Кенилуърт

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И СЕДМА

Не беше лесно да намериш някого сред всеобщата суетня, която цареше в замъка и в неговите околности; възможността Уейланд да намери Тресилиан, когото трескаво търсеше навсякъде, беше твърде малка, защото при положението, в което се намираше, той се страхуваше да привлича вниманието към себе си и избягваше да разпитва открито слугите и приближените на Лестър. По заобиколен път все пак успя да научи, че Тресилиан по всяка вероятност е сред групата благородници от свитата на граф Съсекс, които бяха пристигнали с видния придворен тази сутрин в Кенилуърт и бяха посрещнати с най-голямо внимание и високи почести от страна на Лестър. Уейланд научи още, че двамата графове заедно с приближените си и много други придворни, благородници и рицари се бяха качили преди няколко часа на конете и се бяха отправили към Уорик, за да придружат кралицата в последната част от пътуването й до Кенилуърт.

Както повечето събития от този род, пристигането на нейно величество се отлагаше от час на час. По едно време дойде задъхан куриер и съобщи, че кралицата се е забавила, защото дала милостивото си съгласие да приеме почитанията на верноподаниците си, стекли се в Уорик, за да й ги поднесат, и няма да пристигне в замъка по-рано от вечерта.

Това съобщение даде възможност на онези, които пряко щяха да участвуват в посрещането на кралицата и чакаха на поста си, да изпълнят съответните роли, за да му придадат по-голяма тържественост, да си отдъхнат малко. Уейланд забеляза няколко конника да влизат в замъка и у него се породи надеждата, че и Тресилиан може да е сред тях. За да не пропусне възможността да се срещне с господаря си, той се настани в задния двор на замъка, близо до кулата Мортимър, и започна да наблюдава всички, които минаваха по моста. Заел тази удобна позиция, Уейланд можеше да бъде сигурен, че никой няма да влезе или излезе незабелязано.

Той се вглеждаше напрегнато в лицето и в дрехите на всеки конник, който се появяваше от срещуположната кула, прекосяваше с бавен ход или галоп арената за турнири и се приближаваше до входа на двора.

И докато Уейланд се взираше нетърпеливо да разпознае Тресилиан сред тях, за ръкава го дръпна оня, когото той най-малко би желал да види сега.

Това беше Дики Слъдж или Флибъртиджибит, който, като дяволчето, чието име и дрехи носеше, изникваше сякаш изпод краката на онези, които най-малко мислеха за него. Независимо от истинските си чувства Уейланд счете за нужно да изрази задоволство от неочакваната среща:

— А, ти ли си, мое мъниче, мой палечко, господарю на злите духове, мое мишле?

— Да — отвърна Дики, — аз съм мишлето, което прегриза мрежата тъкмо когато заплелият се в нея лъв започна твърде много да прилича на магаре.

— Ей, скокльо, днес си по-кисел и от оцет! Но я ми кажи, как се отърва от онзи тъпоумен великан, при когото те оставих? Страхувах се да не те съблече и да те глътне — така както хората обелват и изяждат печен кестен.

— Ако беше направил това — отвърна момчето, — в стомаха му щеше да попадне повече мозък, отколкото има в главата му. Този великан обаче се оказа едно добродушно чудовище и е далеч по-благороден от разни други хора, които съм спасявал от беда, мистър Уейланд Смит.

— Ей богу, Флибъртиджибит — извика Уейланд, — умът ти е остър като бръснач! Любопитно ми е с каква магия укроти тази стара мечка?

— Добре, добре хвърляй ми прах в очите, това ти прилича — рече Дики. — Ти си мислиш, че добрите думи могат да заменят доброто дело. Но както и да е. Колкото до този честен вратар, работата е съвсем проста: когато стигнахме при портата, той тъкмо се мъчеше да запамети своята реч, съчинена му от друг, която се бе оказала непосилно бреме за великанските му способности. А пък същата тази кратка, но съдържателна тържествена реч, както и няколко други, е изготвена от моя учен възпитател Еразъм Холидей и аз съм я слушал толкова пъти, че съм запомнил всеки ред. Щом чух как този глупак още на първия стих се запъва и задъхва като риба на сухо, веднага разбрах в какво се състои работата и му подсказах следващата дума. Именно тогава, както сам видя, той ме подхвърли във въздуха от радост. Обещах му, че ако ви пусне, ще се скрия под мечата му кожа и ще му подсказвам, когато стане нужда. Дойдох само да хапна нещо в замъка и сега бързам да се върна при него.

— Така трябва, така трябва, скъпи Дики — рече Уейланд. — Бързай, за бога! Горкият великан сигурно вече се е разтревожил от отсъствието на своя помагач-дребосъче! Бързай, Дики!

— Ето какъв си! — въздъхна момчето. — Изкопчи от мене каквото можа, а сега — „Бързай, Дики!“ Няма ли все пак да ми разкажеш историята на онази лейди, която ти е толкова сестра, колкото съм ти и аз?

— Каква полза ще имаш от това, безразсъдни палавнико?

— попита Уейланд.

— О, така ли ще ми говориш — рече момчето. — Всъщност мен малко ме интересува тази работа! Но знай, че открия ли някоя тайна, аз или помагам докрай, яли пакостя. А сега довиждане!

— Не, не, почакай малко, Дики — спря го Уейланд, който много добре познаваше характера на палавото и любопитно момче и никак не искаше да има такъв враг, — постой, скъпи Дики, не се разделяй така бързо със старите си приятели. Един ден ще научиш за тази лейди всичко, което зная и аз.

— Да — отвърна Дики. — И този ден може да дойде скоро. Сбогом, Уейланд! Трябва да вървя при моя приятел великана. Е, той не е така остроумен, както някои други, но поне е по-благодарен за услугите, които му се правят. Още веднъж — довиждане!

Той се преметна презглава и с присъщата си бързина хукна към „Галерията“. Само след миг от него вече нямаше ни следа. „Дано бог ми помогне Да се измъкна от замъка здрав и читав!“ — помоли се негласно Уейланд. — „Щом и този лукав немирник бръкна с пръст в кашата, тя ще стане достойна за дяволската трапеза! Господи, дано по-скоро се появи мистър Тресилиан!“

През това време Тресилиан, очакван с такова нетърпение от тази посока, се върна в Кенилуърт по съвсем друг път. Уейланд бе прав, когато предположи, че сутринта той е придружил графовете до Уорик, надявайки се там да научи нещо за своя пратеник. Надеждите му обаче не се оправдаха, пък и сред свитата на Лестър забеляза Варни, който сякаш искаше да се приближи и да го заговори, но Тресилиан прецени, че при сегашните обстоятелства ще бъде по-добре да избегне този разговор. Ето защо издебна удобен момент, когато шерифът на графството бе стигнал до средата на приветственото си слово към нейно величество, измъкна се от приемната зала, метна се на коня и препусна към Кенилуърт по един усамотен и заобиколен път. Той влезе в замъка през малка вратичка в западната стена, през която го пропуснаха без всякакви спънки като един от приближените на граф Съсекс, към които Лестър бе наредил да се отнасят с най-голяма учтивост. И тъй, Тресилиан не срещна Уейланд, който го очакваше е такова нетърпение и когото той също имаше не по-малко желание да види.

След като остави коня си на слугата, Тресилиан тръгна да се поразходи из градината, по-скоро за да може да размишлява на тишина и спокойствие, отколкото да се любува на редките красоти на природата и изкуството, които щедростта на Лестър бе събрала тук. По-голямата част от знатните гости по това време също бяха извън замъка. Някои се бяха присъединили към кавалкадата на графовете, а останалите бяха заели места по външните стени и кулите и изгаряха от нетърпение да видят бляскавото зрелище, каквото несъмнено щеше да представлява пристигането на кралицата.

Докато замъкът, ехтеше от човешки гласове, в градината царуваше пълна тишина, нарушавана само от шепота на листата, от чуруликакето на обитателите на големия птичарник, които се надпреварваха с щастливите си събратя, останали на свобода, и от плисъка на водата във фонтаните, която се издигаше високо във въздуха от разни скулптури с фантастични и гротескни форми и с непрекъснат ромон падаше в грамадните басейни от италиански мрамор.

Тъжните мисли на Тресилиан придаваха мрачна окраска и на всичко, което го заобикаляше. Той сравняваше прекрасните места, през Които минаваше, с гъстите гори и голите хълмове, заобикалящи Лидкоут хол, а образът на Еми Робсарт се носеше като призрак над всеки пейзаж, създаден от въображението му. Може би нищо не е така пагубно за щастието на задълбочените и затворени в себе си хора, както ранната голяма и нещастна любов. Често тя тъй дълбоко прониква в съзнанието, че ден и нощ преследва човека, отравя в зародиш всяка радост и наслада и когато най-сетне разочарованието й отнеме свежестта и тя пресъхне, оказва се, че заедно с нея са пресъхнали и всички извори, които подхранват живота. Тази сърдечна болка, този копнеж по един призрак, загубил вече яркостта на окраската си, това съществуване под властта на спомените и сънищата, завършили отдавна с грубо пробуждане, е слабост на великодушните и благородни сърца и от тази слабост страдаше и Тресилиан.

Най-сетне той почувствува нужда да разсее мислите си с други неща и излезе от градината с намерението да се смеси с шумната тълпа по крепостните стени и да погледа приготовленията за процесията. Едва напуснал градината обаче и дочул оживения говор, музиката и смеха, които се разнасяха около него, той изпита непреодолимо желание да избяга от обществото, чието настроение бе тъй различно от неговото, и реши да се прибере в определената за него стая и да се отдаде на размишления, докато звънът на голямата камбана не възвести пристигането на Елизабет.

Взел това решение, Тресилиан прекоси коридора, който отделяше многобройните кухни от парадната зала, и се изкачи на втория етаж на кулата Мървин. Опита се да отвори вратата на определената за него стая и с изненада откри, че е заключена. Тогава си спомни, че управителят му беше дал ключ и го бе посъветвал поради безредието в замъка да държи вратата заключена. Тресилиан пъхна ключа в ключалката, обърна го, влезе в стаята и видя една седнала жена, в чието лице веднага позна Еми Робсарт. В първия миг той помисли, че разпаленото му въображение е породило безкрайно любимия образ, после реши, че пред него стои призрак, но накрая се убеди, че това наистина е Еми — отслабнала и много по-бледа, отколкото бе по време на безоблачното щастие, когато имаше свежестта и стройността на горска нимфа и красотата на силфида. И все пак това беше Еми, която нямаше равна на себе си в неговите очи.

Графинята бе не по-малко изненадана от Тресилиан, но понеже знаеше от Уейланд, че той се намира в замъка, се съвзе по-бързо. При влизането му в стаята тя бе скочила и сега стоеше и го гледаше, а по бледите й страни изби гъста руменина.

— Тресилиан — прошепна тя най-сетне, — защо дойде тук?

— А защо дойде ги, Еми — отвърна с въпрос Тресилиан, — ако не за да потърсиш най-после помощта, на каквато са способни само сърцето и ръката на мъжа и която веднага ще ти бъде дадена?

Тя помълча малко, сетне отвърна по-скоро с тъжен, отколкото с гневен тон:

— Аз не моля за помощ, Тресилиан. Всяка помощ, която ти можеш да ми предложиш, ще ми донесе повече вреда, отколкото полза. Повярвай ми, тук аз съм близо до оня, когото и законът, и любовта задължават да ме закриля.

— Значи, подлецът вече ти е оказал оная жалка милост, останала все пак в негова власт, и аз виждам пред себе си съпругата на Варни? — попита Тресилиан.

— Съпругата на Варни! — извика презрително Еми. — С това долно име ти си позволяваш да петниш онази… онази… онази…

— Тя се поколеба, гласът й затрепера, после наведе смутено очи и млъкна, припомняйки си съдбоносните последствия, които би могло да има произнасянето на думите „онази, чието име е графиня Лестър“ — думите, които съвсем естествено напираха на устните й.

Произнасянето на тези думи би означавало да разкрие на Тресилиан, на Съсекс, на кралицата, на целия двор тайната, от запазването на която, както й бе казал Лестър, зависеше неговата съдба. „Никога няма да наруша обещанието си, дори ако трябва да изтърпя и най-лошите подозрения“ — помисли Еми.

Тя стоеше мълчаливо пред Тресилиан и в очите й се появиха сълзи, а гой я погледна, изпълнен с мъка и състрадание, и каза:

— За съжаление, Еми, очите ти опровергават езика. Езикът ти говори за покровителя, който иска и е длъжен да те закриля, а очите ти казват, че негодникът, когото ти обикна, те е погубил и изоставил.

Тя вдигна очи и в тях през сълзи проблеснаха мълниите на гнева, по успя да се овладее и само повтори с презрение: „Негодник!“

— Да — негодник! — каза Тресилиан. — В противен случай щеше ли да бъдеш в стаята ми? И защо не са се погрижили да те посрещнат както трябва?

— В твоята стая ли — попита Еми. — В твоята стая? Аз ей сега ще те освободя от присъствието си.

Тя тръгна бързо към вратата, но изведнъж си спомни, че е изоставена и безпомощна, спря се на прага и каза с неизразимо скръбен тон:

— Уви! Аз забравих… не зная къде да отида… Разбирам, всичко разбирам! — извика Тресилиан, като изтича към нея н я заведе обратно до креслото. Ти имаш нужда от помощ и от закрила, въпреки че не искаш да го признаеш. Няма да се наложи да чакаш дълго. Опряна на ръката ми, тъй като аз съм пълномощник на твоя добър и съкрушен от скръб баща, ти ще срещнеш Елизабет пред самата врата на замъка. Нека първото добро дело, което ще извърши тя сред стените на Кенилуърт, бъде отдаването на заслужена справедливост на нейния пол и на нейните поданички. Аз вярвам в правотата на делото си и в обективността на кралицата. Силата на нейния любимец няма да разколебае решението ми. Още сега ще намеря Съсекс.

— Не, не, моля те в името на бога! уплашена извика графинята, разбирайки, че трябва да спечели време попе за да размисли малко повече. — Ти винаги си бил великодушен, Тресилиан. Ако искаш да ме спасиш от мъка и полудяване, изпълни една моя молба и с това ще направиш за мен много повече, отколкото би могла да направи Елизабет с цялата си власт!

— Готов съм да изпълня всяка твоя молба, която е в рамките на благоразумието, но само не искай от мен…

— Моля те, не поставяй граници на великодушието си, скъпи Едмънд! — каза графинята. Някога ти обичаше да те наричам така. Не ограничавай добротата си с благоразумие! В моята история всичко е безумие и само безумието би могло да ми помогне.

— Ако продължаваш да говориш така странно и неясно — каза Тресилиан, у когото учудването отново надделя над мъката и решителността, — аз наистина ще стигна до заключението, че не си в състояние да мислиш и действаш самостоятелно.

— Не! извика тя и падна на колене пред него. — Аз не съм побъркана, а само безкрайно нещастна и събитията се заплетоха така странно, че към бездната ме тласка тъкмо ръката на оня, който смята, че ме пази от нея. Дори и ти ме тласкаш към нея, дори и Тресилиан, когото аз почитах и уважавах, но не обичах… Впрочем аз те обичах, само че не така, както на теб би ти се искало.

В гласа и в поведението й се долавяха сила и самообладание. Тресилиан беше дълбоко трогнат от готовността й да се облегне на неговото великодушие и от нежността на думите й, отправени към него. Той помогна на Еми да се изправи и с пресекващ от вълнение глас я помоли да се успокои.

— Не — отвърна тя. — Няма да се успокоя, докато не се съгласиш да изпълниш молбата ми. Ще бъда откровена, доколкото мога. Аз чакам тук заповед от оня, който има право да ми заповядва. Намесата на трето лице и особено твоята, Тресилиан, ще ме погуби, ще ме погуби окончателно. Почакай само едно денонощие и може би нещастната Еми ще намери начин да ти докаже, че скъпи и знае как да се отблагодарява за твоето безкористно приятелство; че е щастлива и че може и теб да направи не по-малко щастлив. Нима не си заслужава да изтърпиш това кратко време?

Тресилиан позабави отговора си, като претегляше мислено всички вероятности, които биха могли да направят намесата му в работите на Еми опасна за нейното щастие и за нейната чест; като прецени също, че не я заплашва опасност сред стените на Кенилуъртския замък, почетен от присъствието на кралицата и изпълнен целия от кралски стражи и слуги, сметна, че наистина би могъл да й направи лоша услуга, ако настоява да се обърне към Елизабет от нейно име. Той обаче изказа мнението си доста предпазливо, защото се съмняваше, че надеждите на Еми да се измъкне от всички затруднения почиват на нещо повече и на нещо по-сериозно от сляпата й привързаност към Варни, когото той считаше за неин прелъстител.

— Еми — каза той, вперил своите тъжни и изразителни очи в нейните, които тя бе насочила към него, измъчвана от съмнения, от страх и от смущение, — докато всички останали мислеха, че си упорита и капризна, аз винаги съм смятал, че под външните ти прояви на разглезено и опърничаво момиче се крият дълбоки чувства и здрав разум. На тях се доверявам сега и оставям съдбата ти в собствените ти ръце през следващото денонощие, като обещавам да не се намесвам в работите ти нито с думи, нито с действия.

— Наистина ли ми обещаваш това, Тресилиан? Възможно ли е все още да изпитваш към мен такова доверие? Обещаваш ли ми като джентълмен и като човек на честта да не се намесвай! в моите работи нито с една дума, нито с една стъпка, каквото и да видиш и чуеш, дори и ако ти се стори, че намесата ти е крайно наложителна? Вярваш ли ми дотолкова?

— Кълна се в честта си — да — отвърна Тресилиан, — но след изтичането на този срок…

— След изтичането на този срок — прекъсна ю тя ще бъдеш свободен да постъпваш както сметнеш за добре.

— Какво друго бих могъл да направя за теб. Еми? попита. Тресилиан.

— Нищо — отвърна тя. — Само ме остави сама… Все пак… срам ме е да призная безпомощността си, но съм принудена да те помоля за това… ако е възможно, разреши ми да използувам стаята ти през следващото денонощие.

— Това наистина е странно! — извика Тресилиан. Па какво всъщност би могла да разчиташ в този замък, където не разполагаш дори с една стая?

— Моля те, не говори повече за това и ме остави — отвърна тя, но когато той бавно и неохотно тръгна към вратата, добави: — Великодушни Едмънд! Може би ще дойде време, когато Еми ще успее да докаже, че заслужава твоята благородна обич.