Кенилуърт

ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТА

Като минаваше по моста, където до преди малко се разиграваше шумното представление, Тресилиан веднага забеляза, че през време на краткото му отсъствие настроението на хората се е променило рязко. Забавният бой бе завършил, но участниците в него, все още облечени с фантастичните си костюми, се бяха събрали на групи, разтревожени сякаш от някакви необикновени и страшни известия.

В двора видя същата картина — приближените и слугите на граф Лестър, събрани на отделни групи, си шепнеха тревожно и постоянно поглеждаха многозначително към прозорците на приемната зала.

Първият познат, когото срещна Тресилиан, бе сър Николас Блънт. Преди Тресилиан да успее да отвори уста, Блънт го заля с поток от думи:

— Боже мой, Тресилиан, ти наистина приличаш повече на селяк, отколкото на придворен, изобщо не умееш да се държиш като човек от свитата на нейно величество. Търсиха те, чакаха те, викаха те — явно не могат без теб — и ти най-сетне се явяваш с някакво недоносче на седлото. Човек може да си помисли, че си станал бавачка на това дяволче и сега се връщаш от разходка.

— Какво има? — попита Тресилиан, пусна момчето, което полетя като перо към земята, и сам слезе от коня.

— Никой не знае — отвърна Блънт. — Не можах да подуша нищо, а моят нос не е по-лош от носа на който и да е придворен. Лорд Лестър профуча по моста, без да гледа къде минава, поиска аудиенция от кралицата и досега те са все още там — заключили са се с Бърли и Уолсингам, викаха те и теб, изглежда, мирише на измяна или на нещо още по-лошо, но никой не знае какво точно.

— Кълна се в небето, че той казва истината! — подкрепи го току-що приближилият се Роли. — Наредиха веднага да се явиш при кралицата.

— Не бързай, Роли — каза Блънт, — спомни си за ботушите му. За бога, скъпи Тресилиан, иди в стаята ми и вземи моите нови червени копринени чорапи, аз съм ги обувал само два пъти.

— Глупости! — отвърна Тресилиан. — Блънт, погрижи се, моля те, за това момче. Бъди по-внимателен с него, но гледай да не избяга, защото много неща сега зависят от него.

Той тръгна бързо след Роли, като остави на честния Блънт грижата да държи с едната си ръка коня, а с другата — момчето. Блънт го изпрати с поглед и промърмори:

— Никой не иска да отдели малко време, за да ме посвети в тези тайни. Не стига това, ами благоволиха и да ме назначават за коняр и за бавачка едновременно. Хайде, коняр, както и да е — аз, разбира се, обичам хубавите коне, но да ми поверят това дяволче! Ами ти откъде дойде, приятелче?

— От блатата — отвърна момчето.

— А какво научи там, умно дяволче?

— Да ловя патки с ципести крака в жълти чорапи.

— Ах, ти — изръмжа Блънт и погледна огромните рози на обувките си. — Дяволът ме накара да ти задавам въпроси.

Междувременно Тресилиан мина през приемната зала. Придворните стояха на групи и тайнствено си шепнеха, без да свалят очи от вратата, която водеше към вътрешните стаи на кралицата. Роли му посочи вратата, Тресилиан почука и бе приет незабавно. Вратовете на придворните се източиха, всеки искаше да надникне в стаята, но завесите от вътрешната страна на вратата паднаха много бързо и оставиха неудовлетворено любопитството на хората в залата.

Тресилиан застана с разтуптяно сърце пред Елизабет, която се разхождаше с бързи крачки из стаята. Тя бе обхваната от силно вълнение, което дори не се опитваше да скрие, а двама-трима от най-близките й и мъдри съветници се поглеждаха тревожно, но не смееха да заговорят, преди да стихне гневът й. Пред празното кресло, което се бе отместило настрани при нейното гневно ставане, стоеше на колене Лестър, със скръстени ръце и сведени очи, мълчалив и неподвижен като надгробен паметник. До него стоеше граф-маршалът на Англия лорд Шрусбъри и държеше в ръката си своя жезъл. Шпагата на графа бе откачена и лежеше на пода пред него.

— Е, сър — каза кралицата, като дойде съвсем близо до Тресилиан и така тропна с крак, както би тропнал самият Хенри, — вие знаехте ли за тази чудесна история? Съучастник ли сте в насочената срещу нас измама? С ваше благоволение ли ние извършихме несправедливост?

Тресилиан падна на колене пред кралицата, защото разбираше, че в този момент всеки опит да се оправдае би могъл да се обърне срещу него.

— Какво, онемяхте ли? — продължи тя. — Вие сте знаели всичко. Кажете, знаехте ли, или не?

— Не, милостива господарко, аз не знаех, че тази нещастна жена е графиня Лестър.

— И никой няма да я знае под това име! — извика Елизабет.

— По дяволите! Графиня Лестър! Пък аз казвам — мисис Еми Дъдли, и ще бъде добре, ако не се наложи да се нарича вдовица на предателя Робърт Дъдли.

— Господарко — прошепна Лестър, — правете с мен каквото искате, но не се сърдете на този джентълмен, той в нищо не е виновен пред вас.

— И вие мислите, че ще подобрите положението му с вашето застъпничество — изкрещя кралицата, като остави бавно изправящия се Тресилиан и се нахвърли на Лестър, който все още бе на колене, — застъпничество на двоен измамник и вероломен клетвопрестъпник! Вашата подлост ме направи смешна в очите на моите поданици! Аз се ненавиждам сама! Аз съм готова да изтръгна очите си заради тяхната слепота!

Най-сетне Бърли се осмели да я прекъсне.

— Господарко — каза той, — спомнете си, че сте кралица, кралица на Англия и майка на своя народ. Не се поддавайте на този бесен ураган от гняв.

Елизабет се обърна към него и в нейните горди и гневни очи блеснаха сълзи.

— Бърли — каза тя, — ти си държавник, но ти не можеш да разбереш, и наполовина не можеш да разбереш отчаянието и позора, които ми причини този човек!

Бърли почувствува, че сърцето на кралицата е препълнено от скръб. С изключително внимание, с най-дълбоко благоговение той я хвана за ръка и я отведе до сводестия прозорец, по-надалеч от другите присъствуващи.

— Господарко — каза той, — аз съм държавник, но едновременно с това съм и човек, човек, който остаря във вашия Съвет. На този свят аз нямам и не мога да имам други желания освен грижата за вашата слава и вашето щастие. Моля ви най-настоятелно — успокойте се!

— Ах, Бърли — каза Елизабет, — ти нищо не знаеш! — Въпреки усилията й да ги задържи, сълзите рукнаха от очите й и потекоха по страните.

— Знам, всичко знам, високоуважаема господарко, но ви моля: пазете се другите да не узнаят това, което не би трябвало да знаят.

— Ах! — възкликна Елизабет и млъкна, сякаш внезапно й дойде на ум някаква нова мисъл. — Ти си прав, Върли, ти си напълно прав: всичко друго, но не и позор! Всичко друго, но не и признание в слабост! Всичко друго — каквото и да е то, — само да не изглеждам измамена и отхвърлена! По дяволите! Не мога да понеса дори мисълта за това!

— Бъдете вярна на себе си, кралице моя — каза Бърли, — издигнете се над тази слабост, която нито един англичанин никога не би могъл да припише на Елизабет, ако само яростният израз на вашето разочарование не го наведе на тази мисъл.

— За каква слабост говорите, милорд? — високомерно попита Елизабет. — Да не би да искате да кажете, че благосклонността, с която съм се отнасяла към този тщеславен предател, е била породена от…

Тя не можа да издържи на този надменен и горд тон и продължи отново — искрено и меко:

— Защо ли се опитвам да лъжа теб, моя добър и мъдър слуга! Бърли се наведе да целуне ръката й и — тук се случи нещо рядко и неотбелязано в летописите на придворния живот — една сълза на искрено съчувствие падна от окото на министъра върху ръката на кралицата.

Може би тъкмо тази проява и искрено съчувствие помогна на Елизабет да преглътне обидата и да овладее развихрилия се в душата й гняв. Сега обаче с не по-малка сила я обзе страх, че гневът й ще наведе присъстващите на мисълта за обидата и разочарованието, които тя — и като жена, и като кралица — искаше да скрие. Тя се отдръпна от Бърли и с енергични крачки прекоси няколко пъти стаята, докато лицето й си възвърна обичайния, изпълнен с достойнство израз, а движенията й станаха величествени и отмерени както преди.

— Нашата господарка най-сетне дойде на себе си — прошепна Бърли на Уолсингам. — Наглеждайте я, но в никакъв случай не й пречете!

Елизабет пристъпи към Лестър и каза спокойно:

— Лорд Шрусбъри, освобождаваме ви от вашия пленник. Лорд Лестър, станете и вземете шпагата си. Мисля, милорд, че прекараният под надзора на нашия маршал четвърт час не е прекалено строго наказание за многомесечната лъжа пред нас. Сега ние искаме да чуем всички обстоятелства по това дело. — Тя седна на креслото и продължи: — Мистър Тресилиан, елате по-близо и разкажете всичко, което знаете.

Тресилиан разказа подробно своята история, но великодушно премълча всичко, което можеше да навреди на Лестър, и дори не намекна за дуела между тях. С това той сигурно направи много голяма услуга на графа, тъй като сега кралицата би използвала всеки повод, за да даде воля на гнева си, без да разкрива истинските си чувства, от които се срамуваше, и тогава Лестър би си изпатил зле. Когато Тресилиан свърши, тя помълча известно време, сетне каза:

— Ще вземем Уейланд на служба при себе си, а момчето ще настаним в дворцовата канцелария, за да се научи в бъдеще да се отнася по-внимателно с писмата. А вие, Тресилиан, не трябваше да криете истината от нас и не трябваше да се обвързвате с такова необмислено обещание, макар че след като сте дали дума на нещастната жена, като истински мъж и джентълмен, сте били длъжен да я удържите. Въпреки всичко ние ви уважаваме за качествата, които сте проявили в тази история. Лорд Лестър, сега е ваш ред да ни кажете истината, макар че в последно време вие явно сте отвикнали от това.

Като задаваше въпросите си един след друг, Елизабет изтръгна от Лестър всичко, което я интересуваше: първата среща с Еми Робсарт, женитбата с нея, породилата се у него ревност и причинете, които я бяха породили, и още много подробности. Изповедта на Лестър, защото разказът му не можеше да бъде наречен другояче освен изповед, бе измъкната от него на части, но в общи линии беше точна, като изключим обстоятелството, че той не каза нито дума за това, че е одобрил, макар и косвено, престъпния план на Варни, насочен срещу живота на графинята. И все пак тази мисъл безпокоеше графа повече от всичко друго и макар заповедта за отменянето на плана, изпратена по Ламборн, да беше достатъчно ясна и твърда, той искаше сам да тръгне за Къмнър хол веднага щом се освободи от зъдължението да се намира край кралицата, която — така предполагаше той — сигурно щеше да напусне незабавно Кенилуърт.

В своите сметки обаче Лестър не взе пред вид характера на своята гостенка. Неговият вид и думите му наистина причиняваха дълбока скръб и нетърпима мъка на кралицата, но тъй като не беше в състояние да му отмъсти другояче, тя разбираше, че разпитът е истинско мъчение и за нейния вероломен поклоник, и го продължаваше, без да обръща внимание на собствените си страдания, както дивакът не обръща внимание на изгорените си ръце, когато с нагорещените до бяло клещи изтръгва късчета месо от тялото на пленения враг.

Най-сетне Лестър не издържа и като изтощен елен, който в отчаянието си се обръща към преследвачите си и започва да се отбранява, показа, че търпениението му е изчерпано.

— Господарко — каза той, — аз съм виновен и зная, че вината ми е по-голяма, отколкото я преценихте вие в справедливия си гняв. И все пак, господарко, ще дръзна да кажа, че моето престъпление, макар и да е неопростимо, има своите сериозни основания и ако красотата и величието могат да изкушат слабото човешко сърце, аз бих могъл да ги посоча като причини, които са ме накарали да скрия тайната си от ваше величество.

Кралицата бе толкова изумена от тия думи, които Лестър съзнателно произнесе съвсем тихо, че за известно време не можа да проговори, и той дръзко продължи защитата си.

— И вие, ваше величество — рече той, — която толкова много сте ми прощавали, ще ми простите навярно и сега, че се обърнах към вас с думи, които вчера сутринта биха били счетени само за невинна шега.

Като го гледаше право в очите, кралицата отвърна:

— Милорд, кълна се в небето, че вашето нахалство минава всякакви граници! И то обаче няма да ви спаси. Елате насам, милорди, приближете се и чуйте една новина. Тайната женитба на лорд Лестър ме е лишила от съпруг, а Англия — от крал! Негова светлост има съвсем патриархални вкусове: една жена не му е достатъчна и той ни оказва честта да ни предложи лявата си ръка. Какво нахалство, представете си! Достатъчно е било да проявя към него известна благосклонност, и той вече си е въобразил, че моята ръка и моята корона са на негово разположение. Надявам се, милорди, че поне вие имате по-добро мнение за мен. Аз мога само да съжаля този тщеславен човек, както бих съжалила детето, чийто сапунен мехур се е пукнал в ръката му. Отиваме в приемната зала! Лорд Лестър, заповядваме ви непрекъснато да бъдете край нас!

При напрегнатото очакване, което тегнеше над залата, човек лесно може да си представи всеобщото стъписване, когато кралицата каза на намиращите се по-близо до нея:

— Дами и господа, Кенилуъртските тържества още не са завършили. Предстои ни да отпразнуваме сватбата на благородния господар на замъка.

Върху всички лица се изписа изумление.

— Даваме ви нашата кралска дума — продължи тя, — че това е истина. Лордът криеше тайната си дори от нас, за да има възможност да ни поднесе тази изненада тъкмо днес и именно тук. Виждам, че всички изгаряте от любопитство да научите коя е щастливата съпруга. Ще ви кажа веднага — това е Еми Робсарт, същата, която вчера почти като в театър играеше ролята на съпруга на неговия слуга Варни.

— За бога, господарко — прошепна графът, като се приближи до нея и напразно се опитваше да скрие смущението и срама си, — вземете главата ми, както ме заплашвахте в гнева си, но ми спестете това унижение! Не блъскайте падащия, не настъпвайте смазания вече червей!

— Червей ли, милорд? — отвърна също така тихо кралицата.

— Не, змията е по-благородно влечуго и повече ви прилича. Змия, замръзнала змия, която са стоплили на гърдите си…

— Имайте милост, господарко — задавено рече Лестър. — Заради вас… заради мен, докато още не съм загубил разума си…

— Говорете по-високо, милорд — прекъсна го кралицата, — и се дръпнете, моля ви, по-настрана, защото вашият дъх размеква яката ми. Какво искате от нас?

— Разрешение да отида в Къмнър хол — отвърна смирено нещастният граф.

— За да доведете съпругата си навярно? Това е много хубаво от ваша страна, тъй като ние чухме, че там се отнасят зле с нея. Но защо трябва да отидете тъкмо вие, милорд? Ние имаме намерение да прекараме тук още няколко дни и би било неучтиво домакинът на Кенилуърт да напусне замъка, докато ние сме още в него. Ние не можем да допуснем поданиците ни да станат свидетели на такъв позор. Вместо вас в Къмнър хол ще отиде Тресилиан, но ще го придружи и един джентълмен от нашата свита, за да не би у лорд Лестър отново да се породи ревност към стария съперник. Кого бихте искали да вземете за спътник, Тресилиан. Тресилиан смирено и почтително изрече името на Роли.

— Е — каза кралицата, — бог е свидетел, че изборът ви е добър. Той току-що е посветен в рицарство, а освобождаването на една дама от затвор е достоен първи подвиг. Трябва да ви кажа, дами и господа, че Къмнър хол не е по-добър от тъмница. Освен това там се намират лица, които би трябвало да се поставят под ключ. Нека бъдат снабдени пратениците с пълномощия за арестуването на Ричард Варни и чужденеца Аласко. Те трябва да бъдат хванати живи или мъртви. Вземете с вас необходимите хора, джентълмени, и доведете тук дамата с всички почести. Не губете време и нека бог ви помогне!

Двамата се поклониха и излязоха.

Трудно е да се опише как премина остатъкът от деня в Кенилуърт. Кралицата сякаш бе останала в замъка с единствената цел да унижава и да се надсмива над граф Лестър и тя показа, че владее женското изкуство да си отмъщава също тъй съвършено, както и мъдрата наука за управлението на народа. Нейният тон бе подхванат бързо от останалите, така че в собствения си замък, сред създаденото от самия него великолепие господарят на Кенилуърт изпита върху себе си съдбата на изпаднал в немилост придворен. Навсякъде той се сблъскваше с пренебрежителните и студени погледи на доскорошни приятели и със зле прикриваното тържество на враговете. Единствени от всички придворни само Съсекс, благодарение на честната си войнишка природа, и Бърли и Уолсингам, поради своята проницателност и предвидливост, както и някои от дамите, ръководени от присъщото на своя пол състрадание, не измениха отношението си към него.

Лестър дотолкова бе свикнал да счита успеха си в двора за главна цел на своя живот, че постоянните дребни обиди и преднамерените прояви на пренебрежение го нараняваха дълбоко и това страдание изместваше в отделни мигове всички останали чувства. Но когато графът се прибра през нощта в стаята си и погледът му се спря на дългия кичур прекрасни коси, с които бе привързано писмото на Еми, видът на този кичур, като заклинание, което разваля всички зли магии, събуди в душата му най-благородни и най-човешки чувства. Той покри с хиляди целувки кичура и като си помисли, че би могъл достойно да се оттегли от двора и да заживее спокойно с прекрасната и любима жена в своя почти кралски замък, като се отърве веднъж завинаги от унижението, което трябваше да понесе през този ден, той почувствува прилив на сили и воля да се издигне над обидата на отмъщението, с което Елизабет очевидно искаше да се позабавлява до насита.

На другия ден цялото поведение на графа излъчваше достойнство и спокойствие, той проявяваше искрена грижа за удобството и развлеченията на своите гости и пълно равнодушие към тяхното пренебрежение, държеше се на такова почтително разстояние от кралицата и тъй търпеливо понасяше остротите й, че Елизабет престана да се подиграва с него и макар че си оставаше студена и недостъпна, вече не го обиждаше направо. На всички, които смятаха, че ще й се харесат с пренебрежителното си отношение към графа, тя даде ясно да разберат, че докато се намират в Кенилуърт, са длъжни да спазват учтивостта, която домакинът на замъка има право да изисква от своите гости. Най-опитните и предвидливи придворни, след като прецениха настъпилата през последните двайсет и четири часа промяна, решиха, че възможностите на Лестър да си възвърне отново благоволението на кралицата са все още доста големи, и започнаха да се държат към него така, че да могат по-късно да изтъкнат заслугата си, че не са го изоставили в един тежък за него момент. Време е обаче да се откъснем засега от тези придворни интриги и да видим какво става с Тресилиан и Роли.

Групата им се състоеше от шестима души, защото освен Уейланд с тях тръгнаха кралският следовател и двама яки слуги. Всички бяха добре въоръжени и се движеха толкова бързо, колкото позволяваха силите на конете, като не забравяха, че им предстои дълъг път. Опитаха се да съберат някои сведения за Варни и за неговите спътници, но не можаха да научат нищо, тъй като те бяха пътували през нощта. В едно малко селце на около дванайсет мили от Кенилуърт, където спряха, за да починат конете, към тях се обърна скромен селски свещеник, който излезе от ниска къщичка и попита дали някой от тях разбира от хирургия, за да помогне на един умиращ.

Уейланд веднага предложи лекарските си услуги и докато свещеникът го водеше към болния, успя да научи, че ранения, измъчван от ужасни болки, бил намерен на големия път на около миля от селцето от селяни, които отивали сутринта на работа, а свещеникът го прибрал у дома си. Нещастникът бил ранен от пистолетен изстрел — очевидно смъртоносно, — но нс могли да разберат дали това е станало по време на схватка, или пък е бил нападнат от разбойници, тъй като гой през цялото време бълнувал и речта му била несвързана. Уейланд влезе в тъмна и ниска стаичка, но щом свещеникът дръпна завесата на леглото, в разкривеното от болка лице на ранения веднага позна Майкъл Ламборн. Под предлог, че трябва да вземе някои лекарства, Уейланд изтича при своите спътници и им съобщи за това странно обстоятелство. Тревожни предчувствия обзеха Тресилиан и Роли и те побързаха да отидат в дома на свещеника, за да видят умиращия.

Нещастникът беше вече в агония и дори по-опитен лекар от Уейланд не би могъл да му помогне, тъй като куршумът бе пронизал гърдите му и бе излязъл от другата страна. Той обаче все още беше в съзнание, позна Тресилиан и му даде знак да се наведе над него. Тресилиан изпълни молбата му, но от неясния шепот на умиращия можа да долови само имената на Варни и графиня Лестър и фразата: „Бързайте, за да не стане твърде късно.“ Тресилиан напразно се опитваше да изтръгне по-подробно обяснение, но Ламборн пак започна да бълнува, а когато отново се обърна към Тресилиан, само го помоли да предаде на неговия вуйчо Джайлс Гозлинг от „Черната мечка“, че все пак не е умрял на бесилката. След няколко минути една последна конвулсия потвърди думите му и нашите пътници си тръгнаха само с неясните опасения за съдбата на графинята, породени от думите на покойника. Това ги накара да препускат вече с всички сили и от името на кралицата да вземат нови коне, когато тези, на които яздеха, не бяха в състояние да тичат повече.