Кенилуърт

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ШЕСТА

Когато графиня Лестър достигна вътрешната врата на Кенилуъртския замък, тя видя, че кулата, която се издигаше над широката портална арка, се пази от необикновена стража. Край зъбчатите стени стояха гиганти с тояги, секири и други старинни оръжия и изобразяваха воини на крал Артур — онези древни британци, които според романтичната легенда са били първите владетели на замъка, макар историята да твърди, че той е изграден едва в епохата на седемте царства. Някои от тези гиганти бяха истински хора — с маски на лицата и с котурни на краката, — а други бяха обикновени чучела, направени от картон и платно, но гледани отдолу, както бяха разположени между живите, те също създаваха илюзия, че са живи. Гигантът, който стоеше пред вратата обаче и действително изпълняваше службата на страж, нямаше нужда от изкуствени средства, за да внушава страх. Грамадният му ръст, атлетическото телосложение, мощните мускули и физическата сила му даваха възможност да играе Колбранд, Ескапарт135 или който и да е приказен великан. Той не се нуждаеше и от токове, за да бъде по-близо и от тях до небето136. Краката на този син на Анак137 бяха голи до над коленете, а ръцете му — до раменете. Носеше сандали с кръстосани ремъци от червена кожа, украсени с бронзови кабари. Костюмът му се състоеше от плътно прилепнало до тялото късо палто от червено кадифе, обшито със злато, и от къси панталони от същия плат. Вместо плащ върху плещите му бе преметната черна меча кожа. Главата на това страшилище беше гола, ако не се смятат, разбира се, гъстите черни коси, които се спускаха около едно лице с едри, тъпи и груби черти, каквито често се срещат у хора с прекалено висок ръст и които са създали всеобщата представа, че гигантите, макар да има и изключения, разбира се, са глупави и мрачни хора. Този огромен страж беше въоръжен съответно с тежка тояга, завършваща със стоманен шип. С една дума, той беше чудесен образец на великаните, които се срещат във всеки популярен роман, приказка или легенда за странстващи рицари.

Когато Уейланд Смит спря вниманието си на този съвременен титан, забеляза, че той е обезпокоен и ядосан от нещо. Ту сядаше на грамадната каменна пейка, поставена до портата очевидно специално за него, ту скачаше отново, започваше да чеше огромната си глава и да се разхожда нагоре-надолу, сякаш го измъчваха вълнение и безпокойство. В такъв един момент, докато стражът крачеше развълнувано пред вратата, Уейланд, малко боязливо, но сякаш имащ безспорното право да влезе, понечи да мине през портала. Великанът обаче го спря с гръмогласен вик: „Назад!“, вдигна заплашително обкования си със стомана боздуган и го удари в земята пред коня на Уейланд с такава сила, че от каменната настилка изхвръкнаха искри, а сводестият проход гръмовито прокънтя.

Уейланд, използвайки измислицата на Дики, започна да обяснява, че е от трупата на артистите и присъствието му е крайно необходимо, че неочаквано бил забавен по пътя и т.н., и т.н., но стражът оставаше непреклонен и продължаваше да мърмори под носа си нещо, което Уейланд почти не разбираше, като от време на време съвсем ясно и категорично повтаряше отказа си да ги пусне. А ето и един откъс от обърканата му реч, който дава приблизителна представа за нея:

— Е, какво ще кажете, господа? — ръмжеше на себе си той. — Какъв шум, каква суета! — (Обръщайки се към Уейланд.) — Ти си един скитащ безделник и затова няма да те пусна! — (Отново на себе си.) — Какъв шум, каква суета… Не, не, никога няма да мога да го запомня… Какъв, хм… — (Към Уейланд.) — Махай се от вратата или ще ти смажа чутурата! — (На себе си.) — Какъв… Не, не мога и не мога да го запомня…

— Чакай малко — прошепна Флибъртиджибит на ухото на Уейланд, — знам къде го стиска чепикът тоя юначага и ей сега ще го укротя.

Той скочи от коня, изтича до вратаря, дръпна го за мечата кожа, за да го накара да наведе грамадната си глава, и му прошепна нещо на ухото. Едва ли заклинанието на някой източен вълшебник би въздействувало на злия дух да смени така бързо свирепия си вид с израз на пълна покорност, както шепотът на Флибъртиджибит въздействува на страховития пазител на Кенилуърт, щом достигна до слуха му. Той захвърли тоягата си на земята, грабна Дики Слъдж и го вдигна тъй високо, че това би могло да завърши трагично за момчето, ако гигантът случайно решеше да го пусне от ръцете си.

— Да, точно така е! — избоботи радостно той. — Точно така, хлапако. Но как, по дяволите, успя да го научиш?

— Ти не се безпокой повече, приятелю — отвърна Флибъртиджибит, — а по-добре… — Той погледна към Уейланд и спътницата му и отново зашепна, макар че всъщност нямаше и нужда да говори високо, тъй като гигантът, за да му бъде по-удобно, го бе повдигнал до самото си ухо. Пазачът нежно погали Дики, остави го на земята така предпазливо, както добрата домакиня поставя на камината пукната китайска чашка, и викна на Уейланд:

— Минавай по-бързо, минавай! И гледай да не закъсняваш друг път, когато пак аз пазя при вратата!

— Да, да, — минавайте — обади се Флибъртиджибит, — а пък аз ще остана още малко тук е моя добричък филистимлянин, с моя Голиат. Скоро ще ви настигна обаче и ще разнищя всичките ви тайни дори ако те са така тъмни и дълбоки, като подземията на този замък.

— Не се съмнявам — отвърна Уейланд, — но се надявам те в близко време да престанат да бъдат мои тайни и тогава ще ми е все едно дали ти, или който и да било друг ги знае.

Преминаха под кулата, която носеше името Галерията поради следната причина: мостът, който я съединяваше с кулата на отсрещния бряг на езерото, наречено Мортимър, беше така разположен, че образуваше обширна арена за турнири, дълга сто и трийсет ярда и широка десет ярда, застлана с най-фин пясък и оградена от двете страни с високи и здрави палисади; откъм северната страна на външната кула бе построена широка и богато украсена галерия, откъдето дамите имаха възможност да наблюдават рицарските турнири, и тъкмо тя беше дала името на кулата. Нашите пътници минаха бавно по моста и приближиха кулата Мортимър, проходът под която водеше към външния или към задния двор на замъка. Върху фасадата на кулата Мортимър личеше гербът на граф Марч, дръзкия властолюбец, който свалил от трона Едуард II и искал да сподели властта с френската вълчица138, законната съпруга на нещастния крал.

Портата под тази зловеща емблема се пазеше от многобройни стражи, облечени в пищни ливреи, но те не направиха никакви спънки на графинята и на нейния водач; щом главният пазач им беше позволил да минат през Галерията, помощниците му нямаше защо да ги спират. Двамата мълчаливо влязоха в обширния външен двор и старинният замък се откри пред тях с цялото си великолепие и с всичките си внушителни кули. Вратите бяха широко разтворени в знак на сърдечно гостоприемство, а стаите бяха изпълнени със знатни гости и с всевъзможни приближени — членове на свити, прислуга и всички онези, чиято задача бе по един или друг начин да допринасят за развлеченията и веселието.

Смаян от това ярко празнично зрелище, Уейланд спря коня си и погледна към графинята, сякаш очакваше по-нататъшни нареждания, тъй като вече бяха стигнали благополучно до целта на пътуването си. Графинята обаче продължаваше да мълчи и след като почака малко, Уейланд се реши да я запита направо какво ще му нареди. Тя прекара ръка по челото си, сякаш се опитваше да събере мислите си, и отвърна с тих и сподавен глас като човек, който прошепва нещо в съня си:

— Да наредя? Аз наистина имам право да давам нареждания, но кой тук ще ми се подчини?

Изведнъж тя вдигна глава, сякаш взела някакво твърдо решение, и се обърна към един пищно облечен слуга, който прекосяваше двора с наперен и тържествен вид.

— Почакайте, сър — каза тя. — Аз искам да говоря с граф Лестър.

— С кого, моля? — попита той, изненадан от това искане. После, като видя скромното облекло на жената, която му заговори с такъв заповеднически тон, нахално добави: — Трябва да сте луда, щом искате да видите лорда в такъв ден като днешния!

— Не се дръж безочливо, приятелю — рече графинята, — работата ми с графа е неотложна.

— Потърсете си някой друг, който да изпълни такова поръчение, ако ще работата ви да е три пъти по-неотложна — каза слугата. — Да накарам лорда да остави кралицата и да дойде да се разправя с вас, така ли? Че после да ми благодарят с камшика! Чудя се как пазачът не ви е наложил с тоягата си, вместо да ви пуска! Впрочем сега главата му се е объркала съвсем от това, дето трябва да научи речта си наизуст.

Двама-трима души, привлечени от предизвикателния тон на слугата, ги наобиколиха и Уейланд, изплашен както за своята спътница, така и за себе си, се обърна към един от тях, който му се видя най-любезен, и като му пъхна в ръката една златна монета, го попита къде би могъл да намери временно убежище за дамата. Човекът, към когото се обърна Уейланд, очевидно притежаваше известна власт. Той сгълча останалите за неучтивостта им, заповяда на един от тях да се погрижи за конете на новодошлите и ги покани да го последват.

Графинята бе запазила достатъчно самообладание, за да разбере, че е наложително да се подчини и да приеме тази покана, и оставяйки грубите лакеи и коняри да пускат двусмислени просташки шеги зад гърба й, заедно с Уейланд мълчаливо последва слугата, който се зае да ги води.

Влязоха във вътрешния двор на замъка през един дълъг проход, простиращ се между главната кула Цезар и внушителната сграда, наречена замък на крал Хенри, и попаднаха в центъра на пръстен от грамадни здания, чиито фасади представляваха великолепни образци на всички видове архитектура от времето на завоевателите до царуването на Елизабет.

През този вътрешен двор, следвайки своя водач, те стигнаха до малка и добре укрепена кула в североизточния ъгъл на зданието. Кулата бе разположена между дългата редица кухни и края на парадната зала. Долният етаж на кулата бе зает от слугите на Лестър, защото бе в непосредствена близост с местата, където изпълняваха задълженията си. Горният етаж, до който водеше тясна, вита стълба, представляваше не много обширна осмоъгълна стая, която поради голямата нужда от помещения сега беше приспособена за гости, макар че — както разправят — някога служила за затвор на някакъв нещастник, умъртвен по-късно в нея. Според преданието затворникът се наричал Мървин и неговото име се бе пренесло и върху кулата. Предположението, че кулата е служила за затвор, не бе лишено от основание, тъй като таванът на всеки етаж беше сводест, а стените — с огромна дебелина, докато самата стая нямаше повече от петнайсет фута в диаметър. Прозорецът имаше приятна форма и макар че беше тесен, от него се откриваше прекрасна гледка към „Градината“, която бе украсена с арки, статуи, фонтани и разни други архитектурни паметници и служеше за естествена връзка и преход между замъка и парка.

В стаята имаше легло и други необходими за госта вещи, но графинята не обърна внимание на нищо освен на хартията и писмените принадлежности, поставени на масата (нещо доста необичайно за една спалня от ония времена), които веднага я наведоха на мисълта да пише на Лестър и да остане скрита, докато не получи отговора му.

Пазачът, който ги въведе в това удобно помещение, любезно попита Уейланд, в чиято щедрост вече бе успял да се убеди, дали не би могъл да му услужи с още нещо. Като чу деликатния намек, че биха желали да похапнат малко, той веднага заведе ковача при кухненското прозорче, където се раздаваха в изобилие всевъзможни ястия на всеки, който пожелаеше. Уейланд се снабди с най-различни леки закуски, които според него трябваше да събудят апетита на нещастната жена, а самият той не пропусна възможността бързо, но обилно да се подкрепи с по-питателни блюда. После се върна в кулата при графинята, която бе успяла вече да напише писмо до Лестър и вместо с печат и копринено шнурче го бе завързала с кичур, от прекрасните си коси, като бе направила така наречения възел на вярната любов.

— Добри ми приятелю — каза тя на Уейланд, — сам бог те изпраща да ми помогнеш в бедата! Моля те настоятелно, изпълни последното желание на една нещастна жена и предай това писмо на благородния граф Лестър! Както и да бъде прието то — добави тя, раздвоена между надеждата и страха, — ти, добри човече, не ще имаш повече никакви затруднения с мене. Аз обаче се надявам на най-доброто и ако отново се върнат щастливите ми дни, бъди сигурен, че ще те възнаградя така богато, както заслужаваш. Моля те, предай писмото лично в ръцете на лорд Лестър и обърни внимание с какъв израз на лицето ще го прочете.

Уейланд охотно прие да изпълни тази поръка, но на свой ред загрижено помоли графинята да похапне малко. Най-сетне успя да я склони — повече благодарение на настойчивостта си и на нетърпението й самият той час по-скоро да отиде да изпълни поръчката й, отколкото на някаква готовност от страна на графинята да се подчини на искането му. На излизане Уейланд я посъветва да заключи вратата отвътре и да не излиза от стаята и тръгна да търси възможност да изпълни както нейната поръка, така и собствения си план, породен от създадените обстоятелства.

Като съдеше по поведението на графинята през време на пътуването им — дългите периоди на мълчание, постоянната нерешителност и обърканост, очевидната неспособност да мисли и действува самостоятелно, — Уейланд стигна до логичния извод, че трудното положение, в което бе изпаднала тя, е помътило разума й.

След бягството си от Къмнър и спасението си от опасностите, на които бе изложена там, най-разумно от нейна страна би било да се върне при баща си или поне да се скрие някъде Далеч от ония, които създаваха тези опасности. И когато графинята — вместо да направи това — поиска от Уейланд да я заведе в Кенилуърт, той си обясни поведението й единствено с предположението, че тя възнамерява да потърси закрилата на Тресилиан и да се обърне За покровителство към кралицата.

Но ето че — вместо да постъпи по този най-логичен начин — сега тя го изпращаше с писмо до господаря на Варни, лорд Лестър, с чието знание, ако не и по негово нареждане, бе изтърпяла толкова много мъки. Такава една постъпка изглеждаше крайно безразсъдна и опасна и тъй като Уейланд се безпокоеше не само за безопасността на графинята, но и за своята собствена, счете за неблагоразумно да изпълни поръчката й, без да е потърсил съвета и моралната подкрепа на своя господар. Ето защо той реши, преди да предаде писмото на Лестър, да подири Тресилиан и да го уведоми за пристигането на Еми в Кенилуърт; по този начин щеше да се освободи от отговорността за по-нататъшните събития и да прехвърли задължението си да ръководи и закриля нещастната жена на оня, който го бе наел да й служи.

„Той по-добре от мен ще прецени — мислеше Уейланд — дали трябва да се удовлетвори желанието й да се обърне към лорд Лестър, което на мен ми се струва чисто безумие. Ще предам работата в ръцете на Тресилиан, ще му дам и писмото, ще си взема възнаграждението, което ми се полага, и ще изчезна от Кенилуърт. Страхувам се, че след това, което извърших, за мен няма да бъде нито безопасно, нито полезно да остана повече тук. Предпочитам да подковавам коне в най-забутаното селце на Англия, отколкото да участвам в техните пищни тържества.“