Кенилуърт

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ТРЕТА

Нека се върнем сега в кулата Мървин, в стаята или по-точно в затвора на нещастната графиня Лестър, която временно бе подтиснала вълнението и страховете си. Тя съзнаваше, че в царящата този ден суматоха писмото й можеше да се позабави малко, преди да стигне до ръцете на графа, и че ще трябва да измине известно време, докато Лестър успее да се откъсне от задълженията си около посрещането на Елизабет и да дойде при нея в тайното й убежище.

„Не бива да го очаквам по-рано от тази нощ — мислеше си тя, — защото той не би могъл да остави височайшата си гостенка дори и заради мене. Знам, че ще дойде и по-рано, ако има възможност, но няма да го очаквам преди нощта.“ И въпреки това тя го очакваше всеки миг. Макар че разумът й я убеждаваше в противното, тя вземаше всеки един от стотиците шумове наоколо за бързите стъпки на Лестър, устремен да я прегърне час по-скоро.

Физическата умора от дългото пътуване и вълнението, което такава мъчителна неизвестност неизбежно поражда, съвсем разстроиха нервите на Еми и тя започна да се безпокои, че ще загуби самообладанието си тъкмо сега, когато то щеше да й бъде най-необходимо за предстоящото обяснение. Макар и разглезена от прекалената снизходителност на близките си, Еми притежаваше силна воля и изключително здрав организъм, закален от разходките сред горите, където често отиваше с баща си на лов. Тя призоваваше на помощ всичките си физически и душевни сили, защото не забравяше нито за миг, че съдбата й зависи твърде много от това дали ще успее да запази хладнокръвие. Молеше бога да укрепи душата и тялото й, решила твърдо да не се поддава на нервната възбуда, която можеше да подкопае силите й.

И все пак, когато от кулата Цезар, разположена съвсем наблизо до кулата Мървин, се разнесоха тържествените удари на голямата камбана, известяващи пристигането на кралицата, проглушителният звън така болезнено прониза нейния изострен от напрегнато очакване слух, че тя едва не започна да крещи от болка при всеки мощен удар.

Скоро след това малката стая бе залята от светлината на многобройните фойерверки, полетели изведнъж във въздуха; те се застигаха и се надминаваха, следвайки определения си път, като някакви огнени призраци или като саламандри, носещи се в лудешки танц из ефира. Отначало на графинята й се струваше, че всяка ракета се пръска пред самите й очи и че дъждът от искри я облива с топлината си; скоро обаче тя преодоля тези нереални страхове и се насили да стане и да отиде до прозореца, за да погледа зрелището, което при други обстоятелства би й се сторило възхитително. Величествените кули на замъка бяха обвити с гирлянди от изкуствен огън и увенчани с корони от белезникав дим. Езерото пламтеше като разтопен метал от многобройните ракети, които падаха на повърхността му, продължавайки да горят (това обикновено за нашето време явление тогава е изглеждало истинско чудо), гмуркаха се във водата и отново се показваха, съскаха, тътнеха и бълваха пламъци като развилнели се огнедишащи дракони.

Дори и Еми бе грабната, макар и за кратко, от невижданото досега зрелище.

— Някога го считах за магия — прошепна тя, — но нещастният Тресилиан ме научи да разбирам какви са тези неща. Господи, дано моето така очаквано щастие не прилича на този измамен и краткотраен блясък! Дано животът ми не бъде ярко припламване, погълнато веднага от околния мрак, несигурно пламъче, политнало във въздуха, за да загасне още в следващия миг! О, Лестър, след всичко, което си ми казвал, след клетвите и уверенията, че Еми е твоята любов и твоят живот, възможно ли е ти да си магьосникът, по чиято воля стават тези чудеса, а аз да ги гледам отстрани като прокудена, ако не и като затворничка?

От всички страни звучеше непрекъсната музика, сякаш не само Кенилуъртският замък, а цяла Англия празнуваше всеобщ тържествен празник. Мъката и отчаянието още по-силно сграбчиха сърцето на Еми, а музиката ту замираше нежно в далечината като съчувствена въздишка, породена от нейната тъга, ту гръмваше отблизо, сякаш искаше с безсрамното си и бясно веселие да се подиграе над нейното страдание.

„Тази музика е моя — мислеше тя, — защото е негова, но аз не мога да извикам: «Млъкнете, тези гръмливи звуци не ми допадат!» Гласът на последната селянка, която танцува долу, има по-голяма власт да я спре от мен, господарката на всичко тук!“

Постепенно празничният шум стихна и графинята се отдръпна от прозореца. Настъпи нощ, но луната хвърляше достатъчно светлина в стаята, за да може Еми да се подготви така, както смяташе за необходимо. Тя се надяваше, че Лестър ще дойде при нея веднага щом всичко в замъка притихне; но не забравяше, че може да я обезпокои и някой неканен гост. Не разчиташе на ключа, защото Тресилиан бе успял да влезе, въпреки че вратата беше заключена отвътре. Единственото, което можа да измисли обаче, бе Да подпре вратата с масата, за да бъде предупредена, поне от шума, ако някой се опиташе да влезе. След като взе тези мерки за безопасност, нещастната жена си позволи да се отпусне на леглото. Изминаха няколко часа в мъчително очакване, но най-сетне умората победи любовта, страха, мъката и дори безпокойството пред неизвестността и Еми заспа.

Да, заспа. Така заспива привързаният към стълба индианец в паузите между мъченията. А продължителните душевни терзания, не по-малко от физическите страдания, притъпяват чувствителността на мъченика и винаги настъпва миг на вцепеняваща забрава, преди отново да се възстанови усещането за болката, предизвикана от тези терзания.

Графинята спа няколко часа. Тя сънува, че са намира в стария замък Къмнър и чува тихото изсвирване, с което Лестър известяваше обикновено още от двора за своето неочаквано пристигане. Изведнъж вместо изсвирване тя долови характерния звук на ловджийски рог. Така тръбеше баща й, когато искаше да извести, че е убил елен, и затова ловците наричаха този сигнал mort151. Тя изтича до един прозорец, погледна, към двора и видя много хора в траурно облекло. Старият свещеник се подготвяше да прочете погребалната молитва. Мъмблейзън, облечен в старинни дрехи като древен херолд, държеше високо в ръката си щит с изобразени върху него череп, кръстосани кости й пясъчни часовници; разположени около герба, от който тя можа да различи само графска корона. Старецът я погледна и с лека усмивка на устните си я попита: „Еми, кажи ми, правилно ли е разположено всичко върху щита?“ Той едва изрече тези думи, когато ловджийският рог отново издаде своя тъжен, разкъсващ душата стон и Еми се пробуди.

Разбудиха я всъщност действителните звуци на ловджийския рог или по-точно звуците на множество рогове, които долитаха отвсякъде и известяваха не за смърт, а за весел празник и напомняха на гостите на Кенилуърт, че днешните забавления ще започнат с голям лов на елени в близкия парк. Еми скочи от леглото, ослуша се, видя, че първите лъчи на слънцето вече проблясват през решетките на прозореца, и изведнъж мъчително, до болка ясно осъзна къде се намира и колко безнадеждно е положението й.

— Той не мисли за мен, той няма да дойде — каза тя. — Гостува не друг, а кралицата; какво ще го интересува тогава, че в едно кътче на огромния му замък аз, нещастницата, се разкъсвам от съмнения, които скоро ще се превърнат в отчаяние!

В този момент откъм вратата се разнесе лек шум, сякаш някой се опитваше да я отвори предпазливо. Сърцето на Еми се изпълни едновременно с неизразима радост и уплаха. Тя бързо махна опряната до вратата маса, но преди да отключи, все пак попита от предпазливост:

— Ти ли си, любов моя?

— Да, графиньо моя — й отвърнаха с шепот.

Тя отвори широко вратата и като извика: „Лестър!“ обви ръце около шията на загърнатия с плащ мъж, който стоеше отвън.

— Не, не е точно Лестър — рече Майкъл Ламборн, отвръщайки е жар на милувката й. — Не е Лестър, моя прекрасна и нежна херцогиньо, но е също добър човек.

С огромно усилие, на което тя не допускаше, че е способна, графинята успя да се измъкне от нахалната прегръдка на пияния безсрамник, изтича до средата на стаята, където отчаянието й вдъхна смелост и тя се спря.

Влизайки, Ламборн свали от лицето си края на плаща, който бе вдигнал, за да се прикрие, и Еми веднага разбра, че това е безпътният слуга на Варни — последният човек, като се изключи омразният му господар, от когото Еми би желала да бъде разпозната. За щастие тя все още беше загърната в пътния си плащ, а тъй като Ламборн никога не беше я виждал от близо в Къмнър хол, тя се надяваше, че няма да се досети коя е. За сметка на това пък Еми го познаваше много добре, тъй като Джанет няколко пъти й го бе посочвала, когато той минаваше през двора, и й бе разказвала за неговите безчинства. Графинята изобщо нямаше да се страхува, че Ламборн може да я познае, ако имаше достатъчно опитност да разбере колко е пиян. Това обаче едва ли щеше да я успокои и да намали страха й от присъствието на подобен субект на това място и при сегашните обстоятелства.

При влизането си Ламборн бе затворил вратата и сега, скръстил ръце на гърдите си и развеселен от изплашения вид на Еми, продължи:

— Чуй ме добре, възхитителна Калиполис, прекрасна графиньо в парцали, божествена херцогиньо на потайните кътчета — ако се правиш на скромна и свита, за да ми се харесаш повече, хич не се мъчи. Много по-приятна ми беше при посрещането, отколкото сега. — Той пристъпи напред и се олюля.

— По дяволите, какъв е този неравен под! Един порядъчен човек би могъл да си счупи врата, ако не върви изправен като въжеиграч по опънато въже.

— Нито крачка повече! — изкрещя Еми. — Ще отговаряш с главата си, ако се приближиш до мен!

— Охо, ще отговаряш с главата си! Нито крачка! Че защо, госпожо? С какво не ти подхожда Майкъл Ламборн? Та аз, момиче, съм бил в Америка, страната, където расте златото, и съм донесъл оттам цял товар от него.

— Приятелю — каза графинята, стресната от дръзкото и решително държане на грубияна, — моля те, остави ме и си иди.

— Точно така и ще направя, красавице моя, но само след като си дотегнем един на друг, нито минута по-рано. — Той хвана ръката й, а Еми, неспособна повече да се отбранява, започна отчаяно да вика за помощ.

— Можеш да пищиш колкото си искаш — каза той, като продължаваше да я държи здраво. — Чувал съм и рева на океана, а той е къде-къде по-силен. Женският писък ми прави впечатление толкова, колкото и котешкото мяукане. Стотици такива писъци съм слушал, когато щурмувахме някой град.

И все пак благодарение на тези викове графинята получи неочаквана помощ от страна на Лорънс Стейпълс, който ги чу от стаичката си и дотича тъкмо навреме, за да я спаси от опасността да бъде позната, а може би и от грубо насилие. Лорънс също беше пиян от нощния гуляй, но за щастие виното му действаше по-другояче, отколкото на Ламборн.

— Какъв е този адски шум в тъмницата? — закрещя той.

— Как! Мъж и жена в една килия! Това е против всички правила! Кълна се в оковите на свети Петър, тук, където аз управлявам, всичко трябва да бъде благопристойно!

— Слизай веднага долу, пияно говедо! — сряза го Ламборн.

— Не виждаш ли, че аз и тази дама искаме да останем насаме?

— Добри, милостиви човече — умолително се обърна графинята към тъмничаря, — за бога, спаси ме от него!

— Тя говори искрено — каза тъмничарят — и аз ще я защитя, защото обичам моите затворници. При мен са лежали хора, които с нищо не са по-лоши от ония от Нюгейт152 и Комптър153. Щом е от моите агънца, аз няма да позволя на никой да я, безпокои в ко-шарката й. Пусни жената или ще ти счупя тиквала с ключовете!

— Преди това обаче аз ще превърна стомаха ти в кървавица!

— извика Ламборн и хвана с лявата си ръка кинжала, а с дясната продължи да държи графинята. — Махай се оттук, стар пръч, животът ти и без това се крепи само на връзката ключове!

Лорънс хвана ръката на Ламборн и не му позволи да измъкне кинжала. Докато Майкъл се опитваше да го отблъсне, графинята неочаквано се отскубна, оставяйки ръкавицата си в ръката на нападателя, измъкна се от стаята и се втурна надолу по стълбата. В същия момент тя чу как двамата побойници падат тежко на пода и това още повече усили страха й. Външната врата не попречи на бягството й, защото Ламборн я бе оставил отворена при влизането си, така че Еми безпрепятствено слезе долу и се насочи към градината, тъй като един бърз поглед й подсказа, че там най-сигурно може да се скрие от преследване.

През това време Лорънс и Ламборн се въргаляха по пода, вкопчени здраво един в друг. За щастие нито един от двамата не успяваше да извади кинжала си. Все пак Лорънс издебна удобен момент и удари Ламборн по лицето с тежките си ключове. Майкъл не остана назад и така жестоко стисна Лорънс за гърлото, че от устата и носа на тъмничаря рукна кръв. Когато един майордом, привлечен от шума на боя, влезе в стаята и с мъка раздели окървавените побойници, те представляваха отвратителна гледка.

— Чумата да ви тръшне и двамата, особено тебе, Ламборн! — каза доброжелателният посредник. — За какъв дявол сте се счепкали и се търкаляте по пода като кучета пред касапница?

Намесата на трето лице поотрезви малко Ламборн; той се изправи на крака и изоставяйки обичайната си дързост, отговори:

— Сбихме се заради момиче, щом искаш да знаеш.

— Заради момиче! А къде е то? — попита майордомът.

— Сигурно се е измъкнало — отвърна Ламборн, като оглеждаше стаята, — ако Лорънс не го е глътнал. В гадния му търбух са попаднали толкова много злочести девойки и нещастни сираци, колкото и в търбуха на великана от легендите за крал Артур. Той ги поглъща цели — и тялото, и душата, и имуществото им едновременно — и това е любимата му храна.

— Хайде, хайде, стига си дрънкал — обади се Лорънс, надигайки се тромаво от пода. — Аз съм държал под ключ много по-свестни хора от тебе, мистър Майкъл Ламборн, а и ти рано или късно ще попаднеш при мен. Нахалната ти мутра няма вечно да спасява краката ти от прангите и жалкото ти гърло от кълчищеното въже.

Лорънс още не бе успял да доизрече всичко, когато Ламборн отново се хвърли към него.

— Хайде, стига — извика майордомът, — не започвайте пак, защото ще извикам мистър Варни, тоест сър Ричард! Ей сега го видях да минава през двора, а той бързо ще ви усмири и двамата.

— Наистина ли го видя? — уплашено попита Ламборн и грабна легена и каната, които съзря в стаята. — Тогава спасението е само във водата! Снощи се канех да се разделя завинаги с нея, когато в ролята на Орион плавах в езерото като коркова тапа в бъчва с ферментираща бира.

При тези думи той се зае да заличава от лицето и ръцете си следите от боя и да оправя дрехите си.

— Какво си му направил? — тихо попита майордомът, обръщайки се към тъмничаря. — Лицето му е страшно подуто.

— Само го пернах с ключовете, а това е прекалено голяма чест за такава гадна муцуна. Никой няма право да обижда и да оскърбява моите затворници. Те са моите скъпоценности и затова аз си ги затварям в сигурна касетка. Престанете да плачете, госпожо… Ама чакайте бе, преди малко тука имаше жена!

— Струва ми се, че всички сте се побъркали тази сутрин — каза майордомът. — Не видях никаква жена тук, пък и никакъв мъж, а само две говеда, които се търкаляха по пода.

— В такъв случай свършено е с мен! — извика тъмничарят.

— Свършено е с тъмницата — край! Свършено е с Кенилуъртската тъмница, най-здравата тъмница оттук до шотландската граница — продължаваше жално да нарежда той. — Рицари, графове и крале можеха да спят тук така сигурно затворени, все едно, че са в лондонската кула. Свърши се с тъмницата, затворниците избягаха, а тъмничаря може да го обесят.

С тия думи той се прибра в стаичката си — да продължи вайкането си или пък да се наспи и да изтрезнее. Ламборн и майордомът за свой късмет тръгнаха веднага след него, тъй като тъмничарят по навик се канеше да завърти ключа след себе си и ако те не бяха достатъчно близо да го възпрат, щяха да имат удоволствието да останат затворени в същата кула, от която току-що бе избягала графинята.

Излязла на свобода, нещастната жена се втурна, както казахме вече, към градината. От прозорците на кулата Мървин тя бе видяла този богато украсен кът на парка и при бягството си реши, че сред многобройните беседки, фонтани, статуи и изкуствени пещери би могла най-сигурно да намери убежище и да се укрива там, докато й се отдаде случай да се обърне към някой покровител, на когото да се довери доколкото може, и чрез неговата помощ да се срещне със съпруга си.

„Дано попадна на моя придружител, за да разбера дали е предал писмото — мислеше тя. — Ах, ако можех сега да срещна Тресилиан! Бих се доверила на неговата честност и бих му открила тайната си с риск да предизвикам гнева на Дъдли само за да избягна нови оскърбления от страна на разпасаната прислуга. Не, не се осмелявам повече да влизам в затворени стаи. Ще стоя тук и ще наблюдавам. Сред толкова хора все ще се намери някой с добро сърце, който да ме разбере и да ме съжали.“

В градината наистина влизаха и се разхождаха много хора, но всички вървяха на групи от по четирима-петима души и весело приказваха и се смееха.

Избраното от Еми убежище й даваше възможност да остане незабелязана. Достатъчно беше само да стои в най-вътрешната част на изкуствената пещера, украсена с грубо одялани каменни статуи, покрити с мъх пейки и малък фонтан. Тук тя имаше възможност да се укрие добре и да чака, докато любопитството доведе в това романтично кътче някой самотно скитащ се човек, пред когото би могла да се появи. Докато очакваше такъв случай, тя погледна в прозрачния басейн на безшумния фонтан и остана потресена от отражението си, което съзря в неговата огледална повърхност. В миг тя изпита съмнение дали някоя дама — защото Еми разчиташе главно на съчувствието на жените — би пожелала изобщо да заговори с такава съмнителна личност — толкова невзрачна и грозна се видя тя. Разсъждавайки като жена, за която външният вид — независимо от обстоятелствата — е най-важното нещо, и като красавица, която разчита на своето очарование, Еми свали пътния си плащ и качулката и ги остави до себе си, за да са й под ръка и да ги навлече веднага, в случай че някой влезеше в пещерата, страхувайки се най-вече от неочакваната поява на Варни или Ламборн. Под плаща си тя носеше театрален костюм, с който можеше да мине за една от участничките в предстоящото представление. Уейланд я бе снабдил с този костюм на втория ден от тяхното пътуване, след като бе разбрал вече от опита на предишния ден колко удобно бе да се представят за артисти. Басейнът на фонтана, който можеше да служи едновременно и за огледало, и за умивалник, даде възможност на Еми горе-долу да приведе в порядък тоалета си. После тя взе в ръка ковчежето със скъпоценностите си, на които разчиташе в сегашното си положение, оттегли се в най-тъмния и уединен ъгъл на пещерата и седна на една пейка в очакване съдбата да й изпрати закрилник или каквато и да е възможност за спасение.