Кенилуърт

ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЪРВА

Сега ще се върнем към онова място от нашия разказ, където съобщихме, че Варни, снабден с пълномощия от граф Лестър и с разрешение от кралицата, побърза да отведе графинята от Кенилуърт, за да запази в тайна коварните си замисли. Отначало той смяташе да тръгне рано сутринта, по като прецени, че през това време графът може да се разнежи и да пожелае още веднъж да види жена си, реши веднага да тръгне па път и да избегне всяка случайност, която би могла да доведе до разобличаването му и до гибелта му. Той нареди да повикат Ламборн и изпадна в истински бяс, когато научи, че довереният му слуга е отишъл да пирува в някакво съседно селце или някъде другаде. Понеже го чакаха всеки миг да се върне, сър Ричард заповяда да му предадат незабавно да се приготви за път и да ги последва, ако те вече са заминали.

Варни използува междувременно услугите на друг слуга. Робии Тайдър, който бе посветен до известна степен в тайните на Къмнър хол, тъй като не веднъж бе придружавал графа дотам. На този слуга — сроден по характер на Ламборн, макар и не така чевръст и безпътен като него — Варни поръча да оседлае три коня, да приготви носилка и да чака при задната врата. Лудостта на жена му, в която сега бяха убедени всички, бе достатъчно правдоподобно обяснение за тайнственото й заминаване от замъка, а можеше и да се изтъкне, в случай че Еми окажеше съпротива и започнеше да вика. Необходима му беше и помощта на Антъни Фостър и Варни отиде да го извика.

И без друго мрачен и необщителен по природа, Фостър бе и уморен от пътуването си от Къмнър до Уорикшир, което беше принуден да направи, за да съобщи за бягството на графинята, затова напусна рано пиянската компания, прибра се в стаята си и веднага си легна. Той спеше дълбоко, когато влезе Варни, напълно готов за път и със замаскиран фенер в ръка. Варни постоя малко, като се вслушваше в това, което говореше насън неговият съучастник и успя да долови думите: „Ave Maria, ora pro nobis.167 He, не беше така… Спаси ни от лукавия… Точно така.“

— Моли се насън — каза Варни — и бърка старите и новите молитви. Още ще има да се моли, преди да се отърве от мен. Ей, светецо! Каещ се грешнико! Ставай, ставай! Дяволът все още се нуждае от услугите ти.

Като повтаряше призивите си, Варни започна да разтърсва спящия за рамото, но това само промени сънищата му и той закрещя:

— Крадци, крадци! Не, не, аз ще умра, но ще запазя моето злато. То е спечелено с такъв труд и ми струва толкова скъпо! Къде е Джанет? В безопасност ли е Джанет?

— В пълна безопасност, безмозъчни кресльо! Не те ли е срам да вдигаш такъв шум?

Фостър се събуди окончателно и като седна в леглото, попита Варни какво му е притрябвало по това време.

— Посещението ти сигурно не предвещава добро — допълни той.

— Лош пророк си ти, пресвети Антъни — подразни го Варни.

— Посещението ми само предвещава, че сегашната ти аренда ще стане твоя собственост. Какво ще кажеш за това?

— Ако ми беше казал такова нещо през деня — отвърна Фостър, — бих се зарадвал, но този късен час, тая мъждива светлина и побледнялото ти лице, което никак не се свързва с веселия ти тон, ме карат да мисля само за това, което трябва да свърша, а не за наградата, която ще получа.

— Ти си глупак, Фостър. Сега е нужно само да се отведе твоята повереница обратно в Къмнър хол и нищо повече.

— Само това ли се иска? — попита Фостър. — Ти си бледен като мъртвец, а човек като тебе не се вълнува от дребни работи. Наистина ли това е всичко, което се иска?

— Да, всичко… или още съвсем малко повече — отвърна Варни.

— Аха, съвсем малко повече! — каза Фостър. — От минута на минута ти ставаш все по-блед.

— Не се грижи за мен — прекъсна го Варни, — така ти се струва само от светлината на фенера. Приготвяй се и да вървим, приятелю! Помисли си само — Къмнър хол става твоя собственост! Че ти ще можеш всяка неделя да уреждаш проповеди, да дадеш на Джанет зестра като на баронска дъщеря! Седемдесет фунта са това, че и отгоре!

— Седемдесет и девет фунта, пет шилинга и пет и половина пенса, без да се включва стойността на гората — каза Фостър.

— И всичко това ще бъде моя собственост?

— Всичко, човече, всичко, заедно с катеричките и каквото друго има. Нито един циганин няма да посмее да отреже дори клонче от твоята гора, нито едно момче няма да се катери по дърветата, за да разваля птичи гнезда, без да ти се заплатят загубите. Хайде обличай се по-бързо! Конете са готови, всичко е готово, няма го само оня проклет негодник Ламборн, който е заседнал някъде на някой дяволски гуляй.

— Виждате ли какво става, сър Ричард — каза Фостър, — като никога не се вслушвате в съвети. Колко пъти съм ви казвал, че този пияница и развратник ще ви подведе тъкмо тогава, когато имате най-голяма нужда от него. А пък аз мога да ви препоръчам един сериозен млад човек.

— Сигурно някой сладкодумен брат от вашата конгрегация? Добре, добре, приятелю, и такъв може да ни потрябва, имаме нужда от всякакви помощници. Но слушай, да не забравиш пистолетите. Сега ела с мен, а след малко тръгваме!

— Къде да дойда? — попита Антъни.

— В стаята на графинята, но не забравяй, че тя на всяка цена трябва да тръгне с нас. Нали не си от тия, дето се плашат от писъци?

— Няма да се уплаша, щом това съответствува на писанието, а там е казано: „Жени, покорявайте се на мъжете си.“ Има ли разрешение от лорда да се употреби насилие?

— Има, разбира се, пръстенът му е тук — отвърна Варни и като успокои по този начин съучастника си, го поведе към помещенията на лорд Хъндсън. Те обясниха на пазача, че са дошли с разрешение на кралицата и на граф Лестър, и влязоха без понататъшни пречки в стаята на нещастната графиня.

Лесно можем да си представим ужаса, който изпита Еми, когато се събуди от неспокойния си сън и съзря до леглото си Варни — човека, когото ненавиждаше и от когото се страхуваше повече от всичко друго на света. Като видя, че не е сам, тя дори изпита известно облекчение, макар че имаше достатъчно основания да се страхува и от неговия мрачен спътник.

— Мадам — започна Варни, — нямаме време за церемонии. След като прецени внимателно всички обстоятелства, лорд Лестър нареди веднага да се върнете в Къмнър хол. Ето го и неговия пръстен с печата, който потвърждава заповедта.

— Това е лъжа! — извика графинята. — Ти си откраднал пръстена, защото си способен на всякаква подлост, дори на най-черната и най-долната!

— Не е лъжа, мадам — отвърна Варни, — а е дотолкова вярно, че ако вие веднага не станете и не се приготвите да дойдете с нас, ще бъдем принудени да ви заставим със сила да се подчините на заповедта.

— Със сила! Въпреки цялата си подлост вие няма да посмеете да ме докоснете! — извика нещастната графиня.

— Това остава да бъде доказано, мадам — рече Варни, който реши, че само със заплахи би могъл да пречупи непокорния й дух.

— Ако продължавате да упорствувате, ще срещнете в мое лице доста груб слуга.

Като чу тази заплаха, Еми закрещя сърцераздирателно, че ако не бяха убедени в лудостта й, лорд Хънсдън и слугите му веднага биха се втурнали на помощ. Когато се увери, че вика напразно, Еми трогателно започна да моли Фостър, заклевайки го в честта и чистотата на неговата дъщеря Джанет, да я защити от насилието.

— Мадам — отвърна Фостър, — в писанието е казано, че жените трябва да се подчиняват на мъжете и ако вие сама се облечете и тръгнете спокойно с нас, аз ви уверявам, че докато имам сили да държа пръста си на спусъка, никой няма да ви докосне.

Разбрала, че няма откъде да чака помощ, и успокоена малко от думите на Фостър, графинята обеща да стане и да се облече, ако те излязат от стаята. Варни също я увери, че докато бъде с тях, не бива да се страхува за честта и за живота си и обеща, че няма дори да се приближава до нея, щом неговото присъствие й е толкова неприятно. Каза й още, че нейният съпруг ще дойде в Къмнър хол най-късно на следващия ден след тяхното пристигане.

Без да има каквото и да било основание да им вярва, бедната Еми се поуспокои малко от тия думи и при светлината на фенера, който й оставиха на излизане от стаята, започна да се облича.

Нещастницата се обличаше и в същото време плачеше, трепереше от страх и шепнеше молитви. Със съвсем други чувства бе свързано обличането й преди, когато то будеше у нея гордост и съзнание за красотата й. Сега тя се стараеше да се забави колкото е възможно повече, докато най-сетне, изплашена от нетърпеливото почукване на Варни, бе принудена да каже, че вече е готова да ги последва. На излизане от стаята Варни се оказа съвсем наблизо и тя с такъв ужас се хвърли към Фостър, че щалмайсторът на графа се закле повече да не се приближава до нея.

— Ако изпълнявате точно волята на съпруга си — каза той, — няма да ви се налага изобщо да ме виждате. Ще гледам да се държа по-надалеч и ще ви оставя под надзора на човека, който ви харесва повече.

— Волята на съпруга ми! — възкликна тя. — Това е волята на бога и то е достатъчно за мен! Ще вървя така покорно след мистър Фостър, както жертвата отива на заколение. Той поне е баща и ще съблюдава приличието, ако не човечността, а на теб, Варни, и едното, и другото, са ти еднакво чужди.

Варни отговори, че тя е свободна да избира, и тръгна напред, за да посочва пътя, а графинята — ту водена, ту почти носена на ръце от Фостър — бе отведена от кулата Сейнтлоу до страничната врата, където Тайдър ги очакваше с носилка и коне.

Еми бе настанена в носилката, без да окаже някаква съпротива. Тя въздъхна облекчено, като видя, че край носилката яздят само Фостър и Тайдър, който управляваше конете, докато вдъхващият такъв ужас у нея Варни ги следваше отзад и скоро съвсем се изгуби в тъмнината. Пътят обикаляше езерото и Еми се стараеше да задържи в паметта си гледката на внушителните кули, които принадлежаха на нейния съпруг; някои прозорци още светеха — там сигурно пируваха и досега. Скоро пътят се отклони настрани, замъкът се изгуби от погледа й и Еми с дълбока въздишка се отпусна в носилката, предоставяйки се изцяло на волята на съдбата.

Варни изостана от носилката не само заради спокойствието на графинята, но и за да поговори на четири очи с Ламборн, който всеки момент вече трябваше да ги настигне. Той познаваше добре характера на този сръчен, решителен, сребролюбив и готов на всяко престъпление човек и реши, че именно Ламборн ще бъде най-подходящият изпълнител на неговия замисъл. Трябваше обаче да измине повече от десет мили, докато чуе тропота на коня и на Майкъл Ламборн.

Ядосан от продължителното отсъствие на своя порочен слуга, Варни го посрещна много остро.

— Пиян негодник! — извика той. — Мързелът и развратът скоро ще те заведат на бесилката и колкото по-скоро, толкова по-добре!

Настроението на Ламборн бе доста повишено не само поради голямото количество вино, което бе изпил. За това допринасяха и току-що състоялият се разговор на четири очи с графа, и тайната, която така щастливо бе успял да открие. Ето защо този път той не понесе укорите с обичайното си смирение.

— Няма да позволя да ме обижда — каза той — дори и най-славният от рицарите, които някога са носили това звание. Лорд Лестър ме задържа по важна работа и това обяснение трябва да ви бъде достатъчно, Варни, тъй като и вие сте само негов слуга, какъвто съм и аз.

Варни бе крайно учуден от този неочаквано дързък отговор, но реши, че нахалството на слугата му е породено от изпитото вино, престори се, че не го е забелязал, и започна отдалеч да насочва мислите на Ламборн към престъплението, което трябваше да извърши. Той заговори за необходимостта да се премахне препятствието, което спъва издигането на Лестър, и намекна, че графът ще съумее да награди своите помощници много по-богато, отколкото те биха могли да се надяват. Майкъл Ламборн се престори, че нищо не разбира и в отговор на недоумението му Варни посочи направо носилката с графинята, изтъквайки, че именно това е препятствието, което трябва да бъде остранено.

— Слушайте, сър Ричард и прочие, и прочие — каза Майкъл, — някои са по-умни от други — това първо, и някои са по-лоши от други — това второ. Аз знам по-добре от вас какво мисли лордът за тази работа, защото той сподели с мен всичките си намерения. Ето какво ми заповяда и какво ми каза накрая той: „Майкъл Ламборн — обърнете внимание на обстоятелството, че негова светлост се обръща към мен като истински рицар и джентълмен и не ме нарича пияница и негодник, като някои парвенюта, които още не са успели да свикнат с новата си титла, — Варни трябва да се отнася с най-голямо уважение към моята графиня и аз ви заповядвам да се погрижите за това — така каза той, — а също и да вземете веднага от него моя пръстен и да ми го донесете обратно.“

— Така ли? — попита Варни. — Наистина ли каза така? Значи, ти знаеш всичко?

— Всичко, всичко! Съветвам ви да си осигурите приятелството ми, докато все още се отнасям благосклонно към вас.

— Присъстваше ли някой друг, когато лордът говори с теб? — попита Варни.

— Нито една жива душа — отвърна рязко Ламборн. — Нима мислите, че лордът ще споделя такива неща с някой друг освен с един проверен и предан човек като мен?

— Да, да, прав си — каза Варни, млъкна и започна да оглежда осветения от луната път. Те вървяха през една пуста равнина, обрасла с храсти. Носилката беше ги изпреварила с повече от миля и изобщо не се виждаше. Варни се обърна назад, но видя същата картина — обляно от лунната светлина поле и нито една жива душа — и отново заговори на Ламборн:

— Значи, си готов да се изправиш срещу своя господар, чийто ученик си бил и който ти е открил пътя към придворния живот? Нима ще се опълчиш, Майкъл, срещу оня, който ти е посочил всички дълбочини и плитчини, всички тайни на придворните интриги?

— Аз не съм Майкъл! — отвърна остро Ламборн. — И аз си имам име, както всички други хора, и пред него трябва да се поставя думата „мистър“. А дори и да съм бил ваш ученик, сега договорът ми с господаря е изтекъл и аз съм решил да работя за своя сметка.

— Преди това си вземи заплатата, глупако! — каза Варни и от упор гръмна в Ламборн с пистолета си, който от няколко минути държеше готов в ръка.

Нещастникът безмълвно падна от коня. Варни слезе, претърси джобовете му и ги обърна, за да създаде впечатление, че убийството е извършено от крадци. Той прибра писмото на Лестър, което най-много го интересуваше, но взе и кесията на Ламборн, в която имаше няколко златни монети, останали случайно след последния гуляй. Някакво необяснимо чувство го накара да отиде до малката рекичка, която течеше край пътя, и да хвърли кесията във водата. Това беше странна проява на съвест от страна на човек, у когото тя сякаш бе млъкнала завинаги. Жестокият и безмилостен Варни считаше за унизително да си присвои златните монети на нещастника, когото уби така хладнокръвно.

Убиецът зареди отново пистолета си, като преди това внимателно го почисти, за да заличи следите от изстрела, и спокойно тръгна да догони носилката, доволен, че така успешно се освободи от един явно неудобен свидетел на неговите тъмни дела, като по този начин си осигури и възможността да каже после, че не е получавал заповедта, която изобщо нямаше намерение да изпълни.

Останалата част от пътя те изминаха толкова бързо, че ясно пролича липсата на всякаква грижа за здравето на нещастната графиня. Спираха само на места, където всички им бяха подвластни и където никому не би дошло на ум да се усъмни в баснята за побъркването на лейди Варни, дори ако Еми би се опитала да потърси съчувствието на малцината, които биха я видели. Еми обаче не се и надяваше, че някой ще я изслуша и защити, пък и не искаше да нарушава условието, което й спестяваше присъствието на омразния Варни. Благодарение на обстоятелството, че бе вземал често коне за графа при тайните му посещения в Къмнър, Варни и сега се оправяше лесно с тази задачи и те пристигнаха в Къмнър хол на следващата нощ след тръгването си от Кенилуърт.

Към края на пътуването Варни се приближи до задната страна на носилката, както бе правил вече няколко пъти, и попита:

— Как е тя?

— Спи — отвърна Фостър. — Дано по-скоро се приберем у дома, защото силите й съвсем се изчерпаха.

— Сънят ще ги възстанови — каза Варни. — Скоро тя ще заспи дълбоко и за дълго. Трябва обаче да помислим къде да я настаним по-сигурно.

— В нейните стаи, разбира се — предложи Фостър. — Аз изпратих Джанет при леля й, след като я нахоках добре, а двете стари прислужници са верни до смърт, тъй като мразят графинята от все сърце.

— Въпреки това няма да им се доверяваме, драги Антъни — каза Варни. — Най-добре ще е да я скрием там, където ти държиш златото си.

— Златото ми ли? — уплашено извика Фостър. — Какво злато мога да имам аз? Бог вижда, че нямам никакво злато! Разбира се, бих искал да имам!

— Да те вземат дяволите, тъпо животно! Кой се интересува от твоето злато? Ако ми беше потрябвало, щях да намеря хиляда начина, за да го взема! Ще затворим графинята в твоята спалня, която ти така хитро заключваш, а ти, селяндурино, ще спиш на пухени възглавници в нейните покои. Сигурен съм, че графът никога няма да прибере обратно разкошните мебели от тези четири стаи.

Последните думи на Варни направиха Фостър по-сговорчив и след като помоли за разрешение да избърза напред, за да приготви всичко необходимо, пришпори коня си и препусна. Варни изостана от носилката на около сто метра и край графинята продължи да язди само Тайдър.

Веднага след пристигането в Къмнър хол графинята попита за Джанет и се разтревожи силно, когато разбра, че доброто момиче няма да бъде занапред при нея.

— Мадам, моята дъщеря ми е скъпа — грубо каза Фостър — и аз не желая да я забъркват в разни придворни истории с измами и бягства. Тя и без това научи прекалено много, ако искате да знаете.

Графинята бе твърде уморена и изплашена, за да отговори на тази дързост, и смирено изказа желание да се оттегли в стаята си.

— Това вече е по-друго нещо — промърмори Фостър. — Няма защо да ходите обаче във вашите натруфени кукленски стаи — тази вечер ще спите на по-сигурно място.

— Дано това място стане и мой гроб! — каза графинята. — Страшно е само да си представиш, че душата ти се отделя от тялото.

— Няма от какво да се страхувате — успокои я Фостър. — Графът ще дойде утре и вие сигурно ще се разберете с него.

— Ще дойде ли? Вярно ли е това, добри ми Фостър?

— Сега съм „добри ми Фостър“! Не знам обаче какъв Фостър ще бъда утре, когато започнете да се оплаквате на графа от мене, макар че аз само съм изпълнявал неговите заповеди.

— Вие ще бъдете мой закрилник, малко груб наистина, но все пак закрилник! — отвърна графинята. — О, ако и Джанет беше при мен!

— За нея е по-добре да бъде там, където се намира сега. И една от вас е достатъчна, за да обърка човек. Искате ли да хапнете нещо?

— Не, не, покажете ми само стаята — каза графинята. — Тя заключва ли се?

— Заключва се, разбира се, пък аз ще я заключа и отвън — отговори Фостър, взе лампа и поведе Еми към едно крило на замъка, където тя не бе стъпвала досега. Те се изкачиха по една висока стълба — една от стариците им осветяваше пътя с лампата. Като стигнаха края на стълбата, която се стори безкрайно висока на Еми, прекосиха една къса и много тясна галерия от черен дъб, в чийто край се намираше масивна дъбова врата. Фостър отвори вратата и те влязоха в стаята на скъперника — крайно безлична и неуютна стая, която малко се отличаваше от тъмнична килия.

Фостър спря при вратата и подаде лампата на графинята, без да й предложи дори да използува помощта на старицата. Графинята също не настоя за това и побърза да заключи вратата чрез многобройните резета от вътрешната страна.

Щом чу хлопването на вратата, Варни, който чакаше в долния край на стълбата, се изкачи на пръсти горе и Фостър, смигайки му, посочи гордо скрития в стената механизъм, чрез който част от галерията се спускаше безшумно надолу, като подвижен мост. Когато галерията бе спусната, от спалнята не можеше да се стигне до площадката на витата стълба. Връвта, чрез която се задвижваше механизмът, обикновено се намираше в спалнята, тъй като Фостър се страхуваше от нападения и нощем спускаше галерията, но сега, когато там бе настанена затворницата, връвта бе прехвърлена и прикрепена към площадката на стълбата. Фостър самодоволно я дръпна и галерията се спусна надолу. Варни внимателно разгледа механизма, погледна няколко пъти и към зейналата пропаст, която беше по-тъмна от нощта и изглеждаше бездънна. Фостър шепнешком обясни на съучастника си, че тя стига до самите подземия на замъка. Варни още веднъж надникна предпазливо и замислено в черната бездна и тръгна след Фостър към обитаемата част на замъка. Като влезе в познатата на читателя приемна зала, Варни поиска от Фостър вечеря и по-хубаво вино.

— А през това време — добави той — аз ще отида да извикам Аласко — ще му възложа важна работа и затова трябва да повишим настроението му.

Фостър посрещна този намек с тежка въздишка, но не отвърна нищо. Старата прислужничка каза на Варни, че след заминаването му Аласко нито е ял, нито е пил и през цялото време не излиза от лабораторията си, сякаш съдбата на целия свят зависи от работите, с които се занимава там.

— Сега ще обясня на Аласко, че светът предявява известни претенции — каза Варни, взе фенер и тръгна да търси алхимика. Върна се след доста дълго отсъствие, силно пребледнял, но с обичайната иронична усмивка на устните.

— Нашият приятел се е изпарил — каза той.

— Как! Какво искате да кажете? — извика Фостър. — Избягал ли е? Избягал заедно с моите четиридесет фунта, които щеше да увеличи хиляда пъти! Ще тръгна да го преследвам!

— Аз ще ти посоча по-сигурен път — каза Варни.

— Път ли? Какъв път? — възкликна Фостър. — Аз ще си взема моите четиридесет фунта. Надявах се, че ще се умножат хиляда пъти, но сега ще си взема поне тях.

— Тогава иди се обеси и подай оплакване срещу Аласко в адското съдилище, защото той ще иска делото да се гледа там.

— Какво означава това? Умрял ли е?

— Да — отвърна Варни, — и дори е подпухнал вече, както си е редно. Смесвал е някакви дяволски течности, но стъклената маска, която той винаги поставя на лицето си, е паднала, отровните пари са проникнали в мозъка и са свършили своята работа.

— Saner? Maria!168 — възкликна Фостър. — Да ни пази бог от алчност и от смъртен грях! Мислите ли, че е успял да извърши превръщането? Не видяхте ли пръчки злато?

— Не, видях само една мърша — отвърна Варни. — Отвратително зрелище — така се е подул, сякаш три дни е прекарал на колелото за мъчение. Пфу! Дай ми чаша вино.

— Ще отида да го видя — каза Фостър. Той взе фенера и тръгна към вратата, но като стигна до нея, спря разколебан и се обърна към Варни: — Вие няма ли да дойдете с мен?

— Защо да идвам? — каза Варни. — Нагледах се и се на-мирисах достатъчно, за да си разваля апетита. Аз обаче счупих стъклото на прозореца, за да влезе чист въздух — там миришеше ужасно на сяра и ла някакви други отровни изпарения, сякаш дяволът му е бил на гости.

— Ами ако това наистина се окаже работа на нечистия? — промърмори Фостър, колебаейки се все още. — Чувал съм да казват, че той има пълна власт над такива хора.

— Дори и да се е намесил сатаната, който така измъчва въображението ти, теб нищо не те заплашва — каза Варни. — Той беше по-алчен и от самия дявол и не му бяха достатъчни двете тлъсти мръвки, които налапа.

— Какви две мръвки? — попита Фостър. — Какво имате пред вид?

— Ще научиш, като му дойде времето — отговори Варни. — Сега на дявола му предстои още едно угощение, освен ако ти мислиш, че тя е прекалено изящно блюдо за него и че за нея са нужни псалми, арфи и серафими?

Фостър го изслуша мрачно и бавно се върна към масата.

— Господи! Нима наистина трябва да стане това, сър Ричард?

— Непременно, Антъни, иначе не би могъл да станеш господар на замъка — отвърна жестокият му съучастник.

— От самото начало усещах накъде отива работата — каза Фостър. — Но по какъв начин трябва да се направи това, сър Ричард, по какъв начин? Аз за нищо на света не бих вдигнал ръка срещу нея.

— Не те упреквам — отвърна Варни. — И аз не бих се захванал с такава работа. Сега ни липсва Аласко с неговото питие, няма го и глупака Ламборн.

— Наистина къде пропадна Ламборн? — попита Фостър.

— Не питай — отвърна Варни. — Ще дойде време и ще се срещнеш с него, стига да си истински вярващ. Нека поговорим за работата. Аз ще ти кажа, Тони, как ще хванем птичката. Твоят капан, т.е. твоят мост може ли да се държи, ако се измъкнат подпорите?

— Разбира се, че може — отвърна Фостър, — само ако никой не стъпва на него.

— Ами ако графинята си науми да избяга по него, той ще издържи ли тежестта й?

— Той не би издържал дори и тежестта на мишка — уверено каза Фостър.

— Ако тя умре при опит за бягство, ние с теб няма да сме виновни, нали честни Тони? Сега да вървим да спим. Утре ще се опитаме да изпълним нашия план.

На другия ден, привечер, Варни нареди на Фостър да започнат осъществяването на замисъла. Изпратиха Тайдър и стария слуга на Фостър с някаква поръчка до селото, а самият Антъни под предлог, че иска да пита графинята дали има нужда от нещо, влезе в стаята й. Смирението, с което тя понасяше затворничеството, обаче толкова го трогна, че той не се въздържа и я посъветва да не престъпва прага на стаята си, докато не дойде лорд Лестър.

— Дано даде бог да не чакате дълго — добави той.

Еми отвърна кротко, че се покорява на съдбата, и Фостър се върна при своя жесток съучастник с чувството, че е свалил поне половината от товара, който лежеше върху съвестта му.

„Аз я предупредих — мислеше той, — тъй че капанът напразно е поставен пред птичката.“

Той не заключи вратата отвън и под наблюдението на Варни извади подпорите под моста, който сега се крепеше едва-едва. След това двамата слязоха долу и започнаха да чакат резултата от извършеното. Очакването им обаче бе напразно. Варни дълго се разхожда със закрито от плаща лице, но най-сетне изгуби търпение, отметна плаща и извика:

— Само една истинска глупачка няма да използува такава чудесна възможност за бягство!

— Може би е решила да дочака идването на сърпруга си — каза Фостър.

— Точно така! Точно така! — възкликна Варни и изтича към вратата. — Това не ми беше дошло на ум.

След няколко минути Фостър, който бе останал в стаята, чу конски тропот, а след това и изсвирването, с което графът обикновено известяваше за пристигането си. В същия миг вратата на стаята на графинята се отвори и галерията рухна. Дочу се глух удар от падане на тяло, после — стон и всичко свърши.

Варни се показа на прозореца и с тон, в който имаше невероятна смесица от ужас и ирония, попита:

— Хвана ли се птичката?

— Прости ни, господи! — прошепна вместо отговор Фостър.

— Ти си глупак — каза Варни. — Свършено е с тежкия труд и наградата ти е сигурна. Погледни долу! Какво виждаш?

— Виждам само купчина бели дрехи, сякаш е снежна пряспа. Боже мой! Тя мръдна ръката си!

— Хвърли нещо върху нея — твоя сандък със злато, Тони, той е достатъчно тежък!

— Вие сте въплътен дявол, Варни! — отвърна Фостър. — Не е нужно нищо повече — тя свърши.

— Ас нея свършиха и нашите грижи — каза Варни, влизайки в стаята. — Не предполагах, че така добре мога да наподобявам сигнала на графа.

— Ако има небесно наказание, вие го заслужихте напълно и то няма да ви отмине! Възползувахте се от любовта й, за да я убиете!

— Ти си един фанатичен глупак — отвърна Варни. — По-добре нека помислим как да вдигнем тревога. Тялото нека си остане там.

Дойде обаче и краят на престъпленията им. Двамата още се съвещаваха, когато при тях се втурнаха Тресилиан и Роли, пуснати от Тайдър и слугата на Фостър, които бяха арестувани още в селото.

Щом ги видя, Фостър хукна да бяга. Той познаваше много добре всички потайни кътчета и коридори на замъка и успя да се скрие така, че и след най-старателни търсения не можаха да го намерят. Варни бе хванат на място, но той не прояви никакви признаци на разкаяние, а с някакво сатанинско злорадство им посочи трупа на графинята, без обаче да признае, че е виновен за смъртта й. Отчаянието, което обзе Тресилиан при вида на обезобразения, все още топъл труп на любимата жена, бе толкова голямо, че Роли бе принуден насила да го откъсне от това място и да решава сам какво да се прави по-нататък.

При втория разпит Варни не скри почти нищо за убийството и за неговите мотиви. Откровеността си той обясни с това, че макар да липсват преки улики срещу него, самото подозрение би тежало върху него цял живот и би било достатъчно, за да го лиши от доверието на Лестър и да унищожи всичките му амбициозни намерения.

— Аз не съм се родил — каза той, — за да живея като отхвърлен изгнаник, а няма да допусна и смъртта ми да се превърне в развлечение за простолюдието.

Тия думи подсказваха определено, че той мисли за самоубийство и затова взеха мерки да го лишат от такава възможност. Като героите на древността обаче Варни винаги носеше у себе си малка доза силна отрова, приготвена навярно от знаменития Деметрий Аласко. Той глътна тази отрова през нощта и сутринта го намериха мъртъв. Всичко показваше, че агонията му не е била мъчителна — дори и след смъртта върху устните му бе останала презрителната, иронична усмивка. Както се казва в писанието: „За нечестивия няма окови и в смъртта.“

Съдбата на неговия съучастник в престъплението дълго време остана неизвестна. Веднага след убийството Къмнър хол опустя, тъй като край мястото, което наричаха „стаята на лейди Дъдли“, се чували — както твърдяха слугите — стонове, вопли и други страшни звуци. След известно време Джанет, която не можа да научи нищо за участта на баща си, стана наследник на неговото имущество, което — заедно с ръката си — даде на Уейланд, назначен вече на служба в двора на Елизабет. Едва няколко години след смъртта им техният по-голям син и наследник откри при някакви разкопки в Къмнър хол един таен проход, който завършвал с желязна врата. Проходът започваше от леглото в стаята на лейди Дъдли и завършваше в едно килерче, в което откриха човешки скелет, легнал върху сандък със злато. Съдбата на Антъни Фостър престана да бъде загадка. В бързината си той се скрил в това потайно килерче, но забравил да вземе ключа от пружинената ключалка, така че пътят към спасението му бил преграден от желязната врата, предназначена да пази златото, заради което той се бе отказал от спасението на душата си, и там намери ужасната си смърт. Сигурно стоновете, за които говореха слугите, не са били плод на въображението им, а са произлизали от нещастния Фостър, който е молил за помощ и спасение.

Новината за страшната съдба на графинята веднага сложи край на тържествата в Кенилуъртския замък. Лестър се оттегли от двора и дълго време живя в разкаяние, но понеже в последните си признания Варни бе премълчал ролята на графа в убийството, хората не го осъждаха а му съчувствуваха. След време кралицата отново го повика в двора, той пак започна държавническата си дейност и си възвърна мястото на фаворит. Останалата част от неговия живот е добре известна от историята. Неговата смърт обаче прилича до известна степен на възмездие — разказват, че случайно изпил отрова, която бил приготвил за друг.

Сър Хю Робсарт почина скоро след смъртта на дъщеря си, завещавайки състоянието си на Тресилиан. Но нито възможността да живее независимо на село, нито благосклонността на Елизабет, която искаше да го задържи в двора, можаха да разсеят дълбоката му скръб. Където и да се намираше, пред очите му винаги стоеше обезобразеният труп на жената, която бе неговата първа и единствена любов. Накрая той осигури щедро живота на старите приятели и слуги на сър Хю в Лидкоут хол и заедно с верния си приятел Роли замина за Вирджиния, където преждевременно загина — млад по години, но със състарена от мъката душа.

За второстепенните действуващи лица на нашия разказ ще кажем само, че разумът на Блънт се проясни едновременно с увяхването и избледняването на жълтите рози на обувките му. В ролята на смел военачалник той се чувствуваше много по-добре, отколкото в ролята на изискан придворен. А Флибъртиджибит благодарение на острия си ум се издигна и получи признание в службата си при Бърли и Сесил.