Кенилуърт

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ПЪРВА

В никакъв случай нямаме намерение да предаваме с всички подробности блестящите тържества в Кенилуърт като мистър Лейнъм, откъс от чието описание цитирахме в края на миналата глава. Достатъчно е да кажем, че под залповете от ослепителни фойерверки, за чието описание заимствувахме красноречието на мистър Лейнъм, кралицата влезе в двора на замъка през кулата Мортимър. Като мина край дългата редица езически богове и древни герои, които с подгънато коляно я поздравяваха и й поднасяха подаръци, кралицата стигна най-сетне до главната зала на Кенилуъртския замък, наредена за случая с изключителен разкош. Стените бяха покрити със скъпи копринени гоблени, въздухът бе напоен с благовония, отвсякъде се носеха звуците на омайваща музика. От високия дъбов таван, украсен с прекрасна резба, висеше красив полилей от позлатен бронз, който представляваше летящ орел, чиито разперени криле поддържаха шест фигури — три мъжки и три женски. Всяка от фигурите държеше в ръцете си по два свещника, така че залата се осветяваше от двайсет и четири восъчни факли. Под един великолепен балдахин в дъното на тази прекрасна зала бе разположен кралският трон. Встрани от него имаше врата, която водеше към дълга анфилада от стаи, обзаведени с не по-малък разкош и предназначени за кралицата и нейните дами, в случай че тя пожелае да се уедини.

Граф Лестър заведе кралицата до трона, коленичи пред нея и целуна протегнатата й ръка с израз, в който успешно се съчетаваха изисканата галантност с почтителността на предания поданик. С прочувствени думи той й изказа дълбоката си благодарност за това, че му е оказала най-голямата чест, която един господар може да окаже на своя поданик. Толкова красив беше той, застанал на колене пред нея, щото Елизабет не можа да устои на изкушението да продължи сцената малко повече, отколкото бе необходимо. Преди да му заповяда да стане, тя прокара ръка над главата му и почти докосна дългите му къдрави и напарфюмирани коси. Жестът бе изпълнен с толкова нежност, сякаш тя би го превърнала в ласка, стига да й достигнеше смелост.

Най-сетне Елизабет нареди на графа да стане. Изправен до трона, той й разказа какви забавления са замислени за нейно развлечение и какво е направено, за да не й липсва нищо по време на пребиванието й в замъка. Кралицата благосклонно одобри всичко. Накрая графът помоли нейно величество да разреши на него и на останалите придворни, които я бяха придружавали по пътя, да се оттеглят за няколко минути, за да облекат подходящи за тържествения случай дрехи.

— В това време — допълни той — достойните джентълмени (посочвайки към Варни, Блънт, Тресилиан и другите), които вече са успели да се преоблекат, ще имат честта да бъдат на ваше разположение.

— Така да бъде, милорд — съгласи се кралицата. — Вие бихте могли да станете добър ръководител на театър, щом тъй успешно сте разпределили ролите между две трупи актьори. Ние обаче днес няма да можем да ви отвърнем със същата любезност, тъй като нямаме намерение да сменяме пътното си облекло. Откровено казано, малко сме уморени от пътуването, което се удължи поради струпването на нашия добър народ. За сметка на това обаче любовта, която ни бе изразена, го направи прекрасно.

След като получи разрешение, Лестър се оттегли, придружен от придворните, пристигнали в Кенилуърт заедно с кралицата. В залата останаха само онези, които бяха дошли доста по-рано и бяха успели да се облекат за тържеството. По-голямата част от тях обаче не принадлежаха към най-висшите дворцови кръгове, затова стояха на почтително разстояние от трона. Острият поглед на Елизабет бързо откри сред тях Роти и още двама-трима души, които познаваше лично. Тя веднага им даде знак да се приближат и любезно ги заговори. Най-благосклонно бе посрещнат Роли, тъй като кралицата бе запомнила случката с плаща и историята със стиховете. Именно него тя най-често питаше за имената и титлите на присъстващите. Отговорите му бяха кратки и обагрени с хумор, което очевидно доставяше удоволствие на Елизабет.

— А кой е онзи, недодяланият? — попита тя, посочвайки Тресилиан, чиято привлекателна външност бе чувствително засенчена от изцапаното и измачкано облекло.

— Един поет, ваше величество — отговори Роли.

— Сама трябваше да се досетя за това по небрежното му отношение към облеклото — каза Елизабет. — Аз познавах някои поети, които бяха толкова безразсъдни, че хвърляха плащовете си в калта.

— Сигурно слънцето е заслепило очите им и е затъмнило разума им — отвърна Роли.

Елизабет се усмихна и продължи:

— Аз ви попитах за името на този немарливец, а вие ме уведомихте само с какво се занимава.

— Нарича се Тресилиан — с неохота отвърна Роли, защото разбра по тона на кралицата, че нищо добро не очаква приятеля му.

— Тресилиан! — изненада се кралицата. — Аха, Менелай от нашия роман. Всичко е ясно — той е облечен така, че неговата прекрасна и невярна Елена може да бъде напълно оправдана. А къде е Фарнъм, така ли го наричаха? Говоря за приближения на лорд Лестър, който играе ролята на Парис в тази девънширска история.

С още по-голяма неохота Роли посочи Варни и назова точно името му. Шивачът наистина бе вложил цялото си изкуство, за да направи външността му приятна, и макар че Варни не притежаваше особено изящество, неговият такт и вроденото му умение да се държи добре му изкупваха този недостатък.

Кралицата огледа внимателно и единия, и другия.

— Готова съм да се обзаложа — каза тя, — че поетичният мистър Тресилиан е прекалено учен, за да помни пред кого ще се яви. Може би той е от онези хора, за които Джефри Чосър е казал остроумно: „Най-мъдрите учени не винаги са най-мъдрите хора на света.“ Да, да, спомням си за този Варни, той е един красноречив мошеник. Страхувам се, че избягалата красавица е имала известно основание да наруши думата си.

Роли се въздържа да отговори, защото разбираше, че ще направи лоша услуга на Тресилиан, ако се опита да противоречи на кралицата. Освен това той си мислеше, че за неговия приятел може би ще бъде по-добре, ако Елизабет използува властта си и сложи веднъж за винаги край на тази история, на която според него Тресилиан с безрезултатна и изтощителна упоритост отдаваше всичките си мисли и сили.

Докато острият ум на Роли бе зает с тези мисли, вратата се отвори широко и в залата влезе Лестър, придружен от неколцина свои родственици и приближени.

Сега фаворитът на кралицата бе облечен целият в бяло — дори обувките му бяха от бяло кадифе. Бели копринени чорапи, къси бели кадифени панталони, подплатени със сребърен брокат, който проблясваше през разрезите на бедрата, жилетка от сребърен брокат и жакет от бяло кадифе, обшит със сребро и Маргарит. На белия кадифен пояс със златна тока бе окачена шпага със златна ръкохватка, чиято ножница също бе облечена с бяло кадифе. Кинжалът, както шпагата, бе позлатен. На плещите си графът бе наметнал великолепен свободно падащ плащ от бял атлаз, обточен със златна ивица, широка един фут. Огърлицата на Ордена на жартиерата и самата небесносиня жартиера, обхванала коляното му, завършваха тоалета на граф Лестър, който така много прилягаше на стройната му фигура, на изящните му движения и на мъжественото му лице, че присъстващите бяха принудени да го признаят за най-красивия човек, когото са виждали. Съсекс и останалите придворни също бяха облечени богато, но по блясък и изисканост Лестър далеч надминаваше всички.

Елизабет го посрещна с изключителна благосклонност.

— Сега ни предстои — каза тя — да разгледаме един случай, който изисква кралското ни правосъдие. Това дело ни интересува и като жена, и като майка и покровителка на английския народ.

Докато се покланяше ниско, изразявайки с това готовността си да изслуша нарежданията на кралицата, Лестър неволно потръпна. Студена вълна обля и Варни. Цялата вечер той не изпускаше от погледа си своя господар и по измененото му сега лице веднага разбра какво има пред вид кралицата. Лестър обаче бе решил вече да следва нечестната си линия на поведение и когато кралицата добави: „Ние говорим за делото на Варни и Тресилиан. Тук ли е дамата, мидорд?“, графът отговори без каквото и да било колебание:

— Няма я, милостива господарко.

Елизабет смръщи вежди и стисна устни.

— Нашето нареждане беше ясно и категорично.

— И щеше да бъде изпълнено, господарко — отвърна Лестър, — дори ако беше не нареждане, а само обикновено пожелание. За съжаление… Варни, ела тук. Този джентълмен ще обясни причината, поради която дамата (той не можа да насили непокорния си език да изрече „неговата жена“) не е могла да се яви пред нейно величество.

Варни се приближи и охотно изложи причините, поради които „въпросната личност“ (той също не се осмеляваше в присъствието на Лестър да нарече Еми своя жена) не е в състояние да се яви пред нейно величество.

— Ето потвърждението — каза той — на един от най-учените лекари, чието умение и честност са добре познати на лорд Лестър и на достойния и благочестив протестант, уважавания и заможен Антъни Фостър, в чийто дом се намира тя сега. И двамата твърдят, че тя е тежко болна и няма възможност да извърши трудното пътуване от околностите на Оксфорд до Кенилуърт.

— Това вече променя нещата — каза кралицата, взе свидетелствата и бързо ги разгледа. — Нека се приближи Тресилиан. Мистър Тресилиан, ние най-искрено ви съчувстваме, защото виждаме, че с цялото си сърце сте привързан към тази Еми Робсарт или Еми Варни. Нашата власт, която дължим на бога и на послушанието на нашия предан народ, е достатъчно голяма, но има неща, които са извън нея. Ние не можем например да се разпореждаме с чувствата на едно лекомислено младо момиче и да го принуждаваме да предпочете ума и учеността пред елегантната дреха на придворния. Ние не сме в състояние също така да излекуваме болестта на тази дама, която й е попречила да се яви пред нас, както бяхме наредили. Ето потвърждение от лекаря, който я лекува, и от джентълмена, в чийто дом се намира тя сега.

— Ваше величество, тези свидетелства са лъжливи! — бързо извика Тресилиан, който, подтикван от страха за последиците от измамата, чиято жертва можеше да стане Елизабет, забрави за миг обещанието, дадено на Еми.

— Какво, сър? — учудено възкликна кралицата. — Вие се съмнявате в честността на лорд Лестър? Все пак ние ще ви изслушаме. В наше присъствие дори най-скромният от поданиците ни може да отправи обвинение срещу най-знатния, както и най-неизвестният — срещу най-именития. Ние ще ви изслушаме безпристрастно, но мислете му, ако говорите без доказателства! Вземете тези свидетелства, прочетете ги внимателно и ни кажете какво ви дава основание да изразявате съмнения в тяхната достоверност.

Докато кралицата говореше, нещастният Тресилиан изведнъж си спомни за даденото пред Еми обещание и успя да възпре спонтанния си порив да разобличи лъжата, която бе установил със собствените си очи. В опита да се овладее обаче той не можа да прикрие колебанието си. Объркаността му направи много неблагоприятно впечатление както на Елизабет, така и на всички присъствуващи. Той прехвърляше в ръцете си взетите книжа като някакъв глупак, който не е в състояние да вникне в тяхното съдържание. Кралицата започна видимо да губи търпение.

— Вие сте учен човек, сър — каза тя, — и то изтъкнат учен, както съм чувала, а разчитате почерците удивително бавно. Кажете, истински ли са тези свидетелства, или не?

— Ваше величество! — отговори той, явно объркан и раздвоен, защото не искаше да признае достоверността на свидетелствата, които по-късно може би щеше да се наложи да опровергава, а в същото време искаше да удържи на думата си пред Еми и да й даде възможност, както й беше обещал, сама да защити правата си. — Ваше величество, вие искате да установя верността на тези свидетелства, но тя трябва да бъде доказана първо от онези, които изграждат върху тях своята защита.

— Е, Тресилиан, както виждам, вие сте не само поетичен, но и критичен — рече кралицата, като сви намръщено вежди. — Според мен документите, показани в присъствието на нашия благороден домакин, чиято чест е гаранция за тяхната достоверност, би трябвало напълно да ви убедят. Щом обаче настоявате за спазването на всички формалности, нека Варни… или по-добре вие, лорд Лестър, тъй като работата вече засяга вас — при тези думи, макар и изречени без определена цел, тръпка прониза графа чак до мозъка на костите, — кажете, с какво можете да докажете достоверността на тези книжа?

Варни побърза да отговори, изпреварвайки Лестър:

— С позволението на ваше величество младият лорд Оксфорд, който присъства тук, познава добре почерка и репутацията на мистър Антъни Фостър.

Граф Оксфорд, млад прахосник, комуто Фостър често бе давал пари под лихва, каза, че познава Фостър като заможен, свободен поземлен собственик и потвърди, че представеното свидетелство е написано от неговата ръка.

— А кой може да потвърди подписа на лекаря? — попита кралицата. — Струва ми се, че се нарича Аласко.

Мастърс, лекарят на нейно величество, който си спомни как го бяха отпратили от замъка Сей и знаеше, че с показанията си ще удовлетвори Лестър и ще нанесе удар на граф Съсекс и на неговите привърженици, заяви, че често се е съветвал с доктор Аласко и че той е голям учен, с дълбоки познания, макар да няма свидетелство за медицинска практика. Зетят на Лестър, граф Хънтигдън, и старата графиня Рътланд също похвалиха доктор Аласко и си спомниха, че свидетелството е написано със същия изящен и красив почерк, с който той обикновено им пишел своите рецепти.

— Е, мистър Тресилиан — каза кралицата, — с това, струва ми се, приключва тази история. Още преди падането на нощта ще направим необходимото, за да помирим стария сър Хю Робсарт с този брак. Вие изпълнихте своя дълг по-дръзновено, отколкото е допустимо, но ние не бихме били жена, ако не съчувствахме на страданията, причинени от истинската любов. Затова ви прощаваме за дързостта, пък и за непочистените ботуши, чиято миризма надделя над парфюмите на лорд Лестър.

Така говореше Елизабет, чиято крайна чувствителност към миризмите години по-късно я бе накарала да изгони от залата за аудиенции Есекс, тъй като миризмата на неговите ботуши я бе разгневила така, както тази вечер я разгневиха ботушите на Тресилиан.

Тресилиан обаче бе успял да се съвземе и да преодолее вцепенението си от безочливата лъжа, така правдоподобно поддържана и противоречаща напълно на онова, което бе видял със собствените си очи. Той се хвърли напред, падна на колене и като хвана края на дрехата на кралицата, извика:

— Господарко, вие сте християнка, вие сте коронована кралица и трябва да сте еднакво справедлива към всички свои поданици! Ако се надявате на божията милост пред оня последен съд, пред който всички трябва да отговаряме, окажете ми една-единствена милост! Моля ви, не решавайте това дело така прибързано! Дайте ми само едно денонощие и аз ще ви докажа неопровержимо, че документите, които твърдят, че нещастната лейди е болна и се намира в Оксфорд, са измамни като самия ад!

— Пуснете шлейфа ми, сър! — рече Елизабет, стресната от неговия порив, макар в лъвското й сърце никога да нямаше място за страх. — Този човек явно е обезумял! Моят находчив кръщелник Харингтън, изглежда, него е описал в своята поема „Бесния Роланд“146. Трябва да се признае все пак, че упоритостта му е удивителна. Отговорете, Тресилиан: какво ще направите, ако след изтичането на тези двайсет и четири часа не успеете да представите доказателства, които да оборят правдоподобните свидетелства за болестта на тази лейди?

— Готов съм да сложа главата си на дръвника! — отвърна Тресилиан.

— Стига празни приказки! — рече кралицата. — Ей богу, говорите като побъркан! Чия глава в Англия може да падне без присъда на законен съд? Аз искам да ми отговорите — стига да сте в състояние да ме разберете — само на един въпрос: ако безумният ви опит пропадне, ще можете ли да дадете удовлетворително обяснение за причините, които са ви накарали да го предприемете?

Обзет отново от колебание, Тресилиан замълча. Ами ако през това денонощие Еми се помири с мъжа си? В такъв случай той би й направил лоша услуга, като разнищи пред Елизабет всички подробности около тази история и покаже как мъдрата и мнителна кралица е била измамена с лъжливи документи. Тези разсъждения отново внесоха смут в душата на Тресилиан. Той стоеше с наведена глава и когато кралицата с гневни пламъчета в очите повтори строго въпроса си, той отвърна неуверено:

— Може би… не твърдя със сигурност… вероятно е и да успея да обясня причините и подбудите за моите постъпки.

— Кълна се в душата на крал Хенри — каза кралицата, — че ти или си умопобъркан, или си отчаян мошеник! Сам виждате, Роли, че вашият приятел е прекалено поетичен, за да може да остане тук. Изведете го! Освободете ни от присъствието му, за да не му се случи нещо лошо! Неговите необуздани прояви са подходящи само за Парнас или за болницата „Свети Лука“. А вие се върнете веднага щом го приютите на подходящо място. Жалко, че не можахме да видим красавицата, която до такава степен е успяла да размъти ума на един мъдър човек.

Тресилиан направи нов опит да се обърне към кралицата, но Роли, съгласно с получената заповед, го възпря и с помощта на Блънт почти насила го изведе от залата. Самият Тресилиан бе започнал вече да разбира, че външният му вид наистина бе навредил много на каузата му.

Когато излязоха в преддверието, Роли помоли Блънт да се погрижи Тресилиан да бъде настанен в помещенията, определени за привържениците на граф Съсекс, а ако се наложи, да постави и стража при него.

— Тази налудничава страст, пък и съобщението за болестта на дамата окончателно размътиха ума му — каза той. — Но аз вярвам, че всичко ще премине, трябва само да му се даде покой. Гледай в никакъв случай да не го изпуснеш. Той и без това разсърди вече нейно величество и ако още веднъж я разгневи, тя сигурно ще му намери по-лошо място и по-строга стража.

— Аз също разбрах, че се е побъркал, като го видях с проклетите му ботуши, които така осмърдяха всичко — рече Николас Блънт, поглеждайки червените си чорапи и жълтите рози. — Ще го прибера на сигурно място и веднага ще се върна при вас. Кажи, Уолтър, кралицата попита ли те нещо за мен? Стори ми се, че ми хвърли един поглед.

— Не един, а двайсет погледа ти хвърли, и аз й разказах всичко — какъв добър войник си, какъв… Но, за бога, отведи Тресилиан!

— Ще го отведа, ще го отведа — рече-Блънт. — Искам само да ти кажа, че в края на краищата дворът не е чак толкова лошо нещо. Значи, ти й обясни, че съм храбър войник? И какво друго й каза, скъпи Уолтър?

— Ах ти, невъзможен глупако! Хайде, върви, за бога!

Тресилиан, без да оказва съпротива и без да възразява, тръгна с Блънт или по-точно — позволи му да го заведе в стаята на Роли и да го настани на ниското легло на колелца, което стоеше прибрано в гардероба и бе предназначено за слугата. Тресилиан разбираше, че е излишно да протестира и че не бива да очаква съчувствие от страна на приятелите си, докато не изтече периодът на принудително мълчание и не им обясни всичко. Ако Еми се помиреше с мъжа си, той нямаше да има повече нито повод, нито желание да се намесва в по-нататъшната й съдба.

С големи усилия, след дълго и упорито настояване, той успя да склони Блънт да му спести позора и унижението и да не настанява в стаята двамата яки стражи от свитата на Съсекс. Като видя, че Тресилиан вече се е изтегнал на ниския креват, и като отправи един-два яростни ритника и няколко яростни ругатни към злополучните ботуши, които съвсем наскоро придобитото му чувство за суетност го караше да счита за сериозен признак, ако не и за причина за заболяването на своя приятел, Николас, най-сетне си тръгна, като се задоволи да сведе предпазните мерки само до това да заключи нещастния Тресилиан, чиито благородни и безкористни усилия да спаси жената, проявила такава неблагодарност към него, доведоха само до това, че му навлякоха немилостта на кралицата и предизвикаха неодобрението на приятелите му, които го считаха едва ли не за луд.