Кенилуърт

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЕТА

Нещастната графиня Лестър бе свикнала още от детските си години близките й да се отнасят към нея с безкрайна и явно неразумна снизходителност и само вродената смиреност на характера й я бе спасила да не стане надменна и своенравна. Лекомислието, което я накара да предпочете стройния и привлекателен Лестър пред Тресилиан, чието изключително благородство, както и неизменната му обич тя ценеше високо — тази съдбоносна грешка, която разби житейското й щастие, се коренеше именно в неуместната нежност и прекалената грижа, които й бяха спестили в детството трудния, но полезен урок на послушание и самообладание. Пак поради тази снизходителност на близките си Еми бе свикнала само да намисля и да изказва желанията си, а да оставя на другите грижата за изпълнението им и затова сега — в най-важния и труден момент от живота си — загуби напълно присъствие на духа и не беше в състояние да измисли какъвто и да е смислен и благоразумен план за действие.

Безпомощността и объркването на нещастната жена бяха най-големи тъкмо в утрото, когато изглеждаше, че ще се реши съдбата й. До този момент бе пренебрегвала всякакви други съображения и се бе стремила единствено да стигне до Кенилуърт и да се види със съпруга си. Сега, когато тази цел беше близка и постижима, тя изведнъж бе обзета от хиляди съмнения и страхове — някои действителни, някои въображаеми, — които поради безпомощността си и липсата на подкрепа и съвет бе склонна да подсилва и преувеличава до неимоверност.

Безсънната нощ така бе изтощила графинята, че когато Уейланд дойде рано сутринта да я събуди, тя нямаше сили да стане от постелята. Загрижен за състоянието й, пък и за собствената си безопасност, преданият водач вече бе решил да тръгне сам за Кенилуърт с надеждата да намери там Тресилиан и да му съобщи за пристигането на Еми, когато — към девет часа сутринта — тя го повика да отиде при нея. Той я завари облечена и готова да продължи пътуването. Но лицето й беше толкова бледо, че Уейланд сериозно се уплаши за здравето й. Графинята му нареди веднага да приготви конете, а на съвета му да хапне малко преди тръгването отвърна нетърпеливо:

— Изпих чаша вода: на човек, когото водят на смърт, това е достатъчно, значи, е достатъчно и за мен. Направи, което ти наредих.

Уейланд все още се колебаеше.

— Какво чакаш? — попита тя. — Не се ли изразих ясно?

— Всичко е ясно, госпожо — отвърна Уейланд, — но позволете ми да ви попитам, какво смятате да правите по-нататък? Питам ви не от любопитство, а за да мога да действам съобразно с желанията ви. Сега едва ли не цялата страна се е отправила към Кенилуърт и е много трудно да се проникне в замъка, дори ако имахме необходимите документи и пропуски. Тъй като не сме поканени и никой не ни познава, може и да не успеем да влезем. Моля ваша светлост да ми прости, че си позволявам да изказвам скромното си мнение, но аз мисля, че ще бъде по-добре да намерим комедиантите и отново да се присъединим към тях.

Графинята поклати отрицателно глава и водачът й продължи:

— В такъв случай виждам само още една възможност.

— Кажи каква е — рече графинята, която явно бе доволна да получи съвета, който се срамуваше да поиска. — Вярвам в твоята преданост, затова кажи, какъв е съветът ти?

— Да предупредя мистър Тресилиан, че сте тук. Сигурен съм, че ще дойде веднага с някои от приближените на лорд Съсекс, за да осигури вашата безопасност.

— Такъв ли бил твоят съвет? — извика графинята. — Да потърся закрилата на Съсекс, на този недостоен съперник на благородния Лестър?! — Но после, виждайки с каква изненада я погледна Уейланд и уплашена, че прекалено ясно е показала чувствата си към Лестър, тя добави: — А колкото до Тресилиан — заповядвам ти да не споменаваш нещастното ми име пред него — това само ще удвои страданията ми, а него ще въвлече в опасности, от които трудно би могъл да се избави.

Графинята млъкна, но като видя, че Уейланд продължава да я гледа загрижено и неуверено, явно съмнявайки се в категоричността на решението й, тя се постара да си придаде спокоен вид и каза:

— Ти само ме заведи до Кенилуъртския замък, добри човече, и твоята задача ще бъде изпълнена; а пък там вече ще реша какво да правя по-нататък. Досега ми беше предан и аз те моля да вземеш това като отплата за твоите услуги.

Тя му подаде пръстен със скъпоценен камък. Уейланд го погледна и след кратко колебание й го върна обратно.

— Не бих отказал подаръка ви, госпожо — рече той, — тъй като съм само един бедняк, който често е бил принуждаван — нека бог ми прости това — да преживява благодарение и на по-унизителни средства от щедростта на жена като вас. Моят стар учител в ковашкия занаят обаче казваше на клиентите си: „Първо работата, после парите.“ Още не сме стигнали в Кенилуърт, а вие ще имате достатъчно време да се отплатите на водача си, след като се настаните там. Бих искал да сте така сигурна, че ще срещнете подобаващ прием в замъка, както можете да бъдете сигурна в желанието ми да ви заведа дотам здрава и читава. Отивам да приготвя конете, но още веднъж ви моля — и като ваш водач, и като лекар, — хапнете нещо през това време.

— Ще хапна, ще хапна — отвърна припряно графинята, — а ти върви, върви по-бързо. „Излишно е да се показвам смела — каза си тя, след като Уейланд излезе, — защото дори и този беден слуга вижда, че се преструвам, и проумява причината за безпокойството ми.“

Тя се опита да изпълни съвета на своя водач и да похапне, но се видя принудена да се откаже, защото така й прилоша, че едва не се задави още при първата хапка. Миг след това конете се показаха зад решетъчния прозорец, графинята излезе и се качи на седлото, и както често се случва, чистият въздух и промяната на обстановката възстановиха малко силите й.

За щастие на графинята по време на предишните си странствания и неуседнал живот Уейланд Смит бе кръстосал едва ли не цяла Англия и познаваше не само главните пътища, но и всички тайни пътечки на красивото Уорикширско графство. Такива многолюдни тълпи се стичаха от всички посоки към Кенилуърт, за да видят влизането на Елизабет в разкошната резиденция на нейния любимец, че централните пътища бяха задръстени от хора и по тях почти не можеше да се минава, затова пътниците се виждаха принудени да се придвижват напред само по околни криволичещи пътеки.

Кралските реквизитори сновяха навсякъде и помитаха от фермите и селищата онези продукти, които обикновено биваха необходими за кралската обиколка и за които продавачите получаваха с голямо закъснение парите си от Съвета на зеленото сукно134.

Със същата цел обикаляха страната и слугите на граф Лестър; мнозина от неговите приятели и родственици — близки и далечни — използваха случая, за да спечелят благоразположението на фаворита, и му изпращаха в огромни количества провизии и деликатеси от най-различен вид, дивеч и огромни бъчви с хубаво вино — местно и чуждестранно. Пътищата бяха задръстени от стада волове, овце, телета и свини, както и от натоварени каруци, чиито оси скърцаха под тежестта на бъчви с вино и бира, големи кошове с бакалски стоки, заклани птици, сланина и чували с брашно. Често каруците се закачаха една за друга и цялото движение спираше. Недодяланите каруцари ругаеха и се караха яростно, докато буйните им страсти се разгоряваха така, че се захващаха да решават спора за преднина с камшици и тояги. Тези сбивания обикновено се прекратяваха от някой реквизитор, пристав или друг представител на властта, който удряше една о друга главите на двамата размирници.

Артисти и мимици, фокусници и клоуни от най-различен вид, събрани във весели трупи, се бяха отправили към „Двореца на царствените забавления“, както пътуващите певци наричаха Кенилуърт в песните, които бяха съчинени вече по повод предстоящите тържества. Сред тази пъстра тълпа просяците излагаха на показ своята действителна или, престорена нищета, като подчертаваха с това острия, макар и обичаен контраст между тщеславието и суетата и нещастията в човешкото съществуване. Всички се движеха в този безкраен човешки поток, сплотени единствено от любопитството: занаятчията с кожена престилка тук изблъскваше с лакти кокетната и изтънчена дама, която в града господаруваше над него; недодялани селяндури настъпваха по мазолите с подкованите си с кабъри обуща заможни граждани и уважавани местни благородници; млекарката Джоун, момиче с тежка походка и яки червени ръце, си пробиваше път сред високомерни и превзети хубавици, дъщери на рицари и скуайъри.

Блъсканицата и безредието сред тълпата имаха все пак весел и празничен характер. Всички бяха тръгнали, за да погледат и да се повеселят и затова не обръщаха внимание на дребните неудобства, които в друго време биха ги ядосали. Като се изключат случайните сбивания, за които вече споменахме и които са нещо обикновено сред това кавгаджийско съсловие — каруцарите, надпялото човешко сборище се носеха смесените звуци на безгрижното веселие и радостта. Музикантите свиреха леки мелодии на инструментите си, певците тананикаха песните си, професионалният шут кряскаше ту весело, ту неистово, като размахваше жезъла си, селските танцьори подрънкваха звънчетата си, селяците си подвикваха и свиреха с уста, мъжете се смееха високо, а момичетата се кикотеха пискливо, когато някоя солена шега прелиташе като птица от една компания към друга, подхващаше се от всички и отново се връщаше при оня, който я беше пуснал в обръщение.

За човек, потънал в горчиви и мрачни мисли, няма по-тежко наказание от това да бъде въвлечен в кипежа на веселието и радостта — съпровод, напълно контрастиращ с неговото настроение в момента. В случая обаче шумът, оживлението и пъстротата на зрелището записваха до известна степен графиня Лестър, като й оказваха услугата да й пречат да се потопи в размишления за своите Несгоди или в страшни предчувствия за бъдещето си. Тя пътуваше като в сън и мълчаливо следваше Уейланд, който проявяваше голяма ловкост и ту й пробиваше път сред тълпата, ту се спираше, изчаквайки удобен момент да тръгне отново напред, а от време на време се отбиваше встрани по някаква заобиколна пътечка, която отново ги извеждаше на главния път, след като им бе дала възможност да изминат леко и бързо голямо разстояние.

Те заобиколиха замъка Уорик (този чудесен паметник на древността и на рицарското величие, незасегнат и до днес от времето), където Елизабет бе прекарала изминалата нощ и където смяташе да остане до пладне — час, в който са обядвали тогава в Англия — и да се отправи след това към Кенилуърт.

Междувременно всяка минаваща оттам група изказваше по някоя възхвала за кралицата, макар и не без известна доза ирония, която всъщност повече или по-малко е присъща на отношението ни към ближните, особено когато се случи те да са по-високопоставени от нас.

— Чухте ли — рече един — колко благосклонно е разговаряла със съдебния пристав и с градския съдия, както и с нашия проповедник, достопочтения мистър Грифин, когато те паднали на колене пред прозорчето на нейната карета?

— Да, да. И как казала на дребничкия Еглайънби: „Господин съдия, хората ме уверяваха, че се страхувате от мен, но вие така великолепно ми изброихте добродетелите, които трябва да притежава един владетел, че всъщност аз имам вече причина да се страхувам от вас.“ И след това много благосклонно приела красиво изработената кесия с двайсет златни лири, който отначало уж не искала да вземе, но накрая все пак взела.

— Да — обади се друг, — и на мене ми се стори, че накрая пръстите й доста охотно стиснаха кесията. Тя дори я попретегли в ръка, сякаш искаше да каже: „Надявам се, че са истински!“

— Напразно се е тревожила за това — намеси се трети. — Виж, когато общината плаща на някой беден занаятчия като мен, може да му подхвърли и по-лекички монети. Но както и да е — бог вижда всичко! А пък дребният съдия сега кой знай колко ще порасне.

— Хайде, хайде, драги съседе — каза първият, — не завиждай!

Кралицата ни е добра и щедра. Тя пък е дала кесията на граф Лестър.

— Аз ли да завиждам? Дано пукнеш за тия думи! — отвърна занаятчията. — Тя обаче май всичко ще даде на граф Лестър.

— Зле ли ви е, милейди? — попита Уейланд Смит и предложи на графинята да се отбият от големия път и да почакат, докато тя се съвземе. Графинята обаче овладя чувствата, които се бяха породили у нея от този разговор и от подобните на него слухове, които бе дочула из пътя, и настоя водачът й да продължи пътуването към Кенилуърт с цялата бързина, която допускаха многобройните препятствия. Безпокойството на Уейланд, предизвикано от тези повтарящи се пристъпи на слабост и явно душевно разстройство, нарастваше с всеки изминат час. Той самият също желаеше колкото е възможно по-скоро да заведе графинята в замъка, където без съмнение я очакваше сърдечен прием, макар че тя явно не желаеше да открие на кого именно възлага своите надежди.

„Веднъж да се отърва само от това премеждие — мислеше той, — и ако някой ме види пак в ролята на телохранител на странстваща красавица, нека ми смаже главата със собствения ми ковашки чук!“

Най-сетне се показа великолепният замък, за чиято украса, а също и за уредбата на околните владения граф Лестър бил похарчил, както разправяха, шестдесет хиляди фунта стерлинги, сума, равняваща се на половин милион сегашни английски пари.

Външната стена на тази огромна и прекрасна постройка ограждаше площ от седем акра, част от които се заемаше от обширни конюшни и великолепна градина с украсени от пълзящи растения беседки и цветни лехи. Останалата част съставляваше просторен външен двор. Самият замък, който се издигаше в средата на ограденото от стената пространство, се състоеше от няколко величествени и увенчани със зъбчати кули сгради, които образуваха един вътрешен двор. Те очевидно бяха строени през различни епохи. Върху всяко от тези внушителни здания бяха изписани имената и изобразени гербовете на техните някога могъщи, но отдавна изтлели в земята владетели, чиято истерия, стига честолюбието да й дадеше ухо, би могла да стане полезен урок за надменния фаворит, който сега беше господар на този прекрасен замък и продължаваше да уголемява красивото си владение. Огромната и солидна централна кула — защитната крепост на Кенилуърт — е била построена в незапомнени времена. Тя носеше името Цезар, навярно заради приликата й с една от кулите на лондонския Тауър, която също се нарича така. Някои историци считат, че е построена по времето на саксонския крал Кенелф, чието име носи и замъкът, а други — още в първите години след норманското нашествие. На външната стена стоеще гербът на рода Клинтън, чиято собственост е бил замъкът по времето на Хенри I, както и гербът на страховития Симон дьо Монфор, който удържал в Кенилуърт дългата обсада на Хенри III през време на войните на бароните. Тук Мортимър, граф Марч, еднакво прочут както с издигането си, така и със своето падение, някога весело е пирувал, докато в подземията линеел сваленият от него крал Едуард II. Старият Джон Гонт, „достопочтеният Ланкастър“, разширил замъка с изящната сграда, която и досега носи неговото име. Граф Лестър обаче надминал всички свои прославени и могъщи предшественици, издигайки нова прекрасна постройка, която днес е в развалини и служи само като паметник за честолюбието на нейния владетел. Външната стена на този величествен замък от юг и от запад бе защитена от едно разширено по изкуствен начин езеро, над което Лестър бе построил великолепен мост, за да може Елизабет да влезе в замъка по път, по който никой досега не бе минавал, вместо през северната врата, над която той бе изградил съществуващата и досега стражева кула, равна по размерите си и надминаваща по архитектурата си много рицарски замъци в Англия.

Отвъд езерото се простираще огромен ловен парк, пълен с лопатари, елени и кошути, както и всевъзможен друг дивеч. През големите дървета на парка се мяркаха красивите фасади и солидните кули на замъка. Длъжни сме да кажем обаче, че този великолепен замък, в който са пирували крале и са се сражавали герои, който е видял през дългото си съществуване кървави битки с обсади и рицарски турнири, в който красотата е награждавала доблестта — сега е изоставен и пуст. Езерото е обраснало с камъш и се е превърнало в блато, а развалините на замъка са само безмълвни свидетели на минала красота и навеждат посетителите на мисълта за преходността на човешкото богатство и за щастието на ония, които се задоволяват със скромната участ да водят честен и добродетелен живот.

Съвсем други чувства изпълниха гърдите на нещастната графиня Лестър, когато за първи път съзря тези сиви грамадни кули, които се издигаха над гъстата и сенчеста гора. Тя, законната съпруга на великия граф, любимеца на Елизабет, първия фаворит в Англия, отиваше да се яви пред своя съпруг и пред неговата господарка по-скоро покровителствана, отколкото водена от един беден фокусник. Тя, безспорната господарка на този величествен замък, чиято врата само при една нейна дума трябваше да се завърти на тежките си панти и да се разтвори широко пред нея, не можеше да скрие дори пред себе си мисълта за трудностите и опасностите, с които трябваше да се сблъска, за да влезе в собствения си дом.

Тези трудности и опасности наистина нарастваха с всяка изминала минута, докато накрая заплашиха да сложат край на по нататъшното й придвижване при голямата порта, от която започваше широка и красива алея, пресичаща парка в продължение на две мили и откриваща чудесна гледка към замъка и езерото. Алеята свършваше пред новопостроения мост и бе съответно подготвена за тържественото влизане на кралицата в замъка.

Портата, от която се излизаше направо на Уорикския път, се охраняваше от отряд кралски конни гвардейци в красиви позлатени ризници и шлемове, които караулеха с опрени на бедрото мушкети. Тези гвардейци — високи и яки момчета, — които придружаваха кралицата при всяко нейно пътуване, сега се командуваха от офицер, на чиято ръка имаше лента с изображение на мечка и тояга — доказателство, че е от свитата на граф Лестър. Те не пускаха никого с изключение на поканените за тържеството гости и хората, които трябваше да вземат участие в подготвените за случая представления.

Пред портата се бе струпала огромна тълпа и всеки измисляше най-различни предлози, за да го допуснат да влезе. Гвардейците обаче оставаха непреклонни пред молбите и разните примамливи предложения, като изтъкваха строгостта на получените нареждания — на всички бе известно колко се отвращаваше кралицата от грубо блъскащата се тълпа. Ония, които не се задоволяваха с подобни отговори, биваха изтласквани безцеремонно от едрите арабски коне, докато гвардейците размахваха над главите им тежките приклади на мушкетите си. Това предизвикваше непрекъснато движение сред тълпата и Уейланд се уплаши, че би могъл да бъде разделен от спътницата си. Той не знаеше какво да измисли, за да мине през вратата, и тъкмо напрягаше ума си да намери някакъв подходящ предлог, когато началникът на стражата го погледна и за негово учудване извика:

— Хей, гвардейци, направете път на тоя мъж със светлокафявия плащ! Хайде, минавай напред, сър Фокусник, и по-живо! Какво, по дяволите, те кара да се бавиш толкова? Минавай заедно с твоя вързоп женски дрехи!

Докато офицерът отправяше тази настойчива, но не особено учтива покана към Уейланд, който в първите един-два мига не можа да разбере, че тя се отнася до него, гвардейците бързо му разчистиха пътя и той — след като едва успя да предупреди спътницата си да закрие добре лицето си — мина през вратата, като водеше коня й за юздата. Видът му обаче беше толкова омърлушен и върху лицето му бяха изписани така явно страх и тревога, че тълпата, недоволна от предпочитанието, което му бяха оказали, го изпрати с освиркване и висок подигравателен смях.

Допуснати веднъж в парка, макар и без голяма почтителност и внимание, Уейланд и графинята, замислени и двамата какви ли още изпитания ги очакват, бързо се отправиха напред по широката алея, от двете страни на която бяха наредени въоръжени с мечове и алебарди стражи, облечени в пищни ливреи с герба на граф Лестър — мечка и тояга. Стражите стояха на три метра един от друг и образуваха една непрекъсната верига по протежение на целия път — от входа на парка до моста.

И когато графинята за първи път обхвана с поглед величествения замък — с внушителните кули, извишаващи се над безкрайната линия на стените, украсени със зъбери, с кулички и площадки, по които се вееха безброй знамена, — когато тя видя цялото това прекрасно и замайващо зрелище, сърцето й, непознало никога усещането от подобно великолепие, замря в гърдите й и тя за миг се запита какво бе дала на Лестър, за да заслужи правото да споделя с него властта над това богатство и разкош. Нейната гордост и благородството й обаче не се поддадоха на думите, които й подсказваше отчаянието.

„Дадох му всичко, което може да даде една жена — помисли си тя. — На господаря на цялото това великолепие аз дадох пред олтара и името, и честта си, и ръката, и сърцето си; дори и английската кралица не би могла да даде повече. Той е мой мъж, аз съм негова жена, а ония, които бог е съединил, човек не може да ги раздели. Аз ще се боря смело за своето право, още повече, че бях принудена да дойда тук неканена и беззащитна. Познавам добре моя благороден Дъдли. Той ще ми се поразсърди малко за своеволието, но Еми ще се разплаче и Дъдли ще й прости.“

Разсъжденията й бяха прекъснати от учудения вик на нейния водач Уейланд, който внезапно усети, че го сграбчват две дълги, черни и тънки ръце, принадлежащи на някой, който се бе смъкнал от един дъб върху задницата на коня му, предизвиквайки силен смях сред стражите.

— Това трябва да е или самият дявол, или пък Флибъртиджибит! — рече Уейланд, като напразно се мъчеше да се освободи и да смъкне от коня момчето, което се бе вкопчило в него. — Такива ли жълъди раждат кенилуъртските дъбове?

— Да, мистър Уейланд — отвърна неочакваният му спътник, — и много други, които старец като теб не би могъл да строши без моята помощ. Как щеше да те пусне офицерът при вратата, ако не му бях казал, че нашият главен фокусник ще пристигне след нас? А аз се прехвърлих на дървото от покрива на каруцата, за да те дочакам тук; нашите сигурно са се вбесили, като са забелязали, че ме няма.

— Ама ти наистина си дяволско изчадие — рече Уейланд.

— Предавам се, дяволче, и вече ще те слушам за всичко; само че, както си всесилен, бъди и милостив.

Докато Уейланд говореше, те стигнаха до една укрепена кула при южния край на дългия мост, за който вече споменахме. Предназначението на тази кула бе да защищава външната порта на Кенилуъртския замък.

При такива тъжни обстоятелства и в такава необикновена компания нещастната графиня Лестър за първи път се приближи до великолепния дом на своя едва ли не царствен съпруг.