ГЛАВА ПЕТА

… Познаваше живота

така добре, като компас морякът.

Стрелката му и ден и нощ все сочи

звездата пътеводна — интереса.

Платната си опъва той умело

по вятъра на бурни чужди страсти.

„ИЗМАМНИКЪТ“ — ТРАГЕДИЯ

Антъни Фостър още спореше с красивата си гостенка, която отхвърляше с презрение настойчивите му молби да се прибере в стаята си, когато откъм портала на замъка се чу изсвирване.

— Сега се наредихме — каза Фостър. — Това е сигналът на господаря, пък аз съвсем не знам какво да му кажа за бъркотията, която стана тук. Някаква зла участ върви по петите на този обесник и измамник Ламборн. Може и от бесилката да е слязъл, за да дойде тук и да ме погуби.

— Млъкнете, сър — извика младата лейди, — и отворете вратата на своя господар! Милорд, скъпи милорд — възкликна тя и се втурна към вратата, но веднага добави с тон, който изразяваше разочарование:

— Уф, това е само Ричард Варни.

— Да, госпожо — каза Варни, като влезе в залата и поздрави дамата с почтителен поклон, на който тя отвърна с безразличие и досада, — това е само Ричард Варни. Но дори първото сиво облаче, което просветлее на изток, трябва да се посреща с радост, защото то предвещава приближаването на благословеното слънце.

— Как! Нима милордът ще дойде тук тази вечер? — попита Еми с радостно вълнение, в което все пак се чувствуваше известна тревога. Антъни Фостър също повтори въпроса. Варни отговори на младата лейди, че възнамерявал да я посети, и се канеше да прибави още някаква любезност, но тя изтича до вратата на залата и извика високо:

— Джанет, Джанет, веднага ела в стаята за обличане! След това се върна при Варни и го попита дали милордът не е изпратил някакви други поръки за нея.

— Това писмо, уважаема госпожо — каза той, като извади от пазвата си малко пакетче, загърнато в яркочервена коприна, — ас него и дар за господарката на сърцето му.

Еми с трескаво нетърпение започна да развързва копринения шнур, с който беше завързано пакетчето, но тъй като не успя да разхлаби веднага възела, отново извика високо на Джанет:

— Донеси ми нож, ножица или каквото и да е друго, за да разрежа този противен възел!

— Не би ли послужил моят скромен кинжал, уважаема госпожо? — попита Варни, подавайки й малък, изящно изработен нож, който висеше на пояса му в ножница от мека кожа.

— Не, сър — отвърна младата лейди, отблъсквайки предложеното й оръжие, — не бива стоманен кинжал да разсича възела на моята предана обич.

— Доста такива е разсякъл обаче — промърмори Антъни Фостър настрани и погледна към Варни.

Междувременно възелът бе разплетен от нежните и ловки пръстчета на Джанет — скромно облечена хубавичка девойка, дъщеря на Антъни Фостър, която бе дотичала при повторното повикване на своята господарка. И от пакетчето начаса бяха извадени огърлица от скъпи перли и една напарфюмирана бележка. След като хвърли бегъл поглед на огърлицата, младата лейди я предаде на грижите на прислужницата си и започна да чете, по-точно — да поглъща с очи съдържанието на листчето.

— Честна дума, милейди — възкликна Джанет, която с възхищение разглеждаше наниза от перли, — сигурна съм, че дори дъщерите на Тир не са носили по-красиви огърлия. А чуйте и надписът какво гласи: „За още по-красивата шийка“. Наистина всяка от тези перли струва цяло имение.

— Всяка дума от това скъпо писмо струва колкото цялата огърлица, момичето ми. Но да вървим сега в стаята за обличане, трябва да сме пременени, защото тази вечер ще дойде милордът. Той ми повелява да бъда любезна с вас, мистър Варни, а неговото желание за мене е закон. Каня ви на малка закуска в моя будоар следобед, и вас също, мистър Фостър. Разпоредете се всичко да бъде както трябва и да се направят подходящите приготовления за посрещането на милорда тази вечер.

С тия думи тя излезе от залата.

— Започна да важничи — каза Варни. — Смята, че ни ощастливява с присъствието си, сякаш вече споделя неговия висок сан. Така да бъде — не е излишно да се порепетира предварително ролята, която ни е определила съдбата. Орлето трябва да се научи да гледа слънцето, преди да полети към него със заякналите си крила.

— Ако вдигнатата нависоко глава — подхвърли Фостър — предпази очите й от заслепяване, сигурен съм, че никога не ще я сведе. Скоро ще полети така, че няма да мога да се доближа до нея. Тя и сега дори вече ме гледа с пренебрежение.

— Грешката за това е само твоя, намусени и неизобретателни приятелю — отговори Варни. — Ти нямаш друго средство за подчинение освен примитивната груба сила. Не можеш ли да направиш замъка приятен за нея, да речем, с музика или друго забавление от този род? Не можеш ли да я наплашиш с разкази за таласъми, та да не смее да излиза навън? Живееш до самото гробище, а не ти стига умът да измъкнеш оттам едно привидение, с което да държиш в подчинение жените около себе си.

— Не говорете така, мистър Варни — рече Фостър. — От живите не се страхувам, но никога няма да си позволя да правя шеги и да устройвам забавления с мъртвите си съседи. Уверявам ви, иска се голяма смелост да живееш толкова близко до гробището. Преподобният мистър Хоулдфорт, проповедник в църквата „Свети Антонлин“, набра доста страх, когато идва да ме посети последния път.

— Хайде стига с тези твои суеверни брътвежи! — сряза го Варни. — А като стана дума за посетители, я ми кажи ти, хитрецо, какво търсеше Тресилиан при задната врата?

— Тресилиан — изуми се Фостър. — Кой е този Тресилиан? Никога не съм чувал това име.

— Той е същият корнуолски гарван, негоднико, на когото старият сър Хю Робсарт беше обещал хубавичката си дъщеря. И ето че безразсъдният глупак се е домъкнал тук да търси прекрасната бегълка. Трябва много да се внимава с него, защото той се смята за оскърбен, а пък съвсем не е от някоя кротка сърна, та да преглътне оскърблението. За щастие не знае нищо за милорда и мисли, че само с мен има да се разправя. И все пак как е попаднал тук, дяволите да го вземат?

— Заедно с Майкъл Ламборн, както знаете — отговори Фостър.

— Кой е пък този Майкъл Ламборн? — попита Варни. — Господи боже! Че ти по-добре закови един клон22 на вратата й кани всеки проходящ да погледа онова, което си длъжен да пазиш скрито дори от слънцето и въздуха.

— Да, да, ето как по царски ме възнаграждавате за услугите, които съм ви правил, мистър Варни — отвърна Фостър. — Та нали сам ми поръчахте да ви потърся някой с остър меч и продажна съвест? Да знаете колко усилия положих да намеря подходящ човек, защото — благодаря на бога за това — сред моите познати няма такива хора. И най-неочаквано — сякаш самото небе го прати — този върлинест юначага, който по качества е тъкмо човек, какъвто на вас ви трябва, пристига тука с цялото си нахалство, за да възобнови познанството си с мен. Съгласих се, като смятах с това да ви зарадвам; а ето сега каква благодарност заслужих, загдето се принизих да разговарям с него.

— А той ли — попита Варни, — това твое подобие, на което, струва ми се, му липсва само сегашното ти лицемерие, дето покрива като тънка позлата върху ръждиво желязо жестокото ти и грубо сърце, — той ли, питам, доведе със себе си този благочестив и страдащ Тресилиан?

— Кълна ви се, че те дойдоха заедно — каза Фостър. — Докато аз говорех в съседната стая с Ламборн, Тресилиан — да си призная — издебна момента да поприказва с нашето красиво момиченце.

— Тъпоумен негодник! — кипна Варни. — И двамата сме погубени. Напоследък тя и без това много често започна да си спомня за бащиния дом, когато любимият й я остави сама. Така че ако този благочестив глупак успее да я подмами обратно в старото гнездо, с нас е свършено.

— Не се страхувайте от това, господарю — каза Фостър.

— Тя никак не е склонна да се поддаде на неговите примамки. Щом го видя, изпищя така, сякаш змия я е ухапала.

— Това е добре. Не можеш ли обаче да подразбереш от дъщеря си какво се е случило между тях?

— Ще ви кажа откровено, мистър Варни — отвърна Фостър, — не желая дъщеря ми да се забърква в нашите работи, нито пък да върви по нашия път. Този път може да е подходящ за мене, защото аз знам как да се покайвам за грешките си. Не искам обаче да погубвам душата на детето си нито заради вас, нито заради милорда. Аз мога да се движа сред клопки и вълчи ями, защото знам да се пазя, но никога няма да пусна там моята бедна овчица.

— Ти си един мнителен глупак. Аз също не желая това момиче с детско личице да се набърква в моите работи или пък да тръгне към ада под ръка с баща си. Ти би могъл по заобиколен начин да научиш нещичко.

— Аз вече научих, мистър Варни — отговори Фостър. — Тя каза, че викат господарката й, за да види болния си баща.

— Много добре — каза Варни. — Това осведомление е важно и аз ще се възползувам от него. Тресилиан обаче трябва да се прогони от околността. Не бих задължавал друг с тази работа, защото сам го мразя до смърт — присъствието му е за мене по-лошо дори и от отрова — и днес щях да се отърва от него, но кракът ми се подхлъзна и, откровено казано, ако твоят приятел не беше ми се притекъл на помощ и не бе задържал ръката му, сега щях да знам дали ние с теб вървим по пътя за рая или за ада.

— Как можете да говорите спокойно за това! — рече Фостър.

— Смело сърце имате, мистър Варни. Ако не се надявах, че ще живея още много години и че ще имам време за покаяние, не бих продължил нататък с вас.

— Ти ще живееш дълго като Метусалем и ще натрупаш толкова богатство, колкото Соломон — каза Варни. — И съм сигурен, че ще се каеш така искрено, че ще се прославиш много повече с покаянията си, отколкото със злодеянията си. Но за да стане всичко това, Тресилиан не бива нито за миг да се изпуска от очи. Твоят обесник тръгна вече по дирите му. Помни, че става дума за моята и твоята съдба, Антъни!

— Да, да — рече мрачно Фостър. — Ето какво значи да се съюзиш с човек, който дотолкова не познава светото писание, че не знае най-простото — на работника трябва да се плаща. Пак на мен, както винаги, се пада да поема цялата грижа и целия риск.

— Риск ли? И в какво се състои големият ти риск? — попита Варни. — Ако този юначага отново наобиколи твоите владения или се вмъкне в дома ти и ти го помислиш за крадец или бракониер, не е ли съвсем естествено да го поздравиш с хладна стомана или с горещо олово? Дори дворното куче се нахвърля срещу онези, които твърде много се доближават до колибката му — и кой може да го упрекне за това?

— Да, при вас и работата, и заплатата ми са кучешки — в отговор рече Фостър. — За вас сте си осигурили най-хубавите земи от стария манастирски имот, мистър Варни, а на мене сте оставили само мизерната аренда от този замък, и то временно, и можете да ми я отнемете, когато пожелаете.

— А на тебе ти се ще да превърнеш временната аренда в пожизнена, нали? И това би могло да стане, Антъни Фостър, ако го заслужиш както трябва. Но ти много бързаш, драги Антъни. Това, че ще предоставиш две-три стаи от тази стара сграда, за да се държи в тях красивото папагалче на милорда, или че ще залостваш всички врати и прозорци, за да не му позволиш да изхвръкне, още не е достатъчно. Не забравяй, че чистият годишен доход от замъка и от десятъка възлиза на седемдесет и девет фунта, пет шилинга и пет и половина пенса, без да се смята стойността на гората. Затова чуй какво ще ти кажа: бъди разумен, някои важни и тайни услуги могат да ти донесат не само това, но и нещо много по-значително. А сега нека слугата ти дойде и ми свали ботушите. Погрижи се да ни дадат обед, а към него и по чашка от най-хубавото ти вино. Аз трябва да се явя пред тази пойна птичка грижливо пременен, с невъзмутим вид и с весело настроение.

Те се разделиха и се срещнаха отново на масата по пладне, когато са обядвали по онова време — Варни облечен във великолепен костюм на тогавашен придворен, а Антъни Фостър също с разкрасен външен вид, ако изобщо може да се каже, че облеклото е в състояние да разкраси такава неприветлива външност като неговата.

Промяната не остана незабелязана от Варни. В края на обеда, когато прибраха покривката и двамата останаха сами, за да си поговорят на спокойствие, Варни каза на Фостър, като го разглеждаше:

— Ти си весел като кадънка, Антъни, сякаш всеки миг ще започнеш да си подсвиркваш джига23. Моля да ме простиш, но трябва да те предупредя, че това може да стане причина за изгонването ти от обществото на усърдните кърпачи, добросърдечните тъкачи и благочестивите хлебари от Абингдън, които оставят пещите си да изстинат, докато мозъците им се разгорещят.

— Да ви отговарям във възвишен дух, мистър Варни — отвърна Фостър, — би означавало — простете ми за сравнението — да хвърлям свети и скъпи неща на свини. Затова ще говоря с вас на оня светски език, на който всемогъщият ви е научил и от който вие умеете да извличате значителна полза.

— Говори каквото си искаш, почтени Тони — каза Варни, — защото и глупавата ти религия, и безчестните ти дела ще придадат еднакво хубав вкус на тази чаша аликанте. Твоите приказки са толкова приятни и вкусни, че превъзхождат и хайвера, и сушените говежди езици, и останалите пикантерии, които придават вкус на хубавото вино.

— Кажете ми тогава — рече Фостър, — няма ли да бъде по-добре за нашия милостив господар, ако държи на служба порядъчни и богобоязливи хора, които ще изпълняват волята му и ще припечелват хляба си мирно и тихо, без да го срамят и безчестят, отколкото да прибира в свитата си и да се заобикаля с такива всеизвестни развратници и дръзки побойници като Тайдсли, Килигру и този Майкъл Ламборн, когото ми поръчахте да ви намеря, пък и разни други от тоя род, на чиито чела пише „обесник“, а на дясната им ръка — „убиец“, които са страшилище за мирните хора и срам и позор за милорда!

— Не се вълнувай, драги мистър Антъни Фостър — отговори Варни. — Оня, който лови различен дивеч, трябва да има и различни соколи: едни за близък, други за далечен полет. Пътят, който нашият милорд си е избрал, не е лесен и затова той трябва да си осигури верни помощници във всяко едно отношение, помощници, готови да изпълнят всякакви задачи. Трябват му изискани придворни — като мен например, — които да не го посрамват в залата за аудиенции и които да са готови да се хванат веднага за дръжката на сабята, щом някой се опита да петни честта на милорда…

— Да, да — прекъсна го Фостър, — и да пошепват от негово име разни думички в ухото на красивата дама, към която сам той не може да се приближи.

— Трябват му също — продължи Варни, без да обръща внимание на прекъсването — адвокати — ловки и вещи застъпници, за да сключват неговите договори, сегашни, минали и бъдещи, или за да намират начини за придобиване на разни църковни земи, общински имоти и позволителни за монополи. Трябват му лекари, които умеят да подслаждат вино или топло питие за болни. Трябват му гадатели като Ди и Алън, за да призовават дявола чрез заклинания. Трябват му и смели побойници, готови да се бият на живот и смърт дори и със самия сатана. И му трябват най-вече — без с това да подценявам останалите — такива богобоязливи и невинни пуритански душици като тебе, почтени Антъни, които предизвикват дявола и в същото време си вършат спокойно своята работа.

— Да не би да искате да кажете, мистър Варни — възкликна Фостър, — че добрият и милостив наш господар, който според мен е преизпълнен с благородство, използува за издигането си току-що описаните от вас долни и греховни средства?

— Я остави тия приказки, човече, и не ме гледай с такива опечалени очи — каза Варни. — В капан не можеш да ме хванеш и съвсем не съм ти паднал в ръцете, както си въобразяваш ти с жалкия си ум, заради това, че ти посочих всички средства, пружини, винтове, въжа и макари, с помощта на които се издигат великите хора в размирни времена. Ти каза, че нашият добър и милостив господар е преизпълнен с благородство, нали? Амин, нека така да е. Именно затова още повече са му нужни такива безсъвестни помощници, които, знаейки, че неговият разгром ще повали и смаже и тях, да са готови да заложат всичко — и кръвта си, и ума си, и душата, и тялото си, — за да го задържат горе. Говоря ги тия неща, защото хич не ме интересува кой знае за това и кой не.

— Истина е туй, което казвате, мистър Варни — рече Фостър.

— Водачът на една група прилича на лодка сред вълните. Тя не се повдига сама — повдигат я талазите, върху които плува.

— Я, ти си имал склонност към метафорите, почтени Антъни!

— отвърна Варни. — Тази кадифена дреха те е направила оракул. Ще трябва да те пратим в Оксфорд да те направят доктор по хуманитарните науки. Впрочем подреди ли всичко, което ти беше изпратено от Лондон, и успя ли да стъкмиш западните стаи така, както трябва, за да се харесат на милорда?

— Сега те са достойни да приемат и краля в деня на сватбата му — отговори Антъни — и, повярвайте ми, Младата лейди седи в тях горда и весела, сякаш е Савската царица.

— Толкова по-добре, драги Антъни — каза Варни, — защото бъдещото ни благополучие ще зависи твърде много от разположението й към нас.

— В такъв случай ние градим върху пясъчна основа — възрази Антъни Фостър. — Да предположим, че тя поеме пътя към двора с ореола на славата и величието на своя високопоставен съпруг, как ще гледа тогава на мен, на своя тъмничар, който я държи тук против волята й и я кара да пълзи като гъсеница по стара и порутена стена, докато на нея й се иска да подхвръква като пъстра пеперуда в дворцова градина?

— Не се страхувай от гнева й, Антъни — успокои го Варни.

— Аз ще я убедя, че всичко, което си правил, е било за доброто на милорда и за нейно собствено добро. И когато пробие черупката и полети, сама ще трябва да признае, че дължи издигането си тъкмо на нас.

— Съветвам ви да бъдете предпазлив, мистър Варни — каза Фостър, — защото може и да се лъжете в предположенията си. Видяхте колко студено ви прие днес — тя и двамата ни гледа с лошо око.

— Криво я разбираш ти, Фостър, ама съвсем криво. Тя е свързана много здраво с мен, защото аз съм мостът между нея и оня, който може да задоволи и любовта, и амбициите й. Кой измъкна неизвестната Еми Робсарт, дъщеря на обеднял и изкуфял рицар и годеница на смахнатия печален ентусиаст Едмънд Тресилиан, от жалката й участ и й откри възможността за най-бляскавата съдба в Англия, а може би и в Европа? Аз, човече! Както често съм ти казвал, аз им давах възможност да се срещат тайно. Аз стоях на пост в гората, докато той ловеше дивеча. Именно мен проклина и досега цялото й семейство като съучастник в бягството й. Ако живеех в съседство с тях, трябваше да нося риза не от ленено платно, а от много по-здрава материя — иначе ребрата ми биха се запознали с испанската стомана. Кой пренасяше писмата им? Аз. Кой развличаше стария рицар и Тресилиан? Аз. Кой подготви бягството й? Пак аз. С две думи — аз, Дик Варни, откъснах тази хубавичка маргаритка от скромното и тихо кътче и я окачих на най-знатната шапка в Британия.

— Да, мистър Варни — каза Фостър, — но тя може би си мисли, че ако и занапред нещата останат във ваши ръце, цветето би могло да се окаже толкова слабо прикрепено към шапката, че първият полъх на променливия ветрец на страстта да отвее бедната маргаритка отново към безличието.

— Тя би трябвало да има пред вид — каза, усмихвайки се, Варни, — че предаността ми към моя господар ме спираше отначало да го съветвам да се жени; въпреки това аз го посъветвах да се ожени, когато разбрах, че тя няма да се умири без клетва или обред — как го наричаш ти, Антъни?

— Тя ви мрази и за друго — допълни Фостър — и аз ви казвам тия неща, за да се предпазите навреме. Тя не изпитва никакво желание да крие своята красота в мрачните еркери на този престарял замък, а иска да сияе като най-бляскавата графиня в Англия.

— Точно така — отвърна Варни, — и желанието й е напълно естествено, но какво общо имам аз с това? Нека си блести — в еркер ли, сред кристали ли, — където милордът намери за добре, аз нямам нищо против.

— Тя смята, мистър Варни — продължи Фостър, — че вие държите греблото от едната страна на лодката и можете да гребете или да не гребете според волята си. Накратко казано, тя е убедена, че тайнствеността и неизвестността, които я заобикалят, се дължат на тайните съвети, които вие давате на милорда, и на моята строга опека. Затова ни обича толкова, колкото затворникът обича съдията и тъмничаря си.

— Ще трябва да ни заобича по-силно, Антъни, преди да напусне това място — отвърна Варни. — Както посъветвах милорда да я подържи тук известно време, по важни причини, така бих могъл да го посъветвам да я извади на показ в пълния й блясък и величие. Ако обаче тя ми е враг, да не съм си изгубил ума да го направя, след като съм тъй приближен на милорда? Гледай да й го втълпиш, щом ти се представи удобен случай, Антъни, пък аз ще й пошепна на ухото някоя и друга похвална думичка, та да си подобри мнението за тебе. Ти на мене, аз на тебе — тази поговорка важи за целия свят. Дамата трябва да знае кои са приятелите й и да има пред вид, че те разполагат с достатъчно сила, за да й станат и опасни врагове. А междувременно я пази строго, но с цялото външно уважение, на което е способна грубата ти натура. Този твой мрачен вид и суровият ти нрав са чудесно нещо. Да благодариш на бога за тях, а и милордът също, защото, когато потрябва да се извърши нещо безсърдечно и жестоко, ти го вършиш така, сякаш то произлиза не вследствие на заповед, а на твоята груба и свирепа природа — и по този начин милордът се спасява от злепоставяне. Я чуй — някой чука на вратата! Погледни през прозореца, но не пускай никого — тази вечер никой не трябва да ни пречи.

— Това е оня, за когото говорихме преди обед — каза Фостър, поглеждайки през прозореца, — Майкъл Ламборн.

— Пусни го да влезе, пусни го веднага! — извика Варни. — Той идва да ни разкаже нещо за своя приятел. За нас е много важно да следим действията на Едмънд Тресилиан. Казвам ти, пусни го, но не тука — аз ще дойда след малко при вас в библиотеката на абата.

Останал сам след излизането на Фостър, Варни започна да крачи из стаята, скръстил ръце на гърдите, замислен дълбоко. Най-сетне той изля разсъжденията си в една несвързана реч, която ние допълнихме в известна степен и свързахме логически, за да стане монологът му по-разбираем за читателя.

— Да, наистина — каза той, като се спря внезапно и опря дясната си ръка о масата, до която бяха седели, — този подъл селяк прозря в глъбините на моя страх и аз не успях да го прикрия от него. Тя не ме обича. О, да можех да не я обичам и аз! Какъв глупак бях — да се стремя да я спечеля, когато благоразумието ми повеляваше да бъда само добросъвестен посредник на милорда! Тази съдбоносна грешка ме постави в зависимост от нейната дискретност, а такава власт умният човек никога не би трябвало да предоставя дори на най-почтената Евина щерка. От часа, в който извърших този гибелен пропуск, аз я гледам с чувства на страх, на омраза и на страстна любов — така странно примесени, че вече не знам дали — ако зависеше от мен — желая да я притежавам, или по-скоро да я погубя. Тя обаче не бива да напусне това място, докато не реша при какви условия ще продължим играта занапред. Интересите на милорда — а те са и мои, защото, ако той пропадне, пропадам и аз с него — налагат този брак да се запази в тайна. Освен това нямам намерение да й подавам ръка да се изкатери на трона на величието, за да може, след като се настани добре на него, да сложи крак на шията ми. Чрез любов или чрез страх аз трябва да спечеля влияние над нея и тогава, кой знае — може би да успея да се насладя на най-сладкото и най-прекрасното отмъщение за предишното й презрение. Това би било най-висш пример на придворно лукавство! Веднъж само да стана твой довереник, веднъж да ми повериш една-едничка своя тайна — пък била тя и за това, че си ограбила само едно птиче гнездо, — и ти, красива графиньо, ще бъдеш в ръцете ми!

Той още веднъж прекоси мълчаливо стаята, спря се, наля си чаша вино и я изпи сякаш за да успокои възбудените си мисли, и като измърмори: „А сега — спотаено сърце и открито и спокойно чело“, излезе от стаята.

Загрузка...