Кенилуърт

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Помещението, в което стопанинът на замъка Къмнър въведе почтения си гост, беше по-голямо и изглеждаше още по-запуснато и разнебитено от онова, в което бяха разговаряли досега. Край стените имаше грамадни дъбови шкафове с лавици, които някога явно бяха служили за подредбата на многобройни колекции от книги. Много от книгите все още стояха, но бяха разпокъсани и измачкани, покрити с прах, без скъпи закопчалки и подвързии, и бяха струпани на купища по рафтовете, като непотребни вещи, изоставени на произвола на всеки грабител. Самите шкафове, изглежда, също бяха подлагани на нападения от враговете на науката, унищожили многобройните книги, изпълвали някога лавиците. Тук-там лавиците бяха извадени, а шкафовете — изпочупени или повредени и покрити с паяжини и прах.

— Хората, които са писали тези книги — каза Ламборн, като се оглеждаше наоколо, — сигурно не са предполагали в какви ръце ще попаднат.

— И каква полезна домакинска работа ще ми свършат — добави Фостър. — Готвачът ги използува за лъскане на оловните съдини, а слугата вече месеци наред само с тях почиства ботушите ми.

— А пък аз съм бил в градове — каза Ламборн, — където биха сметнали, че тази „учена“ стока е прекалено скъпа за подобна употреба.

— Хайде, хайде — отвърна Фостър. — Това е папистки боклук — всички са от личната библиотека на онзи намусен старик, абата на Абингдън. Дори една деветнадесета част от непорочното евангелско слово струва колкото цяла каруца, напълнена с такъв измет от уличните канавки на Рим.

— Помилуй бог, мистър Тони Паликлада — възкликна Ламборн в отговор.

Фостър се намръщи и каза:

— Чуй ме, приятелю Майк! Забрави този прякор и случката, с която е свързан, ако не искаш нашата подновена дружба да умре от неочаквана и насилствена смърт.

— Защо? — попита Майкъл Ламборн. — Ти обичаше да се хвалиш със своя дял в смъртта на двамата стари еретически епископи.

— Това беше тогава — отговори приятелят му, — когато все още пиех жлъч и живеех в плен на греха. Сега обаче, когато съм призован в редиците на праведниците, този прякор не отговаря повече на начина ми на живот и поведение. Нашият проповедник мистър Мелхиседек Молтекст сравни моето нещастие със случая на апостол Павел, дето пазил дрехите на ония, които пребили с камъни свети Стефан. Той говори на тази тема три недели подред и даваше за пример поведението на една достойна личност, намираща се сред присъстващите — имайки пред вид мен.

— Я, моля те, замълчи, Фостър! — рече Ламборн. — Не знам защо, но ме побиват тръпки всеки път, когато чуя дявола да цитира евангелието. И освен това, приятелю, чудно ми е, че си се решил да скъсаш с тази удобна стара религия, която можеше да надяваш и сваляш тъй лесно като ръкавица! Мислиш ли, че не помня как бързаше да замъкнеш съвестта си на изповед най-редовно всеки месец? И когато свещеникът ти я очистеше и я лъснеше до блясък, и я белосаше отгоре, ти отново беше готов да вършиш най-долни злодеяния като дете, което бърза да се нацапа в калната локва веднага щом му облекат чистите неделни дрешки.

— Не се грижи за моята съвест — рече Фостър. — Това е нещо, което ти не можеш да разбереш, защото собствена съвест никога не си имал. Но нека по-добре да поговорим по същина. Кажи с една дума каква работа имаш с мен и какви надежди те доведоха тука?

— Естествено надеждата да оправя положението си, както е казала бабичката, хвърляйки се от Кингстънския мост — отговори Ламборн. — Погледни тази кесия — това е всичко, което е останало от една такава значителна сума, каквато всеки би искал да има в джоба си. Ти, както изглежда, си се наредил добре тука, под добра закрила, хората казват, че се радваш на особено покровителство. Не се пули като заклана свиня. Не можеш да подскачаш в серкмето, без никой да те види. Знам добре, че подобно покровителство не се придобива току-така, ти трябва да го заплащаш с услуги и именно за тях аз ти предлагам помощта си.

— Ами ако не се нуждая от твоята помощ, Майк? Надявам се, че пословичната ти скромност е в състояние да допусне тази възможност.

— По-точно казано — отговори Ламборн, — ти искаш сам да вършиш цялата работа и да не делиш наградата. Не бъди прекалено лаком, Антъни. Алчността пръска чувала и разпилява зърното. Разбери добре: когато ловецът иска да убие елен, той не отива в гората само с едно куче. Той взема със себе си сивата хрътка, която не сваля острия си поглед от ранения елен и го преследва по баири и долове, но взема и бързоногата, която го настига и доубива. Ти си сивата хрътка, аз — бързоногата. На твоя покровител ще му трябва помощта и на двете, а той е в състояние щедро да ги награди. Ти ме превъзхождаш с дълбоката си проницателност, непоколебимата си твърдост, упоритото си и спотаено коварство. Но затова пък аз съм по-смел, по-пъргав и по-сръчен — и в схватките, и в уловките. Поотделно нашите качества не са така съвършени, но ако ги съберем, ние ще преобърнем света. Кажи сега, ще ловуваме ли заедно?

— Нахално и грубо искаш да се въвреш в моите лични работи, така ли? — отвърна Фостър. — Но ти всъщност винаги си бил зле възпитано кученце.

— Няма да имаш основание да говориш така, освен ако не отхвърлиш любезното ми предложение — рече Ламборн. — Направиш ли го обаче, тогава „пази се от мен, сър рицарю“, както се казва в старинния роман. Аз или ще вземам участие в твоите кроежи, или ще ги спъвам. Дошъл съм тук, за да върша работа — било заедно с теб, било против теб.

— Е, добре — каза Антъни Фостър, — щом ми предоставяш такъв справедлив избор, по-добре тогава да съм ти приятел, отколкото враг. Ти си прав, мога да те назнача на служба при господаря, който има достатъчно пари, за да заплати не само на нас двамата, но и още на стотина. Честно казано, ти си напълно подходящ да служиш при него. Той изисква смелост и ловкост — съдебните тефтери свидетелстват в твоя полза; иска слугите му да не страдат никога от угризения на съвестта — та кой би могъл да допусне, че ти имаш съвест? Този, който ще служи в свитата на един придворен, трябва да бъде самоуверен — твоето чело е вдигнато като забралото на милански шлем. Само едно нещо обаче бих искал да се промени у теб.

— Какво е то, мой прескъпи приятелю Антъни? — попита Ламборн. — Кълна се във възглавницата на Седемте спящи18, че без бавене ще го поправя.

— Тъкмо сега даде пример за него — отговори Фостър. — Речта ти звучи малко по старому, пък и винаги я украсяваш с някакви особени проклятия, от които намирисва на папизъм. Освен това външният ти вид е крайно непристоен и разпуснат, за да влезеш в свитата на негово сиятелство — защото лордът трябва да пази доброто си име пред хората. Ще се наложи да си преобразиш малко облеклото, според по-строгата и умерена мода, да намяташ плаща и на двете си рамене, а яката ти да бъде без гънчица и добре колосана. Трябва да разшириш полите на шапката си и да стесниш излишъка от бухналите си панталони. Да ходиш на църква или — още по-добре — на събрания поне веднъж в месеца, да се кълнеш само в честта и съвестта си, да се откажеш от дръзкия си поглед и да не се хващаш за дръжката на меча, освен когато ще трябва наистина да го използваш.

— Ей богу, Антъни, ти си луд — каза Ламборн. — Та ти обрисува по-скоро слугата-разводач на някоя пуританка, отколкото на придружника на честолюбив благородник. Човекът, който искаш да направиш от мен, трябва да носи в пояса си молитвеник вместо кинжал и мъжеството му да стига дотам, че само да придружава някоя величествена дама на проповед в църквата „Свети Антонлин“ и да се кара заради нея с някой еснаф, защото не й е направил път. Оня, който иска да влезе в двореца със свитата на един благородник, трябва да се държи съвсем другояче.

— Не се вълнувай, драги — успокои го Фостър. — Животът в Англия вече не е същият, който ти познаваш. Днес има хора, които дръзко преследват целта си, но вършат това в пълна тайна и никога няма да чуеш в речта им нито хвалба, нито проклятие, нито една неблагочестива дума.

— По-точно казано — отвърна Ламборн, — те са създали търговско съдружие, за да вършат дяволски дела, без да сложат на фирмата името на дявола. Така да бъде, аз по-скоро ще се постарая да им подражавам, отколкото да загубя твърдата почва под краката си в този нов свят, щом е станал така добродетелен, както ти казваш. Но кажи, Антъни, как е името на благородника, заради службата при когото трябва да се превърна в лицемер?

— Я го виж ти мистър Майкъл! — възкликна с мрачна усмивка Фостър. — Искаш да проникнеш в работите ми? А откъде си сигурен, че наистина има такова лице in rerum natura19 и дали през цялото време не съм се подигравал с теб?

— Подигравал си се с мен ли, тъпоумни глупако? — най-спокойно рече Ламборн. — Колкото и скрит да се мислиш, аз се наемам само за един ден да прозра през теб и през работите ти, както ти ги наричаш, като през замърсеното стъкло на стар оборски фенер.

В този момент разговорът им бе прекъснат от един вик, долетял от съседното помещение.

— Кълна се в светия абингдънски кръст — извика Антъни Фостър, забравил в страха си своя протестантизъм, — аз съм погубен!

С тия думи той се втурна към стаята, откъдето бе долетял викът, последван от Майкъл Ламборн. За да обясним обаче шума, който прекъсна техния разговор, необходимо е да се върнем малко назад в нашия разказ.

Вече казахме, че когато Ламборн и Фостър отидоха в библиотеката, те оставиха Тресилиан сам в старинната зала. Тъмните му очи ги изпратиха с презрение, част от което той отправи и към себе си заради това, че дори и само за миг се бе унижил дотам, да им стане близък познайник.

„Ето го обществото, Еми — говореше си той на себе си, — с което твоето жестоко лекомислие, твоята безразсъдна и незаслужена измама принудиха да се свърже онзи, на когото приятелите възлагаха някога съвсем други надежди и който днес се презира така, както утре ще го презират другите заради низостта, до която е паднал от любов към теб. Аз обаче няма да престана да те търся — теб, която някога беше обект на моята най-чиста, най-предана любов, макар отсега нататък да ми остава само едно — да те оплаквам. Аз ще те спася от твоя прелъстител и от тебе самата. Ще те върна на твоите родители и на бога. Не мога да накарам ярката звезда да засияе отново на небосклона, откъдето падна, но…“

Лек шум прекъсна мислите му. Той се обърна и в красивата, богато облечена дама, която в този момент влезе през страничната врата, веднага позна обекта на своите търсения. Първият му порив i беше да притули лицето си с качулката на плаща и да чака удобен момент, за да й се открие. Намерението му обаче се обърка от младата лейди — тя нямаше и осемнадесет години, — която радостно се втурна към него и като дръпна края на плаща му, весело каза:

— Скъпи приятелю, нима след като съм те чакала толкова дълго, идваш в моя дом само за да разиграваш този странен маскарад? Обвинен си в измяна на истинската любов и на нежната обич и трябва да се изправиш пред съда и да отговаряш с открито лице. И тъй, какво ще кажеш — признаваш ли се за виновен, или не?

— Уви, Еми! — промълви тихо и тъжно Тресилиан, като й позволи да махне плаща от лицето му. Неговият глас и лицето му, което тя внезапно видя пред себе си, заличиха като с магическа пръчка веселостта й. Тя с олюляване се отдръпна назад, пребледня като смъртник и закри лицето си с ръце. За миг Тресилиан също бе обзет от силно вълнение, но като си спомни, че трябва на всяка цена да се възползува от случая, който друг път можеше и да не му се представи, каза тихо:

— Не се страхувай от мене, Еми!

— А защо да се страхувам от теб? — попита тя, като сне ръце от красивото си, отново поруменяло лице. — Защо да се страхувам от теб, Тресилиан? И защо си се вмъкнал в моя дом, без да си поканен и желан?

— В твоя дом ли, Еми? — възкликна Тресилиан. — Уви, нима затворът може да бъде твой дом? Затвор, който се пази от един от най-недостойните и безчестни хора на света, но не по-долен подлец от своя господар!

— Това е мой дом — каза Еми, — да, мой, щом сама съм го избрала. Кой може да ми забрани да живея в усамотение, ако на мен ми е приятно така?

— Твоят баща, девойко — отговори Тресилиан, — твоят съкрушен баща, който ме изпрати да те търся, като ме натовари с цялата своя власт — власт, която сам не е вече в състояние да упражни. Ето неговото писмо, написано в часове, когато е благославял страданията на тялото си, загдето са приспивали страшната болка в душата му.

— Страдания? Нима баща ми е болен? — възкликна Еми.

— Той е толкова болен, че колкото и да бързаш, не би могла да го излекуваш — отговори Тресилиан. — Въпреки това всичко ще бъде приготвено да заминеш веднага щом дадеш съгласието си.

— Тресилиан — отвърна Еми, — аз не мога, аз не бива, аз не смея да напусна този дом. Върни се при татко и му кажи, че ще получа разрешение да го видя след не повече от дванайсет часа. Върни се, Тресилиан, и му кажи, че съм здрава и щастлива. О, ако можех да вярвам, че той също е щастлив! Кажи му да не се тревожи — аз ще дойда и тогава той ще забрави мъката, която Еми му е причинила. Бедната Еми сега е такава знатна дама, че дори не смее да го изрече. Върви, добри ми Тресилиан! Аз оскърбих и теб, но вярвай ми, имам достатъчно сила да излекувам раните, които съм нанесла. Отнех ти едно детско сърце, което не беше достойно за теб, но ще те възмездя за загубата със слава и богатство.

— Ти ли ми казваш това, Еми? Вместо спокойното и тихо щастие, от което ме лиши, ти ми предлагаш богатство и празно тщеславие! Но все едно — аз дойдох тук не за да те упреквам, а да ти помогна и да те освободя. Ти не можеш да скриеш от мен, че тук си пленница. Иначе твоето добро сърце — а ти имаш добро сърце — щеше вече да те е накарало да се втурнеш към леглото на болния си баща! Ела с мен, бедно, измамено, нещастно момиче! Всичко ще се забрави, всичко ще се прости. Не се страхувай, че ще ти досаждам с разговори за някогашното ни споразумение. Това беше сън, а аз вече се събудих. Ела, твоят баща е още жив! Ела и една дума на обич, една сълза на разкаяние ще изтрият спомена за онова, което е било!

— Нали вече ти казах, Тресилиан — отговори тя, — че непременно ще дойда при татко веднага щом се освободя от други, не по-малко належащи задължения. Иди и му отнеси тази новина. Аз ще дойда, и това е толкова сигурно, колкото е сигурно, че на небето има слънце — щом получа разрешение.

— Разрешение? Разрешение да посетиш болния си баща, който може би вече изживява последните си минути? — възкликна Тресилиан ядосано. — Разрешение от кого? От подлеца, който под маската на приятелството наруши законите на гостоприемството и те отвлече от бащиния дом!

— Не злослови срещу него, Тресилиан! Този, за когото говориш, носи меч не по-малко остър от твоя — дори по-остър, самомнителни човече. Защото най-големите подвизи, които ти си извършил в бой или в мирно време, са тъй недостойни да се сравнят с неговите, както и скромният ти произход не може да се мери с кръга, в който той се движи. Остави ме на мира! Иди и предай на татко това, което поръчах. И когато друг път поиска да ми съобщи нещо, нека избере по-желан пратеник.

— Еми — спокойно отговори Тресилиан, — няма да успееш да ме ядосаш с твоите упреци. Кажи ми обаче само едно, за да мога да отнеса поне някаква мъничка утеха на моя стар приятел: споделяш ли вече с него сана, с който се гордееш? Има ли вече той правата на съпруг, за да ръководи твоите постъпки?

— Спри тия долни и неприлични приказки! — възкликна Еми. — Достойнството ми не позволява да отговарям на въпроси, които ме унижават.

— Нежеланието ти да отговориш изяснява всичко — рече Тресилиан. — Но чуй едно, нещастно момиче! Баща ти ми даде пълното право да ти заповядвам и аз ще те спася от позора на греха и от скръбта, макар и против твоята воля.

— Не ме заплашвай със сила! — извика Еми, като се отдръпна от него, изплашена от решителността, която изразяваха очите му и цялото му поведение. — Не ме заплашвай, Тресилиан, защото аз имам средства да отблъсна всяко насилие!

— Но не и желанието, надявам се, да се възползуваш от тях в този злощастен случай — каза Тресилиан. — По своя воля, без намесата на нечие чуждо влияние, по своя собствена воля, Еми, ти не би избрала робството и безчестието. Омагьосали са те, хванали са те в клопка, насила са те обвързали с някаква клетва. Аз обаче ще разваля магията. В името на твоя прекрасен, смазан от скръб баща, аз ти заповядвам да ме последваш!

С тия думи той се приближи към нея и протегна ръка, сякаш с намерението да я хване. Но тя се отдръпна от него и нададе силен вик. Именно този вик, както вече казахме по-горе, накара Ламборн и Фостър да се втурнат в залата.

Още с влизането си Фостър изкрещя:

— По дяволите, какво става тук?

След това, обръщайки се към Еми с тон, в който имаше едновременно и молба, и заповед, добави:

— За бога, скъпа госпожо, какво правите в това запретено място? Оттеглете се, оттеглете се, това е въпрос на живот и смърт. А вие, приятелю, който и да сте, напуснете този дом. Махайте се, преди кинжалът ми да се е запознал с тиквата ви. Вади меча, Майк, и ни отърви от този негодник!

— Не, кълна се в честта си, няма да го направя — отговори Ламборн. — Той дойде тука заедно с мен и по закона на старите разбойници аз няма да му сторя зло — поне докато не се срещнем отново. А ги, приятелю от Корнуол, си донесъл тук полъх от корнуолския ветрец — ураган, както го наричат в Индия. Затова се махай, изчезвай да те няма, защото по-скоро Дъдмън и Раемхед20 ще се срещнат, отколкото ние да те призовем пред кмета на Холгейвър21.

— По-далеч от мен, долни наемнико! — извика Тресилиан. — А на вас, госпожо, сбогом. Животът, който все още тлее в гърдите на вашия баща, ще угасне, когато му отнеса тези новини.

Той си тръгна, а Еми тихо прошепна подире му:

— Тресилиан, не прибързвай! Не злослови срещу мен!

— Стига празни приказки — каза Фостър. — Моля ви, милейди, идете си в стаята и ни оставете да помислим как ще отговаряме за всичко това. Хайде, не се бавете!

— Не съм длъжна да ви се подчинявам, сър — отвърна Еми.

— Не сте, но ще ми се подчините, прекрасна лейди — отвърна Фостър. — Извинете ме за безцеремонността, но, ей богу, моментът никак не е подходящ за любезности — вие трябва да си отидете в стаята. А ти, Майк, щом желаеш да се замогнеш, догони този натраплив глупак и се погрижи да напусне веднага замъка, в това време аз ще вразумя тази вироглава лейди. Извади меча си, приятелю, и след него!

— Ще го догоня — каза Майкъл Ламборн — и ще се погрижа да напусне пределите на Фландрия. Моята съвест обаче не ми позволява да сторя зло на човек, с когото съм пил сутринта.

С тия думи той излезе от залата.

Междувременно Тресилиан с бързи крачки вървеше по първата изпречила се пред очите му пътечка, която според него щеше да го изведе от запустелия и гъсто обрасъл с растителност парк, сред който бе разположен замъкът на Фостър. Бързината и възбуждението му обаче го отклониха от правилния път и вместо да тръгне по алеята, която водеше към селото, той тръгна по съвсем друга. Вървейки бързо и разсеяно, той стигна до противоположния край на парка, където в стената имаше врата, извеждаща в открито поле.

Тресилиан спря за миг. Беше му все едно по какъв път ще си отиде от това омразно за него място, но вратата по всяка вероятност беше заключена и това правеше невъзможно излизането му оттук.

„Все пак трябва да опитам — си каза той. — Единствената възможност да се върне на бащата тази изгубена, клета, все тъй прелестна и тъй злочеста девойка е той да потърси правда заради потъпканите закони на графството. Трябва да побързам, да му съобщя съкрушителната вест.“

Докато водеше този разговор със себе си, Тресилиан се бе приближил до вратата, за да се опита по някакъв начин да я отвори или пък да се прехвърли през нея, и изведнъж забеляза, че в ключалката от външната страна се пъха ключ. Ключът се завъртя, резето се повдигна и влезе човек, загърнат в пътнически плащ и с широкопола шапка с дълго извито перо. Човекът се спря на около четири метра от Тресилиан, който искаше да излезе час по-скоро. Двамата възкликнаха едновременно — единият с ненавист, а другият с изненада: „Варни!“, „Тресилиан!“

— Какво правиш тук? — грубо попита непознатият, след като се съвзе от моментната си изненада. — Какво правиш тук, където присъствието ти не е нито очаквано, нито желано?

— А какво правиш ти, Варни? — възрази Тресилиан. — Нима идваш да тържествуваш над поруганата невинност, както лешоядът или гарванът се връщат да изядат агнето, на което предварително са изкълвали очите? Или пък идваш да получиш заслуженото отмъщение на един честен човек? Вади меча си, куче, и се защищавай!

Докато говореше, Тресилиан измъкна шпагата си, но Варни само сложи ръка на дръжката на своята и отвърна:

— Ти си полудял, Тресилиан! Признавам, че обстоятелствата говорят против мен, но аз съм готов да ти се закълна с най-страшната клетва, с която би могъл да се закълне човек или която би могъл да изрече свещеник, че мисис Еми Робсарт от мен зло не е видяла. Честна дума, и на теб също не бих искал да причиня зло, а ти знаеш, че умея да се бия.

— Чувал съм те вече да го казваш, Варни — отговори Тресилиан, — но сега бих искал да имам по-сигурни доказателства от твоите думи.

— И ще ги получиш, стига да не ми изневери оръжието! — извика Варни.

С дясната ръка той измъкна шпагата си, преметна плаща си през лявата и се хвърли срещу Тресилиан с устрем, който в първия момент сякаш му даде известно предимство в боя. Това предимство обаче не трая дълго. Желанието за мъст у Тресилиан се допълваше от умението му да върти шпагата, от твърдостта на ръката и точността на окото. Изпаднал на свой ред в трудно положение, Варни реши да се възползува от по-голямата си физическа сила и да влезе в близък бой с противника си. Ето защо той остави с известен риск Тресилиан да нанесе един от ударите си в обвития около ръката му плащ и преди съперникът му да успее да освободи заплетената си шпага, долепи се плътно до него и замахна със своята, с намерението да го убие. Тресилиан обаче беше нащрек, измъкна кинжала от ножницата си и ловко отблъсна удара, който в противен случай щеше да сложи край на борбата. В последвалата схватка Тресилиан прояви толкова похватност, че напълно потвърди предположението, че е роден в Корнуол, чиито жители са такива майстори в борбата, щото биха победили всекиго в Европа, ако някога се възобновят древните олимпийски игри. При този свой необмислен опит Варни бе повален на земята така неочаквано и рязко, че шпагата му отхвръкна на няколко крачки от ръката му. Преди да успее да стане, шпагата на противника беше вече опряна на гърлото му.

— Или ми дай възможност веднага да отведа оттук жертвата на твоето вероломство, или си вземи сбогом с благословеното слънце — каза Тресилиан.

И когато Варни, твърде изплашен или може би твърде озлобен, за да отговори, се опита да стане, Тресилиан бавно отдръпна шпагата си и щеше да изпълни заканата си, ако ударът му не бе възпрян от Майкъл Ламборн. Насочен от звъна на шпагите, той се бе явил тъкмо навреме, за да спаси живота на Варни.

— Хайде, хайде, приятелю — каза Ламборн, — това е достатъчно, даже повече от достатъчно. Прибери си сабята и да потегляме. „Черната мечка“ вече ръмжи за нас.

— Махни се, негоднико — извика Тресилиан, като се освободи от ръцете на Ламборн. — Как си позволяваш да заставаш между мен и моя враг?

— Негодник, а, негодник! — повтори Ламборн. — Аз ще заплатя за това със студена стомана веднага щом новата чаша вино измие спомена за нашата сутрешна почерпка. А сега се махай, изчезвай — тук сме двама срещу един.

Това наистина беше така. Варни се бе възползувал от случая да си възвърне оръжието и Тресилиан разбра, че би било истинска лудост да продължава разпрата при това неравенство. Той извади кесията си, взе две златни монети и ги подхвърли на Ламборн.

— Ето ти надницата за тази сутрин, мерзавецо. За да не говориш, че си ме довел дотук безплатно. Довиждане, Варни. Ще се срещнем там, където никой няма да ни пречи.

След това той се обърна и излезе през вратата.

Варни очевидно нямаше желание или може би сили — при падането се беше ударил лошо — да тръгне след отдалечаващия се враг. Само го проследи с мрачен поглед, докато изчезне, и после се обърна към Ламборн:

— Ти другар на Фостър ли си, момко?

— Побратими сме като дръжката с острието на ножа — отвърна Ламборн.

— Ето ти една златна монета, тръгни подир този човек и виж в кое леговище ще се скрие, а после ела в замъка да ми съобщиш. И внимавай, момче, отваряй си очите и си затваряй устата, ако ти е мил животът!

— Ясно — отговори Ламборн, — мога да надушвам следата като хрътка.

— Пръждосвай се тогава — каза Варни, прибра меча в ножницата и като обърна гръб на Майкъл Ламборн, закрачи бавно към замъка.

Ламборн се забави за миг, за да прибере златните монети, които доскорошният му спътник бе подхвърлил тъй нелюбезно, и като ги сложи в кесията заедно с възнаграждението на Варни, промърмори на себе си:

— И аз разправям на ония глупци за Елдорадо! Кълна се в свети Антоний, че за хора от нашето естество няма по-хубаво Елдорадо от добрата стара Англия! Ей богу, тук направо валят златни монети. Лежат си на тревата така гъсто, като че ли са капки роса, а ти само ги събирай. Нека мечът ми се стопи като ледена висулка, ако аз не взема своя дял от тези лъскави росни капки!