Кенилуърт

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ДЕВЕТА

На следващия ден на Елизабет и на придворните бе предложено ново развлечение — храбрите жители на Ковънтри се бяха наели да представят битката между англичаните и датчаните, така както е описана тя в старинните летописи и хроники, запазени и досега в техния древен град. Една част от гражданите играеха сакси, а другата — датчани, и чрез недодялани стихове и доста яки удари представяха борбата между тези два войнствени народа и достойната за амазонките храброст на английските жени, които според легендата взели най-голямото участие в избиването на датчаните в деня на Хоктайд164 през лято господне 1012.

От най-дълбока древност тези представления са били любима забава на жителите на Ковънтри, но били забранени благодарение на усилията на някои пастори-пуритани, които имали голямо влияние върху градските магистратори. Гражданите на Ковънтри обаче се бяха обърнали към Елизабет с молба да им разреши да възобновят представленията и да им окаже чест с присъствието си. Въпросът бе обсъден в Малкия съвет, който обикновено придружаваше Елизабет, за да могат да се решат текущите дела. Въпреки че бе срещнала противодействие от страна на по-строгите членове на съвета, молбата бе приета благосклонно от Елизабет. Кралицата каза, че подобни представления въздействат върху умовете на някои хора, които — ако бъдат лишени от зрелища — ще потърсят не толкова невинни развлечения. А за духовниците трябва да се каже — бе добавила тя, — че макар да заслужават похвала за своята ученост и благочестие, те прекалено строго надзирават паството си. И тъй — представлението бе разрешено.

След утринната закуска, която мистър Лейнъм нарича „божествена“, най-изтъкнатите придворни придружиха нейно величество до Галерията, за да наблюдават приближаването на противниците — англичаните и датчаните. По даден знак вратата на ловния парк се разтвори широко и през нея минаха пехотата и конницата. Най-тщеславните граждани и йомени се бяха докарали с някакви фантастични дрехи, за да изразят рицарската същност на двата народа. За да не се допуснат нещастни случаи, им бяха забранили да използуват истински коне и те трябваше да прибягнат до дървените пръчки с конски глави, които още от най-стари времена са доставяли най-голямо удоволствие при танца морис165, пък и досега се използуват на сцената — например при внушителното сражение във финала на трагедията на мистър Бейе166. Не по-малко странни бяха и дрехите на пехотинците. Това представление бе всъщност една пародия или бурлеска на тържествените сцени, разигравани до тоя момент предимно от благородници, които се стараеха, доколкото им позволяваха възможностите и знанията, да предадат точно характера на изобразяваните лица. „Хоктайд“ беше съвсем друго нещо, тъй като участниците з него — хора от по-низш произход — със своите костюми и с маниерите си го правеха още по-смешно и нелепо. Нямаме възможност и време да описваме смехотворната им войска и оръжието й — страшно наистина, но съставено главно от колове вместо копия и здрави тояги вместо шпаги. За да се защищават от ударите и конниците и пехотинците носеха здрави шлемове и държаха в ръце малки кръгли щитове от дебела кожа.

Капитан Кокс — оня прочут шегобиец от Ковънтри, чиято колекция от балади, алманаси и долнопробни разкази, подвързани с кожа и пристегнати за по-голяма сигурност с канап, и до днес буди завист у всеки антиквар — бе ръководител на това представление. Той препускаше юнашки, яхнал пръчката с конска глава, начело на английската войска, и — както твърди Лейнъм — с гордия си вид и с широкото размахване на меча наподобяваше опитен войн, сражаващ се при обсадата на Болоня под знамената на бащата на кралицата, страшния крал Хенри. С правото си на главнокомандуващ капитанът излезе пръв на арената. Начело на своите войници, гой мина край кралицата, поклони се и целуна дръжката на меча си и направи такъв скок, какъвто едва ли някой е правил някога с двуног кон — пръчката с конска глава. После отведе своите конници и пехотинци на срещуположния край на арената и зачака появата на противника.

Не се наложи да чака дълго, тъй като датските конници и пехотинци — които не отстъпваха на английските нито по брой, нито по смелост, нито по необичайност на въоръжението — скоро се появиха отсреща. Напред вървяха музиканти и свиреха на гайда, символизирайки своята северна страна, а водач им бе един всепризнат майстор на отбраната, който отстъпваше във военното изкуство може би само на капитан Кокс. В ролята си на нашественици датчаните заеха място под Галерията срещу кулата Мортимър и когато се приготвиха напълно, бе даден сигнал за настъпление.

Първото сблъскване на противниците бе сдържано, тъй като всяка от страните се страхуваше да не я изтласкат в езерото. Постепенно обаче започнаха да прииждат подкрепления и от обикновена схватка сблъскването се превърна в истинска битка. Както разказва и мистър Лейнъм, англичаните и датчаните връхлитаха един срещу друг като пламнали от ревност овни и се сблъскваха така яростно, че ту единият, ту другият от противниците се принуждаваше да отстъпи под страхотния грохот от ударите на тоягите върху щитовете. Накрая се случи и това, от което най-много се страхуваха по-опитните воини, участващи в битката: парапетът по края на моста, който бе доста слабо укрепен — може би нарочно, — в един момент рухна под напора на сражаващите се и това стана причина разпалената храброст на мнозина воини да бъде охладена чувствително. Някои от тях не умееха да плуват, а тези, които умееха, бяха затруднени от кожените и картонени доспехи, тъй че цялата история можеше да завърши доста зле. Всичко обаче беше предвидено — наблизо имаше няколко лодки, които приемаха злополучните бойци и ги откарваха на сушата. Измръзнали и разстроени, те се утешаваха с гореща бира и спиртни напитки, които им се поднасяха щедро, и не проявяваха никакво желание да продължат участието си в тази отчаяна битка.

Капитан Кокс, образцовият антиквар, на два пъти направи заедно с „коня си“ опасни скокове от моста в езерото. Това бе не по-малък подвиг от подвизите, на който и да е от знаменитите герои па рицарските романи (прочетени от него в съкратени издания) като Амадис, Белианис, Бевис или нашия Гай от Уорик; но единствен той и след двете несполуки се втурваше отново в самия център на боя. От него и от „коня му“ се лееше вода, но с примера си и с гръмогласните си заповеди той на два пъти повдигна сломения боен дух на англичаните и най-сетне над нашествениците-датчани бе удържана пълна и категорична победа, както го изискваха справедливостта и здравият смисъл. С пълно основание той бе увековечен от перото на Бен Джонсън, който — петдесет години по-късно — счита, че представлението в Кенилуърт е олицетворено най-ярко от духа на капитан Кокс, яхнал своя страшен дървен кон.

Читателят може да си помисли, че това грубо и примитивно зрелище не би могло да се хареса на Елизабет, под чието управление изящната литература разцъфтя отново, дворът й се прочу със своя вкус и изтънченост, а нейният Държавен съвет — с мъдростта и силата на духа си. Може би Елизабет искаше от политически съображения да прояви интерес към забавленията на народа или пък у нея бе заговорил духът на Хенри, но тя се смя от сърце на карикатурното изображение на рицарството в представлението на жителите на Ковънтри. Тя повика при себе си граф Съсекс и лорд Хъндсън — очевидно с желание да възмезди първия за продължителните и интимни разговори, с които бе удостоила граф Лестър — и заговори с него за зрелището, което сигурно допадаше повече на вкуса му, отколкото представленията, посветени на древността и митологията. Щом видя, че кралицата иска да се посмее и пошегува в компанията на своите военачалници, Лестър веднага използува дългоочакваната възможност да се оттегли. Моментът бе избран много сполучливо, тъй като всички придворни решиха, че неговото оттегляне е кавалерски жест, че графът очевидно иска да даде възможност на своя съперник да поговори спокойно с кралицата, вместо да злоупотребява с правото си на домакин и да не допуска никого до Елизабет.

Лестър обаче съвсем не мислеше за любезни жестове. След като се увери, че кралицата е увлечена от разговора си със Съсекс и Хънсдън, зад които стоеше сър Николас Блънт и се хилеше с отворена уста при всяка тяхна дума, той направи знак на Тресилиан, който го следеше отдалече, както се бяха уговорили, и тръгна към ловния парк, като си пробиваше път през тълпата обикновени зрители, наблюдаващи със зяпнали уста битката между англичаните и датчаните, Измъкнал се от навалицата — което съвсем не беше лесно, — графът се обърна, за да види дали Тресилиан го следва, и след като се убеди, че той също е успял да си пробие път, тръгна към зеления жив плет, където го очакваше слуга с два оседлани коня. Лестър възседна единия и посочи другия на Тресилиан, който се подчини, без да каже нито дума.

Лестър пришпори коня си и препусна, без да спира и без да се обръща, докато не стигна до едно усамотено място, заобиколено с дъбове, на около миля от замъка, точно обратно на посоката, към която бяха устремени любопитните зрители. Той слезе, привърза коня към едно дърво и с думите: „Тук никой няма да ни попречи“ хвърли плаща си на седлото и извади шпагата.

Тресилиан последва примера му, но след като измъкна шпагата си, не можа да се въздържи и попита:

— Милорд, мнозина ме познават като човек, който не се страхува от смъртта, когато става дума за чест, затова мисля, че няма да се унижа, ако попитам, защо решихте да ми нанесете обидата, която ни доведе до тези отношения?

— Ако моята обида не ви е харесала — отвърна графът, — хванете здраво шпагата си, за да не повторя това, от което се оплаквате.

— Няма да ви се наложи да правите това, милорд! — извика Тресилиан. — Нека бог ни съди, а ако се пролее вашата кръв, нека тя падне върху главата ви!

Преди още да завърши фразата си, те кръстосаха шпаги.

Освен другите качества, които притежаваше, Лестър владееше до съвършенство и фехтовката. Миналата нощ той почувствува силата и ловкостта на Тресилиан и сега се биеше предпазливо, защото предпочиташе сигурното, а не прибързаното отмъщение. В продължение на няколко минути те се биха с еднакво умение и победата ре наклони везните си нито към едната, нито към другата страна. Най-сетне едно отчаяно нападение на Тресилиан, отбито ловко от Лестър, го постави в неблагоприятно положение; графът не пропусна тази възможност, изби шпагата от ръката му и го повали на земята. С жестока усмивка той опря острието на шпагата си до гърлото на падналия противник, стъпи с единия си крак на гърдите му и поиска Тресилиан да признае престъпленията си срещу него и да се приготви за смъртта.

— Не съм извършил нито подлост, нито престъпление срещу вас — отвърна Тресилиан, — а за смъртта съм се приготвил по-добре от вас! Използвайте предимството си както намерите за добре и нека бог ви прости! Аз нямам никаква вина.

— Никаква? — извика Лестър. — Нямате никаква вина? Но защо ли говоря с негодник? Умрете като лъжец, както сте живели като лъжец!

Той вдигна ръка, за да нанесе съдбоносния удар, но в същия миг някой я хвана отзад и я задържа.

Побеснял, графът се обърна, за да се освободи от неочакваната пречка, и бе крайно изумен, когато видя някакво странно момче, което се бе вкопчило така в ръката му, че Лестър успя да я измъкне едва след упорита борба. Тресилиан се възползува от това, скочи на крака и отново грабна шпагата си. Лестър се обърна към него, върху лицето му се изписа бясна омраза и схватката щеше да започне отново с още по-голяма ярост, но момчето прегърна коленете на лорда и с писклив глас започна да се моли да го изслуша, преди да продължат боя.

— Стани и ме пусни — извика Лестър — или — кълна се в небето — ще те пронижа с шпагата си! Какво те засяга моето отмъщение?

— Много, много ме засяга! — извика на свой ред смелото момче. — Моята глупост е единствената причина за вашата кървава схватка, а може би и за още по-големи нещастия! Ако искате да се радвате на душевно равновесие, ако искате да спите спокойно и да не се измъчвате от угризения на съвестта, имайте малко търпение да прочетете това писмо, а после правете каквото намерите за добре.

Той завърши пламенната си и убедителна реч, на която странния външен вид и гласът му придаваха още по-голяма внушителност, и подаде на Лестър писмо, превързано с кичур великолепни светлокестеняви коси. Макар и побеснял, почти ослепял от ярост, че отмъщението му се проваля, Лестър не намери сили да възрази на този необикновен молител. Той грабна писмото от ръцете на момчето, побледня, като съзря адреса, развърза с трепереща ръка възела, с който бе затворено, обхвана с един поглед съдържанието и се олюля. Навярно щеше да падне, ако не бе се опрял навреме на дървото. Няколко минути той стоя, без да откъсва очи от писмото, с отпусната надолу шпага, сякаш бе забравил за противника си, към когото не бе проявил никаква милост и който на свой ред би могъл да се възползува от благоприятната за него възможност. Тресилиан обаче бе твърде великодушен, за да си отмъщава по такъв начин. Той също бе крайно удивен и с нетърпение очакваше края на тази странна сцена, но държеше шпагата си готова, за да посрещне евентуалното изненадващо нападение на Лестър, който сякаш отново бе обзет от безумие. Един поглед към момчето му бе достатъчен, за да разбере, че това е старият му познат Дики, защото такова лице не можеше да бъде забравено, щом е видяно веднъж. Как обаче бе попаднал той тук в такъв съдбоносен момент, защо намесата му бе толкова енергична и най-вече, защо тя бе направила такова силно впечатление на Лестър — на тези въпроси Тресилиан не бе в състояние да си отговори.

Въздействието на самото писмо обаче беше още по-удивително. Това беше същото писмо, което нещастната Еми бе писала на своя съпруг, за да му обясни причините за бягството си от Къмнър хол и да му съобщи, че е пристигнала в Кенилуърт, за да потърси неговата закрила. Еми изброяваше и всички обстоятелства, които я бяха принудили да търси убежище в стаята на Тресилиан и горещо молеше графа да й намери по-подходящ подслон. Писмото завършваше с пламенни уверения в предана любов и в готовност да изпълни волята му за всичко и особено за онова, което се отнасяше до нейното положение и място на пребивание, като го заклеваше само охраната или попечителството над нея да не бъдат доверявани на Варни.

Когато свърши четенето, Лестър изпусна писмото от ръцете си.

— Вземете шпагата ми, Тресилиан — каза той, — и пронижете сърцето ми, както аз бях готов да пронижа вашето преди малко!

— Милорд — отвърна Тресилиан, — вие ме обидихте жестоко, но през цялото време някакъв вътрешен глас ми казваше, че е станала невероятна грешка.

— Грешка! — извика Лестър и му подаде писмото. — Накарали са ме да считам негодника за честен човек, а най-добрата и най-чистата жена — за лъжлива развратница! Кажи, отвратително момче, защо това писмо пристига едва сега и къде е пратеникът?

— Страхувам се да ви кажа истината, милорд — отвърна момчето, като се стараеше да стои по-далеч, — но ето го и онзи, на когото то беше поверено.

В този миг се появи Уейланд и в отговор на въпросите на Лестър разказа накратко за всички обстоятелства, свързани с бягството им с Еми. Той разказа за опита да бъде убита, който я бе принудил да избяга, и за горещото й желание час по-скоро да се намери под закрилата на съпруга си; позова се на слугите в Кенилуърт, които тя бе молила да съобщят за нея на граф Лестър.

— Негодници! — извика Лестър. — И най-лошият от тях е Варни, а тя и сега се намира в негова власт!

— Но гой, надявам се, не е получил някакво съдбоносно нареждане? — попита Тресилиан.

— Не, не, не! — възкликна бързо графът. — В пристъп на безумие аз казах нещо, но то е отменено… всичко е напълно отменено, аз изпратих бърз пратеник и сега тя е в безопасност… би трябвало да бъде в безопасност.

— Да — каза Тресилиан, — „би трябвало да бъде в безопасност“, но аз искам да бъда сигурен в това. Моята разпра с вас свърши, милорд, но сега ми предстои друга — със съблазнителя на Еми Робсарт, който се крие зад гърба на нечестния Варни.

— Със съблазнителя на Еми! — прекъсна го Лестър с гръмотевичен глас. — По-добре кажете — с нейния мъж! С нейния измамен, заслепен и недостоен мъж! Тя е графиня Лестър и това е така вярно, както е вярно, че аз съм граф! Излишно е да ми посочвате пътя, по който да бъде възстановена справедливостта по отношение на нея, тъй като аз сам ще го последвам по своя собствена воля. Едва ли е нужно също да казвам, че не се страхувам от вашата принуда.

Благородството на Тресилиан веднага го накара да забрави за себе си и да насочи мислите си единствено към положението на Еми. Той не можеше да разчита на колебливите решения на Лестър, който беше крайно развълнуван и очевидно не беше в състояние да разсъждава спокойно. Неговите объркани уверения не можеха да убедят Тресилиан, че Еми не е изложена на опасност ст страна на помощника на графа.

— Милорд — каза спокойно той, — не искам да ви обиждам и съвсем нямам намерение да търся кавга, но моето задължение към сър Хю Робсарт ме принуждава да съобщя за всичко това на кралицата. Нека лично тя признае титлата на графинята.

— Не е необходимо, сър — високомерно отвърна той, — не си позволявайте да се намесвате. Единствено гласът на Дъдли ще съобщи за неговия позор. Аз сам ще разкрия всичко на Елизабет, а после ще побързаме към Къмнър хол.

Той отвърза коня си, метна се на седлото и с всички сили препусна към замъка.

— Сложете ме пред себе си, мистър Тресилиан — помоли се момчето, като видя, че Тресилиан също бърза да тръгне. — Още не съм завършил моя разказ и вашата закрила ще ми бъде нужна.

Тресилиан изпълни молбата му и последва графа, макар и не с такъв отчаян галоп. По пътя момчето с горчиво разкаяние призна, че за да отмъсти на Уейланд за неговата потайност и за нежеланието да отговори на настойчивите му въпроси за графинята — макар Дики да считаше, че заслужава доверието му, — бе задигнал писмото, което Еми бе изпратила чрез Уейланд до Лестър. Той се канел да върне писмото още същата вечер, защото бил сигурен, че ще види Уейланд, след като той изпълни в представлението ролята на Арион. Дики се изплашил още в първия момент — когато видял до кого е адресирано писмото, — но като преценил, че Лестър няма да се върне в Кенилуърт до вечерта, решил, че ще успее да го даде на оня, комуто то било поверено. Уейланд обаче не се явил на представлението, тъй като Ламборн го изгонил от замъка; момчето не могло да го намери, не му се открила и възможност да поговори с Тресилиан, а писмото — адресирано не до който и да е, а до самия граф Лестър — си стояло у него и той започнал да се тревожи силно за последиците на своята дяволия. Предпазливостта, дори страхът, които проявявал Уейланд по отношение на Варни и Ламборн, дали повод на Дики да мисли, че писмото трябва да попадне лично в ръцете на графа и че сигурно би навредил на дамата, ако го предаде чрез някой от слугите. На два-три пъти той се опитвал да стигне до графа, но поради странната му външност и бедното облекло грубите слуги отклонявали молбите му и го гонели. Веднъж му про-вървяло наистина — като обикалял наоколо, намерил в изкуствената пещера кутийката за скъпоценности на нещастната графиня. Той я бил забелязал още по време на пътуването, тъй като нищо не убягнало от любопитните му очи. Опитал се да върне кутийката на графинята или да я даде на Тресилиан, но като не успял, връчил я — както видяхме, — в ръцете на самия Лестър, когото за съжаление не познал в облеклото му на слуга.

Когато по време на представлението графът се смесил със зрителите, Дики решил, че щастието най-сетне му се е усмихнало, но Тресилиан го изпреварил тъкмо в момента, когато вече се канел да заговори с Лестър. Понеже слухът му е не по-малко остър от ума, момчето разбрало, че се уговарят да се срещнат в градината, и решило да ги проследи с надеждата, че там ще издебне удобен момент, за да предаде писмото на Лестър. Междувременно сред слугите се разпространявали най-невероятни слухове и той започнал да се безпокои сериозно за съдбата на горката жена. За нещастие през нощта Дики изостанал малко от графа и когато стигнал до аркадата, видял, че те вече се бият; върнал се обратно и вдигнал тревога сред стражата, убеден вече напълно, че тази кървава схватка е пряка последица от неговата постъпка. Притаен до една колона, Дики чул как Лестър определил на Тресилиан втора среща по време на представлението на гражданите на Ковънтри. За своя голяма изненада той съзрял сред зрителите Уейланд — със силно изменена външност наистина, но не дотолкова, че да не бъде познат от стария си приятел. Те се измъкнали от тълпата и отишли настрана, за да се обяснят. Момчето признало вината си пред Уейланд, а ковачът му казал, че загрижеността за съдбата на младата дама го накарала да се върне в замъка, защото в едно съседно селце научил, че Варни и Ламборн, от които най-много се страхувал, през нощта напуснали Кенилуърт.

По време на разговора те видели как Лестър и Тресилиан се измъкнали от тълпата и ги последвали до мястото, където двамата се качили на конете. Момчето, което — както вече сме отбелязвали — можело да тича много бързо, се втурнало след тях; естествено не успяло да ги настигне, но все пак се явило навреме, за да спаси живота на Тресилиан. Момчето тъкмо успя да завърши разказа си, когато пристигнаха в замъка.