Кенилуърт

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ПЕТА

Едва след завършването на дългия и сполучлив сутрешен лов и на продължителния обяд след завръщането на кралицата в замъка Лестър можа най-сетне да остане насаме с Варни и да научи от него всички подробности по бягството на графинята, както ги бе разказал Фостър. Изплашен за собствената си кожа, Антъни сам бе побързал да донесе новината в Кенилуърт. Тъй като в своето обяснение Варни грижливо премълча опита да бъде упоена графинята с лекарство, което всъщност я бе тласнало към тази отчаяна стъпка, единственото, което можеше да предположи Лестър, бе, че подбудите й са били ревността и нетърпеливото желание час по-скоро да заеме положението, отговарящо на титлата й, затова бе дълбоко оскърбен от лекомислието, с което жена му бе нарушила строгите му нареждания и му бе навлякла с това гнева на Елизабет.

— Аз дадох на тази дъщеря на нищожен девънширски благородник най-славното име в Англия. Споделих с нея леглото и богатството си. Помолих я само за едно — да потърпи, докато дойде подходящият момент да я представя на света с необходимия блясък и величие. Тази суетна жена обаче очевидно по-скоро е готова да ни погуби и двамата, да ме тласне към хиляди водовъртежи, плитчини и подвижни пясъци, да ме принуди да извърша хиляди постъпки, които ме позорят в собствените ми очи, отколкото да поживее още малко в неизвестността, за която всъщност е родена. Толкова е хубава, скромна, вярна и нежна, а в такава важна работа не й достигна предвидливостта дори на най-последната глупачка! Това направо ме изкарва от кожата.

— Все още е възможно да се поправи всичко — каза Варни, — стига графинята да разбере колко е нужно да приеме ролята, която й налагат обстоятелствата.

— Това е вярно, сър Ричард, друг изход няма. Аз премълчах, когато пред мен я наричаха твоя жена. Тя трябва да носи името ти, докато е в Кенилуърт.

— И още дълго след това — поде мисълта му Варни и веднага продължи: — Ще изтече много време, преди тя да може да носи открито титлата лейди Лестър. Страхувам се дори, че това едва ли ще бъде възможно, докато е жива кралицата. В случая обаче ваша светлост може да прецени нещата по-добре от мен, тъй като само вие знаете какво се е случило между вас и Елизабет.

— Имаш право, Варни — каза Лестър, — тази сутрин аз бях едновременно и безумец, и негодник. Ако Елизабет научи за моя злополучен брак, тя естествено ще реши, че нарочно съм се подигравал с нея, а една жена никога не прощава такова нещо. Днес аз вече я предизвиках веднъж почти открито и се страхувам това да не се повтори.

— Значи, е непримирима в гнева си?

— Тъкмо обратното. Като се вземат пред вид характерът и високото й положение, днес тя беше прекалено снизходителна. На няколко пъти сама ми даваше възможност да залича простъпката си, която тя явно счита за проява на прекалено горещ темперамент.

— Да — каза Варни, — прави са италианците: в любовните раздори оня, който обича повече, винаги е готов да приеме вината върху себе си. Доколкото схващам нещата, милорд, ако успешно се запази тайната на брака ви, вашите отношения с Елизабет ще си останат такива, каквито бяха.

Лестър въздъхна и помълча малко, преди да отговори:

— Варни, аз те считам за предан човек и няма да скрия нищо от теб. Моите отношения с Елизабет се промениха. Някакъв безумен порив ме тласна днес да започна с нея разговор, към който не мога да не се върна пак, защото това би засегнало дълбоко чувствата на която и да е жена. И все пак аз няма да имам сили, няма да посмея да го подновя. Тя никога няма да ми прости, че пробудих у нея човешка страст и станах свидетел на проявата й.

— Трябва да предприемем нещо, милорд, и то колкото е възможно по-бързо.

— Нищо не може да се направи в случая — отвърна унило Лестър. — Аз приличам на човек, който дълго се е изкачвал по отвесна скала, и когато до върха остава само една рискована крачка, той изведнъж вижда, че пътят му напред е преграден, а назад също не е възможно да се върне вече. Аз също виждам върха, без да мога да го достигна, а под мен зее пропаст, в която неизбежно ще падна, щом отслабнат ръцете ми и главата ми се замае.

— Положението ви не е чак толкова лошо, милорд. Нека опитаме това, за което вече се съгласихте. Успеем ли да скрием от Елизабет вашия брак, все още всичко може да завърши благополучно. Аз веднага ще отида при графинята. Тя ме мрази наистина заради това, че — както правилно предполага — моята преданост към ваша светлост вреди на нейните уж законни права. Неприязънта й обаче не ме плаши. Тя ще ме изслуша и аз ще й изложа такива съображения за необходимостта да се покори пред обстоятелствата, че тя непременно ще се съгласи с всички мерки, които може би ще ни се наложи да вземем.

— Не, Варни — каза Лестър, — аз премислих всичко и искам сам да поговоря с Еми.

Макар че в досегашното си поведение Варни проявяваше или поне даваше вид, че проявява загриженост единствено за господаря си, сега дойде момент да се изплаши за собствената си кожа.

— Нима наистина искате сам да говорите с графинята? — попита той.

— Да — отвърна Лестър, — Донеси ми плащ, ще мина край стражата като твой слуга, тъй като ти имаш право да влизаш свободно при нея.

— Но, милорд…

— Никакви „но“ — рязко го прекъсна Лестър, — ще постъпя така, както искам. Струва ми се, че Хънсдън спи в кулата Сейнтлоу, а до нея може да се стигне по един таен коридор, където няма опасност да ме срещне никой. Пък и не е кой знае каква беда, ако ме види Хънсдън. Той ми е приятел, а не враг, и е достатъчно глупав, за да приеме за чиста монета всичко, което му се каже. Веднага ми донеси плаща.

Варни нямаше друг избор, освен да се подчини. След няколко минути, загърнат с плащ и нахлупил шапка над очите си, Лестър вървеше след Варни по тайния проход, който водеше към покоите на Хънсдън. Тук наистина почти нямаше опасност от случайна среща, пък и светлината беше твърде слаба, за да могат да ги познаят. Те приближиха вратата, пред която предпазливият Хънсдън, следвайки военните си навици, бе поставил страж — един от собствените си телохранители северняци. Той пусна без каквото и да е възражение сър Ричард Варни и неговия придружител, като измърмори само на изкълченото си наречие:

— Да можеше само, братле, да я поукротиш малко тая побъркана дама. Главата ми се пръска вече от нейния плач. По-добре е човек да стои на пост в снежните преспи из полята на Катлоуди.

Те влязоха бързо и заключиха след себе си вратата.

— Е, добри демоне — измърмори под носа си Варни, — ако съществуваш изобщо, ела да отървеш от беда своя помощник, тъй като корабът ми се намира сега сред опасни вълни!

Разчорлена и с раздърпани дрехи, графиня Еми седеше на леглото, изпаднала в дълбоко униние. Тя трепна при изскърцването на вратата, обърна се бързо и като впи поглед във Варни, извика:

— Негоднико, идваш да извършиш някое ново злодеяние ли? Лестър прекъсна бързо обвиненията й. Той излезе напред, хвърли плаща си и по-скоро строго, отколкото нежно, каза:

— Мадам, вие ще имате работа с мен, а не със сър Ричард Варни.

Сякаш някой бе махнал с вълшебна пръчка — толкова рязко се измениха и видът, и поведението на графинята.

— Дъдли! — извика тя. — Дъдли! Дойде най-сетне!

Тя се спусна с бързината на светкавица към съпруга си, хвърли се на шията му и без да обръща внимание на присъствието на Варни, го обсипа с милувки и измокри лицето му със сълзи. От устата й излизаха откъслечни и несвързани думи, най-нежни изрази, които би могла да й подшушне само любовта.

Лестър мислеше, че има достатъчно основания да се сърди на жена си за нейното непослушание, което едва не го погуби тази сутрин. Кой гняв обаче би останал непреклонен пред такива ласки, пред такава безгранична привързаност, проявена от жена, която беше толкова хубава, че дори раздърпаното й облекло, дори страхът, мъката и изтощението, способни да унищожат красотата на други жени, я правеха само още по-привлекателна! Той приемаше тези ласки и им отговаряше, макар че в нежността му имаше тъга, която тя не можа да забележи, докато не премина първата бурна изява на радостта. Сетне тя се вгледа в лицето му и го попита, обезпокоена, дали не е болен.

— Не, Еми, телом — не — отвърна той.

— Значи, и аз ще бъда вече здрава. О, Дъдли, аз бях болна! Бях много болна, откакто не сме се виждали — днешната ни ужасна среща изобщо не я броя. Какво ли не изпитах — болест, мъка, страхове! Но ти дойде и с теб се върнаха радостта, здравето и сигурността!

— Уви, Еми — отвърна Лестър, — ти ме погуби!

— Аз ли, милорд? — попита Еми и едва появилата се лека руменина на радостта отново изчезна от бузите й. — Как съм могла да напакостя на човека, когото обичам повече от себе си?

— Не искам да те упреквам, Еми отвърна графът, — но не наруши ли ти моите заповеди и присъствието ти тук не излага ли и двама ни на опасност?

— Нима това е така? Нима? — възкликна тревожно Еми. — В такъв случай аз няма да остана нито минута повече. Ако знаеш само какви ужасни неща ме накараха да напусна Къмнър! Аз обаче няма да говоря за себе си. Ще кажа само, че ако това е възможно, никога не бих се върнала там по своя воля… Но щом е необходимо за твоята безопасност…

— Ние ще ти намерим някое друго убежище, Еми — каза графът. — Ще отидеш в един от моите северни замъци и няколко дни… мисля, че не повече… ще се представяш за жена на Варни.

— Лорд Лестър! — извика Еми и се изтръгна от прегръдките му. — Как е възможно? Вие давате на съпругата си недостойния съвет да се признае за жена на друг? И избирате за тази цел тъкмо Варни?

— Еми, говоря ти сериозно. Варни е мой предан слуга и е посветен в най-интимните ми тайни. Сега аз съм готов да се лиша по-скоро от дясната си ръка, отколкото от неговата помощ. Ти нямаш причини да се отнасяш така презрително към него.

— Бих могла да посоча една — отвърна графинята — и виждам как той, въпреки самонадеяността си, трепери от страх. Аз обаче няма да обвинявам човек, който ти е необходим като дясна ръка. Той може и да ти е предан, но ако искаш да запазиш предаността му, не му се доверявай много. За себе си ще кажа, че само със сила мога да бъда заставена да тръгна след него, а свой Мъж не бих се съгласила да го нарека дори за…

— Но, Еми — каза Лестър, ядосан от упорството й, — това е само временна измама, необходима за нашата сигурност, която сега виси на косъм заради твоя женски каприз, заради желанието ти час по-скоро да заемеш положението, което отговаря на титлата ти! А аз ти дадох тази титла при условие, че известно време нашият брак ще остане в тайна. Ако предложението ми не ти харесва, сърди се на себе си, защото ти ни доведе и двамата дотук с твоето безумие. Друго средство няма и ти трябва да изпълниш заповедта ми.

— Не мога да изпълня тази заповед — отвърна Еми, — защото тя не е в съгласие с честта й съвестта ми. Този път няма да те послушам. В името на твоята нечестна игра ти можеш да се опетниш, но аз никога няма да направя нещо, което би ме опозорило. Как ще можеш да видиш в мен чистата и целомъдрена жена, достойна да споделя съдбата ти, ако сега се съглася да скитам из цялата страна като жена на този безпътен човек, твоя слуга Варни?

— Милорд — намеси се Варни, — съжалявам, че графинята е твърде предубедена към мен, за да приеме сега едно мое предложение, макар че то би могло да й хареса повече, отколкото собствените й планове. Тя има влияние над мистър Едмънд Тресилиан и сигурно лесно ще го накара да я съпроводи до Лидкоут хол, където би могла да живее, докато настъпи време да се открие тайната.

Лестър мълчеше, без да откъсва от Еми втренчения си поглед, в който изведнъж припламна подозрение. Еми обаче изрази спонтанно чувството си:

— Ах, ако можех отново да попадна в бащиния си дом! Когато го напуснах, аз съвсем не мислех, че ще се разделя и с честта, и с душевното си спокойствие.

Варни продължи, сякаш мислеше гласно:

— Това, разбира се, ще принуди милорда да сподели тайната си със странични лица, но графинята сигурно може да гарантира за честта на мистър Тресилиан и на хората от дома на нейния баща.

— Млъкни, Варни! — извика Лестър, който вече не беше в състояние да се въздържа. — Кълна се в небето, че ще забия кинжала си в гърдите ти, ако още веднъж ми предложиш да споделя тайната си с Тресилиан.

— А защо да не му се довериш? — попита графинята. — Нима е по-уместно да споделяш тайните си с Варни, отколкото с един безупречно честен и благороден човек? Не ме гледай така страшно, аз казвам истината. Веднъж вече сторих зло на Тресилиан заради теб, но сега не искам пак да бъда несправедлива към него и да мълча, когато се поставя под съмнение неговата чест. Аз мога да се въздържа — добави тя, като гледаше към Варни — и да не смъкна маската на лицемера, но не мога да позволя да се клевети благороден човек в мое присъствие.

Последва гробно мълчание. Лестър беше ядосан, но се колебаеше, защото съзнаваше напълно неубедителността на своите доводи. Варни сведе очи с престорено огорчение и смиреност.

В този тежък и мъчителен миг Еми прояви истинската сила на своята воля, която при по-благосклонна съдба би могла да стане най-доброто украшение на високия й сан. Изпълнена с достойнство, тя спокойно приближи до Лестър с израз, който очевидно говореше, че безграничната й любов към него не е в състояние да разколебае твърдото й убеждение в правотата на принципите й.

— Вие изказахте вече мнението си, милорд — започна тя, — как трябва да излезем от това трудно положение, но аз за съжаление не мога да се съглася с вас. Този джентълмен или поточно този господин направи друго предложение, срещу което нямам нищо против, но което пък на вас не ви се нрави. Не бихте ли чули, ваша светлост, съвета на една млада и плаха жена, която ви обича безкрайно?

Лестър мълчаливо кимна с глава в знак на съгласие.

— Причината за всички тези нещастия, милорд — продължи Еми, — са тайнствеността и лицемерието, с които сте били подтикнати да се заобиколите. Изтръгнете се от тиранията на тези срамни окови, милорд! Бъдете истински английски благородник, рицар и граф, който счита истината за основа на честта и скъпи честта повече от живота си. Хванете за ръка вашата нещастна жена, заведете я при трона на Елизабет и кажете: „В минута на заслепение, развълнуван от въображаемата красота, от която сега не е останала дори следа, аз се ожених за Еми Робсарт.“ С това вие ще ми отдадете дължимото, милорд, и ще спасите честта си. Нека сетне законът или властта поискат да се разделите с мен, аз няма да възразявам, защото тогава ще мога с чест да скрия отново разбитото си сърце в сянката, от която ме измъкна вашата любов. А сетне ще потърпите само малко — животът на Еми няма дълго да пречи на осъществяването на вашите блестящи планове.

В думите й имаше толкова достойнство и толкова нежност, че в душата на Лестър се пробудиха всички добри и благородни чувства. От очите му сякаш падна пелена и мисълта за жалката и двулична роля, която бе играл досега, го накара да изпита угризения на съвестта и изгарящ срам.

— Аз не съм достоен за теб, Еми — прошепна той, — след като си позволих да поставя амбициите и честолюбивите си планове по-високо от сърце като твоето! Сега ще трябва да изтърпя горчивото унижение, когато пред очите на злорадстващи врагове и учудени приятели започна да разплитам всички бримки на досегашното си измамно поведение. Ами кралицата! Впрочем нека вземе главата ми, както ме заплашваше тази сутрин.

— Вашата глава! Заради това, че сте използвали свободата и правото на всеки англичанин да си избере жена? Засрамете се, милорд! Именно това недоверие в справедливостта на кралицата, този страх пред несъществуваща опасност са ви накарали да се отклоните от правия път, който е не само по-честен, но и по-безопасен от всички други.

— Ти нищо не знаеш, Еми! — извика Дъдли, но бързо се опомни и продължи: — При всички случаи аз няма да бъда доброволна плячка на нейния произвол и на нейната отмъстителност. Аз имам приятели, имам съюзници. Няма да се оставя като Норфък да ме поведат към ешафода като добиче на заколение. Не се страхувай, Еми, ще видиш, че Дъдли е достоен за името си. Веднага трябва да се свържа с някои приятели, на които мога да разчитам, тъй като положението е такова, че не е изключено да се окажа пленник в собствения си замък.

— О, милорд, не предизвиквайте раздор в мирната държава! Никой приятел не може да ни помогне така, както нашата правдивост и нашата чест. Повикайте на помощ само тях и ще видите, че цели тълпи завистници и злодеи няма да успеят да ви победят. Отвърнете ли обаче лице от тези съюзници, няма да ви спаси ничия друга защита. Истината, мой благородни лорде, винаги е била изобразявана без оръжие.

— Но мъдростта винаги се е прикривала зад непробиваема броня, Еми — отвърна бързо Лестър. — Не спори с мен за средствата, които ще използувам, за да направя колкото е възможно по-безопасна моята изповед — другояче не бих могъл да нарека предстоящото обяснение с кралицата, — която и без това крие достатъчно опасности. Време е да вървим, Варни! Сбогом, Еми! За да те обявя открито за своя жена, ще поема риск, за който само ти си достойна! Скоро ще те уведомя за по-нататъшните събития.

Той я прегърна пламенно, наметна се отново с плаща и излезе заедно с Варни. Преди да напусне стаята, Варни се поклони ниско, после погледна изпитателно Еми, сякаш искаше да разбере дали в помирението със съпруга й влиза и неговото опрощение. Графинята го гледаше с неподвижен и невиждащ поглед, като че ли пред нея имаше не човек, а празно пространство.

— Тя сама ме тласка към крайности — промърмори на себе си той. — Един от двамата трябва да загине — или аз, или тя. Все нещо ме задържаше досега от съдбоносната стъпка. Сега обаче всичко е решено — един от нас ще загине.

В това време той с учудване забеляза, че някакво момче, което стражът пъдеше, се приближи до Лестър и му заговори. Варни беше от ония хора, които обръщат внимание на всяка дреболия. Той попита стража какво е искало от него момчето и последният му отговори, че го е молило да предаде някакъв пакет на побърканата лейди, но той му отказал, защото нямал такова право. Задоволил любопитството си, Варни се приближи до своя господар и го чу да казва:

— Добре, момче, пакетът ще бъде предаден.

— Благодаря, благородни мастър слуга — каза момчето и в следващия миг изчезна.

Лестър и Варни с бързи крачки се върнаха в покоите на графа по същия коридор, който ги бе завел в кулата Сейнтлоу.