Кенилуърт

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И СЕДМА

Всички си спомняха по-късно, че по време на вечерята и на забавленията, с които завърши този богат на събития ден, поведението на Лестър и Варни много рязко се различаваше от обичайните им навици и маниери. Всеобщото мнение за сър Ричард Варни бе, че е по-скоро разумен и делови човек, отколкото любител на наслажденията. Той осъществяваше себе си главно в работата — занимаваха го и военни, и граждански проблеми, а по време на тържества и угощения се задоволяваше с ролята на зрител, макар че отлично знаеше как да ги организира по-добре и да, ги направи по-приятни. Когато в подобни случаи си позволяваше, да прояви своето остроумие, правеше това грубо, язвително и заядливо, сякаш се гавреше с разкоша и с гостите, а не вземаше участие в общото веселие.

Този ден обаче Варни дотолкова не приличаше на себе си, сякаш го бяха заменили с друг човек. Той се присъедини към младите кавалери и дами и изглеждаше напълно отдаден на безгрижно веселие, в което не отстъпваше и на най-жизнерадостните от тях. Онези, които бяха свикнали да виждат в негово лице човек, погълнат от важни и честолюбиви планове, хаплив и присмехулник и всепризнат майстор на саркастичните забележки по отношение на хората, които приемат живота такъв, какъвто е, и са готови да се включат във всяко предложено развлечение, с учудване откриха, че неговото остроумие може да бъде и безобидно, смехът му — добродушен и челото — ясно, като на всички останали. Неволно възникваше въпросът, какви сили на дяволското лицемерие е повикал той на помощ, за да прикрие под веселата маска тъмните си намерения? Това сигурно ще си остане завинаги загадка за всички освен за подобните нему, ако, разбира се, на тоя свят все още има толкова лоши хора. Защото Варни беше човек с изключителни способности, но тези способности за нещастие бяха изцяло посветени на постигането на тъмни цели.

Точно обратен бе случаят с Лестър. Макар да бе свикнал с ролята на изискан придворен, макар да умееше да изглежда винаги весел, неуморим, радостен от живота, дори когато душата му се разкъсваше от неудовлетворено честолюбие, завист или възмущение, сега в сърцето му се бе настанила такава страшна гостенка, с която той не можеше да се справи. Блуждаещият му поглед и разстроеното му лице недвусмислено говореха, че мислите му са твърде далеч от забавленията, в които бе принуден да участвува. Той гледаше, движеше се и говореше единствено с цената на огромни усилия, сякаш бе загубил напълно властта над острия си ум и над красивото си лице — нещо, което никога не беше му се случвало. Движенията и жестовете му не се подчиняваха на волята му и той приличаше на автомат, движен от скрит механизъм. От устата му излизаха откъслечни думи, сякаш трябваше първо да обмисли това, което ще каже, сетне — да завърши с огромно усилие започнатата фраза, без да забрави нито едното, нито другото.

Тази поразителна промяна в поведението на най-блестящия придворен на Англия, забелязвана дори от най-последния слуга, обърнал се към него, не можеше да се изплъзне от будните очи на най-мъдрата кралица на своя век. Небрежността и неуравновесеността на граф Лестър сигурно биха предизвикали гнева на Елизабет, ако тя не бе убедена, че той все още не може да се успокои от острите думи, които тя изрече тази сутрин, и че тъкмо тази натрапчива мисъл, въпреки усилията му да се владее, не му позволява да бъде така изискан и непринуден, както всеки друг път. Тази ласкаеща женската суетност мисъл бе достатъчна за кралицата, за да оправдае напълно многобройните грешки и пропуски на граф Лестър. Опитните придворни с учудване гледаха как кралицата не само не се възмущаваше от проявите на небрежност и явно невнимание към нея — макар че тъкмо към тези неща тя беше винаги особено взискателна, — но дори се стреми да му даде възможност и време да се овладее. Нещо повече — тя сама поощряваше това негово поведение с една прекалена снизходителност, която беше толкова чужда на нейния характер. Въпреки това обаче беше ясно, че така не можеше да продължава дълго и че Елизабет в края на краищата ще стигне до друго, не толкова благоприятно обяснение за поведението на Лестър. През това време съобщиха на графа, че Варни го моли да отиде в другата стая, за да поговори с него.

Трябваше два пъти да предадат на графа това съобщение, за да стигне то до съзнанието му. Той се изправи като в сън и вече се канеше да излезе, но се опомни, обърна се и помоли кралицата да му разреши да напусне залата за няколко минути поради неотложна работа.

— Разбира се, милорд, идете — каза кралицата. — Ние знаем, че нашето присъствие тук е придружено от най-неочаквани и различни затруднения, които изискват вашата незабавна намеса. Ако искате обаче да се чувстваме като ваша желана и уважавана гостенка, настойчиво ви молим, милорд, да мислите по-малко как да ни нагостите, а да ни радвате с по-добро настроение от това, което имате днес. Сърдечността на домакина винаги е била най-доброто развлечение за госта независимо дали той е крал или прост селянин. Вървете, милорд! Ние се надяваме, че ще се върнете с прояснено лице и с оная жива мисъл, с която винаги сте радвали своите приятели.

В отговор на този упрек Лестър само се поклони ниско и излезе. Варни го срещна при вратата, отведе го бързо настрани и му прошепна на ухото:

— Всичко е наред.

— Видя ли я Мастърс — попита Лестър.

— Да, милорд. Тя обаче нито отговори на въпросите му, нито даде обяснение за своето мълчание и затова той е склонен да потвърди, че дамата страда от умствено разстройство и че е най-добре да бъде поверена на грижите на приятели. Това ни дава възможност да я отведем оттук, както бяхме решили.

— Ами Тресилиан?

— Той няма да разбере веднага за заминаването й — отвърна Варни. — Ние ще я отведем още тази вечер, а утре ще се погрижим и за него.

— Не — каза Лестър. — Кълна се, че ще му отмъстя със собствената си ръка!

— Как, милорд, нима имате намерение да се биете сам с такова нищожество като Тресилиан? Не си струва, милорд. Той отдавна се кани да отпътува за далечни страни. Оставете го на мен — аз ще се погрижа да не се върне тук, за да разказва басни.

— Кълна се в бога, Варни, че няма да допусна това! — извика Лестър. — Ти наричаш нищожен врага, който успя да ме нарани така дълбоко, че отсега нататък животът ми ще бъде верига от страдания и угризения на съвестта? Не, не, аз по-скоро съм готов да открия истината на Елизабет, отколкото да се откажа от правото със собствената си ръка да отдам заслуженото на този проклет негодник. Нека отмъщението й порази и моята, и неговата глава!

Силно разтревожен, Варни разбра, че Лестър е възбуден до такава степен, че ако не се съгласеше с него, той наистина би могъл да изпълни налудничавото си намерение и с това да сложи край на всички амбициозни планове, които-Варни кроеше за своя господар и за себе си. Несдържана, дълбока ярост бе обзела Лестър, очите му хвърляха мълнии, гласът му трепереше, на устните му се появи пяна.

Неговият приближен направи дързък и успешен опит да повлияе на графа дори в този миг на изключителна възбуда. Той го заведе при огледалото и каза:

— Милорд, погледнете се и помислете, дали човек с такова изкривено от ярост лице е в състояние да взема сам решения?

— В какво искаш да ме превърнеш? — извика Лестър, изумен от промяната, която бе станала с него, и оскърбен от дързостта на Варни. — Може би си намислил да ме вземеш под опеката си и да ме направиш свой подвластен? Вярваш, че ще почна да се подчинявам на собствения си слуга?

— Не, милорд — спокойно отвърна Варни. — Аз ви моля да бъдете господар на себе си и на своите чувства. Уверявам ви, милорд, че аз, вашият предан слуга, се срамувам, че така се поддавате на гнева си. Идете, милорд, идете и се хвърлете в краката на Елизабет, разкайте се за вашия брак, обвинете жена си и нейния любовник и в присъствието на всички перове признайте, че като истински глупак сте се оженили за едно просто селско момиче и че тя и нейният учен любовник са успели да ви измамят. Идете, милорд, само че преди това се сбогувайте с Ричард Варни и си вземете обратно всичко, което някога сте му дали. Той служеше на благородния, на гордия, на мъдрия Лестър и повече се гордееше със службата си при него, отколкото би се гордял с правото да заповядва на хиляди подчинени. Но на един малодушен лорд, който се огъва при най-малката трудност и чиито разумни решения се разпиляват като перушина при първия полъх на чувствата, Ричард Варни никога няма да служи. По твърдост на духа той превъзхожда своя господар толкова, колкото по-ниско стои от него по произход и по богатство.

Варни говореше искрено. Макар че твърдостта на духа, с която се хвалеше, да бе всъщност жестокост и безсърдечност, той действително вярваше в това свое превъзходство. Интересът, който наистина изпитваше към съдбата на Лестър, придаваше необикновена искреност на гласа му и на израза на лицето му.

Лестър бе просто смазан от тези думи. Нещастният граф изпитваше чувството, че го напуска и последният му приятел. Той подаде ръка на Варни и сподавено каза:

— Не ме напускай! Кажи, какво трябва да направя?

— Бъдете това, което сте, благородни господарю — отвърна Варни, като пое почтително ръката на графа и я докосна с устни.

— Бъдете това, което сте, издигнете се над страстите, които погубват малодушните хора. Нима вие сте първият, когото са измамили в любовта, първият, у когото една суетна и безнравствена жена е пробудила голямо чувство, за да го стъпче след това? Нима ще стигнете до прага на лудостта само заради това, че не сте били по-мъдър от най-мъдрите на тоя свят? Забравете я, сякаш не я е имало изобщо! Заличете я от паметта си, защото тя не заслужава да я помните! Нека твърдото решение, което взехте тази сутрин и за чието изпълнение ще ми стигнат смелост, старание и необходимите средства, бъде само присъда на върховен съдия, едно безпристрастно осъществяване на закона! Тя заслужи смъртта си и нека умре!

Докато Варни говореше, графът, стиснал устни и смръщил вежди, го държеше здраво за ръката, сякаш искаше по-лесно да приеме поне една малка част от тази студена, безмилостна и непреклонна твърдост, която неговият любимец искаше да му внуши. Варни млъкна, но графът продължаваше да стиска ръката му, после направи известно усилие да се овладее и каза:

— Така да бъде — тя ще умре! Мога ли обаче да си позволя поне една сълза?

— Нито една, милорд! — каза строго Варни, като забеляза, че устните и страните на Лестър потреперват и че той е готов да се разплаче. — Нито сълза, нямаме време! Трябва да помислим и за Тресилиан…

— Това е едно име, което може да превърне сълзите в кръв!

— прошепна графът. — Варни, аз обмислих всичко и реших. Нито молбите, нито доводите на разума са в състояние да ме разколебаят — аз сам ще убия Тресилиан.

— Това е безразсъдно, милорд, но аз нямам власт да ви затворя пътя към отмъщението. Моля ви поне да изберете подходящо време и да издебнете удобен случай, а дотогава се въздържайте от каквито и да било действия.

— Готов съм да те слушам за всичко друго — каза Лестър, — но в тази работа не ми противоречи!

— В такъв случай, милорд, бих искал да се откажете от вашето глупаво, подозрително и почти безумно поведение, което днес привлича вниманието на целия двор. Ако кралицата не проявяваше към вас една изключителна и съвършено необичайна за нея снизходителност, вие никога не бихте могли да заличите всичките си днешни грешки.

— Наистина ли бях толкова нехаен? — попита Лестър, сякаш се пробуждаше от сън. — А пък аз си мислех, че много успешно прикривам състоянието си. Не се тревожи, сега аз смъкнах от плещите си бремето, което ми тежеше, и се успокоих. Всичко, което ми е предсказано в хороскопа, ще се сбъдне и аз ще напрегна всичките си душевни сили, за да подпомогна съдбата. Не се страхувай повече! Сега ще отида при кралицата и бъди сигурен, че се съумея да се преструвам по-добре дори от теб. Какво още искаш да ми кажеш?

— Налага се да ви помоля за пръстена с печата — мрачно каза Варни, — за да ми служи като пълномощно пред вашите слуги, ако ми потрябва тяхната помощ.

Лестър свали пръстена с печата, който носеше постоянно, подаде го на Варни със страдалчески израз на лицето и каза шепнешком, но твърдо:

— Върши бързо това, което ще вършиш.

През това време в приемната зала бяха започнали вече да се тревожат и да се учудват на продължителното отсъствие на благородния господар на замъка и затова неговите привърженици си отдъхнаха, когато го видяха да влиза с вид на човек, който е смъкнал тежък товар от плещите си. Лестър вложи много старание, за да изпълни даденото пред Варни обещание, и неговият приближен скоро разбра, че вече не е нужно да играе толкова чуждата на неговия характер роля, с която се бе нагърбил днес, и отново се превърна в мрачен, проницателен и хаплив наблюдател.

Лестър се държеше с Елизабет като човек, който много добре познава както природните й дарби, така и слабите струни в душата й. Той беше достатъчно предпазлив, за да заличи веднага мрачното настроение, което имаше до разговора с Варни, но при общуването с кралицата тази мрачност се смекчаваше, преминавайки в печал, от която се излъчваше нежност. Колкото повече Елизабет в съчувствието си към него го обсипваше с внимание, за да го утеши, толкова повече скръбта на Лестър неусетно се превръщаше в поток от любовни излияния — неуморими, тънки, сладостни и същевременно пълни с най-дълбокото уважение, което един поданик е изразявал някога на своята кралица. Елизабет го слушаше като омагьосана. Нейното властолюбие бе приспано, твърдото й решение да се откаже от семейните вериги и да се посвети единствено на грижата за своя народ започна да се разколебава и звездата на Дъдли отново изгря ярко на придворния хоризонт. Победата на графа над собствената му природа и над съвестта му бе помрачена обаче не само от вътрешната съпротива на поруганите му чувства. Многобройни и най-различни олучки по време на вечерята и на последвалото я представление улучваха болното му място, което дори при най-леко докосване му причиняваше непоносима болка.

След свършването на вечерята например, когато придворните се бяха събрали в парадната зала в очакване на внушителното представление с маски, определено за тази вечер, кралицата неочаквано прекъсна разпаленото сражение по остроумие, което граф Лестър водеше срещу лорд Уилоуби, Роли и неколцина други придворни, и каза:

— Милорд, ние ще ви обвиним в държавна измяна, ако продължавате да се опитвате да ни уморите от смях. Но ето че иде човекът, който дори сред най-голямото веселие ни навява печални мисли — нашият учен лекар Мастърс. Той навярно ни носи новини за тази нещастна молителка, лейди Варни. Не, милорд, няма да ви освободим, защото това е спор между съпрузи, а ние нямаме достатъчно опит, за да го решим без помощта на добри съвети. Е, Мастърс, кажи, какво мислиш за избягалата невяста?

Когато кралицата се обърна към Лестър, усмивката му замръзна на устните, сякаш бе изсечена от длетото на Микеланджело или на Чинтри158, и той изслуша съобщението на лекаря с този застинал израз на лицето.

— Ваше величество — започна придворният лекар Мастърс, — както и преди, лейди Варни се е затворила в себе си и не желае да разговаря с мен за своето здраве. Тя твърди упорито, че скоро ще обясни във ваше присъствие всички причини за поведението си и че няма да отговаря на въпросите на по-нискостоящи лица.

— Не, не, пази боже! — извика кралицата. — Вече страдахме достатъчно от недоразуменията и свадите, които сякаш следват по петите тази нещастна побъркана. Нали, милорд? — добави тя, като се обърна към Лестър с поглед, излъчващ нежност и дори разкаяние за утринната кавга. Лестър направи усилие да се овладее и се поклони ниско с израз на мълчаливо съгласие, но колкото и да желаеше това, не намери сили да го потвърди с думи.

— Вие сте злопаметен, милорд — каза кралицата, — но ние ще намерим време и място, за да ви накажем. Нека се върнем обаче към смутителката на нашето веселие, към лейди Варни. Какво ще кажеш за нейното здраве, Мастърс.

— Както вече казах, ваше величество — отговори Мастърс, — тя се е затворила в себе си и отказва да отговаря на въпросите на лекаря и да се подчинява на неговите нареждания. Предполагам, че страда от смущения в мозъка, които аз съм по-склонен да нарека hypochondria159, отколкото phrenesis160. Мисля, че ще е най-добре да бъде поверена на грижите на съпруга й и да бъде отведена у дома, по-далеч от тази маскарадна бъркотия, която тревожи слабия й ум и й рисува най-фантастични образи. От време на време прави намеци, от които се разбира, че се мисли за някаква преоблечена важна личност — графиня или принцеса може би. Този вид болни често имат подобни халюцинации.

— В такъв случай — каза кралицата — трябва да бъде отведена оттук колкото е възможно по-скоро. Нека Варни се погрижи за нея — по най-човечен начин, разбира се, — но веднага да освободи замъка от присъствието й. Готова съм да се обзаложа, че тя скоро ще си въобрази, че е господарка на Кенилуърт. Все пак тъжно е, че такова красиво тяло крие тежко болен ум. Какво ще кажете вие, милорд?

— Наистина е тъжно — каза графът, произнасяйки думите като заучен урок.

— Но може би вие не сте съгласен с нашето мнение за нейната красота? — попита Елизабет. — Ние познаваме мъже, които предпочитат по-внушителни фигури — жени, подобни на Юнона, — а не такива немощни и крехки създания с клюмнали главички, като цвета на прекършена лилия. Да, милорд, мъжете са тирани. Те повече ценят опиянението от борбата, отколкото леката победа и обичат по-силно жените, които им оказват съпротива, както смелият воин предпочита да срещне силен враг. Аз съм съгласна с вас, Рътланд, че ако лорд Лестър се бе оженил за такава изписана восъчна кукла, той би пожелал смъртта й, преди да е изтекъл меденият месец.

Погледът, с който кралицата придружи тези думи, бе толкова красноречив, че макар сърцето на графа да се бунтуваше срещу тази крещяща несправедливост, той намери сили да прошепне, че любовта на Лестър е по-скромна, отколкото предполага нейно величество, защото си е избрала място, където той никога няма да заповядва, а винаги ще трябва само да се подчинява.

Кралицата се изчерви и му заповяда да млъкне, но изразът на лицето й бе такъв, сякаш тя очакваше графът да не се подчини на заповедта й. За щастие в този миг фанфари и литаври известиха за влизането на маските и избавиха по този начин Лестър от необходимостта да се преструва и от напрежението, предизвикано от двойната му игра.

Влезлите маски представляваха четири отделни групи, които вървяха на малко разстояние една от друга. Всяка група, съставена от шест основни фигури и от шест факлоносци, изобразяваше една от различните народности, населявали Англия през различни епохи.

Първи влязоха коренните жители на страната — бритите. Начело крачеха двама древни друиди — в ръцете си те носеха клончета имел, а побелелите им коси бяха украсени с венци от дъбови листа. След тях вървяха два барда. Те носеха арфи и от време на време докосваха струните и изпълняваха отделни куплети от старинния химн в чест на Белос161, т.е. на Слънцето. Бритите бяха подбрани сред най-едрите и яки юначаги от хората на Лестър. Към маските им бяха прикрепени дълги рунтави коси и бради; дрехите им бяха направени от вълчи и мечи кожи, а под тях носеха опънато по тялото копринено трико с телесен цвят, върху което бяха нарисувани фантастични изображения на небесни светила, животни и други предмети — нещо, което ги приближаваше до татуираните ни прадеди, върху чиято независимост първи бяха вдигнали ръка римляните.

После пред отбраното общество се появиха чедата на Рим, които бяха победили и цивилизовали бритите. Ръководителят на представлението се бе постарал да възпроизведе точно военното облекло и въоръжението на този славен народ: висок шлем, лек, но як щит и къс двуостър меч, с чиято помощ те бяха завладели целия свят.

Третата група представяше саксите. Те бяха облечени с мечи кожи — като ония, които на времето са били донесли със себе си от германските гори — и държаха в ръце страшните бойни брадви, предизвикали някога ужас в цяла Британия. Пред тях вървяха двама скалди162 и възпяваха Один163.

Последни влязоха благородните нормани с ризници и стоманени шлемове, с пълно рицарско снаряжение. Начело вървяха двама певци, които възпяваха войната и любовта.

Четирите групи влизаха в огромната зала в съвършен ред, през малки промеждутъци от време, достатъчни, за да могат зрителите да задоволят любопитството си и да разгледат добре всяка група, преди да влезе следващата. После всички — за да ги огледат отвсякъде още веднъж — обиколиха в кръг залата под звуците на орган, тръби, обои и клавесини от домашния оркестър на лорд Лестър. Накрая факлоносците застанаха в редица зад тях, а четирите групи се разположиха в двата края на залата — римляните срещу бритите и саксите срещу норманите. Противниците се гледаха втренчено — отначало с учудване, а сетне с омраза, която те започнаха да изразяват със заплашителни жестове. От галерията прозвучаха бойни фанфари и това сякаш бе знак за всички участници в представлението да извадят мечовете си от ножниците и да тръгнат — група срещу група — с отмерени крачки, които наподобяваха някакъв старинен военен танц. Отекнаха ударите на мечове, срещнали противникови щитове, разнесе се звънтене на кръстосани остриета. Въпреки че на пръв поглед движението на групите изглеждаше хаотично, то се извършваше всъщност по строго определен ред и представляваше много ефектно зрелище. Те се срещаха и се разминаваха, смесваха се и под звуците на музиката отново се връщаха на първоначалните си места.

В този символичен танц бяха представени сраженията, които са се водили между различните народности, населявали някога Британия.

След редица сложни маневри, които доставиха голямо удоволствие на зрителите, накрая прозвуча мощен звук на тръба, който сякаш призоваваше за битка или известяваше за спечелена победа. Войниците веднага прекъснаха пантомимическото си сражение и се събраха около своите вождове или представители, очаквайки — може би с не по-малко любопитство, отколкото зрителите — да видят какво ще стане по-нататък.

Вратите на залата се разтвориха широко и влезе не някой друг, а самият всемогъщ магьосник Мерлин, облечен във фантастичен костюм, който напълно подхождаше на неговия мистичен произход и на магическата му сила. Около него скачаха и лудуваха голям брой странни същества, които всъщност изобразяваха духовете, изпълнители на неговите заповеди. Зрелището предизвика такъв интерес сред слугите и останалите низши служители в замъка, че мнозина от тях, забравили дори за необходимата почтителност към кралицата, нахълтаха в залата.

Забелязал, че стражата не е в състояние да се справи с тълпата и да осигури спокойствие на кралицата, Лестър стана и сам тръгна към края на залата, но Елизабет, следвайки своята постоянна благосклонност към обикновените хора, го помоли да им позволи да останат и да видят представлението. Графът използува като предлог нейната молба и тръгна да я изпълни, а всъщност бе доволен, че ще остане сам и поне за миг ще се спаси от страшната необходимост да крие под маската на веселото настроение и галантността непоносимите мъки, които му причиняваха срамът, яростта, угризенията на съвестта и жаждата за отмъщение. Само с един поглед и един заповеднически жест той въведе ред в края на залата, но вместо веднага да се върне при кралицата, гой се загърна с плаща си, смеси се с тълпата и започна да наблюдава представлението като обикновен зрител.

Мерлин застана в средата на залата, с едно махване на вълшебния си жезъл събра около себе си представителите на воюващите групи и им съобщи в мерена реч, че сега господар на остров Британия е кралицата-девственица, пред която по волята на съдбата те трябва да положат клетва. Нека тя разгледа техните претенции и реши от коя народност водят началото си днешните жители на страната, щастливите поданици на тази господарка-ангел.

В изпълнение на тази заповед всички групи под звуците на тържествена музика преминаха в церемониален марш пред Елизабет и всяка група изразяваше верноподаническите си чувства в съответствие с обичаите на народността, която изобразяваше. Кралицата им отговаряше с оная сърдечна благосклонност, която отличаваше цялото й поведение след пристигането й в Кенилуърт. След марша представителите на четирите групи изложиха пред нея своите аргументи в полза на превъзходството си над останалите. Като изслуша всички, кралицата отвърна милостиво:

— Ние съжаляваме, че не сме достатъчно подготвени, за да решим спорния въпрос, който ни предложи на вниманието знаменитият Мерлин. Струва ни се обаче, че нито една от тези достойни и славни народности няма основание да иска да бъде предпочетена пред другите, защото всички са допринесли за появата на днешния англичанин, който сигурно е наследил от всяка от тях някоя добра черта на своя характер. От древния брит например той е взел неговия смел и непоколебим свободен дух; от римлянина — издръжливостта и смелостта в боя, както и любовта към изкуствата и културата в мирно време; от сакса — мъдрите и справедливи закони, а от сърцатия норман — честолюбието, галантността и благородния стремеж към слава.

Мерлин охотно се съгласи, че тъкмо съчетанието на тези благородни качества прави от англичаните истински образец на съвършенството и че само благодарение на това те до известна степен са достойни за благополучието, на което се радват под мъдрото ръководство на Елизабет Английска.

Отново прозвуча музика и групите заедно с Мерлин и неговите спътници тръгнаха към изхода на препълнената зала. В този момент Лестър, който — както вече казахме — се бе смесил с тълпата, усети как някой го дръпна леко за плаща и прошепна на ухото му:

— Милорд, трябва да поговоря с вас незабавно.