Кенилуърт

ГЛАВА ШЕСТНАЙСЕТА

— Наредено ми е утре да отида в двора — каза Лестър на Варни, — за да се срещна, както предполагам, с лорд Съсекс. Кралицата възнамерявала да уреди работите между нас. Това е непосредствен резултат от посещението й в замъка Сей, на което ти не придаваш никакво значение.

— Твърдя, че наистина не е от значение — отговори Варни. — Нещо повече дори — знам от достоверен осведомител, който лично е дочул голяма част от разговора, че от това посещение Съсекс не само не е спечелил, а е загубил. Като се качвала в лодката, кралицата казала, че замъкът Сей й приличал на казарма и че в него миришело като в болница. „Или по-скоро като в някоя от гостилниците на улица Овнешка“ — допълнила графиня Ратланд, която винаги си остава добра приятелка на ваша светлост. Епископът на Линкълн също налял масло в огъня, като подхвърлил, че лорд Съсекс трябвало да бъде извинен за простото и старовремешно домакинство, тъй като още не бил женен.

— А какво е отговорила кралицата на това? — бързо попита Лестър.

— Прекъснала го най-грубо — отговори Варни — и казала, че на лорд Съсекс не му е нужна жена и че е излишно епископът да обсъжда тази тема. „Бракът, разбира се, е разрешен — добавила тя, — но никъде не съм чела, че е задължителен.“

— Тя не обича браковете, нито разговорите за тях сред духовенството — каза Лестър.

— Също и между придворните — допълни Варни, но като видя как се помени лицето на Лестър, побърза да добави:

— Всички присъствуващи дами се подигравали с домакинството на лорд Съсекс и го сравнявали с блестящия прием, който кралицата несъмнено би получила при лорд Лестър.

— Насърбал си много сведения — каза Лестър, — но си забравил или си пропуснал най-важното от всички. Тя е прибавила едно ново светило към блестящите спътници, които с голямо удоволствие кара да се въртят около нея.

— Ваша светлост сигурно има пред вид оня девънширски хлапак Роли — отговори Варни — или кавалера на Плаща, както го наричат в двора?

— Мисля, че не е изключено един ден да стане дори кавалер на Жартиерата — каза Лестър, — както бързо напредва. Тя си играе с него на цитати от стихчета и други глупости от този род. Ако остане на мен, аз с готовност бих захвърлил своя дял от нейното променчиво благоразположение, но няма да позволя да ме измести грубиянът Съсекс или пък това парвеню. Научих, че Тресилиан също бил сега при Съсекс и че той проявявал голямо благоволение към него. Бих го пощадил от уважение, но той сам си търси гибелта. Между другото, Съсекс е оздравял напълно.

— Милорд — отвърна Варни, — препятствия се срещат и по най-гладкия път особено когато той води нагоре. За нас болестта на Съсекс беше дар божи и аз много разчитах на нея. Сега той наистина е оздравял, но не е станал по-страшен, отколкото беше, преди да заболее, когато много често търпеше неуспехи в борбата с ваша светлост. Само не губете хладнокръвие, милорд, и всичко ще свърши добре.

— Аз никога не съм губил хладнокръвие, сър — каза Лестър.

— Разбира се, не сте го губили, милорд — рече Варни, — но то много често ви е подвеждало. Оня, който иска да се качи на дървото, трябва да се хваща за клоните, а не за листата.

— Добре, добре — прекъсна го нетърпеливо Лестър. — Разбирам какво искаш да кажеш. Няма да загубя хладнокръвие, нито пък ще се оставя да ме подведе. Приготви свитата за излизане и се постарай облеклото й да надмине по блясък не само недодяланите привърженици на Радклиф, но и свитите на всички останали благородници и придворни. Да бъде добре въоръжена, но това да не бие на очи — оръжието да е по-скоро за показ, отколкото за истинска употреба. И гледай да си винаги близо до мен — може би ще имам работа за теб.

Приготовленията на Съсекс и неговата свита не бяха по-малко старателни от тези на Лестър.

— Жалбата ти срещу Варни, обвиняваща го в прелъстяване, е вече в ръцете на кралицата — каза графът на Тресилиан. — Изпратих я по сигурен канал. Мисля, че начинанието ти ще успее, защото се основава на справедливост и чест, а Елизабет е въплъщение и на двете. Все пак не знам как ще се развие всичко. Циганинът (така Съсекс наричаше обикновено своя съперник заради мургавостта му) има много време за приказки с нея в тия мирни времена. Ако войната беше на прага, аз щях да бъда нейният любимец, но войниците с техните щитове и остри мечове излизат от мода в мирно време и пред тях вземат преднина атлазените ръкави и рапирите за фехтовка. Е, щом модата е такава, и ние трябва да изглеждаме по-изискани. Блънт, погрижи ли се свитата ни да се накичи с новите си труфила? Какво ли те питам — ти разбираш от тия дрънкулки колкото и аз; с много по-голямо удоволствие би се заел да командваш отряд копиеносци.

— Милорд — каза Блънт, — грижата за облеклото пое Роли. Вашата свита ще блести като майско утро. Колко ще струва това — то си е отделна работа. Парите, които сега се харчат за издръжката на десетина слуги, биха били достатъчни за цяла болница за ветерани.

— Днес не бива да държим сметка, Николас — отвърна му графът. — Аз съм много благодарен на Роли за неговите грижи. А той сигурно има пред вид, че съм само един стар войник, и няма да похарчи за тия щуротии повече, отколкото е необходимо.

— Не знам, аз не разбирам от тия неща — измърмори Блънт, — но замъкът е пълен с роднини и приятели на ваша светлост, които пристигат тук на групи от по двадесетина, за да ви придружат до двора, където, смятам, достойно ще се изправим срещу Лестър, колкото и да се перчи.

— Предупреди ги най-строго — даде последното си нареждане Съсекс — да не се поддават на провокации и да не влизат в никакви разпри, освен ако не ги нападнат. На повечето кръвта им е буйна, а пък аз не бих искал да давам предимство на Лестър заради някое тяхно неблагоразумие.

Граф Съсекс така бързаше да даде всички тези нареждания, щото Тресилиан едва успя да издебне удобен момент да изкаже учудването си, че графът е придвижил жалбата на сър Хю Робсарт така бързо, та тя вече е стигнала до кралицата.

— Приятелите на младата лейди — каза той — смятат, че е по-добре първо да се позовем на чувството за справедливост на Лестър, тъй като постъпката е извършена от негов подчинен. Аз изрично ви напомних.

— В такъв случай не беше необходимо да се обръщаш към мен — малко високомерно отговори Съсекс. — Най-малко от мен трябваше да търсиш съвет, щом става дума за изпращане на унизителна молба до Лестър. Изненадан съм, Тресилиан, че ти, човек на честта и мой приятел, си избрал такъв недостоен път. Тъкмо затова не съм те и разбрал, когато си ми го казал, защото никак не ти прилича.

— Милорд — каза Тресилиан, — аз също предпочитам пътя, който вие сте избрали, но приятелите на тази нещастна лейди…

— Приятелите, приятелите! — прекъсна го Съсека — Те трябва да ни оставят да се справим с тази работа, както ние намерим за най-добре. Сега е времето да се натрупат обвинения срещу Лестър и неговите привърженици, а твоето ще натежи най-много пред кралицата. Във всеки случай жалбата ти е вече при нея.

Тресилиан напълно естествено бе обзет от съмнението, че в стремежа си да вземе връх над своя съперник Съсекс умишлено се бе насочил по пътя, по който най-сигурно би опетнил Лестър, без обаче да размисли трезво дали този начин на действие ще доведе до успешен край самото дело. Крачката обаче беше невъзвратима и Съсекс избягна да обсъжда по-нататък въпроса, като освободи хората си със заповедта:

— В единайсет часа всичко да бъде готово! Трябва да се явя на ауденцията в двора точно в дванайсет.

Докато двамата съперничещи си държавници се готвеха трескаво за предстоящата си среща пред кралицата, самата Елизабет не без тревога очакваше онова, което можеше да произлезе от сблъсъка на две тъй пламенни натури. И двамата имаха зад гърба си силна и многобройна свита и поделяха помежду си — открито или тайно — подкрепата и симпатиите на голяма част от нейния двор. Въоръжената охрана беше приведена в пълна бойна готовност, а по Темза бе докарано подкрепление от дворцовата стража в Лондон. Издадена бе кралска заповед, която строго забраняваше на придворните от какъвто и да било ранг да приближават двореца с въоръжена свита; дори се пусна слух, че главният шериф на графството Кент е получил тайно нареждане да поддържа в бойна готовност част от войската си в случай на нужда.

Най-сетне дойде и забележителният час, който всички очакваха така напрегнато. Придружени от многобройните си и бляскави свити от приятели и привърженици, графовете-съперници влязоха в двора на Гриниджкия дворец точно в дванайсет часа.

Дали по предварително споразумение или пък по внушение, че желанието на кралицата е такова, двамата лордове пристигнаха със свитите си от противоположни посоки: Съсекс — по вода от Детфорд, а Лестър — по суша. Това дребно на пръв поглед обстоятелство даде на Лестър известно предимство в очите на събралия се народ. Кавалкадата от негови конници изглеждаше по-многобройна и по-величествена от принудените да вървят пеш привърженици на Съсекс. Графовете не си размениха никакъв поздрав, но се гледаха настойчиво, сякаш всеки очакваше съперникът му пръв да прояви учтивост. Никой обаче не пожела да предприеме такава стъпка. Почти едновременно с пристигането им прозвуча звънът на дворцовата камбана, вратите на двореца се отвориха и графовете влязоха, съпроводени от ония членове на свитите си, чийто ранг им даваше тази привилегия. Йомените и по-висшите придружвачи останаха в двора и двете враждебни групи започнаха да си разменят погледи, изпълнени с такава силна омраза и презрение, сякаш с нетърпение очакваха някакъв повод за размирие или пък оправдание, за да се нахвърлят едни срещу други. Възпираха ги само строгите заповеди на техните предводители, както и присъствието на голямата група добре въоръжена кралска стража, която им вдъхваше неволен страх.

Междувременно най-видните представители на свитите следваха своите господари през високите преддверия и зали на кралския дворец. Те се движеха като поток, по-точно — като два отделни потока, които са принудени да текат в едно и също корито, но отбягват да смесват водите си. Подчинявайки се сякаш на някакъв инстинкт, двете групи вървяха покрай двете противоположни стени на просторните помещения в стремежа си да избягнат близостта, към която ги бе принудила за миг тясната входна врата. Най-сетне се отвори двукрилата врата в горния край на дългата галерия, която водеше към залата за аудиенции, и шепнешком бе известено, че кралицата е вече там. Бавно и тържествено пристъпваха двамата графове към входа — Съсекс следван от Тресилиан, Блънт и Роли, а Лестър — от Варни. Принуден да подчини гордостта си на придворния протокол, Лестър се спря и с хладно и високомерно кимване пусна съперника си, който по-рано от него бе станал пер, да мине напред. Съсекс също кимна със сдържана учтивост и влезе в залата за аудиенции. Тресилиан и Блънт понечиха да го последват, но не ги пуснаха. Вратарят, с черен жезъл в ръка, им се извини, че е получил строга заповед този ден да допуска само определени лица. Като видя несполуката на другарите си, Роли също се дръпна, но вратарят каза: „За вас, сър, е разрешено“ — и той влезе.

— След мен, Варни — каза Лестър, който се бе поспрял за малко, за да види как ще бъде приет Съсекс. Той се приближи до вратата и вече се канеше да влезе, когато Варни, който го следваше, накичен с всички възможни труфила на модата на деня, последва участта на Тресилиан и Блънт и бе спрян от вратаря.

— Как така, мистър Бойър? — изненада се Лестър. — Нима не знаете кой съм аз и че това е мой приятел и приближен?

— Ваша светлост ще ме извини — отвърна твърдо Бойър, — но имам точна заповед и съм длъжен да я изпълнявам без каквито и да било отклонения.

— Ти си подлизурко и негодник! — извика Лестър и цялата му кръв се качи в лицето. — Да ме оскърбиш така, след като току-що пусна един от приближените на лорд Съсекс.

— Милорд — отговори спокойно Бойър, — мистър Роли наскоро постъпи на служба при нейно величество и него моите заповеди не засягат.

— Ти си мерзавец, неблагодарен мерзавец! — продължи Лестър. — Но оня, който създава, може и да погубва. Няма още дълго да се перчиш с властта си.

Лестър изрече тази заплаха на висок глас, изоставяйки обичайната си сдържаност и благоразумие, после влезе в залата и се поклони почтително на кралицата. Облечена по-разкошно от всеки друг път и заобиколена от своите придворни и държавници, чиято смелост и мъдрост обезсмъртиха владичеството й, Елизабет бе готова да приеме почитта на своите поданици. Тя благосклонно отвърна на поклона на своя любимец и погледна последователно към него и към Съсекс, сякаш се канеше да заговори, когато Бойър, не можейки да понесе обидата, нанесена му публично от Лестър, и то при изпълнение на служебния му дълг, излезе напред с черния си жезъл в ръка и коленичи пред кралицата.

— Какво означава това, Бойър? — попита Елизабет. — Не си избрал подходящо време за любезностите си.

— Милостива господарко — започна той и всички придворни изтръпнаха от дързостта му, — искам само да попитам: на кого трябва да се подчинявам при изпълнението на службата си — на ваше величество или на граф Лестър, който пред всички ме заплаши с отмъщението си и се отнесе с мен непочтително само заради това, че аз, изпълнявайки точно заповедта на ваше величество, отказах да пусна един от приближените му.

В миг духът на Хенри VIII се пробуди у дъщеря му и тя се обърна към Лестър с такъв яростен израз на лицето, че и той, и неговите привърженици бяха обхванати от ужас.

— Дявол да го вземе, милорд — рече натъртено Елизабет, — какво означава това? Ние имахме добро мнение за вас и ви приближихме до нашата особа, но не за да закривате слънцето на останалите наши верни поданици. Кой ви е дал право да възразявате срещу нашите заповеди и да господарувате над техните изпълнители? В този двор и в цялото кралство има само една господарка и никакъв господар. Внимавайте на Бойър да не му се случи някаква неприятност заради преданото изпълнение на моите заповеди, защото в противен случай — заклевам се като християнка и коронована кралица — скъпо ще ми платите. Върви си, Бойър, ти си постъпил като честен човек и верен поданик. Ние няма да търпим втори господар в двореца!

Бойър целуна подадената му от кралицата ръка и се оттегли на мястото си, изненадан от успеха на собствената си смелост. Привържениците на Съсекс тържествуващо се усмихваха, а тези на Лестър изглеждаха ужасени. Самият фаворит стоеше с израз на най-дълбоко смирение и не направи опит да каже нито дума за оправдание.

Това беше мъдра постъпка, защото намерението на Елизабет в случая беше да го накара да се смири, а не да го унизи. Затова пък от негова страна най-благоразумно бе да понесе гнева й, без да й противоречи и възразява, и с това да покаже, че се прекланя пред нейната власт. Така честолюбието на кралицата бе удовлетворено, а жената в нея скоро започна да съжалява за унижението, което бе нанесла на своя любимец. Проницателното й око не пропусна да забележи радостните погледи, които тайно си размениха привържениците на Съсекс, а като мъдър и прозорлив политик знаеше, че не бива да дава явно предимство на която и да е от двете групировки.

— Това, което казвам на лорд Лестър — рече тя след кратка пауза, — се отнася и за вас, лорд Съсекс. На вас също не ви е позволено в двора на Англия да подтиквате свитата си към разпри и бой.

— Моите привърженици, милостива господарко — отговори Съсекс, — наистина са влизали в разпри и бой с вашите врагове в Ирландия и в Шотландия, както и с бунтуващите се графове на север. На мен обаче не ми е известно…

— Позволявате си да спорите с мен, милорд? — прекъсна го с въпрос кралицата. — Мисля, че бихте могли да се поучите от лорд Лестър на скромност и мълчание — поне докато ви мъмря. Дядо ми и баща ми са постъпили мъдро, милорд, като са запретили на благородниците в тази просветена страна да се разхождат в компанията на такива буйни и размирни свити. Може би си мислите, че след като нося женска шапка, техният скиптър се е превърнал в ръцете ми на хурка? Нито един — чувате ли, — нито един християнски крал не би се борил така непримиримо срещу произвола на онези дръзки и самозабравили се благородници, които се опитват да размиряват двора, да притискат народа и да нарушават спокойствието в държавата, както тази, която ви говори сега! Лорд Лестър и лорд Съсекс, заповядвам ви да се придобрите! В противен случай — заклевам се в короната си — ще си спечелите прекалено могъщ и за двама ви враг!

— Мадам — рече Лестър, — вие, която сте самият извор на честността и благородството, най-добре знаете какво подобава на моята чест, затова аз я предоставям във ваши ръце и ще добавя само, че сегашните ми отношения с лорд Съсекс не са създадени по моя вина и че той нямаше никакви причини да ме счита за свой враг, преди да ми нанесе една долна обида.

— Що се отнася до мен, ваше величество — каза Съсекс, — то аз не мога да противореча на вашата воля. Бих искал обаче лорд Лестър да обясни с какво съм го обидил, тъй като не помня езикът ми някога да е произнесъл дума, която да не съм бил готов да отстоя с меча си — пеши или на кон.

— А пък аз мога да кажа — обади се Лестър, — стига това да е по волята на моята господарка, че ръката ми винаги ще бъде така готова да потвърди думите ми, както и ръката на оня, който се подписва с името Радклиф.

— Господа — каза кралицата, — тия думи са неуместни в наше присъствие и ако не сте в състояние да си сдържате гнева, ние ще намерим начин да ви укротим. А сега искам да си подадете ръка, господа, и да забравите глупавата си вражда.

Двамата съперници се погледнаха неохотно, но нито един не пожела да направи първата крачка в изпълнение на волята на кралицата.

— Съсекс — рече кралицата, — умолявам ви, Лестър … заповядвам ви.

Тя обаче произнесе тези думи така, че молбата прозвуча като заповед, а заповедта — като молба. Двамата продължаваха да стоят мълчаливи и упорити, докато тя повиши глас и в тона й се доловиха нетърпение и безусловна заповед.

— Сър Хенри Лий — обърна се тя към един от присъстващите придворни, — моля, разпоредете се стражата да бъде в готовност и гребците да заемат местата си в баржата. Лорд Съсекс и лорд Лестър, още веднъж ви подканям да си подадете ръка. И, ей богу, бъдете сигурни, че оня, който откаже да го направи, ще има да посърба чорбата в нашия Тауър, докато види отново лицето ни. Ще сломя гордия ви дух, преди още да се разделим, давам ви кралската си дума за, това.

— Затворът — каза Лестър — може да се понесе, но да се лиши човек от възможността да съзерцава лицето на ваше величество, е все едно да загуби и светлината, и живота си. Ето моята ръка, Съсекс.

— Ето и моята — отговори Съсекс, — искрено и честно. Но…

— Не, за бога, нито дума повече — каза кралицата. — Така ще бъде по-добре — добави тя, като ги погледна вече по-благосклонно. — Когато вие, пастирите на народа, сте обединени, има полза и стадото, което управляваме. Защото, господа, нека ви кажа откровено, че вашите безсмислени кавги водят до пълно безредие и сред вашите слуги. Лорд Лестър, във вашата свита има ли джентълмен на име Варни?

— Да, милостива господарко — отговори Лестър. — Аз ви го представих и той има честта да целуне височайшата ви ръка, когато бяхте последния път в Нонсъч.

— Външността му наистина е привлекателна — каза кралицата, — но според мен не чак толкова, че да накара едно момиче от благородно семейство и с надеждно бъдеще да замени доброто си име срещу красотата му и да му стане любовница. Точно така обаче е станало. Вашият хубостник съблазнил дъщерята на оня славен старец, рицаря от Девъншир, сър Хю Робсарт от Лидкоут хол, и тя избягала с него от бащиния си дом като последна грешница. Зле ли ви стана, лорд Лестър? Побледняхте като мъртвец!

— Не, ваше величество — отговори Лестър, но тия думи му струваха изключително усилие на волята.

— Вие безсъмнено сте болен, милорд — каза кралицата и бързо се приближи до него, очевидно силно обезпокоена. — Повикайте Мастърс, повикайте придворния хирург! Къде ли може да са тия лениви глупци? Заради тяхното нехайство ще загубим гордостта на нашия двор. Нима е възможно, Лестър — продължи тя, — като го погледна с голяма нежност, — страхът от моя гняв да ви развълнува така силно? Не се съмнявайте нито за миг, благородни Дъдли, че бих могла да ви упреквам за безразсъдството на вашия приближен. Нима не зная, че вашите помисли са отдадени на съвсем други неща? Оня, който иска да се изкачи до орловото гнездо, милорд, не се интересува кой лови пеперуди в подножието на пропастта.

— Видя ли? — прошепна Съсекс на Роли. — Самият дявол му помага. Онова, което би запратило всеки друг на дъното, на него само му помага да плува по-лесно. Ако някой от моите приближени бе постъпил така…

— Спокойно, милорд — отвърна Роли, — спокойно, за бога! Имайте търпение да изчакате отлива. Струва ми се, че той всеки момент ще започне.

Проницателният ум на Роли не го излъга и този път. Объркването на Лестър беше толкова голямо и така непреодолимо за момента, че Елизабет, след като го погледна учудено и като не получи подходящ отговор на неволно изплъзналите се и необичайни за нея проявления на благосклонност и привързаност, огледа бързо придворните и прочитайки по лицата им същата подозрителност, която изведнъж се бе събудила и у нея, тя каза неочаквано:

— Или може би зад всичко това се крие много повече, отколкото ние виждаме или отколкото вие, милорд, бихте искали да видим? Къде е този Варни? Някой виждал ли го е?

— Ако ви е угодно, ваша милост — обади се Бойър, — той е същият, на когото преди малко затворих вратата на залата за аудиенции.

— Ако ми е угодно! — повтори рязко Елизабет, която сега бе изпаднала в такова настроение, че едва ли нещо можеше да й угоди. — Не ми е угодно всеки да се вмъква нахално тук в мое присъствие, но също и да възпирам онзи, който е дошъл да се защищава срещу отправеното към него обвинение.

— С разрешението на ваше величество — отговори обърканият вратар — ще кажа, че ако знаех какво трябва да правя в такива случаи, аз бих се предпазил…

— Трябваше да ни съобщиш какво желае човекът и да получиш нашите нареждания. Ти сигурно се мислиш за много важна и силна личност, след като заради теб току-що смъмрихме един придворен, докато всъщност не си нищо повече от ключа на нашата врата. Веднага повикай тук този Варни. В жалбата е споменато и името на някой си Тресилиан. Нека влязат и двамата.

Заповедта й бе изпълнена и в залата влязоха Тресилиан и Варни. Варни погледна първо Лестър и после кралицата. В нейното изражение той веднага долови признаците на наближаващата буря, но от съкрушения вид на своя господар не можа да разбере в каква посока да отправи кораба си за предстоящата схватка. После видя Тресилиан и изведнъж схвана цялата опасност на положението си. Варни обаче бе дързък и съобразителен толкова, колкото бе хитър и безсъвестен — ловък кормчия и в най-бурни води — и веднага си даде пълна сметка за облагите, които щеше да получи, ако измъкнеше Лестър от надвисналата опасност, и за падението, което го очакваше самия него, ако не успееше да постигне това.

— Вярно ли е, уважаеми — започна кралицата, като го стрелна с проницателния си поглед, на който малцина имаха смелостта да устоят, — че вие сте съблазнили и опозорили едно младо момиче от благороден произход, дъщерята на сър Хю Робсарт от Лидкоут хол?

Варни коленичи и като си придаде вид на дълбоко каещ се човек, призна, че „между него и мис Еми Робсарт наистина е имало известна любовна връзка“.

Като чу признанието на своя слуга, Лестър настръхна от възмущение. В първия момент той бе обзет от желанието да излезе напред и като се прости завинаги с двора и благосклонността на кралицата, да изповяда цялата истина за своя таен брак, но в следващия миг той погледна Съсекс и мисълта за тържествуващата усмивка, която щеше да плъзне по лицето на съперника му при това негово признание, го накара да замълчи.

„Само не сега — помисли той — и не в присъствието на кралицата ще му доставя това голямо тържество.“

Стиснал здраво устни и възвърнал вече хладнокръвието си и твърдостта на духа, той слушаше внимателно всяка дума на Варни, решен да пази докрай тайната, от която зависеше високото му положение в двора. Междувременно кралицата продължаваше да разпитва Варни.

— Любовни връзки? — повтори тя последните му думи. — Какви са тия връзки, измамнико? Ако любовта ти към нея е била искрена, защо не си поискал ръката й от нейния баща?

— С позволението на ваше величество — отговори Варни, като все още стоеше на колене — ще кажа, че не се осмелих да направя това, защото бащата бе обещал ръката й на един джентълмен от знатен произход и с добро име. Аз му отдавам дължимото, макар и да зная, че той ме мрази. Това е мистър Едмънд Тресилиан, когото виждам тук.

— Ето какво било! — възкликна кралицата. — А кой ти даде право да накараш това наивно момиче да наруши договора, сключен от нейния достоен баща, чрез тези ваши любовни връзки, както безочливо и самонадеяно ги наричаш?

— Мадам — отговори Варни, — излишно е да оправдавам една човешка слабост пред съдия, комуто тя е непозната, или пък любовта — пред оная, която никога не се поддава на онова чувство… — той млъкна за миг, сетне добави много тихо и смирено: — което тя внушава на всички останали!

Елизабет понечи да се намръщи, но без да иска, се усмихна и каза:

— Ти си удивително безсрамен мошеник! Женен ли си за това момиче?

Душата на Лестър бе изпълнена с такива сложни и болезнено силни чувства, че му се струваше, че целият му живот зависи от отговора на Варни, който след моментно и напълно искрено колебание отвърна:

— Да.

— Ах ти, вероломни негоднико! — избухна яростно Лестър, безсилен обаче да прибави дори и една дума повече към така разгорещено започнатата фраза.

— Не, милорд — рече кралицата, — с ваше позволение ние ще защитим този човек от гнева ви. Ние още не сме завършили разговора си с него. И тъй, знаеше ли господарят ти, лорд Лестър, за тази твоя история? Заповядвам ти да говориш истината и ти обещавам закрилата си срещу чиито и да било заплахи.

— Милостива господарко — започна Варни, — да си призная чистата истина, лордът беше причина за всичко.

— Ах ти, подлецо, искаш да ме предадеш ли? — извика Лестър.

— Продължавай — бързо каза кралицата, обръщайки се към Варни поруменели страни и искрящи очи, — продължавай! Тук се слушат само моите заповеди.

— Те са всемогъщи, милостива госпожо — отвърна Варни, — и от вас никой не може да има тайни. Но аз не бих искал — допълни гой, като се огледа наоколо — да говоря за работите на моя господар пред толкова чужди уши.

— Оттеглете се, милорди — заповяда кралицата на заобиколилите я придворни. — А ти продължавай! Каква връзка може да има графът с твоята престъпна любовна авантюра? Само гледай, драги, да не го клеветиш!

— Далеч съм от мисълта да петня моя благороден покровител — отговори Варни, — но съм длъжен да призная, че някакво дълбоко, непреодолимо, тайно чувство завладя отскоро съзнанието му, отвлече го от грижите по свитата му, която той ръководеше преди с такава строгост и взискателност, и това ни даде възможност да вършим безразсъдства, позорът от които — както в този случай — пада до известна степен и върху самия него. Без това обстоятелство аз не бих имал нито възможността, нито свободното време да извърша това, което ми навлече сега неговата ярост — възможно най-тежката от всички, ако не се счита още по-страшният гняв на ваше величество.

— И само с това ли — с нищо друго ли не ти е съучаствал той в прегрешението? — попита Елизабет.

— Да, само с това, ваше величество, и с нищо друго — отговори твърдо Варни. — Оттогава, откакто му се случи онова нещо, той вече не владее себе си. Погледнете го, ваше величество, вижте колко е бледен и как трепери целият — колко малко прилича това на неговото обичайно, изпълнено с гордост и достойнство държане. И какво всъщност има да се страхува той от моите признания пред ваше величество? Ах, госпожо, всичко започна от мига, в който се получи онзи съдбоносен пакет!

— Какъв пакет и откъде? — нетърпеливо попита кралицата.

— Откъде, госпожо, не бих могъл да отгатна. Аз обаче съм му твърде приближен и знам, че оттогава той носи до гърдите си едно мъничко златно украшение във формата на сърце, окачено на къдрица, която е провесена през шията му. Когато е сам, графът разговаря с него и не го оставя дори когато си ляга. Никой езичник не се е прекланял така всеотдайно на своя идол!

— Ти си един любопитен негодник, щом следиш тъй зорко господаря си — каза Елизабет, изчервявайки се, но вече не от гняв.

— Отгоре на всичко си и бърборко, щом разказваш за неговото безразсъдство. А каква е на цвят къдрицата, за която дрънкаш?

Варни отговори:

— Поетът, ваше величество, би я нарекъл нишка от златната тъкан, изработена от Минерва. На мене обаче ми се струва, че е по-светла от най-чистото злато и много повече прилича на последния слънчев лъч при залез в тих пролетен ден.

— Та ти самият си поет, Варни — каза усмихната кралицата.

— Аз обаче не притежавам способността така бързо да следя и да схващам твоите необичайни метафори. Затова погледни тези дами и кажи — тук тя направи малка пауза и се постара да си придаде напълно равнодушен вид, — има ли сред тях някоя, чиито коси да ти напомнят по цвят на тази къдрица! Аз, разбира се, нямам желание да надничам в любовните тайни на лорд Лестър, но все пак бих искала да узная кои къдрици приличат на нишката от тъканта на Минерва или — както го каза ти — на последните лъчи на пролетното слънце?

Варни огледа цялата зала. Погледът му преминаваше от една дама на друга, докато най-сетне се спря върху самата кралица с израз на най-дълбоко благоговение.

— В тази зала — каза той — аз не виждам къдри, достойни за такива сравнения, освен тия, към които дори не смея да погледна.

— Какво говориш, нахалник такъв! — рече кралицата. — Ти се осмеляваш да намекваш…

— Ни най-малко, мадам — отговори Варни, като заслони с ръка очите си, — но лъчите на пролетното слънце заслепиха слабите ми очи.

— Хайде, хайде, не ставай смешен — каза кралицата и като се обърна рязко, тръгна към мястото, където стоеше Лестър.

Докато траеше разговорът между Елизабет и Варни, в залата, сякаш по силата на някакво източно вълшебство, владееше напрегнато любопитство, примесено с ония надежди, страхове и страсти, които неизменно вълнуват придворните. Всички стояха неподвижни като статуи и биха престанали дори да дишат, стига природата да позволеше да й се месят дотолкова в работата. Атмосферата бе сгорещена до крайност и Лестър, като усещаше как наоколо всички желаят или се боят от неговата победа или поражение, забрави чувствата, внушавани му доскоро от любовта, и вече не мислеше за нищо друго освен за успеха или падението си, които зависеха от едно кимване на Елизабет и от предаността на Варни. Той бързо си възвърна самообладанието и се подготвяше да изиграе своята роля в сцената, която трябваше да последва, когато по погледите, отправени му от кралицата, разбра, че думите на Варни — каквито и да са били те — са се оказали полезни за него. Елизабет не го остави дълго да тръпне пред неизвестността. Начинът, по който тя му заговори, издаваше нещо много повече от благосклонност и с това утвърди победата му в очите на неговия съперник и на целия английски двор.

— Този ваш слуга Варни е твърде бъбрив човек, милорд — каза тя. — Добре, че не споделяте с него нищо, което би могло да ви злепостави пред мен, защото, бъдете сигурен, той няма да го премълчи.

— Да се премълчи нещо пред ваше величество, е равно на измяна — отвърна Лестър и изящно се отпусна на коляно. — Аз бих искал сърцето ми да бъде оголено пред вас много повече, отколкото би могъл да направи това езикът на който, и да е слуга.

— Но как, милорд — каза Елизабет, като го гледаше нежно, — нима в живота ви няма нищичко, което бихте желали да скриете? А, виждам, че този въпрос ви смути. Вашата кралица обаче знае, че не трябва да се вглежда прекалено надълбоко в причините, които карат поданиците да й служат вярно, защото би могла да види нещо, което може или поне би трябвало да я разгневи.

Успокоен от последните й думи, Лестър изля цял поток уверения в дълбока и страстна преданост, които в този момент може би не бяха съвсем неискрени. Смесените чувства, които отначало бяха завладели душата му, сега отстъпиха място на неудържимото желание да запази на всяка цена досегашната благосклонност на кралицата. И никога той не беше изглеждал на Елизабет по-красноречив, по-хубав и по-привлекателен, отколкото сега, когато я молеше, коленичил, да му отнеме цялата власт, която притежава, но да му остави правото да се нарича неин слуга.

— Вземете от нещастния Дъдли — говореше патетично той — всичко, което му даде вашата щедрост, и му заповядайте отново да стане бедният благородник, какъвто беше, преди ваша милост да го удостои с вниманието си. Оставете му само плаща и меча, но му разрешете да се гордее, че както и преди има — и не го е губил нито на думи, нито на дело — благоразположението на своята обожавана кралица и господарка!

— Не, Дъдли — каза кралицата, като го повдигаше с едната си ръка и му протягаше другата, за да я целуне. — Елизабет не е забравила, че когато бяхте беден благородник, лишен от принадлежащия ви по наследство сан, тя също беше бедна принцеса и че в нейна подкрепа вие заложихте единственото, което подтисничеството не ви бе отнело — живота и честта. Станете, милорд, и освободете ръката ми. Станете и бъдете онова, което винаги сте били — украса на нашия двор и опора на нашия трон. Вашата господарка може понякога да е принудена да ви мъмри за грешките, но тя никога няма да забрави заслугите ви. Кълна се в бога — каза в заключение тя, като се обърна към присъстващите придворни, които с различни чувства следяха тази интересна сцена, — кълна се в бога, че никой друг владетел не е имал по-предан слуга от този, който имам аз в лицето на благородния граф Лестър.

Сред привържениците на Лестър се понесе одобрителен шепот, а приятелите на Съсекс не посмяха да й възразят. Те стояха с наведени очи, обезсърчени и покрусени от тази явна и безусловна победа на своите врагове. Лестър побърза да се възползува от публично възвърнатата му благосклонност на кралицата, за да я попита какви нареждания ще даде тя за простъпката на Варни.

— Макар че моят слуга заслужава само гнева ми — каза той, — аз все пак бих искал позволението ви да се застъпя…

— Да, ние съвсем забравихме неговия въпрос — прекъсна го кралицата. — Това не е хубаво от наша страна, тъй като ние сме длъжни да раздаваме справедливост както на най-низшите наши поданици, така и на най-знатните. Доволни сме, милорд, че вие пръв ни напомнихте това. Къде е обвинителят Тресилиан? Нека се яви пред нас.

Тресилиан излезе напред и ниско се поклони. Външният му вид, както беше казано вече, издаваше изящество и благородство и това не остана незабелязано от острия поглед на Елизабет. Тя го огледа внимателно, докато той стоеше пред нея невъзмутим, но с израз на дълбоко униние.

— Мога само да съжалявам за този джентълмен — каза тя на Лестър. — Аз събрах сведения за него, а и той самият с вида и държането си потвърждава това, което вече чух: че е учен и войник и владее отлично както науката, така и оръжието. Ние, жените, милорд, проявяваме понякога странен вкус. Както вече казах, ако се съди по външния вид, изобщо няма място за сравнение между вашия слуга и този джентълмен. Варни обаче е един галантен ласкател, а това, откровено казано, доста силно въздейства на нашия слаб пол. Но вие, мистър Тресилиан, не се отчайвайте, изгубената стрела още не означава, че и лъкът е счупен. Доколкото разбирам, вашата предана любов е била зле възнаградена. Вие обаче сте начетен човек и добре знаете, че още от времето на Троянската война в света съществуват неверни Кресиди. Забравете, сър, тази леконравна лейди и накарайте вашата любов да погледне на всичко това с очите на мъдростта. Ние ви даваме този съвет, като по-скоро се облягаме на съчиненията на учени хора, отколкото на собствени познания, защото поради положението ни и поради нежелание ние не сме придобили опит в тези празни забавления с променчивите страсти. А що се отнася до бащата на това момиче, ние ще се постараем да намалим скръбта му, като издигнем неговия зет до такова положение, че да е в състояние да осигури достоен живот на своята съпруга. И вие, Тресилиан, няма да бъдете забравен. Останете в двора ни и ще видите, че верният Троил винаги ще може да разчита на нашата благосклонност. Помислете върху това, което казва този остроумен Шекспир — дяволите да го вземат, неговите игрословия ми идват на ум тъкмо тогава, когато трябва да мисля за друго. Чакайте, как беше там?

— Вие се усмихвате, лорд Саутхамптън! Сигурно поради лошата си памет аз развалям стиховете на вашия актьор. Но стига толкова. Да не говорим повече за тази нелепа история.

Но тъй като лицето на Тресилиан издаваше желанието му да бъде изслушан, макар в същото време да запазваше израза на най-дълбока почтителност, Елизабет нетърпеливо добави:

— Какво повече иска този човек? Момичето не може да се омъжи и за двамата, нали? Тя е направила своя избор, може би не най-благоразумния, но сега вече е венчана за Варни и е негова законна съпруга.

— Ако е така, милостива господарко — каза Тресилиан, — то това ще сложи край на моята жалба, а също и на желанието ми за отмъщение. Аз обаче смятам, че думите на този Варни не са никакво доказателство за истината.

— Ако това съмнение беше изказано на друго място — обади се Варни, — моят меч…

— Твоят меч! — прекъсна го Тресилиан с презрение. — С разрешението на нейно величество моят меч ще ти покаже…

— Млъкнете, млъкнете и двамата! — извика кралицата. — Не знаете ли къде се намирате? Всичко това е плод на вашата вражда, милорди — допълни тя, като погледна към Лестър и Съсекс. — Повлияни от вашите настроения, привържениците ви започват кавги и разправии в моя двор и дори в мое присъствие, като същински матамори104. Запомнете добре, господа: кълна се в честта си, че оня, който се заканва да извади меч, за да се бие за нещо друго освен заради мен или заради Англия, ще бъде окован във вериги.

Тя замълча за миг, после добави с по-мек тон:

— И все пак аз трябва да разреша спора между тези двама дръзки и непокорни противници. Лорд Лестър, ще гарантирате ли с честта си — стига да сте осведомен за това, разбира се, — че вашият слуга казва истината, като твърди, че е женен за тази Еми Робсарт?

Този удар попадна така точно в целта, че едва не събори Лестър. Той обаче бе отишъл вече твърде далеч, за да има възможност да отстъпва, и след моментно колебание отговори:

— Доколкото ми е известно… впрочем със сигурност знам, че тя наистина е законно омъжена.

— Милостива госпожо — обади се пак Тресилиан, — позволете ми да попитам кога и при какви обстоятелства този предполагаем брак…

— Стига с този ваш предполагаем брак, сър — прекъсна го кралицата. — Нима не ви е достатъчно, че един виден граф заложи честта си, за да потвърди думите на своя слуга? Но вие сте потърпевш или поне се считате за такъв и имате право на известно снизхождение. Когато ни остане свободно време, ще разгледаме по-внимателно въпроса. Лорд Лестър, надявам се, че не сте забравили нашето желание да се развлечем и повеселим през идущата седмица във вашия замък Кенилуърт? Моля ви, поканете и нашия добър и уважаван приятел, граф Съсекс, да дойде заедно с нас.

— Ако благородният граф Съсекс — каза Лестър, като се поклони непринудено и грациозно на своя съперник — окаже тази чест на скромното ми жилище, аз ще погледна на това като на още едно доказателство за приятелството, което — в отговор на желанието на ваше величество — ние трябва да изпитваме един към друг.

Съсекс беше съвсем объркан.

— Ваше величество — каза той, — аз само ще бъда пречка за веселото ви прекарване, защото още не съм се съвзел от доскорошното тежко боледуване.

— Наистина ли бяхте толкова болен? — попита Елизабет, като се вгледа в него с по-голяма загриженост от преди. — Да, да, вие действително много сте се изменили и това дълбоко ме натъжава. Не се отчайвайте обаче — ние сами ще се погрижим за здравето на неоценимия ни слуга, на когото сме тъй много задължени. Мастърс ще ви назначи диета, а за да можем ние лично да следим как се изпълняват предписанията му, ще трябва да ни придружите в пътуването до Кенилуърт.

Това беше казано с тон, който не търпеше възражение, и в същото време тъй ласкаво, че Съсекс, колкото и да не му се искаше да гостува на своя съперник, не можа да направи нищо друго, освен да се поклони ниско на кралицата в знак, че се подчинява на заповедите й и със сдържана, примесена със смущение учтивост да приеме поканата на Лестър. Докато графовете си разменяха съответните за случая любезности, кралицата се обърна към кралския ковчежник:

— Милорд, струва ми се, че видът на тези двама благородни перове напомня двата прочути потока от класиката: единият — тъмен и мрачен, а другият — светъл и величествен. Старият ми учител Ашам би ме сгълчал, загдето съм забравила името на автора. Май че беше Цезар. Вижте какво благородно спокойствие осенява челото на благородния Лестър и с каква неохота го поздравява Съсекс, изпълнявайки волята ни.

— Може би неувереността във вашето благоволение — отговори кралският ковчежник — е причината за това различие, което не убягна — какво ли изобщо би могло да убегне — от погледа на ваше величество.

— Подобна неувереност е оскърбителна за нас, милорд — отвърна кралицата. — И двамата са ни близки и скъпи и ние, без да правим разлика, ще използуваме тяхната доблестна служба за благото на нашето кралство. Сега ще прекъснем техния разговор. Лорд Съсекс и лорд Лестър, имаме още нещо да ви кажем. Тресилиан и Варни са ваши приближени — имайте грижата и те да ви придружават в Кенилуърт. А щом Парис и Менелай ще присъстват, бихме искали там да ни бъде представена и красивата Елена, чиито непостоянни чувства предизвикаха тази свада. Варни, твоята съпруга трябва да бъде в Кенилуърт и да бъде готова да ми се представи, щом наредя. Лорд Лестър, надяваме се, че ще се погрижите това да бъде изпълнено.

Графът и неговият щалмайстор се поклониха ниско, после вдигнаха глави, но без да имат смелост да погледнат кралицата, нито пък да се погледнат един друг. В този миг и двамата изпитваха чувството, че примката, изплетена от собствената им лъжа, е готова да се затегне около самите тях. Елизабет обаче не забеляза объркването им и продължи:

— Лорд Съсекс и лорд Лестър, след малко ще имам нужда от вашето присъствие в Тайния съвет, където ще се обсъждат важни въпроси. После за развлечение ще се разходим по реката и вие, милорди, ще ни придружавате. Това впрочем ни напомни нещо: вие, сър кавалер на Изцапания плащ (тя удостои Роли с усмивка), не забравяйте, че също трябва да ни придружите на разходката. Ще ви бъдат дадени необходимите средства, за да си обновите гардероба.

Така завърши тази знаменита аудиенция, на която Елизабет показа — както и през целия си живот — цялото своенравие на своя пол, но също и здравата си и разумна политика, в която нито един мъж или жена в света не можаха да я надминат.