Кенилуърт

ГЛАВА ДЕСЕТА

— Далече ли сме от жилището на този ковач, мило момче? — попита Тресилиан своя млад водач.

— Как ме нарекохте? — отвърна му с въпрос момчето, като го погледна изкосо с острите си сиви очи.

— Нарекох те мило момче. Нима това ти е обидно?

— Съвсем не, но ако бяха тук баба ми и учителят Холидей, тримата бихте могли да изпеете хорово старата песен:

— А защо, малки господинчо? — попита Тресилиан.

— Защото — отвърна грозноватото хлапе — само вие тримата ме наричате мило момче. Баба ми го прави, понеже отчасти недовижда от възрастта, а пък роднинските й чувства я заслепяват съвсем. Бедният ми учител иска е това да й се подмаже, за да получи по-пълна чиния с пшеничена каша и по-топло място до огъня. А вие по-добре от мене знаете защо ме наричате мило момче.

— Е, ако не си мило, то поне си доста хитро момче. А как ти викат другарчетата ти?

— Дявол! — бързо отговори момчето. — При всички случаи обаче аз предпочитам своята грозна муцуна пред която и да е от техните дървени глави, в които няма повече мозък, отколкото в парче тухла.

— В такъв случай ти не се боиш от ковача, към когото сме тръгнали?

— Че защо да се боя? — учуди се момчето. — Дори наистина да беше дявол, както го мислят хората, аз пак не бих се страхувал. Макар в него действително да има нещо странно, той е толкова дявол, колкото сте и вие. Това нещо не бих го казал на всеки.

— А защо тогава го казваш на мен, драги? — попита Тресилиан.

— Защото сте човек, какъвто тук не може да се види всеки ден — отвърна Дики, — и макар да съм много грозен, не бих искал да ме вземете за хапльо, още повече, че един ден може да ми се наложи да ви поискам услуга.

— И каква ще бъде тя, момче, което аз не трябва да наричам мило? — попита Тресилиан.

— Ако ви я поискам сега, ще ми я откажете — отвърна момчето, — затова ще почакам, докато се срещнем в двора.

— В двора ли, Ричард? Ти се каниш да идеш в кралския двор? — попита с изненада Тресилиан.

— Пфу, ето че и вие сте като всички други — отвърна момчето. — Обзалагам се, че си казвате наум: „Какво ли ще прави в двора това грозно и неугледно хлапе?“ Не, драги, не се грижете за Ричард Слъдж, той сам ще се оправи! Никак не е случайно, че аз съм главатарят тука. Тъй ще завъртя работата, че острият ми ум ще накара всички да забравят грозната ми мутра.

— Ами какво ще кажат баба ти и твоят възпитател Домини Холидей?

— Да казват каквото си искат — отвърна Дики. — Баба ми по цял ден си брои пилетата, а учителят бие учениците си с пръчка. Отдавна да съм ги зарязал и да съм показал чифт хубави пети на това глупаво селце, но учителят ми е обещал да взема участие в първото празненство, което му поръчат да организира. Казват, че скоро щяло да има големи дворцови тържества.

— А къде ще се състоят те, малки приятелю — понита Тресилиан.

— В някакъв си замък далеч на север, на края на снета — отговори водачът му. — Старият Домини обаче твърди, че не могат да минат без него. Може и да е прав, защото досега е уреждал много хубави тържества. Съвсем не е такъв глупак, за какъвто го мислите, особено когато се заеме с работа, която познава. Умее да декламира стихове като истински актьор, но ако го накараш да открадне едно гъше яйце, гъската ще го изкълве целия.

— И ти ще получиш някаква роля в следващото тържество така ли? — попита Тресилиан, заинтригуван от дръзките изказвания на момчето и от точната му преценка за хората.

— Точно така — отвърна Ричард Слъдж. — Той ми е обещал това и ако не удържи на думата си, толкова по-зле за него. Достатъчно е да препусна презглава, за да го изтърся така, че всичките му кости да изпукат. Всъщност не му желая злото, защото досадният стар глупак положи доста усилия, за да ме научи на всичко, което знае. Но да оставим това — вече сме пред вратата на ковачницата на Уейланд.

— Шегуваш се, приятелю — каза Тресилиан. — Виждам само гол пущинак и куп камъни, наредени в кръг, с един голям камък в средата, като корнуолска гробна могила.

— Именно този голям плосък камък, сложен в средата върху другите — рече момчето, — е тезгяхът на Уейланд Смит. Там трябва да оставите парите.

— Какви глупости дрънкаш? — извика Тресилиан, който започваше вече да се ядосва на момчето, а и на себе си, че се бе доверил на такъв вятърничав водач.

— Трябва да направите следното — продължаваше ухилен Дики. — Ще завържете коня си на оня камък с халката, ще свирнете три пъти и ще оставите сребърната си монета на плоския камък, после ще излезете от кръга и ще седнете откъм западната му страна, ей под ония храсти, и няма да поглеждате нито наляво, нито надясно в продължение на десетина минути, а може би и повече — докато се чува звънтенето на чука. След като чукът замлъкне, ще кажете една толкова дълга молитва, колкото време е нужно, за да се преброи до сто, или пък пребройте направо до сто, това е все едно, и се върнете в кръга. Ще видите, че парите ги няма, а конят ви е подкован.

— Че парите ще са изчезнали — в това съм сигурен — каза Тресилиан, — но другото… Слушай, момчето ми, аз не съм ти учител наистина, но ако започнеш и на мен да играеше шегите си, ще поема част от задълженията му и здравата ще те напердаша.

— След като ме хванете обаче! — извика момчето и в миг хукна така бързо през шубраците, че Тресилиан, затруднен от тежките си ботуши, напразно се опитваше да го настигне. Най-много го ядосваше обстоятелството, че хлапакът не бягаше с всички сили, като човек, който се спасява от голяма опасност или е изплашен, а тичаше с такова темпо, че да поддържа у Тресилиан желанието да го гони; и всеки път, когато на преследвача му се сторваше, че ей сега ще го настигне, момчето отново полетяваше напред със скоростта на вятър, като в същото време се обръщаше назад и така лъкатушеше, че да остане близо до мястото, откъдето бе започнало да бяга.

Това продължи дотогава, докато Тресилиан спря изтощен и готов да се откаже от преследването, като ругаеше с всички сили грозния хлапак, който го бе въвлякъл в тази нелепа гоненица. Изкачил се през това време на върха на една могилка точно насреща му, хлапакът взе да пляска с дългите си, тънки ръце, да го сочи с мършавите си пръсти и да криви в такъв дивашки присмех уродливото си лице, че Тресилиан започна да се съмнява дали пред него не стои истинско дяволче. Вбесен до краен предел, като в същото време едва се сдържаше да не се разсмее на невъобразимите гримаси и жестикулации на момчето, корнуолецът се върна при коня си и се метна на седлото, с намерение да продължи преследването на Дики при по-благоприятни условия.

Като го видя да се качва на коня, хлапакът закрещя, че нямало смисъл да осакатява белоногото животно заради него и че той сам ще се приближи, при условие че обещае да не го бие.

— Няма да водя пазарлъци с теб, уродливи мошенико! — извика Тресилиан. — Ей сега ще ми паднеш в ръцете!

— Много бързате, мистър пътешественико — каза момчето, — наблизо има такова тресавище, което може да погълне всичките коне на кралската гвардия. Аз ще отскоча натам, та да видим вие накъде ще идете тогава. Бъдете сигурен, че ще успеете да се наслушате до насита на виковете на водните бикове и на крякането на дивите патици, преди да ме хванете без мое съгласие.

Тресилиан огледа местността зад могилката, разбра, че момчето говори истината, и реши да сключи мир с бързоногия си и хитър противник.

— Ела тук, пакостнико! — каза той. — Престани да се кривиш и плезиш и ела по-близко. Няма да те пипна с пръст, давам ти джентълменската си дума.

Момчето прие поканата доверчиво и като подскачаше весело, се спусна от могилката, без обаче да изпуска от погледа си Тресилиан, който отново бе слязъл от коня и държеше с ръка юздата, изтощен и задъхан от напразното си усилие. Нито капка пот обаче нямаше върху обсипаното с лунички чело на хлапака, прилично на парче избелял пергамент, силно опънат върху горната част на изсъхнал череп.

— Обясни ми, моля те, пакостливо дяволче — каза Тресилиан, — защо се държиш така с мен? За какъв дявол ми надрънка такава невероятна история и искаше да ти повярвам? Покажи ми — но вече без шеги — тази ковачница и ще ти дам толкова пари, че да си купиш ябълки за цялата зима.

— И цяла овощна градина да ми дадете — отвърна Дики Слъдж, — пак не бих могъл да ви кажа нещо повече от онова, което вече казах. Оставете сребърната монета на плоския камък, свирнете три пъти, а после идете и седнете сред храсталака откъм западната страна. Аз ще седна до вас и ще ви оставя да ми извиете врата, ако след две минути не чуете, че ковачът е започнал да работи.

— Много се изкушавам да ти повярвам на думите — каза Тресилиан, — макар че сигурно пак ще ме накараш да върша разни глупости само за да се забавляваш. Добре, ще изпълня тия твои заклинания. Ето виж, връзвам коня за високия камък. Сега, казваш, да оставя тук сребърната монета и да изсвиря три пъти, нали така?

— Да, само че трябва да свирнете малко по-силно от дроздче, на което още не е покарала перушината — каза момчето, когато Тресилиан, след като остави парата на определеното място и засрамен от глупостта, която вършеше, подсвирна леко. — Трябва да свирнете по-силно, защото кой го знае къде е сега този ковач. Може да е и в конюшнята на френския крал, знам ли?

— Нали преди малко каза, че той не е никакъв дявол? — рече Тресилиан.

— Дали е човек или дявол — каза Дики, — виждам, че аз трябва да го извикам тук вместо вас.

Той изсвири така остро и пронизително, че на Тресилиан му писнаха ушите.

— Това наричам аз подсвиркване — каза Дики, след като даде три пъти условния сигнал. — А сега се скрийте, скрийте се по-бързо, иначе Белоножка няма да бъде подкована днес.

Като се чудеше как би могла да завърши тази пантомима и се надяваше същевременно на някакъв действителен резултат, след като момчето така доверчиво се бе оставило в ръцете му, Тресилиан позволи да го отведат в най-отдалечения от кръга край на гъсталака и там седна. Внезапно му хрумна, че цялата хитрост може да е скроена, за да му откраднат коня, затова стисна здраво момчето за яката с намерението да го задържи като заложник срещу подобна изненада.

— А сега мълчете и слушайте — прошепна му Дики. — Скоро ще чуете ударите на чук, който не е направен от земно желязо, а от камък, изпратен тук от луната.

Тресилиан наистина долови леки удари на ковашки чук. Необичайността на подобен звук в такова пусто място го накара неволно да трепне. Но като погледна момчето и разбра по лукавия и дяволит израз на лицето му, че е забелязало лекия му трепет и му се надсмива, той окончателно се убеди, че всичко това е една предварително нагласена хитрост, и твърдо реши да си изясни кой л и с каква цел му я устройва.

Той остана неподвижен през цялото време, докато чукът звънтеше — точно толкова, колкото бе необходимо, за да се прикове една подкова. Веднага щом чукането спря, Тресилиан, вместо да изчака определеното от неговия водач време, скочи от мястото си с меч в ръка и като заобиколи тичешком буренака, се озова лице срещу лице с човек с ковашка кожена престилка, със странни одежди от меча кожа с козината навън и със също такава шапка, която почти напълно скриваше оцапаното му със сажди лице.

— Върнете се, върнете се — закрещя момчето на Тресилиан — или ще бъдете разкъсан на парчета! Който го е видял, жив не е останал!

И наистина невидимият ковач (всъщност сега той се виждаше съвсем ясно) вдигна чука си с очевидното намерение да се бие.

Когато момчето разбра, че нито неговите увещания, нито заплахата на ковача ще накарат Тресилиан да се откаже от намерението си, а, напротив — той отблъсна с голия си меч удара на чука; — то извика на ковача:

— Уейланд, не го закачай, защото ще пострадаш! Това е истински и смел джентълмен.

— Значи, ти ме предаде, Флибъртиджибит? — рече ковачът.

— Тогава ти ще пострадаш!

— Който и да си — каза Тресилиан, — повярвай, че от моя страна не те заплашва никаква опасност, затова обясни ми какво означава цялата тази игра и защо упражняваш занаята си по такъв тайнствен начин.

Ковачът обаче се обърна към Тресилиан и изрева със заплашителен тон:

— Кой задава въпроси на Пазача на Кристалния замък на Светлината, на Господаря на Зеления лъв, на Ездача на Червения дракон? Махай се оттук! Бягай, преди да съм призовал Талпек с неговото огнено копие да те порази, унищожи и погълне!

Той произнесе тези думи, като жестикулираше буйно, кривеше страшно лицето си и размахваше чука.

— Я млъкни, подли измамнико, и стига си се преструвал като циганин! — отвърна му с презрение Тресилиан. — Сега ще дойдеш с мен до най-близкия съдия, иначе ще ти счупя главата.

— По-кротко, моля те, по-кротко, добри ми Уейланд! — обади се момчето. — Повярвай ми, перчене и големи приказки тук няма да минат, затова по-добре го удари на молба.

— Слушайте, ваша милост — каза ковачът, като отпусна чука си и заговори по-кротко и по-смирено, — когато един бедняк си върши всекидневната работа, оставете го да я върши както намери за добре. Конят ви е подкован, на ковача е платено, какво повече има да се интересувате? Качвайте се на коня и си продължавайте пътя!

— Не, приятелю, грешиш — отвърна Тресилиан. — Всеки човек има право да смъкне маската на измамника и лъжеца, а твоят начин на живот буди подозрението, че си и едното, и другото едновременно.

— Щом сте толкова упорит — рече ковачът, — ще бъда принуден да прибягна до сила, за да се защитя, а никак не ми се искаше тъкмо с вас да постъпвам така, мистър Тресилиан, и не защото се страхувам от оръжието ви, а понеже ви познавам като достоен, добър, истински джентълмен, който по-скоро би помогнал на един злощастен бедняк, отколкото да му стори зло.

— Чудесно казано, Уейланд — обади се отново момчето, което с тревога очакваше изхода на техния разговор. — Но хайде по-добре да идем в бърлогата ти, защото е вредно за твоето здраве да стоиш и да приказваш тук на открито.

— Имаш право, дяволче — отвърна ковачът и отправяйки се към един гъсталак от прещип, който беше по-близо до камъните и се намираше точно срещу оня, сред който до преди малко бе седял неговият клиент, разкри една тайна врата, замаскирана грижливо в храстите, повдигна я, спусна се под земята и изчезна от погледа на събеседниците си. Въпреки голямото си любопитство Тресилиан се поколеба да последва ковача в скривалището му — може би тайно разбойническо убежище, — особено пък когато чу гласа му изпод дълбините на земята да казва:

— Ти, Флибъртиджибит, влез последен и имай грижата да залостиш вратата.

— Е, налюбувахте ли се достатъчно на Уейланд Смит? — прошепна лукаво и с подигравателна усмивка хлапакът, сякаш бе усетил колебанието на Тресилиан.

— Не още — каза твърдо Тресилиан и като преодоля моментната си нерешителност, започна да слиза по тясната стълба, която се спускаше от входа надолу, следван от Дики Слъдж, който внимателно залости тайната врата след себе си, като прегради напълно достъпа на всякаква дневна светлина. След пет-шест стъпала се стигаше до коридор, дълъг няколко метра, в чийто край проблясваше някакво зловещо червеникаво сияние. Като стигна края на коридора, все още с меч в ръка, Тресилиан зави наляво и двамата с хлапето, което го следваше по петите, се озоваха в малко квадратно, сводесто помещение, където имаше ковашко огнище с разпалени въглища. Човек навярно би се задушил от смрадливия дим, ако през някакъв скрит отвор в ковачницата не влизаше чист въздух. Светлината от тлеещите въглища и от окачената на една желязна верига лампа позволяваше да се види, че в помещението освен наковалня, мехове, клещи, чукове, куп готови подкови и разни други принадлежности, необходими за ковашкия занаят, имаше още и мангали, огнеупорни съдове за топене на метал, реторти и всевъзможни други атрибути на алхимическото изкуство. Озарени от мрачната и злокобна светлина на огъня в огнището и на мъждеещата лампа, чудатата фигура на ковача и грозноватата, но изразителна физиономия на момчето изглеждаха съвсем на мястото си в тази мистична обстановка и в този век на суеверия можеха да изкарат ума на мнозина храбреци.

Природата обаче беше дала на Тресилиан здрави нерви, а рационалното му още от ранни години възпитание бе допълнено по-късно с достатъчно солидни научни занимания, за да се поддаде той на някакви въображаеми страхове. След като се огледа наоколо, той още веднъж попита майстора кой е и по какъв начин е успял да узнае името му.

— Ваша милост навярно си спомня — каза ковачът, — че преди около три години, в навечерието на празника на света Луция, в един замък в Девъншир пристигна пътуващ фокусник, за да покаже умението си пред един достоен рицар и цяла компания от знатни особи. Макар че тук е малко тъмно, аз чета по лицето на ваша милост, че паметта не ме лъже.

— Това, което каза, е достатъчно — прошепна Тресилиан и обърна глава, сякаш искаше да прикрие от ковача мъчителния низ от спомени, които думите му неволно пробудиха у него.

— Този фокусник — продължи ковачът — така майсторски изпълняваше ролята си, че на селяните, пък и на някои от по-простоватите джентълмени неговото изкуство се стори едва ли не като магьосничество. Там имаше обаче и едно около петнайсетгодишно момиче с най-красивото лице на света, чиито розови бузи побледняха, а светлите му очи загубиха блясъка си при вида на представяните чудеса.

— Мълчи, казвам ти, мълчи! — отново прошепна Тресилиан.

— Не мислете, че ви укорявам, ваша милост — продължи ковачът, — но аз имам основателна причина да помня как вие, за да прогоните страха на младото момиче, започнахте да му обяснявате по какъв начин се правят тези измамни номера и провалихте нещастния фокусник, като разкрихте всички тайни на неговото изкуство, и то така умело, сякаш сам бяхте един от членовете на трупата му. Девойката наистина беше толкова хубава, че за да спечели една нейна усмивка, всеки мъж би…

— Нито дума повече за нея, заклевам те! — извика Тресилиан.

— Много добре си спомням вечерта, за която говориш, защото това беше една от малкото щастливи вечери в моя живот.

— Значи, тя не е вече жива? — рече ковачът, изтълкувал по своему въздишката, с която Тресилиан съпроводи тези думи. — Да напусне света толкова млада, толкова красива и толкова обичана! Моля ви да ми простите, ваша милост, трябваше да подхвана друга тема. Виждам, че без да искам, съм натиснал по болно място.

Думите му издаваха недодялано, но искрено чувство и това веднага настрои Тресилиан благосклонно към бедния занаятчия, за когото в началото бе склонен да мисли най-лоши неща. Всъщност нищо не може да спечели така бързо сърцето на нещастния, както искреното или дори престорено съчувствие към неговата скръб.

— Спомням си — каза след кратка пауза Тресилиан, — че тогава ти беше весел момък и умееше да развличаш хората не само с майсторските си фокуси, но и с песни, приказки и свирене на цигулка. Защо си станал сега усърден занаятчия, който работи в такова мрачно място и при такива странни условия?

— Моята история е кратка — отвърна майсторът, — но по-добре би било ваша милост да седне, докато я изслуша.

Той приближи към огъня един трикрак стол за Тресилиан, взе един и за себе си, а Дики Слъдж или Флибъртиджибит, както го наричаше ковачът, привлече до краката му някакво ниско столче, седна на него и впери поглед в лицето му. Осветявана от проблясващия пламък в огнището, муцунката на хлапака изразяваше напрегнато любопитство.

— Ти също — каза му ковачът — ще научиш кратката история на моя живот, защото според мен напълно си заслужил това. Пък и по-добре е сега да ти я разкажа, отколкото да те оставя после сам да я разгадаваш, макар че природата никога не е поставяла по-остър ум в по-неугледна кутийка. А сега, сър, ако моят разказ би могъл да ви достави удоволствие, аз съм готов да го започна. Не бихте ли пийнали обаче преди това чашка от моето питие? Дори и в тази окаяна килия аз имам известен запас, повярвайте.

— Остави това сега — каза Тресилиан, — и започвай разказа си, защото времето ми е кратко.

— Няма да имате причина да съжалявате за забавянето, сър — каза ковачът, — защото конят ви през това време ще бъде нахранен по-добре, отколкото сутринта, и ще тича по-бързо.

Майсторът излезе от подземието и се върна след няколко Минути. Тук ние също ще починем малко и ще започнем разказа му в следващата глава.