Кенилуърт

ГЛАВА СЕДМА

Следите на досада и безпокойство, останали върху лицето на графинята след борбата с настойчивостта на Варни, бързо се смениха с израз на искрена радост и обич, когато тя се хвърли в прегръдките на току-що влезлия непознат и притискайки го към гърдите си, възкликна:

— Най-сетне, най-сетне ти дойде!

При влизането на господаря му Варни тактично се оттегли. Джанет се канеше да направи същото, но господарката й даде знак да остане и тя отново зае мястото си в отдалечения край на стаята в очакване на заповеди.

В това време графът, който наистина принадлежеше към най-висшите благороднически кръгове, отвръщаше на милувките на любимата си с пламенна нежност. Когато Еми обаче се опита да свали плаща му, той си даде вид, че се съпротивлява.

— Не, въпреки всичко ще го сваля — каза тя. — Искам да видя дали си удържал на думата си да дойдеш този път като велик граф, както те наричат хората, а не както досега — като обикновен кавалер.

— И ти си като всички други жени, Еми — каза графът, позволявайки й да спечели победата в шеговитата борба. — За тях скъпоценностите, перата и коприната имат по-голямо значение, отколкото човекът, когото украсяват, а много тъпи кинжали имат блестящ вид, когато са поставени в кадифени ножници.

— Това обаче никой не би могъл да каже за тебе, благородни графе — отговори Еми, когато плащът падна на пода и лордът се изправи пред нея в пътен костюм на най-висш придворен. — Ти си чудесна, изпитана стомана, чието вътрешно достойнство напълно заслужава външните си украшения, макар и да ги презира. Не мисли, че Еми би могла да те обича повече в това разкошно облекло, отколкото те обичаше тогава, когато отдаде сърцето си в горите на Девън на човека, заметнат с червеникавокафяв плащ.

— И ти, любов моя — каза графът, като водеше галантно и величествено своята красива графиня към приготвеното за двамата кресло, — ти също си облечена в дрехи, които отговарят на твоя сан, но нямат какво повече да прибавят към красотата ти. Кажи, харесваш ли нашия дворцов вкус?

— Младата жена хвърли кос поглед към голямото огледало, когато минаваха край него, и каза:

— Не мога да си обясня причината, но не съм в състояние да мисля за себе си, когато гледам твоето отражение. Седни тук — рече тя, когато стигнаха до креслото, — като божество, пред което хората се прекланят и гледат с благоговение.

— Добре, любов моя — съгласи се графът, — стига да споделиш креслото с мен.

— Не, не — отвърна графинята. — Аз ще седна на столчето в краката ти, за да се насладя на твоето величие и да разбера най-сетне как се обличат висшите придворни.

И с детско любопитство, което нейната младост и провинциалното й възпитание правеха не само простимо, но дори подобаващо, и с деликатна проява на нежна съпружеска любов тя започна да се възхищава и да разглежда от главата до петите благородната осанка и пищното облекло на оня, който бе гордост и украса на двора на английската кралица-девственица, двор, прочут и с блестящите си придворни, и с мъдрите си съветници. Поласкан от нейното нескрито възхищение, графът също гледаше с обич очарователната си съпруга. Тъмните му очи и благородните му черти сега излъчваха по-нежни чувства и това смекчаваше властническия и суров израз, който обикновено му придаваха високото чело и пронизващият поглед. Той с усмивка слушаше наивните й въпроси за различните ордени, които украсяваха гърдите му.

— Бродираната лента около коляното ми, както ти я наричаш — каза графът, — е английският Орден на жартиерата — награда, която носят с гордост дори кралете. Това е звездата към него, а това е брилянтът Джордж — скъпоценният камък на този орден. Ти, разбира се, си чувала за крал Едуард и за графиня Солсбъри…

— Да, зная я тази история — отвърна графинята, като леко се изчерви — и как една дамска жартиера е станала за английското рицарство най-гордият знак за отличие.

— Точно така — каза графът. — И аз имах щастливата съдба да получа този почетен орден заедно с трима най-благородни приятели — херцог Норфък, макриз Нортамптън и граф Рътланд. Бях най-низшият по ранг сред четиримата, но какво от това? Този, който иска да се качи по стълбата, трябва да започне от първото стъпало.

— Ами тази великолепна златна огърлица с разкошен скъпоценен камък, изобразяващ овца, увесен по средата, какво представлява тя? — попита младата графиня.

— Огърлицата с двата мушкета, съединени с две пластинки, които се предполага да представляват кремъци за добиване на огън и в същото време поддържат скъпоценния камък, за който питаш, е знакът на благородния Орден на Златното руно, принадлежал някога на Бургундския двор. Този изключително благороден орден, скъпа Еми, осигурява много големи привилегии, защото дори самият крал на Испания, днешният наследник на ордените и владенията на Бургундия, не може да съди един кавалер на „Златното руно“ освен в присъствието и с одобрението на целия велик съвет на ордена.

— Значи, този орден принадлежи на жестокия крал на Испания? — попита графинята. — Но защо, уви, мой благородни лорде, трябва да оскверняваш гърдите си с такава емблема? Спомни си злощастните дни по времето на кралица Мери, когато същият този Филип властваше редом с нея в Англия! Спомни си за кладите, издигнати за нашите най-благородни, най-мъдри и най-свети прелати и духовни лица! Как можеш ти, когото всички наричат знаменосец на истинската протестантска вяра, да се съгласиш да носиш емблемата и отличителните знаци на един тъй жесток католически тиранин, какъвто е испанският крал?

— Успокой се, любов моя — каза графът. — Ние, които опъваме платната си според вихрите на придворния успех, не винаги можем да издигаме знамената, които най-много обичаме, или пък да отказваме всяко плаване под неприятна за нас емблема. Повярвай ми, не съм станал по-лош протестант от това, че бях принуден да приема по политически съображения честта, която ми оказа Испания, приемайки ме в този висш рицарски орден. Отгоре на всичко той всъщност принадлежи на Фландрия и Егмонт, Вилхелм Орански и някои други нидерландски благородници се гордеят, когато го виждат на английски гърди.

— Разбирам, господарю мой, ти по-добре знаеш как да постъпваш — отговори графинята. — А тази огърлица, тази красива скъпоценност — на коя страна принадлежи тя?

— На много бедна, любов моя — отговори графът. — Това е орденът „Свети Андрей“, възстановен отново от последния шотландски крал Джеймс. Дадоха ми го на времето, когато мислеха, че младата вдовица на Франция и Шотландия26 с готовност ще се омъжи за един английски барон.

Свободната корона на английски пер обаче струва повече от брачния венец и зависимостта от настроенията на една жена, която владее само някакви жалки скали и езера на север.

Графинята мълчеше, сякаш последните думи на графа бяха събудили у нея мъчителна, но занимателна поредица от мисли. Забелязал мълчанието й, съпругът й продължи:

— Сега вече, красавице моя, желанието ти най-сетне се изпълни — ти видя своя слуга и роб в пътното му облекло, защото мантията на придворен и короната на пер се носят само в дворцовите зали.

— Да, наистина — отговори графинята, — но едно изпълнено желание обикновено поражда друго.

— А какво е това, което ти би могла да пожелаеш и аз да ти откажа? — попита любещият съпруг.

— Аз исках моят граф да дойде в това тайно и уединено жилище в придворните си дрехи — рече графинята. — А сега, струва ми се, жадувам да съм в една от неговите дворцови зали и да го видя да влиза, облечен в простата кафява дреха, която носеше, когато спечели сърцето на бедната Еми Робсарт.

— Това желание лесно може да се изпълни — каза графът.

— Щом искаш, още утре ще облека простата кафява дреха.

— А ще дойда ли с теб в един от замъците ти, да видя как разкошът на твоето жилище ще се съчетае със селското ти облекло?

— Но, скъпа Еми — каза графът, като се огледа наоколо, — нима тези стаи не са подредени с достатъчно блясък? Бях дал заповед да не се пестят средства и мисля, че заповедта е изпълнена точно. Ако обаче кажеш, че има още нещо, което да се направи, веднага ще дам необходимите нареждания.

— Ти ми се подиграваш, господарю мой — отговори графинята. — Блясъкът на това богато наредено жилище надхвърля границите както на моето въображение, така и на моите достойнства. Но аз искам да ми кажеш, любими, няма ли в един скорошен ден на твоята жена да й бъде отдадена почит не чрез труда на майсторите, украсили стаите й, не чрез коприната и скъпоценностите, с които я украсява твоята щедрост, а чрез издигането й на законното й място сред знатните жени като всепризната съпруга на най-благородния граф на Англия?

— Един скорошен ден! — повтори нейният съпруг. — Да, скъпа Еми, един ден това наистина ще стане. Искам да ми повярваш, че аз копнея за него повече и от самата теб. С каква радост бих се оттеглил от държавните работи, от суетните грижи и вълнения, за да заживея в обширните си имения сред уважение и почит заедно с теб, моя любима Еми, с теб, моята съпруга и другарка. За съжаление това още не може да стане и тези скъпи за мен, макар и тайни срещи са единственото нещо, което мога да дам засега на най-очарователната и най-любима жена на света.

— Но защо това да не може да стане още сега? — упорстваше с тих, настойчив глас графинята. — Защо да е невъзможно да се осъществи незабавно този почтен и траен съюз, за който ти, както казваш, така много копнееш и който ни е определен от божиите и човешките закони? Ах, ако ти изпитваше дори и само наполовина този копнеж, за който говориш, кой и с какво би могъл да ти попречи да осъществиш желанието си при твоето могъщество и власт?

Графът свъси чело.

— Еми — каза той, — говориш за неща, които не разбираш. Ние, придворните, приличаме на хора, изкачващи се по пясъчна планина. Страхуваме се да спрем, преди някоя издадена скала да ни осигури здрава подпора и място за почивка. Ако спрем по-рано, започваме да се свличаме надолу от собствената си тежест и ставаме предмет на всеобщ присмех. Аз наистина стоя високо, но все още недостатъчно здраво, за да си позволя да постъпвам според собствената си воля. Да възвестя за своя брак, би означавало сам да се тласна към гибел. Но повярвай ми, скоро ще достигна такова място, което ще ми позволи да възмездя и тебе, и себе си. А дотогава, моля те, не отравяй блаженството на тия мигове, желаейки онова, което засега е неосъществимо. По-добре ми кажи дали всичко тук е направено по вкуса ти. Как се държи с теб Фостър? Надявам се, с пълно уважение, в противен случай ще има доста да се разкайва.

— Понякога ме подсеща за необходимостта от спазването на усамотеност — отговори с въздишка графинята, — с което обаче ми напомня за твоите желания, и това ме кара по-скоро да му бъда признателна, отколкото да го клеветя.

— Аз вече ти говорих за строгата принуда, която тегне над нас — каза графът. — Фостър, както забелязвам, е малко мрачен по нрав, но Варни твърди, че ми служел вярно и предано. Ако ти обаче имаш да се оплачеш от начина, по който си изпълнява задълженията, той ще си плати за това.

— Не, нямам от какво да се оплаквам — отговори графинята. — Той изпълнява задълженията си към теб най-предано, а дъщеря му Джанет, с нейния прецизиански вид, който така много й подхожда, е най-милата и най-добрата другарка на моето усамотение.

— Наистина ли? — каза графът. — В такъв случай тази, която ти доставя радост и развлечение, не бива да остане ненаградена. Ела тук, момиче!

— Джанет — намеси се графинята, — ела при милорда. Джанет, която, както вече казахме, дискретно се бе оттеглила настрани, за да не пречи с присъствието си на интимния разговор на графа и графинята, сега се приближи и направи почтителен реверанс. Графът не можа да сдържи усмивката си, забелязвайки несъответствието между крайната простота на облеклото и строгата сдържаност на изражението, от една страна, и приятното личице с черни очички, от друга, които се смееха, въпреки желанието на господарката им да изглеждат сериозни.

— Аз съм ти много задължен, хубавице, заради доволството, което си доставила на милейди с твоите грижи. — С тия думи графът свали от ръката си един скъп пръстен и като го подаде на Джанет Фостър, прибави: — Носи го за спомен от милейди и от мен.

— Много се радвам, милорд — отговори скромно Джанет, — че съм успяла с нищожните си услуги да угодя на милейди, до която човек не може да се доближи, без да се породи у него желанието да й служи. Но ние от братството на достопочтения мистър Хоулдфорт не търсим да отрупваме пръстите си със злато, като лекомислените дъщери на този свят, или да носим скъпоценни камъни на шиите си, като суетните жени от Тир и Сидон.

— О, ето каква била работата! — възкликна графът. — Значи, ти си твърда последователка на прецизианството, мила Джанет. Доколкото помня, и твоят баща е предан член на това братство. Тъй и двамата ми ставате още по-приятни, защото знам, че във вашето братство се молят за мен и ми желаят доброто. Всъщност ти не се нуждаеш от украшения, мила Джанет, тъй като имаш красиви пръстчета и бяла шия. Но аз ще ти дам нещо, от което не се отвращават и на което не се мръщят нито паписти, нито пуритани, нито латитудинарианци, нито прецизианци. Вземи ги, момиче, и ги похарчи за каквото си искаш.

Казвайки това, той сложи в ръката й пет големи златни монети с ликовете на Филип и Мария.

— Не бих приела и това злато — каза Джанет, — но се надявам да го използувам така, че то да донесе благословия за всички ни.

— Постъпи, както ти е угодно, мила Джанет — отговори графът, — и аз ще съм доволен. А сега, моля те, накарай да побързат с вечерята.

— Милорд, аз поканих мистър Варни и мистър Фостър да вечерят с нас — каза графинята, когато Джанет излезе, за да изпълни нареждането на графа. — Одобряваш ли това?

— Да, скъпа моя Еми — отговори съпругът й, — както и всичко останало, което ти правиш. Доволен съм, че си им оказала това благоволение, защото Ричард Варни ми е безкрайно предан и е доверен член на тайния ми съвет, а сега съм длъжен да се уповавам и на предаността на този Антъни Фостър.

— Бих искала да те помоля за една добрина и да ти открия една тайна — започна графинята с треперещ глас.

— Нека оставим за утре и едното, и другото, любов моя — отвърна графът. — Виждам, че вече отварят вратите на трапезарията, а пък аз препусках насам с всички сили и една чаша вино ще бъде добре дошла.

С тези думи той поведе хубавата си съпруга към съседната стая, където Варни и Фостър ги посрещнаха с дълбок поклон: Варни — по обичаите на двора, а Фостър — съгласно правилата на своето братство. Графът отговори на поздравленията им с небрежната учтивост на отдавна привикнал с подобни почести човек, а графинята — с тържествено усърдие, което показваше, че всичко това не й е свойствено.

Приготвената за случая вечеря по своето великолепие отговаряше напълно на пищността на залата, където бе сервирана. Нямаше обаче друга прислуга освен Джанет, която беше готова да прислужи всекиму, пък и трапезата бе подредена с всичко, което би могъл да пожелае човек, тъй че почти никаква помощ не беше необходима. Графът и съпругата му седяха на горния край на масата, а Варни и Фостър, както бе обичайно за по-низшестоящите — след солницата. Смутен навярно от обстоятелството, че е попаднал в крайно непривично за него общество, Фостър не каза нито дума по време на вечерята. Докато Варни с изключителен такт и умелост поддържаше разговора дотолкова, че да не замре, без обаче да става натраплив, и успя да създаде на графа отлично настроение. Сдържан и внимателен, от една страна, и проницателен, остроумен и находчив, от друга, този човек беше така отлично подготвен от природата да изпълнява ролята, която му беше отредена, че дори и графинята, макар да беше предубедена срещу него по много причини, се поддаде на очарованието на ораторското му изкуство и му се наслаждаваше. Дори бе склонна, за разлика от всеки друг път, да се присъедини към похвалите, с които графът щедро обсипваше своя любимец. Най-сетне дойде часът за почивка, графът и графинята се оттеглиха в покоите си и всичко в замъка се смълча.

Рано на другия ден Варни се зае със задълженията си на камерхер и щалмайстор, макар всъщност да изпълняваше обикновено само щалмайсторската длъжност в бляскавата свита на лорда, в която рицари и джентълмени от благороден произход напълно се задоволяваха с ролите на слуги — така както и самите придворни изпълняваха подобни роли в кралския двор. И двете длъжности бяха добре познати на Варни: потомък на стар, но малко западнал благороднически род, той бе станал паж на графа в един по-ранен и доста скромен и незначителен период от живота му, бе му останал верен в трудни моменти и изпитания, а по-късно бе съумял да му окаже ценна помощ и подкрепа в неговия бърз и бляскав възход към успеха. По такъв начин Варни бе спечелил доверието на графа, основано на сегашни и минали услуги, и бе станал безусловен изповедник на неговите тайник.

— Варни, помогни ми да си облека по-прост пътен костюм — каза графът, като събличаше халата си, украсен с бродирани от коприна цветя и подплатен със самурови кожи — и прибери всички тия вериги и окови (той посочи оставените на масата огърлици на различните ордени) в ковчежетата им. Снощи едва не ми се прекърши врагът от тази тежест. Вече почти съм решил да не си протривам шията с тях. Това са вериги, измислени от подлеци, за да държат глупаците оковани. Ти как мислиш, Варни?

— Откровено казано, милорд — отвърна Варни, — златните вериги не приличат на другите — те са толкова по-желани, колкото са по-тежки.

— Въпреки това, Варни — каза господарят му, — аз почти съм стигнал до убеждението, че те не бива повече да ме привързват към двора. Какво друго може да ми донесе по-нататъшната служба и височайшото благоволение освен висок сан и грамадни владения, каквито вече съм си обезпечил? Кое докара баща ми до дръвника, ако не неспособността му да ограничава с разума си своите желания? И аз самият неведнъж съм предприемал, както добре знаеш, рисковани авантюри, от които за щастие съм се измъквал. Но сега вече почти съм решил да не изкушавам занапред морето, а да си стоя спокойно на брега.

— И да събирате мидени черупки с помощта на господин Купидон? — подхвърли Варни.

— Какво искаш да кажеш с това? — бързо попита графът.

— Не ми се сърдете, милорд — каза Варни. — Ако ваша светлост сте толкова щастлив с тази рядко красива жена, че заради възможността да се наслаждавате спокойно на обществото й сте готов да изоставите всичко, което е съставлявало смисъла на досегашния ви живот, от това може би ще пострадат само някои от дребните ви слуги. Вашето благоволение и вашата щедрост обаче ме издигнаха толкова много, че винаги ще ми стигнат средства да живея като скромен благородник, без да унижавам достойнството си, съответствуващо на онова високо положение, което заемах във вашето семейство.

— И въпреки това ти явно си недоволен от намерението ми да се откажа от тази опасна игра, която би могла да завърши с гибелта и на двама ни?

— Аз ли, милорд? — учуди се Варни. — Че каква причина бих могъл да имам аз да съжалявам за оттеглянето на ваша светлост? Не е Ричард Варни оня, който ще предизвика гнева на нейно величество и подигравките на придворните, когато нежната тъкан, с която ви е облякло благоволението на кралицата, се стопи, както се разтапят сутрин ледените рисунки по стъклото. Аз желая само едно — преди да направите крачката, от която няма връщане назад, да си дадете точна сметка, милорд, каква слава и щастие ви очакват по пътя, който възнамерявате да поемете.

— Продължавай, Варни — окуражи го графът. — Казах ти вече, че още нищо не съм решил окончателно и че ще претегля всички съображения и от двете им страни.

— Добре, милорд — отвърна Варни, — да предположим тогава, че крачката е направена, челото се е намръщило, смехът е отекнал и жалбата е изплакана. Вие сте се оттеглили, да речем, в един от най-отдалечените си замъци — толкова далеч от двора, че не чувате нито жалбата на приятелите си, нито ликуването на враговете си. Нека предположим също, че вашият щастлив съперник се задоволи — което е твърде съмнително — само да по-окастри и поореже клоните на огромното дърво, което толкова дълго му е закривало слънцето, и не настои то да бъде изтръгнато из корен. И ето! Доскорошният пръв избраник на Англия, който е държал в ръцете си цялата кралска войска и е бил господар на парламента, се е превърнал сега в селски големец, ходи на лов с кучета и соколи, пие гъста бира с местните благородници и сбира хората си, когато му нареди главният шериф.

— Достатъчно, Варни! — викна графът.

— Не, милорд, позволете ми да дорисувам моята картина. Съсекс управлява Англия. Здравето на кралицата отслабва. Трябва да се уреди престолонаследието. Открива се такъв блестящ път пред честолюбието, какъвто дори и насън не му се е явявал. Вие научавате за всички тия неща, седнал край пламтящия огън на вашата камина. И започвате да си мислите тогава какви надежди и възможности сте захвърлили и в какво безличие сте се превърнали само заради удоволствието да гледате нежно в очите красивата си съпруга по-често от веднъж на две седмици.

— Слушай, Варни — рече графът, — да приключим с този въпрос. Не съм казал, че крачката, към която ме тласка желанието ми за свобода и спокойствие, ще бъде направена прибързано и без необходимата загриженост за безопасността на обществото. Ти ще ми бъдеш свидетел, Варни, че аз потискам желанието си да се оттегля не заради някаква лична амбиция, а защото съзнавам, че трябва да запазя положението, което ще ми позволи най-добре да служа на своята страна в момент на нужда. А сега нареди да приготвят конете ни. Аз, както и преди, ще наметна лакейския плащ и ще тръгна с багажа. Днес ти ще бъдеш господарят. Варни. Не пропускай нищо, което би могло да приспи подозренията. Ще се качим на конете, преди хората в замъка да се раздвижат. Отивам само да се сбогувам с графинята и веднага съм готов. Ще усмиря порива на бедното си сърце и ще нараня едно друго сърце, което ми е по-скъпо и от моето, но патриотът трябва да покори в мен съпруга.

След като произнесе тези думи с тъжен, но твърд глас, той излезе от тоалетната стая.

„Радвам се, че излезе — разсъждаваше Варни, — защото, макар да съм навикнал на човешката глупост, щях да ти се изсмея в самото лице. Ти можеш да се наситиш, когато поискаш, на новата си играчка — това хубавичко парче изрисувана плът, — аз няма да ти преча. Но на старата си играчка — честолюбието — няма да се наситиш, защото, изкачвайки се по планината, милорд, ти — щеш не щеш — ще мъкнеш със себе си и Ричард Варни, а щом Ричард е в състояние да те подтиква все по-нагоре към възхода, от който възнамерява сам да извлече полза, той, повярвай ми, няма да пожали нито камшика, нито шпорите. А ти, хубавице, изгаряща от нетърпение час по-скоро открито да се наречеш графиня, по-добре не заставай на пътя ми, за да не те принудя заедно с новата сметка да платиш и някои стари. «Ти ще бъдеш господарят» — нали така каза той? Кълна се, той скоро ще разбере, че в тези думи има повече истина, отколкото би могъл да допусне. Ето как оня, който според мнението на толкова мъдри хора може да съперничи в политиката на Бърли и Уолсингам, а във военните работи — на Съсекс, се превръща в ученик на своя слуга. Заради какво? Заради едни светлокафяви очи, заради една лукава румена хубавица! И честолюбието отива по дяволите. Трябва да се признае все пак, че ако прелестите на простосмъртна жена могат да оправдаят умопобъркването на един политик, това оправдание седеше през благословената вчерашна вечер от дясната страна на милорда. Но нека оставим нещата да следват естествения си ход — или той ще ме издигне, или аз сам ще си осигуря щастието. А колкото до онова нежно създание, ако не издаде нищо за срещата си с Тресилиан — пък аз съм сигурен, че няма да посмее да го направи, — то също ще бъде принудено да се спазари с мен за укривателство, за взаимна подкрепа, въпреки че толкова ме презира. А сега да вървя в конюшнята. Да, милорд, днес аз подготвям твоята свита, но може би не е далече времето, когато моят щалмайстор ще стяга за път моята. Кой е бил Томас Кромуел? Син на прост ковач, а е умрял като лорд — на ешафода наистина, но това си е било в реда на нещата по онова време. А кой е бил Ралф Седлър? Писар на Кромуел, а е преживял управлението на осемнайсет велики лордове. Via27! Аз умея да държа юздите не по-зле от тях.“

С тия мисли той излезе от стаята.

Междувременно графът се бе върнал в спалнята, за да се сбогува набързо с красивата графиня. Страхуваше се да остане насаме с нея, за да не бъде принуден да слуша настойчивите й молби, които му беше трудно да отхвърля и които след разговора със своя довереник бе решил твърдо да не удовлетворява.

Завари я по бял копринен халат, подплатен с кожа. Беше надянала набързо пантофи на бос крак, а разпуснатата й коса се подаваше изпод нощната шапчица. Сега тя блестеше единствено със собствената си неподправена красота, която не само не бе повехнала, а напротив — бе станала още по-заслепителна от мъката пред предстоящата раздяла.

— Бог да бди над теб, най-прекрасна и най-любима моя! — рече графът, едва откъснал се от прегръдките й, за да я притисне отново и отново в своите, и отново да се сбогува с нея, и отново да се върне да я целуне, и още веднъж да й каже сбогом. — Слънцето вече се вдигна на синия хоризонт и аз не смея да се бавя повече. Преди изгрева му трябва да бъда на десет мили оттук.

С тия думи той най-сетне направи усилие да прекъсна прощалната им среща.

— Значи, ти няма да изпълниш молбата ми? — попита графинята. — Ах, недостойни рицарю! Нима е възможно боса дама да отправя молба към един доблестен рицар и той да й отвърне с отказ?

— Готов съм да изпълня всичко, всичко, което ти би поискала, Еми — отговори графът, — с изключение на това, което ще погуби и двама ни.

— Добре тогава — каза графинята, — няма повече да настоявам да ми се признае ролята, която би накарала цяла Англия да ми завижда — ролята на съпруга на моя доблестен и благороден лорд, най-изтъкнатия от английските придворни. Разреши ми обаче да споделя тайната с моя скъп баща. Разреши ми да прекратя мъките, които му причиних с моето недостойно поведение. Казват, Че бил болен, горкият, стар, мил човечец!

— Казват ли? — припряно попита графът. — Кой казва това? Нима Варни не е съобщил на сър Хю всичко, което смеем да му разкрием засега за твоето щастие и благополучие? И не ти ли е разказал той, че добрият стар рицар се радва на добро здраве и настроение и продължава да се увлича от обичайното си любимо занимание? Кой ся е позволил да ти втълпява други мисли?

— Никой, милорд, никой! — отвърна графинята, малко обезпокоена от тона, с който беше зададен въпросът. — И въпреки това, милорд, бих искала да се уверя със собствените си очи, че баща ми е здрав.

— Бъди благоразумна. Еми! Засега все още не бива да влизаш във връзка с баща си или с който и да било от неговия дом. Освен че поначало е неблагоразумие да се поверява тайната на повече хора, отколкото е наложително, достатъчен, повод за бдителност представлява и онзи корнуолец — онзи Тревейниан или Тресилиан, не помня точно името му, — който често обикаля дома на стария джентълмен и неизбежно ще научи всичко, което се знае там.

— Аз не мисля така, милорд — възрази графинята. — Баща ми открай време е известен като достоен и почтен човек. Колкото до Тресилиан, ако ние можем да си простим злото, което му сторихме, за него съм готова да се обзаложа срещу графската корона, която един ден ще споделя с теб, че гой не е способен да отвърне на обидата с обида.

— И въпреки това, Еми, нямам доверие в него — каза графът. — Кълна се в честта си — нямам му доверие. По-скоро съм съгласен дяволът да си навре носа в нашата тайна, отколкото този Тресилиан.

— А защо, милорд? — попита графинята, като потрепера леко от решителния и остър тон на графа. — Искам да знам, защо така строго съдиш Тресилиан?

— Моята воля би трябвало да бъде достатъчна причина — отвърна графът, — но щом това не те задоволява, помисли сама как и с кого се е съюзил този Тресилиан. Той се радва на благоразположението и на Ратклиф, и на Съсекс, в борбата си с които аз едва задържам позициите си пред нашата мнителна владетелка. Ако той спечели такова предимство пред мен, Еми, като научи за нашия брак, преди Елизабет да бъде подготвена за него както трябва, аз ще изгубя завинаги нейната милост. Не е изключено да загубя наведнъж и благосклонност, и богатство — защото тя има в себе си нещо от характера на баща си Хенри — и да стана жертва, може би дори кървава жертва, на оскърбеното й честолюбие и ревност.

— Но защо, господарю мой — продължаваше да упорства графинята, — даваш такава оскърбителна преценка за човек, когото тъй малко познаваш? Всичко, което знаеш за Тресилиан, го знаеш от мен, а тъкмо аз те уверявам, че той никога няма да разкрие твоята тайна. Аз му сторих зло заради теб, затова сега толкова по-силно желая да бъдеш справедлив към него. Ти се разгневи само поради това, че заговорих за него. А какво ли би казал, ако научиш, че действително съм го видяла?

— Ако си го видяла — отвърна графът, — би било добре да запазиш тази среща в такава тайна, в каквато се пази казаното на изповед. Нямам желание да погубвам никого, но оня, който си позволи да въвре нос в моите лични работи, най-добре да не ми се появява насреща. Мечката28 няма да позволи на когото и да било да спре страшния й устрем!

— Наистина страшен! — рече силно пребледнялата графиня.

— Ти си болна, любима — каза графът, придържайки я в прегръдките си. — Най-добре да си легнеш отново — рано е още за теб да ставаш. Имаш ли нещо друго да искаш от мене, което обаче да не засяга славата ми, успеха ми и живота ми?

— Не, любими — прошепна графинята. — Струва ми се, имаше нещо, което исках да ти кажа, но гневът ти го прогони от паметта ми.

— Запази го за следващата ни среща, мила — каза нежно графът и отново я прегърна. — Като изключим онези молби, които не мога и не смея да удовлетворя, то всяко друго твое желание ще бъде изпълнено безусловно, ако ще за това да трябва да се преобърне цяла Англия и всичките й колонии.

След тия думи той най-сетне се сбогува с жена си. На долния край на стълбата Варни му подаде широк прислужнически плащ и широкопола шапка, в които той така се загърна, че се преобрази до неузнаваемост. В двора чакаха два оседлани коня — за него и Варни; онези Двама-трима души от свитата му, които бяха посветени в тайната дотолкова, че знаеха или се досещаха за любовния роман на графа с красивата обитателка на замъка, чието име и ранг обаче оставаха неизвестни за тях, бяха отпратени напред още вечерта.

Антъни Фостър сам държеше поводите на якия и издръжлив кон на графа, а старият му слуга — юздите на красивия и пъргав жребец, на който — като господар — трябваше да язди Ричард Варни.

Когато обаче графът приближи, Варни излезе напред и взе поводите от ръцете на Фостър, като не му позволи да направи тази услуга, считайки я явно за своя привилегия. Фостър се намръщи в отговор на неочакваната намеса, която му попречи сам да услужи на графа, но все пак отстъпи на Варни. Графът, без да обърне внимание на всичко това, се метна на коня и забравяйки, че като е поел ролята на слуга, трябва да върви след мнимия господар, излезе умислен от четвъртития двор, като преди това махна няколко пъти с ръка в отговор на прощалния поздрав, който графинята му изпращаше с кърпичката си от прозореца на своята стая.

Когато стройната му фигура изчезна под тъмния свод на вратата, Варни промърмори: „Няма що, чудесна измама — слугата върви пред господаря!“ Той почака графът да изчезне съвсем и се обърна към Фостър, за да размени няколко думи с него.

— Гледаш ме така мрачно, Антъни — каза той, — сякаш съм ти отнел прощалното кимване на милорда. Е добре, за сметка на това аз пък го подсетих да ти остави за спомен един по-добър дар за преданата ти служба. Виж! Кесия с такова истинско злато, каквото едва ли изобщо е подрънквало в пръстите на някой бедняк. Хайде, човече, преброй го — добави той, докато Фостър с мрачна усмивка вземаше златото — и прибави към него и тлъстичкия дар, който той снощи поднесе на Джанет за спомен.

— Как така! Как така! — бързо заговори Фостър. — Нима е дал на Джанет злато?

— Да, и защо не, човече? Да не би нейните грижи за красивата господарка да не заслужават награда?

— Тя няма да го вземе — каза Фостър. — Тя ще го върне. Аз добре знам как той се увлича по красивите личица — пламенно, но за кратко. Неговата любов е непостоянна като луната.

— Ти си се побъркал, Фостър. Как можеш да се надяваш на такова щастие — милордът да удостои Джанет с милостивия си поглед? Че кой, дявол да го вземе, ще седне да слуша дрозда, когато пее славей?

— Дрозд или славей — за ловеца на птици е все едно. А самият вие, мистър Варни, изкусно умеете да надувате свирката, щом трябва да се примамят игривите птички в мрежите му. Не желая за Джанет това дяволско благоволение, към което сте тласнали вече не едно и не две нещастни момичета. Смешно ли ви е?

Аз ще спася от ноктите на дявола поне един човек от своето семейство, бъдете сигурен в това. Тя ще върне златото.

— Или пък ще ти го даде на тебе да го пазиш, Тони — каза Варни, — а това вече няма да е лошо. Но стига толкова, сега трябва да ти кажа нещо по-важно. Нашият господар се завръща в двора с не много благоприятно за нас настроение.

— Какво искате да кажете? — попита Фостър. — Да не би вече да му е омръзнала неговата красива играчка, неговото развлечение? Той я купи на твърде висока цена и аз съм готов да се обзаложа, че сега се разкайва за покупката си.

— Ни най-малко, Тони — отвърна Варни. — Той я люби безумно и заради нея е готов да напусне двора. А стане ли това — пропадат надежди, богатство и спокоен живот. Църковните земи ще трябва да се върнат обратно и пак добре ще бъде, Тони, ако наемателите не бъдат призовани в ковчежничеството да дават сметка.

— Това ще означава гибел — рече Фостър и лицето му се свъси от мрачни предчувствия, — и то заради някаква си жена! Да беше поне за спасение на душата му, както и да е! И на мен понякога ми идва да пропилея всичко, което имам, и да стана един от бедните енориаши в нашата община.

— Твърде е възможно и да станеш, Тони — каза Варни, — но, струва ми се, дяволът няма да повярва в твоята принудителна бедност и ти пак ще бъдеш на загуба. По-добре следвай съвета ми и Къмнър хол ще бъде твой: никому нито дума за посещението на Тресилиан тук, докато аз не ти кажа!

— А защо, моля ви се? — попита Фостър, изпълнен с подозрение.

— Глупак такъв! — ядоса се Варни. — При настроението, което е обхванало сега милорда, най-сигурният начин да бъде затвърдено окончателно решението му да се оттегли от двора е да научи, че такъв един призрак витае около дамата му в негово отсъствие. Той ще пожелае сам да поеме ролята на ламята, която пази златната ябълка, и тогава, Тони, твоята работа тук ще бъде свършена. Умният и от една дума разбира! Сбогом! Трябва да го настигна.

Той обърна коня си, пришпори го и препусна под сводестата врата, за да догони господаря си.

— Дано твоята работа да е свършена или пък да си счупиш врата, сводник проклет! — промърмори Фостър. — И все пак аз трябва да му играя по свирката, защото ни свързват общи интереси, а пък той умее да върти високомерния граф, както си иска. Джанет обаче трябва да ми даде тия златни монети, за да се похарчат за богоугодни цели. Ще ги държа отделени в ковчежето си, докато дойде подходящ случай да ги употребя. Никакви отровни изпарения не бива да облъхват Джанет. Тя трябва да остане чиста като ангел, дори и само за да се моли на бога за своя баща. Аз вървя по опасен път и нейните молитви са ми нужни. Наоколо вече се носят най-невероятни слухове за начина ми на живот. Енориашите ме гледат студено, а когато мистър Хоулдфорт говореше, че лицемерът винаги си оставал лицемер, стори ми се, че гледаше право в мен. Ламборн е прав — католическата вяра беше по-удобна. Човек трябваше само да спазва предписаното — да чете молитви, да слуша литургии и да ходи на изповед, — за да получава опрощение на греховете си. Тези пуритани следват много по-труден и неравен път. Аз обаче ще положа усилия — всеки път, преди да отворя железния си сандък, поне един час ще чета библията.

В това време Варни препускаше след своя господар и скоро го настигна — графът го чакаше при задната врата на парка.

— Бавиш се, Варни — каза графът, — пък времето ни е малко. Чак в Удсток ще мога спокойно да хвърля тази маскировка, а дотогава ще пътувам с известен риск.

— Дотам има само два часа бърза езда, милорд — отговори Варни. — Забавих се, защото исках още веднъж да напомня на този Фостър за нареждането ви да внимава и да пази всичко в тайна, а също и за да разуча къде се намира джентълменът, когото искам да препоръчам за свитата на ваша свет лост на мястото на Тревърс.

— Смяташ ли, че ще е годен за моя антишамбър? — попита графът.

— Буди надежди, милорд — отговори Варни. — Впрочем, ако ваша светлост е склонен да продължи сам по-нататък, аз бих могъл да се върна в Къмнър и да ви го доведа в Удсток, преди да сте станали от леглото.

— Да, както знаеш, в момента аз вече спя там — каза графът. — Затова не жали коня, за да дойдеш навреме за утринния ми прием.

Той пришпори коня си и препусна напред, а Варни се върна в Къмнър по главния път, заобикаляйки парка, слезе от коня пред вратата на „Черната мечка“ и попита за мистър Майкъл Ламборн. Тази забележителна личност не закъсня да се появи пред новия си господар, но вече не изглеждаше така бодър и весел, както преди.

— Изгубил си дирята на твоя приятел Тресилиан, нали? — каза Варни. — Познавам по унилата ти физиономия. Толкова ли струва твоята умелост, безсрамен измамнико?

— Мътните да го отнесат, досега така зорко никого не съм следил! — възкликна Ламборн. — Вървях подире му, докато се скри тук, при моя вуйчо, залепих се като пчелен восък за него, дебнах го по време на вечеря, проследих го до стаята му, като отиваше да си легне, и — изведнъж фокус, мокус, препаратус — на другата сутрин го няма и дори самият коняр не знае накъде е потеглил!

— Ти май се опитваш да ме баламосаш, драги — процеди през зъби Варни. — Ако излезе така, кълна ти се, че ще се разкайваш!

— Сър, и пай-доброто куче понякога изгубва следата — отвърна Ламборн. — Каква полза мога да имам аз от това, този юначага да изчезне безследно? Попитайте стопанина, Джайлс Гозлинг, попитайте готвача и коняря, попитайте Сесили или когото си щете от хана дали съм изпускал из очи Тресилиан, докато не отиде да си легне. В края на краищата беше ли нужно да седна да бдя край леглото му като болногледачка, след като се уверих, че спокойно и кротко си легна да спи? Преценете сам дали съм виновен.

Варни наистина поразпита някой и друг от хората в хана и разбра, че Ламборн говори истината. Всички потвърдиха, че Тресилиан е заминал най-неочаквано и внезапно по някое време след полунощ.

— Не мога да го обвиня обаче в нищо — подчерта стопанинът. — Оставил е на масата в стаята си пари не само за сметката, но и за почерпка на прислугата, без да е имало нужда всъщност, защото, както изглежда, си е оседлал коня сам, без помощта на коняря.

След като се убеди, че Ламборн съвестно е изпълнявал задълженията си. Варни взе да го разпитва за бъдещите му намерения и за какво изобщо смята да се залови занапред, като намекна, че е подразбрал от Фостър за желанието на Ламборн да постъпи на служба при някой придворен.

— Бил ли си някога в двора? — попита той.

— Не — отговори Ламборн, — но от десетгодишната си възраст насам поне веднъж седмично сънувам, че съм там, и то на висока служба.

— Ако сънят ти не се изпълни, вината ще е твоя — каза Варни. — Имаш ли нужда от пари?

— Хм! — изсумтя Ламборн. — Аз обичам удоволствията.

— Отговорът ти е достатъчно ясен и откровен — рече Варни. — Известно ли ти е обаче какви качества се изискват, за да влезе човек в свитата на един придворен, който предстои все повече да се издига?

— Представял съм си ги, сър — отвърна Ламборн. — Да речем: зорко око, затворена уста, бърза и смела ръка, пъргав ум и притъпена съвест.

— А твоята, предполагам — каза Варни, — отдавна трябва да се е притъпила, нали така?

— Не си спомням, сър, изобщо някога да е била особено остра — отвърна Ламборн. — Като младеж имах някои залитания, но ги поизтрих от паметта си на грапавия воденичен камък на войната, а това, което остана, измих в широките вълни на Атлантика.

— Значи, си служил в Индия?

— И в Източна, и в Западна — отвърна кандидатът за придворна служба, — на море и на суша. Служих на португалците и на испанците, на холандците и на французите, воювах и за наша сметка с банда весели момчета, които твърдяха, че оттатък екватора не можело да има мир и спокойствие29.

— Ти можеш да свършиш добра работа и на мен, и на моя господар, и на себе си — каза след кратка пауза Варни. — Запомни обаче, че аз познавам хората и отговаряй откровено: можеш ли да бъдеш верен?

— Дори и да не познавахте хората — каза Ламборн, — аз щях да се чувствувам задължен да ви отговоря с „да“ без всякакви увъртания и да се закълна за това и в живота, и в честта си, и така нататък. А тъй като ми се струва, че ваша милост предпочита честната истина пред хитрата лъжа, ще ви отговоря, че мога да бъда верен до подножието на бесилката, да, и до примката, която виси от нея, стига да се отнасят добре с мене и добре да ми плащат. Само при това условие.

— Вероятно — каза с подигравателен тон Варни — към останалите ти достойнства може да се прибави, когато моментът го наложи, и умението да изглеждаш сериозен и благочестив.

— Нищо не ми струва да кажа „да“ — отвърна Ламборн, — но ако трябва да бъда откровен, ще отговоря с „не“. Щом ви е нужен лицемер, вземете Антъни Фостър. Още от детските години него го преследва някакъв призрак, който той нарича религия, макар набожността му да е от такъв вид, че винаги му носи печалба. Аз обаче нямам такива способности.

— Добре — каза Варни. — Като нямаш лицемерие, нямаш ли поне кон в конюшнята?

— Имам, как да нямам, сър! — възкликна Ламборн. — И то такъв, че може да надбяга най-добрите ловни коне на херцога. Когато на времето при Шутърсхил по грешка спрях един стар търговец на добитък, чиито джобове бяха далеч по-пълни от тиквата му, моят чудесен дорест кон ме измъкна от опасността въпреки цялата тупурдия.

— В такъв случай оседлай го веднага и тръгвай с мен — рече Варни. — Остави дрехите и вещите си на стопанина да ти ги пази и аз ще те заведа на такава служба, от която ако не успееш да се издигнеш нагоре, ще трябва да се сърдиш не на съдбата, а на себе си.

— Храбро и смело напред! — рече Ламборн. — След миг възсядам. Ей, конярю, оседлай коня ми и не губи нито секунда, ако ги е скъпа тиквата. Прекрасна Сесили, вземи половината от съдържанието на тази кесия като утеха за ненадейното ми заминаване.

— Не, това вече няма да го бъде! — намеси се баща й. — Сесили не желае подобни спомени от тебе. Измитай се, Майк, и върви да търсиш божията милост, ако можеш, макар че там, накъдето си тръгнал, струва ми се, няма да я намериш.

— Стопанино, бих искал да зърна тази твоя Сесили — рече Варни. — Толкова много съм слушал за красотата й.

— Почерняла от слънцето красота — възрази стопанинът, — подготвена да издържа на дъжд и на вятър, но не такава, че да се хареса на един тъй изтънчен и взискателен господин като вас. Сега е още в стаята си и не може да се покаже пред очите на такъв подранил кавалер като моя благороден гост.

— Е, нищо, бог да я пази, любезни стопанино! — отвърна Варни. — Хайде, конете вече тъпчат от нетърпение. Сбогом!

— Прощавайте, моят племенник с вас ли ще дойде? — попита Гозлинг.

— Да, такова намерение има — отговори Варни.

— Добре си го намислил, родственико, добре — каза стопанинът. — Добре си го намислил, казвам ти го. Само че конят ти е игрив, затова гледай да не те заведе неочаквано до бесилото. Искаш ли обаче на всяка цена да постигнеш безсмъртие чрез въжето — а това не е изключено, щом си решил да тръгнеш подир този джентълмен, — заклевам те да си намериш бесило колкото може по-далеч от Къмнър. А сега те поверявам на седлото.

Междувременно Варни и новият член от свитата на графа се метнаха на конете и оставиха стопанина да довърши на спокойствие своите зловещи предвещания и съвети. Отначало тръгнаха в тръс и това им пречеше да разговарят, но когато започнаха да се изкачват по един стръмен пясъчен хълм, разговорът отново се възобнови.

— Доволен си, че ще служиш в двора, нали? — попита Варни спътника си.

— Разбира се, уважаеми господине, стига моите условия да ви харесват толкова, колкото ми харесват вашите.

— А какви са твоите условия? — попита Варни.

— Ако аз трябва да бдя зорко за интересите на моя покровител, той от своя страна трябва да гледа през пръсти на недостатъците ми — отговори Ламборн.

— Добре — каза Варни, — стига да не са чак толкова големи, че да си счупи пищялите в тях.

— Разбрано — съгласи се Ламборн. — После, ако помагам да се гони дивеч, искам на мен да оставят да оглозгам костите.

— Това е основателно — призна Варни. — Да получат по-първите, а след това и ти.

— Именно — продължи Ламборн. — Остава да прибавя само още едно условие; ако се скарам със закона, покровителят ми да застане на моя страна. Всъщност това е най-важната точка.

— Не е лишена от основание — каза Варни. — Стига, разбира се, кавгата да е станала заради службата при господаря.

— За заплатата и тъй нататък хич и не говоря — добави Ламборн. — Ще преживявам от разни тайни възнаграждения.

— За това не се страхувай — рече Варни. — Ще имаш и дрехи, и пари, с които да се перчиш пред твоята ръка хора, защото влизаш в дом, където се къпят в злато, както се казва.

— Това напълно съответствува на характера ми — зарадва се Майкъл Ламборн. — Остава само да ми кажете името на моя господар.

— Наричат ме мистър Ричард Варни — отвърна спътникът му.

— Аз имам пред вид името на благородния лорд, при когото искате да ме назначите на служба — каза Ламборн.

— Ах ти, негоднико! — кипна Варни. — За толкова важен ли се мислиш, та не искаш да ме наричаш господар? Можеш да се държиш нагло и самоуверено спрямо другите, но спрямо мен дързост не си позволявай.

— Моля да ме извините, ваша милост — каза кротко Ламборн. — Стори ми се, че сте приятел с Антъни Фостър, пък аз също съм приятел с него.

— Хитър си, мошенико, виждам — отвърна Варни. — Но запомни: аз наистина се каня да те назнача в свитата на един придворен, но ти главно на мен ще служиш и от моето благоразположение ще зависиш. Аз съм неговият щалмайстор, а скоро ще научиш и неговото име. Това име държи юздите на кралския съвет и управлява държавата.

— С такова светило — възкликна Ламборн — лесно могат да се правят магически заклинания, ако човек поиска да намери тайно съкровище.

— Да, стига да си служиш с него благоразумно — отвърна Варни. — Но запомни — опиташ ли се сам да правиш с него заклинания, можеш да предизвикаш дявола и той ще те разкъса на парченца.

— Разбирам — каза Ламборн. — Няма да надхвърлям границата.

На това място пътниците подновиха бързия си ход, прекъснат от разговора, и скоро влязоха в кралския парк в Удсток. Това старинно владение на английската корона вече съвсем нямаше оня вид, който бе имало по времето, когато в него е живеела красивата Розамънд и когато са се разигравали тайните и непозволени любовни интриги на Хенри II. Още по-малка прилика има между него и днешния замък Бленъм, който служи за възпоминание не само на победата на Марлбъро, но и на гениалността на Ванбру, макар че приживе големият архитект често е бил осъждан от хора, чийто вкус е бил далеч по-посредствен от неговия. По времето на Елизабет Удсток представляваше старинно и доста разнебитено здание, отдавна лишено от честта да служи за кралска резиденция, което от своя страна бе довело до обедняването на съседното село. Жителите на селото на няколко пъти бяха отправяли прошение до кралицата да им оказва от време на време милостта да се насладят на височайшия й лик. Именно с това прошение, поне привидно, бе свързано посещението в Удсток на благородния лорд, когото вече представихме на читателите.

Варни и Ламборн навлязоха с галоп в двора на древния и порутен замък, където тази сутрин имаше такова голямо оживление, каквото не беше виждано през двете последни владичества. Хората от свитата на графа, лакеи и всякакви други слуги влизаха и излизаха наперено, с обичайната за професията им врява. Разнасяха се конско цвилене и кучешки лай — беше приготвено всичко необходимо, в случай че лордът по време на огледа на замъка пожелаеше да половува из парка — един от най-старите в Англия и, както разказваха, пълен с дивеч, който от дълго време се скиташе из него, без никой да го безпокои. Неколцина жители на селото, с тревожната надежда за евентуалните благоприятни последствия от това изключително посещение, се разтакаваха по двора в очакване да се появи важната личност. Вниманието им бе привлечено от внезапното появяване на Варни; пошепвайки си един на друг: „Графският щалмайстор!“, те побързаха да спечелят благоволение, снемайки шапки и предлагайки да подържат юздата и стремето на коня на любимия придружник на графа.

— Настрана, настрана, господа — надменно каза Варни, — оставете слугите да си вършат работата.

Огорчените граждани и селяни се отдръпнаха, а Ламборн, който не пропускаше нито една подробност от поведението на своя началник, отклони още по-грубо и неучтиво предложените му услуги:

— Махайте се назад, селяци, чумата да ви яде, и оставете негодниците лакеи да си изпълняват дълга!

Двамата предадоха конете на слугите и влязоха в замъка с надменна походка — нещо естествено за Варни поради навика и съзнанието за благороден произход и ново за Ламборн, който се стараеше да му подражава във всичко, — оставяйки бедните жители на Удсток да си шепнат:

— Горко ни! Да ни пази бог от такива надути контета! Ако и господарят прилича на слугите си, да ги отнесе всички сатаната, че да не остане и следа от тях!

— По-тихо, добри хора, по-тихо, съседи! — обади се съдебният пристав. — Дръжте си езика зад зъбите, после ще разберем всичко. В края на краищата в Удсток никого вече няма да посрещат така радостно, както са посрещали добродушния стар крал Хари. Случвало се е и той да вдигне кралската си десница и да плесне някого с бича, но после ще му хвърли шепа сребърни монети със собственото си изображение, за да намаже с тях удареното място.

— Мир на праха му! — откликнаха слушателите. — Много има да чакаме кралица Елизабет да плесне някого от нас.

— Не се знае — отвърна приставът. — Засега трябва да търпим, драги съседи, и да се утешаваме с мисълта, че заслужаваме такова внимание от ръката на кралицата.

В това време Варни, следван по петите от новия си подчинен, влезе в залата, където по-важни и по-издигнати хора от събраните в двора очакваха появяването на графа, който все още се намираше в стаята си. Всички поздравиха Варни повече или по-малко почтително — всеки според ранга си или според важността на работата, довела го на утринния прием на графа. На всеобщия въпрос: „Кога ще излезе графът, мистър Варни?“ — той отговаряше лаконично: „Не виждате ли ботушите ми, току-що пристигам от Оксфорд и нищо не зная“ или нещо друго от този род. Когато въпросът обаче бе зададен по-високо и от по-важна личност, Варни отвърна: „Сега ще попитам камерхера, сър Томас Коупли.“ Камерхерът, който се отличаваше от останалите по сребърния си ключ, каза, че графът чакал само завръщането на мистър Варни, за да излезел при хората, но че първо желаел да поговори с него насаме в стаята си. Варни се поклони на всички и тръгна към покоите на графа.

В продължение на няколко минути в залата се чуваше припреният шепот на очакващите, който стихна при отварянето на вратата. Предвождан тържествено от камерхера и управителя на имението и следван от Ричард Варни, в залата влезе графът. Във величествената му осанка и благородните му черти хората не откриха нито следа от наглата самоувереност, проявена от неговите слуги. Наистина той се отнасяше към хората с вежливост, зависимо от ранга им, но дори и най-незначителният сред присъстващите получаваше своя дял от милостивото му внимание. Въпросите, които задаваше за състоянието на имението, за правата на кралицата, за предимствата и неизгодите, които биха съпровождали нейните временни пребивавания в кралската резиденция Удсток, говореха, че той сам най-задълбочено и сериозно е проучил молбата на местните жители и има желание да помогне за благополучието на града.

— Бог да благослови благородната му душа! — каза приставът, който се бе промъкнал в приемната. — Изглежда малко бледен. Готов съм да се обзаложа, че е прекарал цялата нощ в четене на нашето прошение. Мистър Тъфярн, който го съставя цели шест месеца, казваше, че за проумяването му трябвала поне една седмица, а вижте как графът е разбрал същината му само за някакви си двайсет и четири часа.

После графът обяви, че ще положи всички усилия да убеди владетелката да отсяда понякога в Удсток по време на обиколките си из страната, за да имат възможност жителите на града и околността да се ползуват от нейната подкрепа и милост, както на времето — от тая на нейните предшественици. Той изрази и радостта си, че е предвестник на нейната благосклонност към тях и им съобщи, че кралицата, за да подпомогне търговията и да поощри достойните жители на Удсток, решила да въздигне града, като го направи център на търговията с вълна.

Тази радостна новина бе посрещната с шумно одобрение както от избраните лица, допуснати в приемната, така и от тълпата в двора.

Грамотата за почетно гражданство, заедно с кесия злато, бе поднесена на графа на колене от местните управници. Графът предаде кесията на Варни, а той, от своя страна, връчи известна част от съдържанието й на Ламборн като залог за новата му служба.

Скоро след това графът и свитата му се качиха на конете, за да се приберат в кралския двор, и потеглиха, съпроводени от такива силни викове: „Да живее кралица Елизабет и благородният граф Лестър!“, че ехото огласяше всички кътчета на старата дъбова гора. Изискаността и учтивостта на графа спечелиха уважение дори и на неговите приближени — така както тяхната предишна надменност бе хвърлила сянка върху техния господар — и хората взеха да викат: „Да живеят графът и неговата доблестна свита!“, когато Варни и Ламборн — всички според положението си — преминаха гордо по улиците на Удсток.