Кенилуърт

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТА

Тресилиан излезе в двора на замъка, без да знае какво да мисли за неочакваната среща и странния разговор с Еми Робсарт, и изпълнен със съмнение дали бе постъпил разумно, като й бе обещал тържествено да я остави да действува сама в продължение на толкова много часове, въпреки че разполагаше с пълномощието на баща й. „Как обаче бих могъл да й откажа на тази молба — размишляваше той, — когато тя се е поставила изцяло в зависимостта на Варни?“ Възможно бе съдбата и щастието й сега да зависят от това да не бъде тласкана към крайни постъпки. Тресилиан нямаше власт да изтръгне Еми от ръцете на Варни, ако той я признаеше за своя жена; какво право би имал в такъв случай да разпалва раздора между тях и с това да убива надеждата й за семейно спокойствие и разбирателство? Ето защо Тресилиан реши да спази добросъвестно думата си, дадена пред Еми, и колкото повече разсъждаваше за необикновената им среща, толкова повече се убеждаваше, че би било несправедливо и недостойно да не й даде тази дума.

Той бе спечелил поне в едно отношение — сега му беше много по-лесно да осигури защита на своята нещастна любима, която все още обичаше пламенно. Еми не беше вече затворена в далечно и усамотено убежище под опеката на хора със съмнително име. В Кенилуърт, в присъствието на кралицата и на целия двор, не беше застрашена от насилие и в случай на нужда можеше веднага да се яви пред Елизабет. Тези обстоятелства щяха да му помогнат в усилията да защити нейните интереси.

Докато Тресилиан преценяваше предимствата и опасностите, които водеше след себе си неочакваната поява на Еми в Кенилуърт, изведнъж чу нетърпеливия и тревожен вик на Уейланд:

— Слава богу, най-сетне ви намерих, ваша милост!

После с голяма предпазливост, задъхвайки се от вълнение, Уейланд му прошепна на ухото новината, че дамата е избягала от Къмнър.

— И сега се намира тук, в замъка — рече Тресилиан. — Зная, видях я вече. По свое желание ли потърси тя убежище в моята стая?

— Не — отвърна Уейланд, — тъкмо си блъсках ума как да я подслоня на сигурно място, когато за щастие срещнах един слуга, който знаеше къде сте настанен — в приятно съседство, бога ми — от едната страна парадната зала, а от другата — кухнята.

— Стига, сега не е време за шеги — строго го прекъсна Тресилиан.

— Това ми е добре известно — отвърна Уейланд, — тъй като вече три дни живея с чувството, че имам примка около шията. Тази дама сама не знае какво иска. Отхвърля вашата помощ, заповядва ми да не произнасям пред нея името ви и е готова да предостави съдбата си в ръцете на лорд Лестър. Изобщо нямаше да успея да я отведа във вашата стая, ако тя знаеше чия е.

— Нима е възможно? — извика Тресилиан. — Но може би тя се надява, че графът ще повлияе на своя слуга-негодник.

— Нищо не знам — отвърна Уейланд, — но ми се струва, че с когото и да се сговори тя — било с Лестър, било с Варни, — за нас ще бъде най-добре в това време да се намираме от другата страна на стените на Кенилуърт, за да можем по-бързо да избягаме. Аз поне нямам намерение да остана нито секунда повече, след като предам на Лестър писмото. Чаках само вашата заповед, за да свърша тази работа. Ето го… не, чакайте… да го вземат дяволите… трябва да съм го оставил в моята жалка бърлога, в оная плевня, където спях.

— Проклятие! — избухна Тресилиан с необичайно за него раздразнение. — Нима си загубил онова, което може би поставя на карта живот, по-ценен от хиляда живота като твоя?

— Да съм го загубил? — възкликна Уейланд. — Ама че шега! Не, сър, най-внимателно го прибрах заедно с някои други мои вещи в торбата си. Ей сегичка ще отида да го донеса.

— Хайде, бързай — каза Тресилиан. — Бъди ми верен и ще те възнаградя щедро. Ще завидиш обаче и на мъртво куче, ако имам и най-малко основание да те заподозра в измяна!

Уейланд се поклони и тръгна с престорена бодрост и увереност, но всъщност бе крайно объркан и уплашен. Нямаше съмнение, че писмото е загубено и неговото обяснение бе само опит да успокои временно гнева на Тресилиан. Писмото бе загубено и можеше да попадне в неподходящи ръце, а в такъв случай щеше да бъде разкрита цялата история, в която бе замесен и той; впрочем Уейланд не виждаше изгледи тайната да се запази за дълго, независимо от случилото се. В допълнение към всичко това той се чувствуваше силно наскърбен от гневното избухване на Тресилиан.

„Щом се готвят да ми платят по такъв начин за услуга, заради която рискувах собствената си глава, време е да се погрижа за себе си. Доколкото разбирам, излиза, че съм обидил до смърт господаря на този прекрасен замък, а стига той да каже само една дума, и ще ми светят маслото така лесно, както е лесно да се духне пламъкът на малка свещ. И всичко това заради една побъркана жена и нейния неутешим поклонник, който хваща шпагата за един изгубен четириъгълен къс хартия и крещи: «Проклятие!» Да не говорим пък за доктора и за Варни! Не, ще трябва да се измъкна от цялата тази неразбория! Животът е по-скъп от златото, затова ще избягам още сега, без да чакам възнаграждението.“

Напълно естествено бе за Уейланд да разсъждава така, след като разбра, че се е забъркал много по-надълбоко, отколкото бе предполагал, в цяла поредица от тайнствени и неразбираеми истории, участниците в които едва ли знаеха точно какви са техните роли. И все пак трябва да бъдем справедливи, защото освен страха за собствената съдба у него заговори и чувството на съжаление към изоставената жена.

„Пет пари не давам за мистър Тресилиан — мислеше той. — Аз направих много повече от това, за което се бяхме условили, и му доведох неговата дама, нека сега сам се грижи за нея. Страхувам се обаче, че сред този хаос от бурни и размирни настроения нещастната жена е изложена на много голяма опасност. Ще ида при нея в стаята й и ще й разкажа каква съдба е постигнала писмото й, за да може да напише друго, ако иска. Пратеник все ще се намери, струва ми се — тук е пълно със слуги, които биха могли да отнесат писмото на своя господар. Ще й кажа също, че напускам замъка и я предоставям на бога, на нейния разум и на грижите на мистър Тресилиан. Възможно е да си спомни за пръстена, който ми предлагаше — аз наистина си го заслужих. Всъщност тя е едно много добро същество, така че пръстенът никак не ми е притрябвал! Не ми трябват печалби от тази история. Ако на този свят пострадам за добротата си, може би на другия това ще ми се плати. И тъй: първо при дамата, а после — на път!“

С безшумната стъпка и бдителния поглед на котка, която крадешком се приближава към жертвата си, Уейланд тръгна към стаята на графинята, като се промъкваше плахо покрай стените и зорко оглеждаше всичко наоколо, стараейки се той самият да остане незабелязан. Така премина през външния и вътрешния двор и стигна до големия сводест коридор, който свързваше кухните с парадната зала и откъдето започваше тясната извита стълба, водеща към стаите на кулата Мървин.

Ковачът вече се канеше да се поздрави мислено за това, че е успял да избегне всякакви опасности по пътя, и тръгна нагоре, вземайки по две стъпала наведнъж, когато забеляза, че през широко разтворената врата на една от стаите върху срещуположната стена на стълбището се мярна нечия сянка. Уейланд предпазливо се дръпна назад, слезе отново в двора, повъртя се из него около четвърт час, който му се стори поне четири пъти по-дълъг от обикновено, и пак се върна в кулата с надеждата, че оня, който се е спотайвал там, вече си е отишъл. Той тихичко се изкачи до подозрителното място — сянката на стената я нямаше. Изкачи още няколко стъпала, вратата все още си стоеше полуотворена, и тъкмо се двоумеше дали да продължи по-нататък, или да се върне, когато вратата изведнъж се разтвори широко (и върху него се нахвърли Майкъл Ламборн.

— Кой, по дяволите, си ти? И какво търсиш в тази част на замъка? Влизай веднага в тази стая, за да ти окача примката на шията!

— Не съм куче, за да се подчинявам на всяка свирка — отвърна Уейланд, но разтрепераният му глас явно противоречеше на привидното му хладнокръвие.

— Аха, така ли ще ми отговаряш? Ей, Лорънс Стейпълс, ела тук!

На прага се появи огромен и мрачен мъжага, висок повече от шест фута, и Ламборн продължи:

— Щом ти харесва тази кула, приятелче, можеш да се запознаеш и с подземието й. То лежи на около дванайсет фута по-ниско от дъното на езерото и в него живеят весели жаби, змии и разни други гадини от този вид, тъй че ще имаш удоволствието да попаднеш в чудесна компания. Още веднъж те питам с добро: кой си ти и какво търсиш тук?

„Ако вратата на тъмницата се хлопне подире ми, с мен е свършено“ — помисли си Уейланд и отвърна смирено:

— Аз съм същият фокусник, когото ваша милост срещна вчера в долината Уедърли.

— А какви фокуси разиграваш в тази кула? — попита Ламборн. — Вашата банда е настанена в клинтънските сгради.

— Дойдох да видя сестра си — отвърна Уейланд. — Тя е горе, в стаята на мистър Тресилиан.

— Тъй ли? — каза Ламборн, усмихвайки се. — Ето каква била работата! Заклевам се в честта си, че този мистър Тресилиан се държи тук като у дома си и богато обзавежда стаята си с всички необходими удобства. Тази чудесна история за благочестивия мистър Тресилиан ще се хареса някому не по-малко, отколкото на мен кесията със злато. Слушай, приятелче — продължи той, като се обърна пак към Уейланд, — няма да успееш да подскажеш на твоята писана, че е време да се измъква оттук, защото ние искаме да я хванем в дупката. Измитай се веднага заедно с жалката си овча муцуна, ако не искаш да те изхвърля през прозореца и да гледам с какви фокуси ще спасяваш костите си.

— Надявам се, ваша милост, че няма да бъдете толкова жесток — каза с молба в гласа си Уейланд. — Бедняците също трябва да живеят. Вярвам, че ще ми позволите да поговоря със сестра си!

— Готов съм да се обзаложа, че тя ти е сестра само по линията на Адам — отвърна Ламборн. — Ако пък не е така, това значи, че си още по-голям негодник. Не ме интересува сестра ли ти е, или не, но ако още веднъж си покажеш носа в тази кула, ще те набуча на меча си. А най-добре ще е изобщо да се изпариш от замъка, защото тази историйка за мен е по-важна от твоите фокуси.

— Но моля ви се, тъкмо тази вечер аз трябва да играя Арион139 в представлението при езерото — каза Уейланд.

— Кълна се в свети Христофор, че сам ще го изиграя! — извика Ламборн. — Как го нарече? Орион140? Ще изиграя и Орион, и пояса му, че и седемзвездието отгоре! Хайде, тръгвай, мошенико! Върви след мен! Впрочем — не, чакай! Лорънс, отведи го ти!

Лорънс хвана за яката фокусника, който не му оказа никаква съпротива, а Ламборн закрачи бързо към същата странична и тайна вратичка в западната стена, близо до кулата Мървин, през която се бе върнал в замъка Тресилиан.

Докато прекосяваше бързо пространството между кулата и вратичката, Уейланд напразно си блъскаше главата да измисли някакъв начин, за да помогне на нещастната жена, към която изпитваше дълбоко състрадание въпреки надвисналата и над самия него опасност.

Когато го изхвърлиха през вратата на замъка и Ламборн с поток от заплашителни ругатни му заяви, че го очаква незабавна смърт, ако се появи отново сред тия стени, Уейланд вдигна очи и ръце към небето, сякаш призоваваше бога за свидетел, че докрай се е борил на страната на потиснатите. После обърна гръб на величествените кули на Кенилуърт и тръгна да си търси по-скромно и по-сигурно убежище.

Лорънс и Ламборн известно време го следиха с поглед, после се обърнаха и тръгнаха обратно към кулата. Тогава Лорънс се обърна към своя спътник:

— Да пукна на място, мистър Ламборн, ако разбирам защо изгонихте от замъка жалкия мошеник тъкмо когато ще трябва да участвува в представлението. Пък и какво ви засяга това момиче?

— Ах, Лорънс — отвърна Ламборн, — ти си мислиш за Черната Джоун Джъгс от Слингдън и гледаш със симпатия на човешките слабости. Ho corragio, благородни графе на тъмницата, защото тази история за теб е също толкова тъмна, колкото и подземните ти владения. Запомни добре, достойни владетелю на дълбоките подземия на Кенилуърт, че нашият бележит господар Ричард Варни е готов да плати за най-нищожната драскотина по същия този мистър Тресилиан толкова много, че да ни стигне за петдесет нощни гуляя, пък и отгоре на това ще ни позволи да пращаме по дяволите управителя, когато той реши да ни разделя с чашите прекалено рано.

— Е, в такъв случай имате право — каза Лорънс Стейпълс, главният тъмничар на Кенилуърт или — както го наричаха още — главният пазач на свободата и честта на замъка. — А как ще уредите работата така, че да отсъствате при влизането на кралицата в замъка, мистър Ламборн? Струва ми се, че сте задължен да придружавате господаря си.

— Докато ме няма, ти, честни господарю на тъмницата, ще стоиш на стража вместо мен. Тресилиан може да влиза, ако иска, но трябва да внимаваш никой да не излиза. Ако самото момиче пожелае да се измъкне, а това никак не е изключено, сплаши го с някоя по-груба дума — в края на краищата тя е само приятелка на един жалък комедиант.

— А защо в такъв случай да не спусна желязната решетка между вратите? Ще не ще, момичето ще си остане в стаята и няма да има никакви разправии.

— Да, но тогава Тресилиан няма да може да влезе при нея — отвърна Ламборн, след като помисли малко. — Това обаче не е така съществено: важното е нея да я намерят в стаята му, а всичко останало е без значение. Но хайде, признай си, стара тъм-ничарска COBO, че се страхуваш да останеш сам в кулата Мървин!

— Ами, страх ме било, никак не ме е страх дори, мистър Ламборн. И все пак трябва да призная, че в тази кула понякога стават много странни неща. Макар че сте отскоро в Кенилуърт, сигурно сте чували вече, че в нея витае духът на Артър Мървин, смел военачалник, един от лордовете Марч, хванат от жестокия лорд Мортимър и убит в същата тази кула, която сега носи неговото име?

— О, поне хиляда пъти вече съм слушал тази история — отвърна Ламборн. — Чувал съм още, че духът ставал най буен, когато варят овесена каша и праз лук или пекат сирене в кухнята. Santo Diavolo141, приятелю, не си хаби думите, всичко това ми е известно.

— Не, не знаете всичко, колкото и осведомен да се изкарвате — рече тъмничарят. — А, страшно нещо е това — да убиеш затворник в килията му! Случвало ви се е сигурно да забиете ножа някому в тъмна уличка, но това не можете да си го представите. Да удариш с ключовете по главата размирния затворник и да го накараш да замълчи, това аз наричам поддържане на реда в тъмницата, но да извадиш нож и да го убиеш, както са убили този лорд, значи да създадеш призрак, който ще се появява поне сто години в тъмницата и няма да ти позволява да държиш в нея някой по-благоприличен пленник. А пък аз си мисля за моите затворници, горките, и предпочитам да поставям скуайърите или някои други достойни хора, попаднали тук заради това, че са раз-бойничествували по пътищата или са злословили против лорд Лестър, на петдесет фута под земята, отколкото да ги затварям в горната килия, наречена Жилището на Мървин. Кълна се в милостивия свети Петър, че не мога да проумея защо нашият благороден лорд и мистър. Варни са решили да настаняват там гости! Ако пък този мистър Тресилиан си е осигурил компания — и то компанията на едно хубаво момиче, — струва ми се, че е постъпил правилно.

— Ти си истински глупак — каза Ламборн, като влизаше в стаичката на тъмничаря. — Иди да заключиш вратата на стълбището и не си измъчвай тиквата с тия призраци. Впрочем донеси ми и вино — малко се поразгорещих от разправията с онзи мошеник.

Докато Ламборн, пренебрегвайки помощта на чашата, отпиваше вино направо от глинената кана, тъмничарят продължаваше да доказва своята вяра в свръхестественото:

— Ти си едва от няколко часа в замъка, Ламборн, пък и през всичкото време си така пиян, че постоянно си глух, ням и сляп. По-малко би се перчил, ако прекараш с нас някоя нощ при пълнолуние — тогава духът е най-неспокоен — и особено когато от северозапад задуха силен вятър, когато завали дъжд и затрещят гръмотевици. Господи, какъв трясък, какъв тътен, какви стонове и вопли се разнасят в такива нощи от кулата Мървин — сякаш над самата ти глава! На мен и на моите момчета едва ни стигат тогава две кварти чист спирт, за да се поуспокоим поне малко.

— Празна работа, приятелю — прекъсна го Ламборн, върху когото последната глътка, предшествувана от доста други преди нея, започваше вече да оказва своето въздействие. — Сам не разбираш какво плещиш за призраците. Никой нищо не знае за тях. Пък и, накратко казано, колкото по-малко се говори за това, толкова по-лесно ще се оправи работата. Едни вярват в едно, други — в друго. Всичко е само въображение. Познавам немалко хора, драги ми Лорънс Заключиврата, а между тях има и доста умници. Има например един велик лорд — няма да му кажа името, Лорънс, — който вярва в звездите, в луната в планетите, в техните орбити и тем подобни. Вярва, че те светят само заради нето, макар че ако се разсъждава трезво или по-точно — пияно, те светят само за да могат честни момчета като мен да не попаднат в канавките. В края на краищата — нека си вярва; той е достатъчно знатен, за да си позволи това удоволствие. Друг един пък — учен човек, който може да се изразява на гръцки и на еврейски не по-лошо, отколкото аз на жаргона на крадците — е побъркан на тема притегляне и отблъскване, превръщане на оловото в злато и тъй нататък. Какво пък, нека си мисли както иска и нека плаща е изработените от него монети на глупаците, които ще се съгласят да ги вземат. Ето те и теб — още един голям човек, който не е знатен и не е учен, но затова пък е шест фута висок; и ти като някаква сляпа къртица вярваш в духове, таласъми и разни други глупости. А има и още един голям човек — тоест голям малък човек или малък голям човек, драги Лорънс, чието име започва с буквата „В“. В какво вярва той? В нищо, Лорънс, в нищо. Нито в нещо на земята, нито в нещо на небето или в ада. Що се отнася до мен, аз вярвам в дявола само защото смятам, че трябва да има някой, който да хване за яката гореспоменатия наш приятел в часа, „когато душата се отделя от тялото“, както се казва в песента, тъй като всяка причина си има свое следствие, a raro ante cedentem142, както твърдеше доктор Бричъм. Но от всичко това ти нищо не разбираш, добри ми Лорънс. Вярно си е, че учението е скучна работа. Я ми дай пак каната!

— Честна дума, Майкъл — каза тъмничарят, — ако продължиш да пиеш още, няма да бъдеш в състояние нито да изиграеш Арион, нито да придружиш господаря си в тази тържествена вечер. Всеки миг очаквам да чуя звъна на голямата камбана, който ще събере всички при кулата Мортимър за посрещането на кралицата.

Въпреки увещанията на Стейпълс, Ламборн продължи да пие. После остави каната, която почти беше изпразнил, въздъхна дълбоко и започна да говори — отначало шепнешком, а сетне постепенно повиши гласа си почти до вик:

— Не се тревожи, Лорънс. Дори и да съм пиян, аз знам как да накарам Варни да ме счита за трезвен. Та, както ти казах вече, не се тревожи, главата ми носи пиене. Освен това за ролята на Орион ще трябва да влизам във водата и мога да настина, ако не съм се стоплил предварително както трябва. Нямало съм да изиграя Орион! Нито един гръмогласен актьор, който си дере дробовете за дванайсет пенса, не би могъл да го изиграе по-добре от мене. А дори и да забележат, че малко не съм в ред, какво от това? Защо човек трябва да е трезвен днес? Отговори де! Всеки верен поданик е длъжен да бъде весел, но аз ще ти кажа, Лорънс, че в замъка има хора, които не се развеселяват даже когато пийнат, а камо ли когато са трезви! Имена не искам да споменавам. А ти, Лорънс, запомни, че твоята кана с вино е чудесно средство да се предизвикат верноподанически чувства и веселие. Ура — за кралица Елизабет! За благородния Лестър! За достойния мистър Варни! И за Майкъл Ламборн, който може да ги върти на пръста си всичките!

С тия думи той се спусна надолу по стълбата и мина през вътрешния двор.

Тъмничарят го проследи с поглед, поклати глава и заключвайки вратичката, която преграждаше стълбата между двата етажа и не позволяваше на никого да се изкачи в стаята на Тресилиан, взе да си говори сам:

— Хубаво нещо е да си фаворит! Аз едва не си загубих мястото, когато в едно студено утро на мистър Варни му се стори, че от мене лъха на алкохол, а този юначага може да се яви пред него пиян като свиня, без да получи за това дори и един упрек. Трябва да се признае обаче, че той е опасен и умен човек и никой не би могъл да разбере дори и половината от онова, което говори.