наричан херцог Йоркски от населението на цялото графство, отнесло се по-късно със симпатия към въстанието и на Пъркин Уорбек. Дядо ми се сражавал под знамето на Симнъл и бил пленен в отчаяната битка при Стоук, където загинали в бойните си доспехи повечето от водачите на тази злочеста войска. Благородният рицар, който го пленил — сър Роджър Робсарт, — го предпазил от непосредственото отмъщение на краля и го пуснал без какъвто и да било откуп. Той обаче не могъл да го защити от разните други наказания, дошли вследствие необмислената му постъпка. Наложили му тежки глоби, които напълно го разорили — така Хенри отслабвал враговете си. Благородният рицар правел всичко, което било по силите му, за да смекчи злочестините на моя дядо. Двамата толкова много се сближили, че баща ми израснал като побратим и най-близък приятел на сегашния сър Хю Робсарт, единственият син на сър Роджър, наследил честния му, благороден и гостолюбив характер, макар и не равен нему по бойни подвизи.

— Слушал съм, и то често, за добрия сър Хю Робсарт — прекъсна го стопанинът. — Неговият предан слуга, който се грижи за ловните му кучета, Уил Баджър, ми е говорил стотици пъти за него тук, в моя хан. Бил весел и дружелюбен рицар, гостолюбив не по днешната мода, когато дрехите са обшити с толкова злато, че то би стигнало да се прехранят цяла година с месо и бира дузина юначаги, та дори да им се дадат пари да отиват веднъж седмично и в кръчма за доброто и на кръчмарите.

— Щом си виждал Уил Беджър, стопанино — каза Тресилиан, — ти наистина си слушал достатъчно за сър Хю Робсарт. Затова ще прибавя само, че гостоприемството, за което го хвалиш, се оказа пагубно за имота му. Това обаче не е толкова важно, тъй като той има само една дъщеря, на която да го завещае. Именно оттук започва моето участие в тази история. След смъртта на баща ми, има вече няколко години, добрият сър Хю пожела да ме направи свой постоянен другар. Отначало смятах, че извънмерната страст на добрия рицар към лова ми пречи на заниманията с науките, които можеха да ми донесат голяма полза. Скоро обаче престанах да съжалявам за времето, което благодарността и потомственото приятелство ми налагаха да посвещавам на тези провинциални развлечения. Изключителната красота на мис Еми Робсарт, която се превръщаше от дете в жена, не можеше да остане незабелязана от човек, когото обстоятелствата задължаваха да бъде постоянно с нея. Накратко казано, стопанино, аз я обикнах и баща й разбра това.

— И сигурно се е възпротивил на вашата любов — заключи стопанинът. — Така става в подобни случаи, тъй трябва да е станало и с вас, ако съдя по тежката въздишка, която току-що изпуснахте.

— Не, стопанино, лъжеш се. Този път беше различно. Моята любов бе благосклонно одобрена от благородния сър Хю Робсарт, но дъщеря му остана равнодушна към нея.

— Значи, от двамата тя излезе по-опасният враг — каза ханджията. — Навярно любовта ви не е била достатъчно пламенна.

— Еми ми предлагаше своето уважение — продължи Тресилиан, — като не ми отнемаше надеждата, че един ден то може да се превърне в по-топло чувство. По настояване на баща й между нас бе сключен дори брачен договор, но аз отстъпих пред горещата й молба церемонията да се отложи с една година. В това време се появи Ричард Варни. Възползувайки се от някакви далечни семейни връзки със сър Хю Робсарт, той започна да прекарва голяма част от времето си в негова компания, докато накрая почти заживя в семейството.

— И това не е могло да предвещава нищо добро за дома, удостоен от неговото присъствие — каза Гозлинг.

— Кълна се в разпятието — не! — отвърна Тресилиан. — След появяването му започнаха да стават най-различни недоразумения и злополучия, и то така странно, че и досега ми е трудно да си обясня как те успяха да се вмъкнат постепенно в едно тъй щастливо доскоро семейство. Отначало Еми Робсарт посрещаше вниманието на Варни с равнодушие, с каквото най-често се приема обикновената любезност. След това настъпи период, когато тя, струва ми се, гледаше на него с неприязън и дори с отвращение. Постепенно обаче помежду им възникна някаква много странна близост. Варни изостави маниерността и галантността, с които се отличаваха първоначалните му опити за сближение, а Еми от своя страна престана да изразява зле скриваното отвращение, с което ги бе приемала. Между двамата се породи някаква интимност, някакво доверие, които никак не ми харесваха. Започнах да подозирам, че се срещат тайно, за да не ги стеснява нашето присъствие. По-късно взех да си припомням много подробности, които тогава не забелязвах (защото предполагах, че сърцето й е също така непорочно, както и ангелското й лице), които постепенно ме убедиха, че между тях е имало тайно съглашение. Впрочем не е нужно да ги изброявам, защото фактите говорят сами: тя избяга от бащиния си дом, по същото време изчезна и Варни, а днес я видях в ролята на негова любовница в дома на подлия му прислужник Фостър тъкмо когато Варни, загърнат в плащ, идваше да я посети през един таен вход на парка.

— Значи, това е причината за вашата разпра? Аз мисля, че е трябвало предварително да разберете дали красавицата наистина желае, пък и дали заслужава вашата намеса.

— Стопанино — отвърна Тресилиан, — моят баща — да, аз смятам сър Хю Робсарт за истински баща — седи затворен у дома си и се бори с мъката си или ако е успял вече малко да се съвземе, напразно се опитва, препускайки из полята, да прогони спомена за дъщеря си — спомен, който за него е непрекъснат извор на скръб. Аз не можах да се примиря с мисълта, че той ще живее в мъка и страдания, а Еми — в позор, и реших да я открия, като се надявах, че ще успея да я склоня да се върне. Сега вече я намерих и независимо дали намесата ми ще даде резултат, или не, взех решение да замина за Вирджиния.

— Не прибързвайте, драги господине — каза Джайлс Гозлинг, — и не се съкрушавайте само заради това, че жената — с две думи казано — си остава жена и сменя любовниците си като панделките си не за друго, а просто от каприз. Преди обаче да разчоплим този въпрос по-нататък, аз искам да ви попитам, какво ви наведе на съмнението, че именно това е мястото, където живее дамата, или по-точно — мястото, където е затворена?

— Второто действително е по-вярно, стопанино — отговори Тресилиан. — А що се отнася до въпроса ти, дойдох тук, защото знаех, че Варни владее по-голямата част от земите, които някога са били собственост на абингдънските монаси; а посещението на твоя племенник при стария му приятел Фостър ми даде възможност да се уверя, че подозренията ми са били основателни.

— А какви са по-нататъшните ви намерения, уважаеми господине? Прощавайте, че си позволявам волността да ви задам така недвусмислено въпроса.

— Възнамерявам, стопанино — отвърна Тресилиан, — да отида утре още веднъж в замъка и да потърся начин да поговоря с нея по-надълго и по-нашироко, отколкото можах да сторя това днес. Ако думите ми не й окажат никакво въздействие, ще знам, че наистина съвсем се е променила от онова, което някога беше.

— Ваша воля, мистър Тресилиан — каза кръчмарят, — но аз мисля, че не бива да правите това. Доколкото разбирам, дамата вече е отхвърлила вашата намеса.

— Да, наистина — съгласи се Тресилиан. — Не мога да го отрека.

— Тогава, за бога, с какво право и в чий интерес искате да се противопоставите на желанието й, колкото и недостойно да е то за нея и за нейните родители? Ако преценката ми не ме лъже, тези, под чиято защита тя сама се е поставила, без никакво двоумение ще отхвърлят вашата намеса дори да бяхте неин баща или брат. А като отритнат почитател, вие се излагате на опасността да ви отпъдят силом и с присмех отгоре на всичко. Нямате основание да се обърнете и към съда за помощ и подкрепа, така че вие преследвате всъщност едно отражение във вода и — извинете ме за откровеността — само ще потънете, опитвайки се да го уловите.

— Ще се обърна с жалба към граф Лестър срещу позорните действия на неговия любимец — каза Тресилиан. — Графът се стреми да спечели строгата секта на пуританите и заради собствения си интерес няма да се осмели да отхвърли молбата ми дори наистина да му е чуждо чувството за чест и достойнство, което му приписва мълвата. Или пък ще се обърна към самата кралица.

— Ако Лестър — рече стопанинът — е склонен да защищава своя слуга, а както казват, Варни се ползвал с цялото му доверие, оплакването пред кралицата може да накара и двамата да се осъзнаят. В тия работи нейно величество е много строга и както казват — дано подобни приказки не се сметнат за измяна — по-скоро ще прости на дузина придворни, загдето са се влюбили в самата нея, отколкото на един, заради предпочитанието към друга жена. Така че смелост, доблестни гостенино! Ако представите пред трона прошение от името на сър Хю и го подкрепите с разказ за нанесените и на вас обиди, сигурен съм, че любимецът на нашата владетелка, граф Лестър, ще се осмели по-скоро да се хвърли в най-дълбокото място на Темза, отколкото да се реши да защищава Варни за такова нещо. Но за да разчитате на успех, трябва да се заловите сериозно за работа, и затова вместо да стоите тук и да се биете с щалмайстора на един от тайните съветници на кралицата и да се излагате на опасността някой от наемниците му да ви промуши с кинжала си, побързайте да отидете в Девъншир, да съставите прошение от името на сър Хю Робсарт и да съберете колкото можете повече приятели, които биха могли да се застъпят за вашето дело в двора.

— Имаш право, стопанино — каза Тресилиан. — Ще се възползувам от съвета ти и ще замина рано сутринта.

— Не, сър — възрази стопанинът, — заминете още сега, преди да се е зазорило. Повярвайте ми, никога не съм се молил така пламенно да ме споходи гост, както пламенно се моля сега за вашето благополучно заминаване. На моя родственик най-вероятно му е съдено да бъде обесен един ден, но аз не бих искал причината за това да е убийството на моя уважаван гост. Както казва пословицата, по-добре е да пътуваш спокойно през нощта сам, отколкото през деня — но редом с разбойник. Не се бавете, сър, съветвам ви за ваше добро. Конят и багажът ви са готови, ето я и сметката.

— Задръж колкото трябва — каза Тресилиан, като подаде на стопанина една златна монета, — а остатъка дай на дъщеря си, хубавичката Сесили, и на слугите.

— Те ще останат доволни от вашата щедрост, сър — отвърна Гозлинг, — а и вие щяхте да останете доволен от благодарствената целувка на дъщеря ми, но в такъв час тя не може да излезе на портика да ви изпрати.

— Що се отнася до дъщеря ти, не се доверявай много-много на гостите си, любезни стопанино — посъветва го Тресилиан.

— О, не се безпокойте, сър, ние имаме чувство за мярка. Не се учудвам обаче, че изпитвате завист към тях. Впрочем мога ли да узная с какво настроение ви прие вчера дамата в замъка?

— Да си призная — отвърна Тресилиан, — беше ядосана и смутена, а това не ми оставя голяма надежда, че ще осъзнае гибелната си заблуда.

— В такъв случай, сър, не разбирам защо се нагърбвате със защитата на една жена, която не ще и да знае за вас и заради която си навличате гнева на фаворита на кралския фаворит! Повярвайте ми, той не е по-малко опасен от чудовищата, с които странстващите рицари са се сражавали в старинните книги с приказки.

— Твоето предположение ме оскърбява, стопанино, дълбоко ме оскърбява — каза Тресилиан. — Аз не бих искал Еми изобщо вече да мисли за мен. Единственото, което желая, е да я върна на баща й и с това ще се приключи всичко, което имам да върша в Европа, а може би и в света.

— Много по-мъдро би било да изпиете чаша херес и да я забравите, така поне мисля аз — каза стопанинът. — Но двайсет и пет годишният и петдесетгодишният гледат на тия работи с различни очи, още повече когато едните очи са разположени в черепа на млад джентълмен, а другите — в черепа на стар кръчмар. Жал ми е за вас, мистър Тресилиан, но не виждам как мога да ви помогна.

— Ето как, стопанино — отвърна Тресилиан. — Следи всичко, което става в замъка. За тебе ще е лесно да вършиш това, без да събуждаш подозрения, защото няма новина, която да не стига до кръчмарската пейка. И ме уведомявай, ако обичаш, за всичко писмено и само чрез човека, който ще ти покаже като условен знак този пръстен. Погледни го — той е скъп и аз с удоволствие ще ти го подаря.

— Не, сър — категорично възрази стопанинът, — не искам никакво възнаграждение. Струва ми се обаче неразумно, след като съм си спечелил добро име, да се забърквам в такава загадъчна и опасна работа. Нямам никакъв интерес от това.

— За теб и за всеки баща, който би искал да спаси дъщеря си от уловките на позора, греха и злочестието, нищо друго на тоя свят не може да представлява по-голям интерес.

— Да, сър, доблестни думи са това — съгласи се стопанинът. — Най-искрено ми е жал за този щедър стар джентълмен, който с гостоприемство си е пропилял цялото състояние, за да поддържа честта на страната, а сега дъщеря му, вместо да му бъде опора на стари години, е отнесена от такава хищна акула като Варни. И макар че в случая вие постъпвате безразсъдно, съгласен съм да ви стана спътник в лудостта и Да ви помогна в благородното усилие да върнете детето на добрия човек, стига моите сведения да ви свършат някаква работа. А понеже ще ви служа вярно, моля ви и вие да бъдете верен към мен и да пазите тайната ми, защото славата на „Черната мечка“ ще пострада, ако започнат да говорят, че „мечкарят“ се е забъркал в такива работи. Варни има достатъчно влияние над съдиите, за да смъкне лесно прекрасната ми емблема от дирека, на който тя така достойно се люлее, да ми отнеме позволителното и да ме разори напълно — от тавана до избата.

— Не се съмнявай, че мога да пазя тайна, стопанино — каза Тресилиан. — Аз никога няма да забравя голямата услуга, която ми правиш, и опасността, на която се излагаш. Запомни, че този пръстен е сигурен знак от мен. А сега — сбогом! Ти сам ме посъветва мъдро да не се бавя повече тук.

— Тогава вървете след мен, сър — каза ханджията, — но стъпвайте леко, сякаш под краката ви има яйца, а не чамови дъски. Никой не трябва да узнае кога и как сте заминали.

Щом Тресилиан се приготви за път, стопанинът със закрития фенер в ръка го преведе през дълъг лабиринт от коридори до двора, а оттам — до една по-отдалечена конюшня, където предварително бе оставил коня му. Помогна му да закрепи за седлото малката си пътна чанта с предмети от първа необходимост, отвори една задна вратичка, ръкува се сърдечно с нето и с повторното обещание, че ще наблюдава внимателно какво става в Къмнър хол, отпрати госта да поеме самотното си пътешествие.