Кенилуърт

ГЛАВА ПЪРВА

Голямо преимущество за разказвача е да започне разказа си в някоя странноприемница — място за непринудена среща на всякакви пътешественици, където характерът и настроението на всеки един се проявяват без церемонност и стеснение. Това е особено благоприятно, ако действието се развива в дните на добрата стара Англия, когато гостите не са само обитатели, но и сътрапезници и временни приятели на стопанина — който по правило е приветлив, непринуден и добродушен човек с приятна външност. Под неговото умело ръководство участниците в компанията бързо се приравняват въпреки различията в характерите си и най-често се случва, докато изпразват шестобръчовото буре, да захвърлят всяка сдържаност и да започнат да се отнасят помежду си и към ханджията със сърдечността на стари познайници.

Селото Къмнър, на три или четири мили от Оксфорд, в осемнадесетата година от владичеството на кралица Елизабет се славеше с отлична странноприемница от някогашен вид, поддържана или по-скоро управлявана от Джайлс Гозлинг, човек с напета външност, с леко позакръглен корем, петдесетгодишен, че и отгоре, умерен в сметките, точен в плащанията, притежател на изба с превъзходно вино, пъргав ум и красива дъщеря. От времето на стария Хари Бейли, от Табард в Саутуърк, никой още не беше надминал Джайлс Гозлинг в умението да задоволява своите гости, от какъвто и вид да били те. И толкова голяма беше славата му, че да минеш през Къмнър, без да пресушиш поне една чаша в прочутата „Черна мечка“, беше равно на това, да признаеш, че си напълно безразличен към доброто си име на пътешественик. Все едно някой селяк да отиде в Лондон и да се върне оттам, без да е зърнал силуета на кралицата. Жителите на Къмнър се гордееха със своя ханджия, а техният ханджия се гордееше с къщата си, с виното си, с дъщеря си и със самия себе си.

В двора на тази странноприемница, която имаше честта да бъде стопанисвана от такъв, честен човек като Джайлс Гозлинг, късно една вечер пристигна някакъв пътник, остави на коняря своя кон, очевидно пропътувал дълъг път, и зададе няколко въпроса, които предизвикаха следния диалог между прислужниците на прославената „Черна мечка“:

— Ей, прислужнико Джон!

— Ето ме, конярю Уил — отвърна някакъв човек, облечен в широка блуза, конопени панталони и зелена престилка, появявайки се на прага на една врата, която очевидно водеше надолу към дълбока изба.

— Тук един джентълмен иска да знае дали точиш хубава бира — продължи конярят.

— Загубен съм, ако не точа — отвърна прислужникът. — Та нали има само четири мили между нас и Оксфорд. Бога ми, ако пивото ми не удря в главите студентите, те начаса ще ударят моята тиква с оловеното канче.

— Ти това оксфордска логика ли го наричаш? — обади се непознатият, който вече беше захвърлил поводите на коня и се бе упътил към вратата на странноприемницата, където го пресрещна обемистата фигура на самия Джайлс Гозлинг.

— За логика ли говорите, господин госте? — попита — ханджията. — Добре тогава, ето ви едно логическо разсъждение с напълно ясен извод:

— Амин! Желая го от все сърце, любезни ми стопанино — отвърна непознатият. — Донеси една кварта2 от най-доброто си канарско3 вино и бъди така добър да ми помогнеш да го изпием.

— Но, господин пътешественико, трябва да ви се е случила беда, щом викате стопанина да сподели с вас някаква си кварта вино. Та това, кажи-речи, е само една глътка. Да беше галон4, може би щяхте да се нуждаете от моята помощ, без това да накърни славата ви на пияч.

— Не се безпокой за мен — отвърна гостът. — Аз ще изпълня своя дълг, както подобава на човек, намиращ се на пет мили от Оксфорд; не мисли, че съм се върнал от полето на Марс, за да се позоря пред последователите на Минерва.

Докато се водеше този разговор, ханджията, с професионалната си сърдечност и радушност, въведе госта в просторно, ниско помещение, където седяха няколко души, разделени на малки групички — едни пиеха, други играеха карти, някои разговаряха, а тези, на които работите им налагаха да стават рано на другия ден, довършваха вечерята си и разискваха с прислужника къде и как ще ги настани за нощуване.

Влизането на непознат човек естествено привлече вниманието на останалите посетители. Те го огледаха равнодушно и направиха следния извод: гостът е от онези добре сложени и с правилни черти на лицето хора, които обаче в никакъв случай не можеш да наречеш красиви и с които, дали заради израза им, тона на гласа или походката и маниера, не изпитваш особено желание да общуваш. Държането на непознатия оставяше впечатление за една престорена самоувереност, сякаш той бързаше колкото може по-скоро да си спечели внимание и уважение, страхувайки се, че ще му бъдат отказани, ако веднага не предяви правата си над тях. Беше заметнат с пътнически плащ, изпод който се виждаше красиво късо вталено палто, обшито с дантели и препасано с кожен пояс, в който бяха затъкнати меч и чифт пищови.

— Както виждам, сър, пътувате добре въоръжен — каза ханджията, поглеждайки към оръжието, докато поставяше на масата поръчаното от пътника вино.

— Да, ханджийо, в моменти на опасност оцених ползата от тези мои спътници и за разлика от вашите съвременни благородници не се разделям с тях в минутата, когато вече не са ми нужни.

— Така ли, сър? — възкликна Джайлс Гозлинг. — В такъв случай вие трябва да сте от Нидерландия, страната на пиките и аркебузите5?

— Бил съм и по високи, и по ниски земи6, приятелю, по просторни и широки, по далечни и близки. Но нека вдигна за твое здраве чаша от твоето вино. Налей и на себе си, ти пък да пиеш за мое здраве. И ако се окаже; че виното ти не е от най-добрите, пак го изпий, щом сам си го направил такова.

— Да не е от най-добрите ли? — възкликна Джайлс Гозлинг, като пресуши чашата на един дъх и примлясна с неизразимо удоволствие. — По-добро вино от това не знам, такова няма дори и в „Трите жерава“ във Винтри, доколкото ми е известно. И ако вие, сър, намерите по-добро от това в Херес или на Канарските острови, кълна се, че докато съм жив, няма да се докосна нито до вино, нито до пари. Ето, вдигнете го към светлината и вижте какви искри танцуват в златистата течност, като прашинки в слънчев лъч. Но по-добре е да точиш вино на десет селяка, отколкото на един пътник. Е, кажете, ваше благородие, харесва ли ви виното?

— Приятно, е ханджийо, и е чисто, да си призная. Но за да разбереш какво значи хубаво вино, трябва да го пиеш там, дето вирее лозата. Повярвай ми, твоите испанци са твърде умни, за да ти изпратят най-доброто си грозде. Че какво, ей това твое вино, което ти смяташ за най-превъзходно, в Ла Коруна или в пристанището Санта Мария ще го сметнат за най-обикновена шира. Трябва да попътуваш малко, стопанино, ако искаш да проникнеш в дълбоките тайни на бъчвите и буретата.

— Право да ви кажа, синьор гостенино — отвърна Джайлс Гозлинг, — ако тръгна да пътувам по света само защото съм недоволен от това, което мога да намеря тук, у нас, струва ми се, че напразно ще гоня вятъра. Освен това, смея да ви уверя, не са малко онези глупаци, които отвръщат нос от хубавото вино, без някога да са вдишвали друг въздух освен мъглите на стара Англия. Затова аз казвам — бог добро да дава на моето огнище!

— Невежи и дребнави са ти мислите, стопанино — рече непознатият. — Сигурен съм, че не всички твои съграждани разсъждават така плиткоумно. Тук сред вас не може да няма, струва ми се, някой и друг от онези храбреци, които са взели участие в морския поход до Вирджиния или пък са прескочили поне до Нидерландия. Я си понапрегни малко ума. Нямаш ли приятели в чужди краища, от които би ти било приятно да получиш новини?

— Право да си кажа, сър, нямам — отвърна ханджията. — Откакто при обсадата на Брил убиха гуляйджията Робин от Драйсандфорд, нямам. Да го вземат мътните тоя аркебуз, който изстреля куршума! По-весел младеж не ми е седял на чашка до среднощ. Но той умря, няма го вече, и аз не познавам нито войник, нито пътешественик, който да е приятел на някой войник, за когото бих дал дори и една спаружена ябълка.

— Ама че странно, ей богу! Как! Толкова много от нашите английски храбреци са по чужди краища, а ти, който ми изглеждаш човек именит, да нямаш ни приятел, ни родственик сред тях.

— Ако става дума за родственици — отвърна Джайлс Гозлинг, — то родственик имам — един безчинен хлапак, който ни напусна през последната година от властването на кралица Мери7. Няма да ми е жал, ако науча, че се е затрил.

— Не е хубаво да говориш така, приятелю, освен ако в последно време не си чул нещо лошо за него. Много диви и буйни жребчета, като поотраснат, стават прекрасни коне. А как се казва той, ако мога да попитам?

— Майкъл Ламборн — отвърна стопанинът на „Черната мечка“, — син на сестра ми, но малко радост изпитвам, като си припомням и името му, и родството си с него.

— Майкъл Ламборн ли? — повтори непознатият, сякаш се мъчеше да си спомни нещо. — Как, да не си роднина на онзи Майкъл Ламборн, сърцатия герой, дето се прослави при обсадата на Венло, на когото Грейв Морис лично изказа благодарност пред цялата армия? Говори се, че той бил английски войник от не особено знатен род.

— Едва ли е бил моят племенник — рече Джайлс Гозлинг.

— Той беше храбър като заек, и то не за друго, а само за бели.

— О, не са малцина тези, които набират смелост във войната — отвърна непознатият.

— Нищо чудно — каза ханджията, — но мен ми се струва, че нашият Майкъл по-скоро би загубил и малкото храброст, дето я имаше, камо ли да я натрупа.

— Онзи Майкъл Ламборн, когото аз познавах — продължи пътникът, — беше красив и напет човек, винаги весел и добре облечен, а видеше ли хубава девойка, очите му ставаха като на ястреб.

— А нашият Майкъл — рече ханджията — имаше вид на куче, на което са му вързали бутилка на опашката, пък дрехата му — такава дрипа, че да се свлече на парцали от гърба му.

— Е, да, но на война човек се приучава да се гизди и пременява.

— А нашият Майкъл — възрази ханджията — се беше приучил да се гизди и пременя във вехтошарския магазин, докато търговецът гледа на другата страна. Колкото за ястребовите очи, за които споменахте, то неговите вечно бяха вперени в моите разпилени лъжици. Той проживя цели три месеца в този благословен дом като помощник на слугата, който точи виното и бирата, но ако беше останал още три месеца, с всичките му погрешни сметки, поразии, провинения и простъпки, сигурно щях да сваля табелата, да заключа къщата и да дам ключа на дявола да го пази.

— Да, но все пак щеше да се нажалиш — продължи пътникът, — ако ти бях казал, че бедният Майкъл падна убит начело на полка си при превземането на едно укрепление близо до Местрихт, нали?

— Да се нажаля!? Това щеше да е най-радостната вест, която съм получавал за него, тъй като щях да се уверя, че не са го обесили. Но да не говорим за това, съмнявам се, че неговата смърт ще достави такава чест на приятелите му. А дори и да е така, ще кажа от все сърце — тук той изпи втора чаша вино, — бог да го прости!

— Хайде, хайде, не се тревожи, човече — отвърна пътникът, — тепърва има да се гордееш с племенника си, особено ако излезе същият оня Майкъл Ламборн, когото аз познавах и обичах почти или може би съвсем като самия себе си. Не можеш ли да ми посочиш някакъв белег, по който да отсъдя дали не е той?

— Бога ми, не се сещам за друго — отвърна Джайлс Гозлинг, — освен че на лявото си рамо нашият Майк имаше дамгосано бесило, загдето открадна една сребърна винена чаша от Дейм Снорт от Хогсдитч.

— Не, тука вече лъжеш по най-долен начин, вуйчо — възкликна пътникът, като отмахна кръглата твърда дантелена яка и свлече дрехата си, за да оголи шията и рамото си. — Кълна се в днешния добър ден, че моето рамо е тъй невредимо, както и твоето.

— Майкъл, момчето ми! — извика ханджията. — Ама това наистина си ти! Впрочем аз вече от половин час се съмнявах, защото не виждам кой друг би взел да се интересува чак толкова от тебе. Но виж какво, Майк, ако рамото ти е така невредимо, както твърдиш, то навярно дължиш това само на милостта на Тонг, палача, че те е дамгосал със студено желязо.

— Хайде, вуйчо, стига шеги! Запази си ги да подслаждаш с тях киселата си бира. А сега да видим какъв сърдечен прием ще окажеш на родственика си, който осемнадесет години е обикалял света, видял е изгрева на слънцето там, където то залязва, и е пропътувал толкова път, че изтокът за него е станал запад.

— Както виждам, донесъл си със себе си онова свойство на пътешественика, за което изобщо не си е струвало да пътуваш. Спомням си добре, че измежду останалите ти качества беше и това — да не ти се вярва на нито една дума, която излиза из устата ти.

— Ето ви един истински неверник, джентълмени — каза Майкъл Ламборн, обръщайки се към присъстващите, които естествено следяха странната среща между вуйчо и племенник; сред тях имаше и някои местни жители, на които не бяха чужди младежките му лудории. — Няма що, с голяма радост ме посрещаш в Къмнър. Но виж какво, вуйчо, аз не съм се хранил досега с шума и трици от свинско корито, така че ми е все едно ще ме посрещнеш ли сърдечно, или не. Ей това, което нося у себе си, ще ми осигури радушен прием навсякъде, където пожелая.

При тези думи той измъкна една пълна кесия със злато, чийто вид явно въздействува на присъствуващите. Някои поклатиха глави и взеха да си шушукат, а един-двама, с по-продажна съвест, изведнъж си припомниха, че им е бил училищен другар, съгражданин и тъй нататък. Двама или трима от по-улегналите и сериозни посетители също поклатиха глава и напуснаха хана, подмятайки, че ако Джайлс Гозлинг желае да преуспява и занапред, трябва да изгони непрокопсания си и нечестив племенник колкото може по-скоро. Поведението на Гозлинг показваше, че и той е на същото мнение; защото видът на златото не предизвика у този честен човек онова впечатление, което обикновено предизвиква то у хората от неговата професия.

— Родственико Майкъл — рече той, — прибери си кесията. Не е редно синът на сестра ми да плаща вечерята и спането си в моя дом; освен това, струва ми се, ти едва ли ще желаеш да останеш по за дълго там, където твърде добре те познават.

— По този въпрос, вуйчо — отвърна пътникът, — ще се водя от собствените си нужди и интереси. Междувременно желая да нагостя с вечеря и с по чашка преди лягане онези мои добри съграждани, които не се големеят дотолкова, че да не си спомнят Майкъл Ламборн, кръчмарския слуга. Ако искаш, дай гощавка срещу парите ми, ако ли не, до „Заек и барабан“ има само две минути път и аз се надявам, че нашите съседи на драго сърце ще ме придружат дотам.

— Не, Майк — отвърна вуйчо му, — след тези осемнадесет години, които са ти минали през главата, смятам, че си се поправил; затова няма да напуснеш къщата ми в този час и ще получиш всичко, което с мярка пожелаеш. Но първо бих искал да знам дали кесията, с която толкова се хвалиш, е дошла у тебе по такъв добър път, както е и добре напълнена.

— Ето ви го отново този неверник, добри ми съседи — рече Ламборн, обръщайки се към посетителите. — Продължава да рови младежките лудории на племенника си, макар оттогава да са минали толкова години. Колкото до златото, господа, аз бях там, където то расте, и взех участие в брането му. В Новия свят бях, човече, в Елдорадо, където хлапетата вместо с черешови костилки си играят с диаманти, а жените си нижат гердани от рубини вместо от плодовете на самодивското дърво; където керемидите са от чисто злато, а паветата — от самородно сребро.

— Ей богу, приятелю Майк — обади се младият Лорънс Голдтред, търговецът на платове в Абингдън, — трябва да е изгодно да търгуваш на този бряг. А как ли ще се харчат там моите фини ленове, крепове и панделки, щом златото е толкова изобилно!

— О, печалбата там е неизказана — отвърна Ламборн, — особено пък когато един млад и хубав търговец сам си занесе стоката. Дамите в тази страна са омайни и страстни, и както са поизгорели от слънцето, пламват като прахан при вида на такова здраво и свежо лице като твоето и коса, дето е, кажи-речи, червена.

— Как ми се ще да потъргувам там — рече търговецът и се изкиска.

— Че защо да не потъргуваш — каза Майкъл, — стига да си все още същото енергично и ловко момче, каквото беше, когато заедно обирахме овощната градина на абата. Трябва ти само малко алхимия, за да дестилираш къщата и земята си в налични пари, наличните пари в голям кораб с платна, котва, въжета и всичко останало; напъхваш балите със стока под люка, качваш петдесет яки момчета на палубата, слагаш мен да ги командвам, вдигаме платната — и хайде към Новия свят.

— Голяма тайна му откри, родственико — намеси се Джайлс Гозлинг, — да дестилира, да, точно тази беше думата, лирите си в пенсове и тъканите си в нишки. Послушай мене, по-глупавия човек, съседе Голдтред. Не изкушавай морето, защото то е хищно. Стоките на баща ти ще стигнат за година-две, докато картите и леките жени те закарат в бедняшкия приют. А търбухът на морето е бездънен, може да погълне цялото богатство на Ломбард стрийт8 само за една сутрин с такава лекота, с каквато аз бих погълнал едно яйце на око и чаша червено вино. Колкото до това Елдорадо, за което говори племенникът ми, готов съм да се закълна, че го е намерил в джобовете на някои такива наивници като теб. Но ти не ми се обиждай за това, което ти казах, а се настани удобно на масата и бъди добре дошъл; ето че и вечерята идва и аз най-сърдечно каня всеки, който желае да вземе участие в нея по случай завръщането на моя надежден племенник; много ми се иска да вярвам, че той се връща дома друг човек. Бога ми, родственико, ти толкова много приличаш на бедната ми сестра, колкото изобщо — син може да прилича на майка си.

— Но затова пък не прилича чак толкова на стария Бенедикт Ламборн, нейния съпруг — рече търговецът на тъкани, като кимна с глава и намигна. — Помниш ли, Майк, какво каза ти, когато дългата пръчка на учителя надвисна над тебе, загдето беше скрил патериците на баща си? „Умното дете — каза ти — винаги знае кой е баща му.“ Доктор Бричъм тогава се смя до сълзи и това ти спести твоите.

— Да, ама той си ги навакса в следващите дни — отвърна Ламборн. — А как впрочем е този достоен педагог?

— Умря — обади се Джайлс Гозлинг, — и то преди доста време.

— Да, да, умря — повтори и енорийският свещеник. — Аз седях до постелята му. Издъхна в най-блажено разположение на духа. „Morior — mortuus sum vel fui — mori“9 — това бяха последните му думи, и само добави: „Спретнах последния си глагол.“

— Е, мир на праха му — каза Майк. — На мен нищо не ми дължи.

— Не, наистина — отвърна Голдтред. — И всеки път, като те удряше с камшика, имаше навика да казва, че с това спестявал труда на палача.

— Човек би рекъл, че нашият приятел не му е оставял много работа за вършене — додаде свещеникът. — А все пак мистър Тонг не получаваше парите си даром.

— Voto a Dios!10 — извика Ламборн, очевидно изгубил търпение. Той грабна голямата си широкопола шапка от масата и я нахлупи, така че падналата от нея сянка придаде на очите и чертите на лицето му, които и без това не излъчваха нищо приятно, зловещия израз на испански браво11. — Слушайте, джентълмени, между приятели всичко е позволено, стига да си остане скрито-по-крито, и аз вече достатъчно дълго оставих всички вас и достопочтения ми вуйчо да се забавлявате с лудориите ми от юношеските години. Но не забравяйте, скъпи мои приятели, че аз нося сабя и кама и ловко боравя с тях, когато потрябва. Докато служех при испанците, се научих стръвно да отплащам на оня, който ми засегне честта, затова ви съветвам да не ме предизвиквате дотам, че да се спречкаме.

— И тогава какво ще направите? — попита свещеникът.

— Да, да, сър, какво ще направите? — обади се и търговецът на тъкани, като се размърда възбудено на другия край на масата.

— Ще ви прережа гърлото и ще проваля треперливото ви неделно слово, любезни ми отче — отвърна разярено Ламборн; — а тебе, уважаеми търговецо на разни жалки панделчици и кордели, като те подбера с една тояга, ще те навра направо в някоя от балите ти със стока.

— Хайде, хайде — намеси се стопанинът, — самохвалство тука не търпя. Ти, племеннико, по-добре не бързай да се обиждаш. А вие, джентълмени, бъдете любезни да не забравяте, че щом сте дошли в този хан, то вие сте гости на ханджията и сте длъжни да пазите честта на дома му. Ето, че покрай глупавите ви свади и аз едва не си загубих ума като вас, а ей там седи моят мълчалив гост, както го наричам, който вече от два дена живее в хана, без да проговори дума за друго, освен да си поиска нещо за ядене и сметката. Не ми създава повече грижи от един прост селяк, разплаща се като престолонаследник, поглежда само сбора на сметката и не е решил кой ден ще си отиде. Същинска скъпоценност, а аз, негодникът, го оставих сам като пропъден в оня тъмен ъгъл, без дори да го поканя да хапне и пийне с нас. И ще бъде напълно заслужена награда за моята неучтивост, ако преди още да е настъпила нощта, се отправи към „Заек и барабан“.

Преметнал кокетно сдиплената бяла салфетка през лявата си ръка, свалил кадифената си шапчица и с най-хубавата си сребърна кана в дясната ръка, ханджията се запъти към самотния гост, за когото вече беше споменал, и с това привлече към него вниманието на компанията.

Той беше около двадесет и пет — тридесетгодишен мъж, малко по-висок от среден ръст, облечен просто и скромно, но от него се излъчваха непринуденост и достойнство, които явно подсказваха, че облеклото му далеч не съответствува на високото му обществено положение. Лицето му беше спокойно и замислено, косите му бяха черни, а черните му очи, които обикновено гледаха със същия мечтателен и спокоен израз, изписан на лицето му, в моменти на внезапно вълнение се озаряваха от необикновен блясък. Малкото селце трескаво се интересуваше да узнае името и произхождението му, а също и причината, заради която бе дошъл в Къмнър, но любопитството и по трите въпроса си оставаше незадоволено. Джайлс Гозлинг, най-личният от местните жители и верен привърженик на кралица Елизабет и на протестантската религия, отначало се усъмни, че гостът му е йезуит или свещеник от католическата семинария, каквито Рим и Испания по това време изпращаха в изобилие в Англия, за да украсяват тамошните бесилки. Но нима е възможно да се поддържа дълго подобно предубеждение към гост, който ти създава толкова малко грижи, плаща редовно сметките си и който очевидно възнамерява да направи един доста голям престой в прочутата „Черна мечка“?

— Папистите — разсъждаваше Джайлс Гозлинг — са стиснати, циции хора и този мой гост можеше да се настани при богатия скуайър в Веселели или при стария рицар в Утън, или в коя да е друга от техните католишки бърлоги, вместо да отседне в странноприемница, както всеки почтен човек и добър християнин. Освен това в петък яде само осолено говеждо с моркови, макар че на трапезата имаше печени на скара змиорки, от най-хубавите, дето могат да се уловят в Айсис.

Убеден, че гостът му не е католик, честният Джайлс отправи към непознатия най-почтителна и любезна покана да пийне чашка от изстудената половница и да удостои с вниманието си скромната, закуска, която даваше на своя племенник в чест на неговото завръщане, и, както искрено се надяваше, на неговото изправление. Непознатият отначало поклати глава, сякаш да отклони поканата, но ханджията продължи да го увещава, привеждайки като довод почтеното име на своя хан и заключението, което добрите жители на Къмнър биха си извадили от подобно необщително държане.

— Уверявам ви, сър — рече той, — за мене е въпрос на достойнство гостите в хана ми да бъдат весели, а освен това имаме и зли езици сред нас тук в Къмнър (къде ли всъщност ги няма?), които могат да оклеветят човека, който си нахлупва шапката над веждите за това, че гледал назад към отминалите дни, вместо да се радва на сияйната слънчева светлина, която бог ни праща чрез благия образ на нашата върховна господарка, кралица Елизабет, небето да я благослови и закриля навеки.

— Е, стопанино — възрази непознатият, — нима могат да обвинят някого в измяна само защото се развлича със собствените си мисли под сянката на собствената си шапка? Ти си живял два пъти повече от мен на този свят и би следвало да знаеш, че има мисли, които ни спохождат пряко волята и на които напразно казваш: „Махнете се и ме оставете да се веселя.“

— Има наистина — отвърна Джайлс Гозлинг, — и ако такива обезпокоителни мисли ви се въртят в главата и не можете да ги изгоните на прост английски, ще извикаме някой от учениците на отец Бейкън от Оксфорд да ги пропъди с помощта на логиката и на староеврейския. А какво ще кажете, благородни госте, ако ги потопим в прекрасното червено море на бордото? Простете ме за волността, сър, но аз съм стар ханджия и обичам да си казвам, каквото мисля. Това мрачно и нерадостно настроение не ви прилича; то не подхожда на лъскави ботуши, красива шапка, нов плащ и пълна кесия. По дяволите, отпратете го при онези, дето си омотават краката със слама, на главите си носят плъстени шапки, на гърба си дрехи, по-тънки от паяжина, а в джобовете си нямат дори и един кръст12, който да въздържа злия дух Меланхолия спокойно да танцува и се шири из тях. Развеселете се, сър, иначе, кълна се в това хубаво вино, тази весела и радостна компания ще ви прогони напълно в тъмните селения на меланхолията и в страната на самотността. Тези добри хора, които са се събрали тук, желаят да се веселят, не ги гледайте тъй навъсено, както дяволът гледа Линкълн13.

— Вярно е това, което говориш, почтени стопанино — рече гостът с меланхолична усмивка, която придаваше много приятен израз на лицето му. — Вярно е, весели приятелю; такива мрачни и унили хора като мен не бива да развалят веселието на щастливите. Готов съм от все сърце да изпия една чаша с твоите грети, само да не кажат, че им помрачавам пиршеството.

Казвайки това, той стана и се присъедини към останалите гости. Поощрявана и напътствана от примера на Майкъл Ламборн и състояща се главно от хора, склонни да се възползуват от възможността да се угостят весело за сметка на стопанина, компанията вече беше престъпила в известна степен границите на умереността, както личеше от тона, с който Майкъл разпитваше за старите си познати от селцето, и от изблиците на смях, с които се посрещаше всеки отговор. Джайлс Гозлинг беше малко смутен от необуздания характер на веселието най-вече заради това, че неволно изпитваше някакво уважение към своя непознат гост; ето защо застана на известно разстояние от масата, заета от шумните гуляйджии, и започна да ги извинява за разпуснатостта им.

— Като ги чуете как говорят тези момчета — рече той, — ще си помислите, че всички до един са разбойници, които преживяват само от „Кесията или живота“, докато всъщност утре ще видите, че са най-усърдни занаятчии и търговци, които ще ви отрежат плата с един инч по-малко — или ще ви наброят зад тезгяха по-малко крони от означените на разписката. Ето например този търговец на тъкани, дето си е накривил шапката на рунтавата си, прилична на козината на овчарско куче коса, раздърпал се е, преметнал е плаща си на една страна и се държи като побойник и самохвалко. А в дюкяна си в Абингдън е така спретнат и изряден в облеклото, като почнеш от плоскодънната му шапка и свършиш с лустросаните му обувки, сякаш са го избрали за кмет. Той така говори за нахълтване в паркове и грабежи по пътищата, щото ще си помислите, че всяка нощ броди между Хаунслоу и Лондон, докато всъщност ще го намерите дълбоко заспал в пухеното му легло, със свещ от едната му страна и с библията от другата, за да се плашат таласъмите.

— А твоят племенник, стопанино, този същият Майкъл Ламборн, който възглавява пиршеството, и той ли е такъв набеден самохвалко и разбойник като останалите?

— Тук вече ме хванахте натясно, сър — рече ханджията. — Моят племенник си е все пак мой племенник и макар някога да беше отчаян безделник, Майк може и да се е поправил, както става с някои хора, нали знаете. Не бих искал да мислите, че всичко, което казах за него преди малко, е чистата истина. Познах го, кучия му син, още от самото начало, но исках да му пооскубя малко перушината. А сега, сър, кажете под какво име да представя уважаемия си гост на тези сърцати момчета?

— Под какво име ли, стопанино? — отвърна непознатият.

— Наричай ме Тресилиан.

— Тресилиан ли? — рече стопанинът на „Черната мечка“.

— Достойно име и както предполагам, от корнуолски произход, защото, както казва южняшката поговорка:

И тъй, да кажа ли достойния мистър Тресилиан от Корнуол?

— Не казвай повече от това, за което съм те упълномощил, стопанино, за да бъдеш сигурен, че говориш истината. Човек може да носи към името си една от тези благородни представки, а всъщност да се е родил далеч от планината Сейнт Майкъл.

Ханджията не разпростря любопитството си и представи мистър Тресилиан на компанията на своя племенник. След размяната на поздрави и наздравици в чест на новодошлия сътрапезник развеселените гости продължиха прекъснатия разговор, като често-често го подслаждаха с тостове.