Кенилуърт

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ВТОРА

Светските дами от нашето време, както и от всяка друга епоха, би трябвало да признаят, че младата и красива графиня Лестър освен младостта и красотата си притежаваше и две други качества, които й даваха пълно право да заеме място сред знатните и високопоставени жени. Както видяхме при срещата й с търговеца, тя притежаваше неудържима склонност да прави излишни покупки единствено заради удоволствието да се сдобие с разни безполезни и лъскави дреболии, които всъщност престават да доставят удоволствие веднага щом станат собствени. Освен това тя беше в състояние всеки ден да отделя голяма част от времето си да се разкрасява, въпреки че пищността и разнообразието на тоалетите й можеха да срещнат единствено полуироничната похвала на скромната Джанет или одобрителния поглед на собствените й ясни очи, които я гледаха от огледалото, блеснали от възторг.

Би трябвало все пак да бъдем по-снизходителни към лекомислените пристрастия на графиня Еми, тъй като в ония времена образованието е давало много слаба или почти никаква храна на ума, буден по природа, но непривикнал към занимания. Ако не обичаше да избира украшения и да ги носи, тя би могла само да тъче гоблени или да бродира, докато изделията на ръцете й не покрият всички стени и кресла в Лидкоут хол, или пък да разнообрази заниманията на Минерва, като приготвя огромни пудинги за завръщането на сър Хю Робсарт от лов. Еми обаче нямаше вродена дарба нито към тъкачния стан, нито към иглата, нито към готварската книга. Беше още дете, когато загуби майка си, баща й не й противоречеше в нищо, а Тресилиан — единственият от приятелите й, който можеше и имаше желание да се заеме с образованието й — си навреди доста на авторитета пред нея, като пое прекалено усърдно ролята на учител. Поради това жизнерадостното, разглезено и безгрижно момиче се отнасяше към него със страх и голямо уважение, но почти не изпитваше нежните чувства, които той се надяваше да й внуши. Така сърцето й бе останало свободно, а въображението й лесно бе пленено от благородната външност, изисканите маниери и тънките ласкателства на Лестър, преди още да й стане известно колко той е богат и могъщ.

Честите посещения на Лестър в Къмнър хол в началото на брака им я караха да се примири със самотата и уединението, на които бе обречена. Но когато тези посещения започнаха да стават все по-редки и по-редки, а паузите се запълваха само с писма, съдържащи извинения за отсъствието — при това обикновено доста кратки и не винаги достатъчно нежни, — недоволството и подозрението се заселиха в тези разкошни помещения, създадени от любовта за красотата. Отговорите й до Лестър прекалено явно изразяваха тези чувства. Тя настояваше — и това беше естествено, но неблагоразумно — да бъде изведена от мрачното и усамотено жилище и графът открито да признае техния брак. Като излагаше съображенията си с цялото умение, на което беше способна, тя се осланяше преди всичко на пламенността на молбите си. Понякога се осмеляваше дори да го упреква и с това даваше на Лестър поводи да изразява недоволството си.

— Аз я направих графиня — казваше той на Варни. — Не може ли да почака, докато по своя воля реша да й сложа графската корона?

Графиня Еми обаче виждаше нещата точно в обратната светлина.

— Какво значение имат титлата ми и високият сан — казваше тя, — щом живея като неизвестна затворничка, лишена от общество и от уважение, с опетнено име на порочна и безчестна жена? Защо са ми тези нанизи от перли, които ти вплиташ в косите ми, Джанет? Уверявам те, в Лидкоут хол беше достатъчно да се закича със свежа розова пъпка, и скъпият ми баща ме викаше при себе си, за да я види по-отблизо, добрият стар свещеник се усмихваше, а мистър Мъмблейзън започваше да разказва за значението на червения цвят в хералдиката. Сега седя тук, накичена като икона със злато и скъпоценни камъни, но освен теб няма кой друг да погледне разкошните ми тоалети. А съществуваше също и нещастният Тресилиан! Но каква полза има да говоря за него?

— И аз мисля така, господарко — казваше благоразумната й довереница. — Понякога наистина ми се иска да не говорите за него толкова често и така непредпазливо.

— Няма защо да ме предупреждаваш, Джанет — отвръщаше нетърпеливата и упорита графиня. — Аз съм родена като свободен човек, въпреки че сега съм затворена в клетка, сякаш съм някоя красива чуждестранна робиня, а не жена на английски благородник. Търпях всичко това с радост, докато бях сигурна, че ме обича, но сега и езикът, и сърцето ми ще бъдат свободни, както и да се опитват да ги обуздаят. Повярвай, Джанет, аз обичам съпруга си и ще го обичам до последния си дъх. Не бих могла да престана да го обичам, дори и да искам или дори ако той — бог знае, нищо чудно и да се случи — ме разлюби. И все пак ще заявя на висок глас, че щях да бъда по-щастлива в Лидкоут хол, дори и да трябваше да се омъжа за нещастния Тресилиан с неговия меланхоличен поглед и препълнена със знания глава, макар че това никак не би ми се искало. Той често ми е казвал, че ако чета любимите му книги, ще дойде време да се радвам на това. Струва ми се, че туй време е дошло.

— Аз ви купих няколко книги, госпожо — каза Джанет. — Купих ги на пазара от един куц продавач, който доста нахално се заглеждаше в мен.

— Я да ги видя. Джанет — рече графинята. — Само не ми предлагай книги според твоя строг вкус. Какво е това, праведно момиче? „Щипци за златния свещеник“, „Шепа смирна и исоп за пречистване на тъгуваща душа“, „Глътка вода от долината на върбите“, „Лицемери и подстрекатели“. Що за глупости са това, момичето ми?

— Съвсем не са глупости, господарко — отвърна Джанет. — Тези книги са подходящи за случая и могат да озарят с божията благодат пътя на ваша светлост. Но ако не ви харесва нито една от тях, тук има, струва ми се, и пиеси, и стихове.

Графинята продължи разсеяно да разглежда книгите, прехвърляйки в ръцете си такива редки томове, които днес биха създали състояние на двайсетина букинисти. Сред тях бяха: „Готварска книга, издадена от Ричард Лент“, „Книгите на Скелтън“, „Народни забавления“, „Крепостта на знанието“ и още много други. Нито една от тях обаче не събуди интереса на графинята. Чула откъм двора бърз тропот на конски копита, тя престана да разлиства равнодушно книгите, скочи радостно, събаряйки ги на пода, и се втурна с вик към прозореца:

— Това е Лестър! Моят благороден граф! Моят Дъдли! Всеки удар на копитата на неговия кон звучи като божествена музика!

В замъка настъпи оживление и след малко Фостър влезе с мрачен израз в стаята и без да вдига поглед, съобщи:

— Мистър Ричард Варни пристигна от името на милорда. Препускал е цяла нощ и иска начаса да поговори с ваша светлост.

— Варни! — рече разочаровано графинята. — Иска да поговори е мен? Пфу! И все пак той е дошъл с новини от Лестър, пусни го да влезе по-бързо.

Варни влезе в будоара, където графинята седеше, блестейки с красотата си и е онова, което можеха да добавят изкуството на Джанет и богатото, ушито с вкус домашно облекло. Най-доброто й украшение обаче бяха кестенявите й къдрици, които падаха свободно върху лебедовата шия и върху гръдта й, развълнувана от напрегнатото очакване, покрило с руменина дори лицето й.

Варни влезе в стаята, облечен в същия костюм, който бе носил и сутринта, когато придружаваше господаря си в двора. Пищността на костюма рязко контрастираше с безредието му, причинено от бясното препускане по лоши пътища през тъмната нощ. Върху лицето му бяха изписани безпокойство и несигурност като у човек, който се съмнява как ще се посрещне това, което има да предаде, и все пак е принуден да съобщи новините. Разтревожената графиня веднага забеляза смущението му и възкликна:

— Носите новини от графа, нали, мистър Варни? Господи, болен ли е той?

— Благодарение на бога — не, милейди! — отвърна Варни. — Успокойте се и ми разрешете да си поема дъх, преди да ви предам новините.

— В никакъв случай, сър — изрази нетърпеливо несъгласието си графинята. — Познавам добре вашите актьорски привички. Щом ви е стигнал дъх да се доберете дотук, ще ви стигне и за да ми предадете онова, което ви е поръчал графът, макар и накратко, с най-общи думи.

— Ние не сме сами, милейди, а поръчението на господаря е предназначено само за вас.

— Джанет, мистър Фостър, оставете ни сами — каза графинята, — но бъдете в съседната стая, за да мога да ви повикам, когато ми потрябвате.

Подчинявайки се на заповедта на лейди Лестър, Фостър и дъщеря му се оттеглиха в съседната спалня. Вратата бе затворена и заключена след тях и те останаха да чакат, изпълнени с тревожно напрежение: Фостър със суров, подозрителен и мрачен вид, а Джанет със скръстени ръце и с поглед, в който се четяха две противоречиви чувства — желанието да узнае съдбата на господарката си и молба към бога за нейната безопасност. Антъни Фостър сякаш долови мислите на дъщеря си и като прекоси стаята, хвана развълнувано ръката й и каза:

— Добре правиш, Джанет, моли се, моли се! Всички трябва да се молим, но за някои от нас това е особено необходимо. Моли се, Джанет, моли се! И аз би трябвало да се моля, но сега съм длъжен да внимавам какво става в съседство с нас. Ще се случи нещастие, дъще, ще се случи нещастие! Прости ни греховете, господи! Това неочаквано и странно пристигане на Варни не предвещава нищо добро.

Никога по-рано баща й не беше насочвал вниманието на Джанет към онова, което се вършеше в техния тайнствен дом, и сега гласът му й прозвуча като злокобен крясък на сова, която предвещава нещо страшно и пагубно. Уплашена, тя впери очи във вратата, сякаш очакваше да чуе някакви зловещи звуци или да види някаква зловеща гледка.

Беше обаче тихо като в гроб. Гласовете на разговарящите в съседната стая бяха така приглушени, че навън не достигаше нито един звук. Изведнъж те заговориха бързо, рязко и разгорещено и малко след това се разнесе силният, възмутен вик на графинята:

— Отворете вратата, сър, заповядвам ви! Отворете вратата! Друг отговор няма да чуете от мен! — продължи тя, заглушавайки с виковете си ниския и неясен говор на Варни, който се дочуваше от време на време. — Хей, вие там! — извика тя силно и тревожно. — Джанет, вдигай тревога в къщата! Фостър, разбийте вратата, аз съм в ръцете на предател! Вземете брадва и лост, мистър Фостър, аз отговарям за всичко!

— Не е необходимо, милейди — дочу се най-сетне ясен гласът на Варни. — Щом искате да направите всеобщо достояние безпокойствата на графа и собствените си безпокойства, аз няма да ви преча.

Вратата се разтвори и Джанет и Фостър се втурнаха в стаята, за да разберат по-скоро причината за тези викове.

Когато влязоха вътре, Варни стоеше до вратата и върху лицето му бяха изписани гняв, срам и страх. Графинята се бе изправила в средата на стаята като млада пития, обзета от пророчески бяс. Сините вени на красивото й чело се бяха издули от напрегнатия говор, шията и страните й бяха яркочервени, а очите, й приличаха на очите на орлица, затворена в клетка и мятаща мълнии към враговете, които не беше в състояние да достигне с ноктите си. Дори ако една от грациите можеше да се превърне във фурия, тя пак не би могла да съчетае такава красота с толкова силна ненавист, презрение, предизвикателство и възмущение. Жестовете и позата съответстваха на гласа и израза на лицето и всичко това представляваше едновременно прекрасно и страшно зрелище — толкова внушителен бе гневът, съчетан с природното очарование на графиня Еми. При отварянето на вратата Джанет се втурна към господарката си. Малко по-бавно, но все пак по-бързо от всеки друг път и Фостър се приближи към Ричард Варни.

— Боже мой, какво ви е, милейди? — попита Джанет.

— По дяволите, какво й направихте? — обърна се Фостър към своя приятел.

— Кой, аз ли? Нищо не съм й направил — отвърна Варни мрачно и с наведена глава. — Само й предадох заповедта на нейния съпруг и ако графинята не желае да се подчини, тя по-добре от мен знае как трябва да му отговори.

— Ей богу, Джанет — извика графинята, — подлият предател лъже най-безсрамно! Той е принуден да лъже, защото петни честта на моя благороден лорд — при това лъже двойно, защото преследва свои собствени, срамни и недостойни цели.

— Вие неправилно ме разбрахте, милейди — мрачно отвърна Варни, опитвайки се да се оправдае. — Нека оставим нещата така, докато гневът ви се уталожи, и аз всичко ще обясня.

— Никога вече няма да имате възможност за това — каза графинята. — Погледни го, Джанет! Облечен е чудесно, има външност на джентълмен, а е дошъл тук да ме убеждава, че графът желаел — не, нещо повече, че графът ми заповядвал да отида в Кенилуърт и там, в присъствието на кралицата и придворните, в присъствието на моя законен съпруг, да го призная, да призная него за свой мъж! Нето, лакея на моя съпруг, който му чисти плаща и ботушите! Него да призная за свой мъж и господар! О, небе! Сама да се погубя! Вместо да браня своето право и титла, да предоставя такова оръжие, което из корен ще пресече справедливите ми искания, ще опетни името ми и никога вече няма да ми позволи да стана знатна дама на Англия!

— Чуваш ли я, Фостър? И ти, младо момиче, чувате ли какво говори тя? — обади се Варни, възползувайки се от паузата, която направи графинята, за да си поеме дъх, а не защото беше изказала всичко. — Чувате ли? В яростта си тя ме обвинява в предаването на заповед, която всъщност нашият милостив господар — за да запази известни неща в тайна — й съобщава чрез писмо, което тя държи в ръцете си.

Тук Фостър вече се опита да се намеси и като си придаде важен вид, подходящ, както мислеше той, за подобна роля, каза:

— Мой дълг е да ви кажа, милейди, че постъпвате малко необмислено. Щом е наложена от благородна цел, измамата не е чак толкова осъдителна. Самият патриарх Авраам е представил Сара за своя сестра, когато са се преселвали в Египет.

— Да, сър — отвърна графинята, — и макар че тази лъжа е била изречена от праотеца на богоизбрания народ, господ го е порицал чрез устата на фараона-езичник. Недостойно е да се чете светото писание само за да се тълкува превратно онова, което трябва да ни служи за предупреждение, а не за пример.

— И все пак Сара не се е противопоставила на волята на своя съпруг и, с ваше позволение — рече в отговор Фостър, — е следвала заповедта на Авраам и се е наричала негова сестра — както заради себе си, така и от грижа красотата й да не погуби душата на Авраам.

— Нека бог ми прости този безплоден гняв — отвърна графинята, — но и ти, Фостър, си също такъв дързък лицемер, като този безсрамен измамник. Никога няма да повярвам, че моят благороден Дъдли би подкрепил такъв подъл и нечестен план. Но ако това е вярно, аз ще стъпча низостта му и ще залича завинаги спомена за него!

С тия думи тя разкъса писмото на Лестър на парченца и ги стъпка така яростно, сякаш искаше да унищожи и най-нищожните следи.

— Бъдете ми свидетели — каза Варни, овладявайки се, — че тя разкъса писмото на лорда, за да може да държи мен отговорен за кроежа на неговия план. И въпреки че този план би ми донесъл само опасности и затруднения, тя иска да хвърли цялата вина върху мен, сякаш аз преследвам някакви собствени користни цели.

— Лъжеш, долен роб! — извика възмутено графинята, въпреки усилията на Джанет да я накара да мълчи (момичето със свито сърце предвиждаше, че тази разпаленост ще нанесе вреда преди всичко на господарката й). — Лъжеш! — продължаваше Еми. — Не ме спирай, Джанет. Ако ще това да е последната ми дума — той лъже! Той се стреми да постигне своята долна цел и щеше да я разкрие съвсем ясно, ако бях сдържала гнева си и бях запазила мълчанието, което отначало му вдъхна дързост да изложи гнусните си предложения!

— Госпожо — каза Варни, който въпреки цялата си наглост бе силно объркан, — моля ви да ми повярвате, че грешите.

— Но не и преди да повярвам, че мракът може да бъде светъл — отговори гневно графинята. — Мислиш ли, че съм забравила всичко? Мислиш ли, че не помня предишните ти приказки? Ако Лестър научи за тях, ти ще увиснеш на бесилката, вместо да бъдеш негов приближен. Ах, защо не мога поне за пет минути да стана мъж! Те биха ми стигнали, за да накарам такъв страхливец като теб да признае подлостта си. А сега се махай — да те няма! И кажи на своя господар, че ако реша да тръгна по жалкия път на измамата, до който неизбежно ще ме доведат позорните лъжи, който ти ми препоръчваш от негово име, ще му намеря по-достоен съперник. Неговото място никога няма да се заема от жалкия слуга, който счита за свое най-голямо щастие получаването на износената дреха на господаря си, преди да се е изпокъсала, слуга, който може да съблазнява само момичетата от предградията, като ги смайва с новите рози върху старите обувки на лорда! Махай се оттук! Толкова те презирам, че вече се срамувам от гнева си срещу теб.

Варни, с израз на едва сдържан гняв върху лицето си, напусна стаята, последван от Фостър, чийто муден ум бе съвсем объркан от буйния и обилен поток от гневни думи, които той за първи път чуваше да излизат от устата на това прекалено крехко и нежно същество, неспособно за гневна мисъл, както си бе мислил, а още по-малко — за невъздържани изрази. Недоумяващ, Фостър вървеше по петите на Варни и му досаждаше с въпроси, на които той не отговаряше, докато не стигнаха до срещуположния край на сградата, до познатата вече на читателя библиотека. Тук Варни се обърна към настойчивия си придружител и му заговори с напълно спокоен тон. Кратката разходка се бе оказала достатъчна, за да може човек, свикнал да владее чувствата си, да се окопити и възвърне хладнокръвието си.

— Тони — започна той с обичайната си иронична усмивка, — излишно е да се отрича — жената и дяволът, които — както ги би казал и твоят оракул Холдфорт — още от самото начало са измамили мъжа, и днес излязоха по-силни от моето благоразумие. Тази опърничава кавгаджийка ме гледаше така поощрително и се държеше толкова спокойно, когато й предавах желанието на лорда, че си помислих, че е дошло най-сетне време да кажа някоя думичка и за себе си. Тя сега си мисли, че ме държи в ръцете си, но се лъже. Къде е доктор Аласко?

— В лабораторията си — отвърна Фостър, — но в този час не бива да се говори с него. Трябва да почакаме да мине обяд, иначе ще попречим на неговите важни — какво говоря, — на неговите пророчески занимания.

— Да, той пророкува съдбата на дявола! — рече Варни. — Но когато аз желая да го видя, всяко време е подходящо. Води ме в леговището му.

С бързи и нетърпеливи крачки Варни тръгна след Фостър през полуразрушените тайни проходи към отсрещната страна на квадратния двор, където се намираше подземието, заемано сега от алхимика Аласко. Някога един от абатите на Абингдън, имайки склонност към окултните науки, за голям позор на манастира бе създал там лаборатория, в която — като много други безумци от онова време — загубил не малко скъпоценно време и пари в търсене на „великия арканум“.

Антъни Фостър се спря колебливо пред старателно заключената отвътре врата, защото не се решаваше да смути свещенодействащия мъдрец, но лишеният от всякакви скрупули Варни започна да чука и да вика, докато най-сетне обитателят на помещението отвори бавно и неохотно вратата. Очите на алхимика сълзяха от топлината и изпаренията на пещта и дестилационния казан, над които работеше. Подземието бе затрупано от най-всевъзможни вещи и странни уреди, необходими за неговия занаят. Старецът измърмори злобно и нетърпеливо:

— Докога ще ме откъсвате заради разни земни суети от небесните ми дела?

— От адските — отвърна Варни, — защото ти именно с тях се занимаваш. Фостър, и ти трябва да присъстваш на разговора.

Фостър влезе бавно в лабораторията, Варни го последва, заключи вратата и те започнаха тайното си съвещание.

През това време графинята се разхождаше неспокойно из стаята си, а красивото й лице пламтеше от гняв и срам.

— Подлец! — каза тя. — Безчовечен, пресметлив роб! Аз обаче му смъкнах маската, Джанет, аз накарах змията да се развие пред мен и да запълзи с цялата си уродливост. Задушавах се от възмущение, но се сдържах, докато той не оголи душата си до дъно, а то се оказа по-черно от най-тъмния ъгъл на ада. А ти, Лестър! Нима е възможно да ме молиш, макар и за миг, да отстъпя правата си, пък и ти да отстъпиш твоите на друг? Не, не е възможно, негодникът лъже, Джанет, аз повече не мога да остана тук. Боя се от него, боя се от твоя баща — мъчително ми е да ти го кажа, но аз наистина се страхувам от баща ти. Най-много обаче се страхувам от този гнусен Варни. Ще избягам от Къмнър!

— Уви, госпожо! Къде ще избягате и как ще се измъкнете от тези зидове?

— И аз не знам, Джанет — отвърна нещастната графиня, като вдигна очи към небето и скръсти ръце, — и аз не знам къде и как да избягам, но съм сигурна, че бог, в когото вярвам, няма да ме изостави в нещастието, защото аз съм в ръцете на зли хора.

— Не бива да мислите така, милейди! Баща ми е строг и твърд човек, той е прекалено ревностен в изпълнението на задълженията си, но все пак…

В този миг в стаята влезе Антъни Фостър, носейки в ръце стъклена чаша и малко шишенце. Държането му беше необичайно. Винаги досега той се обръщаше към графинята с необходимата почтителност, но не се стараеше или пък не беше в състояние да прикрие твърдия си и мрачен характер, който проявяваше — нещо присъщо на хората от подобен тип — към ония, които по една или друга причина са се оказвали в негова власт. Сега обаче не бе останала нито следа от оная твърда увереност в собствените сили, която той имаше навика да прикрива с несръчни любезности и изрази на уважение — така, както разбойникът крие пистолетите и тоягата си под дългата си широкопола дреха. В усмивката му се долавяше повече страх, отколкото почтителност, сякаш съзнаваше какво зло подготвя, като убеждава графинята да опита отличното лекарство, което ще й помогне да се съвземе от преживяното вълнение. Ръцете му трепереха, думите му излизаха неуверено от устата, цялото му поведение беше толкова подозрително, че Джанет, която в продължение на няколко секунди го гледаше в почуда, сякаш изведнъж събра сили, за да приведе в дело някакво свое смело решение. Тя вдигна глава, приближи се бавно със спокойни и уверени крачки към баща си и графинята, застана между тях, взе подноса от ръцете на Фостър и каза с тих, но твърд тон:

— Татко, аз сама ще налея на господарката лекарството, когато тя пожелае да го вземе.

— Ти ли, дъще? — попита изплашен и развълнуван Фостър. — Не, не, ти не бива да правиш гази услуга на графинята.

— А защо, моля те — отвърна с въпрос Джанет, — ако изобщо е уместно благородната лейди да изпие съдържанието на тази чаша?

— Защо, защо? — колебливо измърмори управителят на замъка и за да избегне по-нататъшните обяснения, започна да й се кара: — Защото аз искам така, пакостнице! Веднага тръгвай за вечерната проповед!

— И друг път мога да чуя проповедта — възрази Джанет.

— Днес няма да изляза, докато не се уверя, че господарката ми не е застрашена от нищо. Дай ми това шишенце, татко.

Тя взе шишето от ръцете му и Фостър не се противопостави, сякаш у него изведнъж заговори съвестта.

— А сега, татко — продължи спокойно тя, — искам да се убедя, че това, което ще помогне на моята господарка, не може да ми навреди на мен. Пия за твое здраве!

Без да каже нито дума, Фостър се спусна към дъщеря си и изтръгна шишенцето от ръцете й. Объркан от собствената си постъпка и неспособен вече да реши какво да прави по-нататък, той застана разкрачен, с шишенцето в ръка, и загледа дъщеря си с поглед, изразяващ някаква отвратителна смесица от гняв, страх и гузност.

— Странно ми е, татко — каза Джанет, без да откъсва поглед от него, така както постъпват лекарите на душевно болните, за да държат в страх нещастните си пациенти. — Не ми позволяваш нито да услужа на графинята, нито сама да изпия лекарството!

Графинята с достойнство издържа тази страшна сцена, чийто смисъл беше напълно ясен и без никакви обяснения. Тя дори запази привичното си безгрижие и макар че отначало пребледня, като видя лицето на Фостър, очите й останаха спокойни и гледаха с известна насмешка.

— Няма ли сам да опитате това рядко лекарство, мистър Фостър? Предполагам, че няма да откажете да пиете за наше здраве, въпреки че забранихте на Джанет. Пийте, сър, моля ви!

— Не желая — отговори Фостър.

— Но кой ще се възползува в такъв случай от тази скъпоценна напитка? — попита графинята.

— Дяволът, който я е приготвил! — изръмжа Фостър, обърна се на токовете си и излезе от стаята.

Джанет гледаше господарката си с поглед, в който се четяха срам, отчаяние и мъка.

— Не плачи за мен, Джанет — каза нежно графинята.

— Милейди — отвърна със сподавен от ридания глас нейната прислужница, — аз плача не за вас, а за себе си и за този нещастен човек. Трябва да се оплакват не невинните, а онези, които са се опозорили пред хората и са осъдени от бога. Сбогом, милейди! — добави тя и бързо грабна плаща, с който обикновено излизаше навън.

— Нима си отиваш, Джанет? — рече господарката. — Нима ме изоставяш в това бедствено положение?

— Да ви изоставя ли, милейди? — възкликна Джанет, изтича до графинята и обсипа ръцете й с хиляди целувки. — Да ви изоставя? Нека бог се откаже от мен, ако направя това! Да, милейди, вие бяхте права, когато казахте, че бог ще ви открие пътя към спасението. Има такъв път наистина. Аз се молех ден и нощ да получа прозрение как да постъпя, за да изпълня своя дълг едновременно и към моя нещастен баща, и към вас. По жесток и ужасен начин дойде това прозрение и аз не бива да затварям вратата, отворена от бога. Не ме питайте за нищо сега, ще се върна скоро.

Тя се загърна с плаща си, каза на срещнатата в преддверието старица, че отива на вечерня, и напусна къщата.

През това време баща й се бе върнал в лабораторията, където го чакаха съучастниците му в това предумишлено престъпление.

— Е, изпи ли лекарството нашата мила птичка? — попита с лека насмешка Варни. Макар че не изрече нито дума, същият въпрос можеше да се прочете и в очите на астролога.

— Не — отговори Фостър. — Не го изпи и няма да го изпие от моите ръце. Да не би да искате да извърша убийство в присъствието на дъщеря си?

— Не ти ли се каза, тъпоумен и страхлив робе — отвърна отегчено Варни, — че в случая не става дума за убийство, както ти го наричаш, заеквайки и пулейки очи? Не ти ли се каза, че искаме да се постигне само едно съвсем леко неразположение — от рода на ония, които жените използуват като предлог да носят нощницата си и през деня и да се изтягат в постелята, вместо да се занимават с домакинството? Ето, този учен ще се закълне в ключа на Храма на мъдростта, че е така.

— Заклевам се — каза Аласко, — че еликсирът в това шишенце не е опасен за живота! Заклевам се в безсмъртната и неразрушима квинтесенция на златото, която се съдържа във всички природни тела, макар че тайното й съществуване може да се види само от оня, комуто Трисмегист124 е дал ключа на кабалистиката.

— Силна клетва — подхвърли Варни — и ти, Фостър, ще бъдеш по-лош и от езичник, ако не й повярваш. На първо място обаче трябва да повярваш на мен, макар аз да се кълна само в своите думи, че ако бъдеш много придирчив, за теб няма да остане никаква надежда, даже сянка от надежда, да се превърнеш от арендатор на тази земя в неин собственик. Аласко няма да направи оловните ти съдове златни и ти, честни Антъни, ще си останеш само арендатор.

— Не знам докъде се простират вашите намерения, господа — отговори Фостър, — но за едно нещо съм си дал дума — каквото и да се случи, на този свят трябва да има един човек, който да може да се моли за мен, и този човек е моята дъщеря. Грешил съм много и животът се отнесе сурово с мен, но дъщеря ми и досега е така чиста, както е била в скута на майка си, и поне тя ще получи своето място в оня благословен град, чиито стени са направени от чисто злато, а основите им са украсени с най-различни скъпоценни камъни.

— Да, да, Тони — прекъсна го Варни, — на теб такъв рай би ти бил по сърце. Доктор Аласко, поговори е него на тази тема, аз ей сега ще се върна.

Варни стана, взе от масата шишенцето и излезе от лабораторията.

— Чуй, синко — каза Аласко на Фостър, щом Варни излезе, — каквото и да казва този дързък и развратен богохулник за могъщата наука, в която аз, благодарение на небето, съм постигнал толкова много, че не мога да призная и най-мъдрия от живите днес алхимици за по-сръчен или по-знаещ от мен; както и да се надсмива този мошеник над работи, които са прекалено възвишени, за да бъдат разбрани от хора със земни и греховни мисли, повярвай ми, че небесният град, новият Ерусалим, който се е явил пред очите на свети Йоан в неговото ослепително видение на християнския апокалипсис и към който всеки християнин се стреми, в действителност не представлява нищо друго освен онази велика тайна, чието постигане позволява да се извличат от неблагородната и груба материя най-скъпоценните творения на природата — така както леката и пъстрокрила пеперуда, най-красивото създание на летния ветрец, изхвръква от жалката обвивка на какавидата.

— Мистър Холдфорт не ни е говорил за подобно тълкуване — каза, без да прикрива съмнението си, Фостър. — Освен това, доктор Аласко, в Светото писание е казано, че златото и скъпоценните камъни на свещения град не са за онези, които вършат зло или лъжат.

— А какъв извод ще направиш ти, синко, от всичко това?

— Че на ония, които правят отрова и тайно я поднасят на хората, няма да се падне дори и най-малка частица от тези неизброими богатства.

— Ех, синко — отвърна алхимикът, — трябва да се прави разлика между това, което е зло от начало да край, и онова, което е зло само по себе си, но преследва благородна цел. Ако с цената на една човешка смърт може да се приближи щастливото време, когато само с пожеланието си ще получаваме всички блага и ще избягваме всички нещастия; когато болестите, страданията и мъката ще станат само послушни слуги на човешката мъдрост и ще изчезват при най-малкия знак на учения; когато всичко, което днес се счита за скъпоценно и рядко, ще се притежава от всички, които следват гласа на мъдростта; когато лечителското изкуство ще изчезне и на негово място ще дойде само едно-единствено вселекуващо средство; когато светът ще се управлява от учените и самата смърт ще отстъпва пред погледа им — ако за настъпването на това щастливо време или поне за ускоряването на неговото настъпване е нужно да се изпрати в гроба едно слабо и тленно човешко тяло, обречено и без това на гниене, и ако това се направи малко по-рано, отколкото би го направила природата, какво значение ще има тази жертва в сравнение с възтържествуването на златния век?

— Златният век ще бъде царство на светците — каза Фостър, все още изпълнен със съмнение.

— По-правилно би било да кажеш — царство на мъдреците, синко, или по-точно, царство на самата Мъдрост — отговори Аласко.

— Аз зачекнах този въпрос пред мистър Холдфорт на последната ни вечерна сбирка, но той нарича вашето тълкуване еретическо, лъжливо и неоснователно.

— Той още е в плен на невежеството, синко, и все още пече тухли в Египет или — в най-добрия случай — се скита из безплодната синайска пустиня. Сбъркал си, като си говорил с него по тия въпроси. В близко време обаче аз ще ти представя доказателства, чрез които ще опровергая този заядлив богослов, дори ако той се състезава с мен така, както някога магьосниците са се състезавали с Мойсей пред фараона. Аз ще направя опита пред теб, синко, в твое присъствие, и ти ще видиш истината с очите си.

— И дръж на думата си, учени мъдрецо — каза Варни, който в този момент влизаше в лабораторията. — Ако той не иска да повярва на езика ти, би ли могъл да не повярва на очите си?

— Варни! — възкликна алхимикът. — Варни се върна! Успя ли… — И замлъкна.

— Искаш да кажеш — дали съм свършил вече работата си, нали? — отговори Варни. — Свърших я. Ами ти — допълни той, като забеляза неприсъщото за алхимика вълнение — сигурен ли си, че си спазил точната мярка, която ни е необходима?

— Сигурен съм дотолкова — отвърна алхимикът, — доколкото човек изобщо може да бъде сигурен, когато става дума за такива тънки пропорции. Организмите на хората са различни.

— В такъв случай няма защо да се страхувам — каза Варни. — Ти не би се приближил до дявола нито на крачка повече, отколкото е необходимо. Платено ти е да предизвикаш болест и за теб би било празно разточителство да извършиш убийство за същата цена. А сега, да си вървим по стаите. Утре ще разберем какъв е резултатът.

— Какво направихте, за да я накарате да го изпие? — попита Фостър, като потрепера.

— Нищо — отговори Варни. — Само я гледах с оня поглед, който кара лудите, жените и децата да се подчиняват. В болницата „Свети Лука“ ми казаха, че имам поглед, който можел да усмирява буйстващите луди. Самите пазачи ме похвалиха, така че знам как ще мога да си изкарам парче хляб, ако пропадне кариерата ми в кралския двор.

— А не се ли страхувате — рече Фостър, — че дозата би могла да се окаже прекалено голяма?

— Ако излезе така — отвърна Варни, — тя само ще заспи по-дълбоко, а това няма да смути моето спокойствие. Лека нощ, джентълмени.

Антъни Фостър изпъшка тежко и вдигна към небето очите и ръцете си.

Алхимикът заяви, че имал намерение да прекара по-голямата част от нощта в някакъв важен опит и другите двама се оттеглиха в стаите си да спят.