Кенилуърт

ГЛАВА ТРИЙСЕТА

След като се раздели с Уейланд, както споменахме вече в предишната глава, Тресилиан взе да размисля какво да предприеме по-нататък, когато към него, хванати под ръка и увлечени в обичайния си разгорещен спор, се приближиха Роли и Блънт. При сегашното си настроение Тресилиан не изпитваше особено желание да бъде с тях, но нямаше начин да избегне срещата. От друга страна, като си спомни обещанието си да не отива при Еми и да не прави нищо в защита на нейните интереси, той счете за най-уместно да се смеси с обществото и колкото може по-малко да показва мъката и безпокойството си, които потискаха душата му. Затова се примири с неизбежността и весело поздрави приятелите си.

— Най-сърдечни поздрави, джентълмени! Откъде идвате?

— От Уорик, разбира се — отвърна Блънт. — Сега трябва да се приберем по стаите си и да се преоблечем, както правят комедиантите, които чрез смяната на костюмите си искат да създадат впечатление, че са повече на брой. Добре е и ти да последваш примера ни, Тресилиан.

— Блънт е прав — намеси се и Роли. — Кралицата обича подобни прояви на зачитане и смята, че човек проявява неуважение спрямо нея, ако й се представи в изцапан и измачкан пътен костюм. Но ако желаеш малко да се посмееш, Тресилиан, погледни Блънт и виж как го е пременил оня мръсник шивачът му — и в сиво, и в зелено, и в малиново, и в какво ли не; не липсват и алени ленти и жълти рози на обувките.

— Добре де, ти пък какво искаш? Поръчах на този мошеник да вложи цялото си старание и да не жали средствата. Според мен костюмът ми е доста бляскав, по-бляскав от твоя дори. Нека Тресилиан отсъди.

— Добре, съгласен съм — рече Уолтър Роли. — Хайде, бъди така добър и отсъди, Тресилиан.

Призованият за съдия Тресилиан огледа и двамата и още от пръв поглед разбра, че простодушният Блънт изцяло се бе доверил на въображението и вкуса на шивача и сега се чувствуваше така неловко в пъстрия си костюм, украсен с безброй ленти и дантели, че приличаше на селяк, облякъл празничните си дрехи. Роли също беше облечен в елегантен и богат костюм, но той подхождаше на стройната му фигура и не се натрапваше на вниманието. Ето защо Тресилиан каза:

— Костюмът на Блънт е по-пищен, а на Роли — по-изящен. Блънт остана доволен от това заключение.

— Аз си знаех, че моят костюм е по-пищен — каза той. — Ако оня негодник, шивачът, ми бе донесъл такава скромна дреха като тази на Роли, щях да му пръсна черепа със собствената му ютия. Щом трябва да бъдем шутове, нека тогава бъдем истински шутове.

— Ами ти, Тресилиан, защо не се преоблечеш? — попита Роли.

— Заради едно глупаво недоразумение известно време няма да мога да се прибера в стаята си и да си взема вещите — отвърна Тресилиан. — Тъкмо се канех да те потърся, за да те попитам дали не би се съгласил да се настаня временно в твоята стая.

— Бъди добре дошъл, стаята е чудесна. Лорд Лестър прояви голяма любезност и ни настани по царски. Дори тази негова любезност да е принудителна, тя е поне безмерна. Съветвам те да разкажеш за затруднението си на камерхера на графа и всичко ще бъде уредено начаса.

— Не, не си струва, щом ти можеш да ме приемеш. Аз няма да ти досаждам. Дойде ли някой друг заедно с вас?

— Да — отговори Блънт, — Варни и цяла тълпа приближени на Лестър, както и двайсетина джентълмени от свитата на нашия благороден Съсекс. Изглежда, всички ще трябва да посрещнем кралицата при Галерията и да присъстваме на разните там дивотии. После ще останем при кралицата в парадната зала, докато онези, които сега придружават нейно величество, се измият и сменят пътните си костюми. Бог да ми е на помощ, ако нейно величество ме заприказва, защото сигурно няма да знам какво да й отговоря!

— А какво ги забави толкова много в Уорик? — попита Тресилиан, който не желаеше разговорът отново да се насочи към неговите лични работи.

— Такава поредица от глупости — отвърна Блънт, — каквито не сме виждали дори на Вартоломеевия панаир143 — поздравителни речи, комедианти, кучета и мечки, преоблечени като маймуни хора, и жени — като кукли. Чудя се как кралицата издържа всичко това. Отвсякъде се сипеха възхвали от рода на „омайната светлина на нейния благ образ“ или още по-големи глупости. Какво да се прави, суетата превръща и най-мъдрите в глупци! Време е обаче да вървим към Галерията. Не разбирам само как ти, Тресилиан, ще се явиш там с пътен костюм и ботуши!

— Ще се скрия зад теб, Блънт — отговори Тресилиан, който забеляза, че необичайната премяна бе завладяла изцяло съзнанието на неговия приятел. — Твоят внушителен ръст и пищно облекло ще скрият моите недостатъци.

— Така да бъде, Едмънд — рече Блънт. — Откровено казано, аз се радвам, че дрехите ми ти харесват въпреки шегите на нашия мистър Остроумни. Щом човек върши някаква глупост, нека поне я върши красиво.

С тия думи Блънт накриви шапката си и уверено закрачи напред, сякаш вървеше начело на своя отряд копиеносци, а в същото време поглеждаше нежно алените си чорапи и грамадните жълти рози, които цъфтяха върху обувките му. Тресилиан го последва, потънал в тъжните си мисли, и едва обръщаше внимание на Роли, който изразяваше присмеха си над глупавата суета на своя почтен приятел, като шепнеше по негов, адрес шеги в ухото на Тресилиан.

Те минаха по дългия мост и заеха местата си сред останалите знатни джентълмени пред външната порта на Галерията. Там имаше не повече от четиридесет души, избрани от средите на висшата аристокрация и на рицарството, които бяха наредени в два реда от двете страни на вратата като почетен караул. Зад тях се издигаше плътна стена от пики и алебарди, образувана от васалите на Лестър, които бяха облечени в ливреи с неговия герб. Джентълмените бяха въоръжени само с шпаги и кинжали и бяха облечени с цялото великолепие, което е способно да измисли човешкото въображение. И понеже модата от ония години даваше възможност това великолепие да се разгърне с цялата си пищност, наоколо се виждаше само кадифе, златен и сребърен брокат, ленти, пера, скъпоценни камъни и златни вериги.

Въпреки цялата си мъка Тресилиан не можеше да не почувствува, че със своя пътен костюм — колкото и хубав да беше — той е една твърде неподходяща фигура сред този апогей на тщеславието. Той не можеше и да не забележи, че скромната му дреха предизвиква учудване сред неговите приятели и презрение сред приближените на Лестър.

Не можем да премълчим това обстоятелство, въпреки че то противоречи на сериозния характер на Тресилиан. Истина е обаче, че грижата за собствената външност е една разновидност на самолюбието, а то не е чуждо дори и на най-умните хора. То така инстинктивно се впива в съзнанието на човека, че не само войникът, тръгнал в гибелно сражение, но дори и осъденият на смърт престъпник се старае да се пооправи и да изглежда по-добре. Но нека не се отклоняваме.

Лятната привечер бе настъпила (9 юли 1575), слънцето неотдавна бе залязло и всички очакваха с нетърпение предстоящото пристигане на кралицата. В продължение на дългите часове тълпата не само че не се бе разпръснала, а, напротив — броят на хората продължаваше да расте. На много места край пътя раздаваха щедро на очакващия народ всевъзможни закуски и печено месо, отваряха бъчви с бира и поддържаха по този начин у него верността и любовта към кралицата и към нейния фаворит, защото тези чувства сигурно биха се попритъпили, ако очакването бе придружено с пост. Тълпата убиваше времето с най-различни развлечения и вдигаше невъобразим шум — дочуваха се весели възгласи, смях, писък, кавги, хората грубо се шегуваха едни с други и всичко това се сливаше в един характерен за такива случаи силен и многогласен хор. Глъчката се носеше над задръстените с народ пътища и поляни, но беше най-силна при входната врата на ловния парк, където се беше струпало най-голямо множество. Неочаквано към небето полетя ракета и в същия миг откъм замъка екна звънът на голямата камбана, който се разнесе надалеч.

Настъпи мъртва тишина, сетне тя бе заменена с глухия шум на очакването, с общия глас на хиляди хора — без да се чува нито един отделен глас, — с шепота на неизброимата тълпа.

— Сега вече сигурно идват — каза Роли. — Колко е величествен този шум, Тресилиан. Ние го слушаме така, както моряците след дълго плаване слушат шума на прибоя, който се разбива в далечния и непознат бряг.

— Тълпа! — обади се презрително Блънт. — Шумът, който тя вдига, ми прилича повече на мученето на моите крави из пасбищата на Уитънс Уестлоу.

— Струва ми се, че самият гой не би имал нищо против да си попасе — прошепна Роли на Тресилиан. — Способен е да мисли само за тлъсти волове и богати пасбища. Не се е отдалечил много от своите бикове и става малко по-възвишен само тогава, когато му се наложи да удря и да пробожда.

— Тъкмо това ще го накараш да стори, ако не обуздаеш остроумието си — каза Тресилиан.

— Ами, хич не се страхувам — отвърна Роли. — И ти, Тресилиан, си се превърнал в някакъв бухал, който лети само нощем: смени песните си със зловещо грачене и веселата компания — с усамотение.

— А себе си, Роли, към каква порода животни причисляваш, след като ни съдиш така строго? — попита Тресилиан.

— Кой, аз ли? Аз съм орел, който хич и не мисли за скучната земя, щом има възможност да кръжи в небето и да гледа слънцето.

— Умееш да се хвалиш, няма що! — възкликна Блънт. — И все пак, драги мистър Орел, пази се от клетката, пази се и от ловеца! Много птици са летели така високо, а после съм виждал как ги пълнят със слама и ги окачват на оградата, за да плашат ястребите. Но чуйте! Каква гробна тишина настъпи изведнъж!

— Шествието е спряло пред вратата на ловния парк — рече Роли — и една сибила сега предсказва на кралицата съдбата й. Прочетох стиховете — в тях няма никакъв аромат и на нейно величество навярно й е дошло до гуша от подобни поетични комплименти. По време на речта на съдията във Форд Мил, когато той говореше за привилегиите на Уорик, тя ми прошепна на ухото: „Pertaesa barbarae loquelae.“144

— Кралицата му прошепнала на ухото! — промърмори на себе си Блънт. — Боже мой, докъде стигна този свят!

По-нататъшните му разсъждения бяха прекъснати от приветствения вик на тълпата, който беше толкова гръмогласен, че ехото му се разнесе на много мили наоколо. Стражите, разположени край целия път, по който трябваше да мине кралицата, се присъединиха към всеобщите радостни възгласи, които се разпространяваха като горски пожар, достигнаха до замъка и известиха на всички, че кралица Елизабет е влязла в парка на Кенилуърт. Веднага гръмнаха оркестри, а от зъбчатите стени проехтяха топовни и пушечни залпове. Но и биенето на барабаните, и звуците на тръбите, и дори топовните изстрели се стопиха в оглушителните и неспирни поздравления на тълпата.

Когато шумът започна да стихва, при входа на парка се появи сноп светлина, започна да се разширява и да се засилва с приближаването си и тръгна по красивата широка алея, водеща към Галерията, където, както вече казахме, бе построена в два реда свитата на граф Лестър. Изведнъж по редиците се разнесе: „Кралицата! Кралицата! Пазете тишина и стойте мирно!“

Кавалкадата се зададе, осветена от двеста огромни восъчни факли, които двеста конника държаха в ръце. Всичко наоколо грееше, сякаш бе ден. Особено ярко бе осветена главната група, в чийто център бе самата кралица, облечена великолепно и обсипана със скъпоценни камъни. Тя яздеше млечнобял кон и го управляваше е изключително достойнство и грация Цялата й величественост и благородната й осанка издаваха наследницата на сто крале.

Придворните дами, които яздеха редом с нейно величество, се бяха погрижили тоалетите им да не бъдат по-пищни, отколкото изискваше рангът им и случаят, така че никое друго светило не можеше да затъмни с блясъка си величието на кралската особа. И все пак очарованието на тези дами и обстоятелството, че дори и при ограниченията, наложени от разума, тоалетите им си оставаха от разкошни по-разкошни, говореха, че те са цветът на едно кралство, прочуто с блясъка и красотата си. Свободни от ограниченията, тегнещи върху жените, мъжете бяха облечени с пищност, която не се поддаваше на описание.

Лестър, който блестеше като статуя от злато, обсипан целият със скъпоценни камъни и златен брокат, яздеше от дясната страна на нейно величество — като домакин и като неин щалмайстор. Черният му жребец нямаше дори и един-единствен бял косъм по тялото си и се считаше за един от най-прочутите бегачи в Европа. Графът го бе купил за грамадна сума специално за случая. Бавното движение на кавалкадата дразнеше прекрасното животно и то извиваше гордата си шия и хапеше сребърната юзда, която го възпираше да полети напред. От муцуната му капеше изобилна пяна и човек имаше чувството, че стройните му крака са покрити с парцали сняг. Ездачът беше достоен за високото положение, което заемаше, и за великолепния кон, който яздеше, тъй като в цяла Англия, а сигурно и в Европа, едва ли имаше човек, който да владее ездитното изкуство по-добре от Дъдли. Както и всички останали придворни, той яздеше гологлав и червените отблясъци на факлите играеха по неговите дълги и къдрави черни коси и по благородното му лице, което наистина беше толкова красиво, че и най-строгите критици биха могли да намерят в него само един недостатък, при това благороден недостатък — прекалено високото чело. В тази паметна вечер по лицето на графа бе изписана признателността и вълнението на човек, който съзнава каква висока чест му е оказала кралицата, а също и гордостта и удовлеттворението, съответстващи на такъв забележителен момент. И макар че нито очите, нито лицето му издаваха някакви други чувства освен тези, които подхождаха за събитието, някои от приближените му забелязаха, че графът е необикновено блед, и споделиха помежду си тревогата, че той се уморява повече, отколкото му позволява здравето.

Като негов пръв придружник Варни яздеше веднага след господаря си и държеше в ръка черната кадифена барета на лорда, украсена с брилянтена тока и бяло щраусово перо. Той не снемаше очи от лорда и — по известни на читателя причини — повече от всички други приближени на Лестър се безпокоеше дали силите и мъжеството на графа ще му стигнат, за да доведе до успешен край този обременителен ден. Макар че Варни принадлежеше към малобройната порода на нравствените уроди, които никога не изпитват угризения на съвестта и чието безбожие приспива чувствителността им, както морфинът приспива болния, той разбираше все пак, че в сърцето на господаря му пламти неугасим огън от чувства и че сред този блясък и пищност отвътре го гложде червей, който не можеше да бъде унищожен. Въпреки това обаче той беше напълно спокоен, защото бе успял да убеди графа, че неразположението на графинята ще бъде достатъчно основание, за да се извини пред кралицата отсъствието й от Кенилуърт; твърде малка е опасността, мислеше си лукавият любимец на графа, един толкова честолюбив човек като Лестър да издаде външно слабостта си.

Свитата, която непосредствено съпътствуваше кралицата, бе съставена, разбира се, от най-доблестните и най-знатни благородници, както и от най-мъдрите държавници на това прославено кралство, чиито имена няма да изброяваме, за да не отегчим читателя. Отзад следваше дълга върволица от рицари и джентълмени, които също имаха висок ранг и знатен произход, но те естествено се засенчваха от величавостта на яздещите начело.

В този ред кавалкадата наближи Галерията, която, както няколко пъти вече споменахме, представляваше най-външната крепост на замъка.

В този момент огромният пазач трябваше да излезе напред, дангалакът обаче бе така смутен и объркан, пък и грамадната чаша силна бира, която току-що беше пресушил с надеждата да освежи паметта си, така коварно бе помътила мозъка му, че той само успя да простене жално и продължи да седи на каменната си пейка. Кралицата тъй и щеше да си остане без поздравление, ако тайният помощник на пазача-гигант, Флибъртиджибит, който се спотайваше зад него, не бе забил една карфица на онова място на тялото му, където свършваше късата меча кожа.

Вратарят нададе рев, който прозвуча съвсем подходящо за случая, скочи на крака, развъртя няколко пъти тоягата си във въздуха и като пришпорен кон веднага започна с всички сили да произнася гръмогласната си реч, доведена до успешен край благодарение на добросъвестното подсказване от страна на Дики Слъдж. Навярно читателят сам се досеща, че първите няколко стиха бяха отправени към тълпата, блъскаща се при портата, а краят — към приближаващата кралица, при вида на която огромният пазач, ослепен сякаш от някакво небесно видение, отпусна тоягата си, хвърли ключовете и даде път на богинята на нощта и на цялата й бляскава свита. Тук предаваме накратко неговата реч:

Елизабет прие благосклонно почитта на огромния вратар, кимна му за награда и премина през вратата на кулата, от чиято горница в същия миг гръмнаха мощните звуци на бойни фанфари. Веднага откликнаха и останалите фанфаристи, разположени на различни места по стените на замъка и в Ловния парк. Повтаряни от ехото и все още трептящи във въздуха, звуците на един оркестър се подемаха от други и в нови съзвучия се разнасяха по всички посоки.

Съпроводена от тази музика, която — като в някаква приказка — ту звучеше съвсем отблизо, ту се омекотяваше от разстоянието, ту тихо и нежно галеше ухото, замирайки някъде в далечината, кралица Елизабет премина през Галерията и стъпи на дългия мост, който водеше до кулата Мортимър. От неизброимото число факли, наредени от двете му страни, на моста бе светло като ден. Голяма част от придворните слязоха от конете и като ги изпратиха в близкото село Кенилуърт, последваха пеш кралицата по примера на джентълмените, които я посрещнаха при Галерията.

Роли се възползува от случая и отново заговори Тресилиан, но остана учуден от неговите неясни и едносрични отговори. Свързвайки това с обстоятелството, че Тресилиан, без да има някаква определена причина, бе напуснал стаята си и се бе появил небрежно облечен за посрещането на кралицата, рискувайки да я обиди, както и с някои други признаци на разстройство, които му се стори, че забелязва у него, Роли стигна до извода, че приятелят му безсъмнено е изпаднал в някакво временно умопомрачение.

Кралицата едва бе стъпила на моста, когато пред очите й се откри ново зрелище. По даден от музиката знак в езерото, иззад едно леговище на чапли, се появи сал, направен така, че да наподобява малък плаващ остров. Осветен от многобройни факли и обкръжен от фигури, изобразяващи морски коне145, възседнати от тритони, нереиди и всевъзможни други божества на моретата и реките, салът бавно заплува към долния край на моста.

Внезапно на островчето се появи красива жена, облечена в небесносиня копринена туника и пристегната с широк пояс, върху който бяха изписани разни знаци, наподобяващи юдейски талисмани. Целите й ръце и крака бяха голи, а китките и глезените й бяха украсени с необикновено големи гривни. Върху дългите й лъскави черни коси бе прикрепен венец от изкуствен имел, а в ръцете си държеше жезъл от черно дърво със сребърен връх. Съпътстваха я две нимфи, облечени със също такива чудновати дрехи.

Всичко бе пресметнато толкова добре, че жената от Плаващия остров стъпи със спътничките си на брега при кулата Мортимър точно в мига, когато Елизабет стигна там. С красиво построена реч непознатата съобщи, че тя е прочутата Езерна дама, прославена в легендите за крал Артур; че е възпитала непобедимия сър Ланселот; че нейната красота се оказала по-силна от мъдростта и магиите на всемогъщия Мерлин. Още от тези далечни времена живеела тя в своя кристален дворец, въпреки че Кенилуърт преминавал от ръцете на едни прославени и могъщи владетели в ръцете на други. Сакси, датчани, нормани, родовете Сейнтлоу, Клинтън, Монфор, Мортимър, Плантагенет — колкото и страшни и величествени да били — не могли да я накарат да подаде глава от водата, която скривала нейния кристален дворец. Сега обаче е дошла тази, чието величие далеч надминава величието на всички тия прочути имена, и затова Езерната дама е излязла, за да й изрази своята почит и да покани несравнимата Елизабет да вземе участие във всички забавления и развлечения, които са в състояние да й предложат замъкът и неговите околности, езерото и неговите брегове.

Кралицата изслуша учтиво тази реч и отвърна шеговито.

— Ние мислехме, че езерото е част от нашите владения, но щом към него предявява претенции една толкова известна дама, ще бъдем щастливи при друг удобен случай да продължим нашия разговор и да съгласуваме нашите интереси.

След този благосклонен отговор Езерната дама изчезна и на нейно място върху един делфин се появи Арион, обкръжен от морски божества. Поел ролята на Арион вместо отсъстващия Уейланд, Ламборн така се бе вкочанил от продължителното си престояване в стихията, към която не беше особено добре разположен, че не бе успял да научи речта си наизуст, пък и не беше си осигурил суфльор, какъвто имаше вратарят. Затова той реши да се измъкне с дързост от затрудненото си положение, смъкна маската си и извика:

— Дявол да го вземе! Аз не съм нито Арион, нито Орион, аз съм честният Майк Ламборн, който от сутринта до вечерта пи за здравето на нейно величество и дойде тук, за да й каже: „Добре дошли в Кенилуъртския замък!“

Тази спонтанна проява отговори може би по-добре на целта, отколкото би направила това предварително подготвената реч. Кралицата се засмя от сърце и на свой ред заяви, че това е най-добрата реч от всички, които е чула през този ден. Ламборн, схващайки бързо, че шегата му е спасила кожата, изскочи на брега, ритна делфина и обяви, че никога вече няма да има работа с риби освен на обяд.

В мига, когато кралицата се готвеше да влезе в замъка, над сушата и над водата лумнаха ония незабравими фойерверки, които познатият вече на читателя мистър Лейнъм описва с цялата сила на красноречието си.

„Толкова ослепителен беше блясъкът от пламтящите стрели, от святкащите ракети, от огнения поток на искрите, от припламванията на мълниите — разказва Пазителят на вратата на заседателната зала, — така подобни на гръмотевици бяха гърмежите — продължителни, смразяващи и силни, сякаш се разкъсваше небето, океанът се надигаше, а земята се тресеше, че въпреки смелостта си аз изпитах истински страх.“